Р Е Ш Е Н И Е № 60046 гр. София, 28.07.2021 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в съдебно заседание на дванадесети април две хиляди двадесет и първа година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА при секретаря ВАЛЕРИЯ МЕТОДИЕВА като изслуша докладваното от съдия МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА т. д. № 2916 по описа за 2019 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 ГПК. С определение № 11 от 7. 01. 2021 г. по т. д. № 2916/2019 г. на ВКС е допуснато касационно обжалване на решение № 1814 от 17. 07. 2019 г. по в. т. д. № 1870/2019 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 15 състав в обжалваната от „Снабдяване и търговия – МО“ ЕООД част, с която след частична отмяна на решение № 189 от 29. 01. 2019 г. по т. д. № 1734/2018 г. на Софийски градски съд е отхвърлен предявеният от „Снабдяване и търговия – МО“ ЕООД срещу „Джайден Юнайтед България“ ООД иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 42 168, 25 лв., представляваща обезщетение за забавено изпълнение за периода от 19. 09. 2015 г. до 11. 08. 2018 г. на задължението за заплащане на неустойка от 277 200 лв. С определението по чл. 288 ГПК не е допуснато касационно обжалване на решение № 1814 от 17. 07. 2019 г. по в. т. д. № 1870/2019 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 15 състав в обжалваната от „Джайден Юнайтед България“ ООД част, с която е потвърдено решението на първоинстанционния съд за осъждане на „Джайден Юнайтед България“ ООД да заплати на „Снабдяване и Търговия – МО“ ЕООД на основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД сумата 277 200 лв., представляваща неустойка за забавено изпълнение на задължението на ответника да получи стоката по договор № 40/06/2012 г. от 11. 06. 2012 г. за покупко-продажба на техническо оборудване за периода от 12. 09. 2015 г. до 11. 08. 2018 г. В касационната жалба на „Снабдяване и търговия – МО“ ЕООД се поддържа, че въззивното решение в обжалваната част за отхвърляне на иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД е неправилно поради нарушения на материалния и на процесуалния закон и необоснованост. Касаторът твърди, че като отхвърлил иска за заплащане на обезщетение за забава поради липса на покана за плащане на неустойката, въззивният съд е разгледал непредявено възражение на ответника. Сочи, че нито в отговора на исковата молба, нито в последващи изявления по делото ответникът е направил възражения, че не е поканен да заплаща неустойката. В доклада по делото не било отразено, че съществува необходимост от доказване на наличието на покана, поради което не било налице основание за отмяна на първоинстанционния акт в частта по иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Касационният жалбоподател моли въззивното решение в обжалваната част да бъде отменено, като вместо него бъде постановено решение, с което предявеният иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД да се уважи и да му се присъдят разноските по делото. Ответникът по касационната жалба „Джайден Юнайтед България“ ООД, [населено място] оспорва жалбата. Прави искане за присъждане на направените разноски за касационното производство. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, след като разгледа касационната жалба, приема следното: С влязлото в сила в тази част решение / чл. 296, т. 3 ГПК/ ответникът „Джайден Юнайтед България“ ООД е осъден да заплати на „Снабдяване и търговия – МО“ ЕООД на основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД сумата от 277 200 лв., представляваща неустойка за забава по чл. 10.3 от договор № 40/06/2012 г. от 11. 06. 2012 г. за покупко-продажба на техническо оборудване за периода от 12. 09. 2015 г. до 11. 08. 2018 г. С първоинстанционното решение ответникът „Джайден Юнайтед България“ ООД е осъден на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД да заплати на „Снабдяване и търговия – МО“ ЕООД сумата от 42 168, 25 лв., представляваща общ размер на обезщетението за забавено плащане за периода от 19. 09. 2015 г. до 11. 08. 2018 г. на дължимата неустойка по чл. 10.3 от договора от 11. 06. 2012 г. за периода от 12. 09. 2015 г. до 11. 08. 2018 г. За да уважи предявения иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на обезщетение за забавено плащане на неустойката в размер на законната лихва, първоинстанционният съд е приел, че съгласно чл. 10.3 от договора неустойката за забава се дължи в срок от седем дни след началната дата на забавата и следователно ответникът е изпадал в забава за плащане и по отношение на всяко от месечните задължения за неустойка, като съобразно уговорката в договора забавата настъпва след изтичане на 7 дни от началото на съответния месечен период, т. е. считано от 19. 09. 2015 г. за вземането за неустойка за първия месец от исковия период, от 19. 10. 2015 г. – за втория месец, от 19. 11. 2015 г. – за третия месец и т. н., съответно по отношение на неустойката за последния месец на неизпълнение забавата е от 19. 07. 2018 г. Посочил е, че изчислено върху всяко от месечните вземания от съответната дата на забава до 11. 08. 2018 г. обезщетението за забавено плащане на неустойката в размер на законната лихва общо възлиза на 42 609, 17 лв., която сума надвишава претендираната от ищеца – 42 168, 25 лв., поради което е уважил иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД в предявения размер и за периода от 19. 09. 2015 г. до 11. 08. 2018 г. Решението на първоинстанционния съд е обжалвано изцяло с въззивна жалба на ответника „Джайден Юнайтед България“ ООД. Въззивникът е изложил доводи за неправилност на съдебния акт поради постановяването му в противоречие с материалния и процесуалния закон. С жалбата са оспорени изводите на СГС, че клаузата на чл. 10.3 от процесния договор е породила валидно задължение за заплащане на неустойка при неизпълнение на задължението на купувача да получи стоките от склада на продавача и че за периода от 11. 09. 2012 г. до 11. 09. 2015 г. ответникът е бил в забава за изпълнение на това задължение, които са основани на влязло в сила решение по т. д. № 5678/2017 г. на Софийски апелативен съд по спор на същите страни за заплащане на неустойка по чл. 10.3 от същия договор за посочения период. Направено е оплакване за неправилност на формираните изводи, доколкото мотивите на съдебното решение не се ползват със сила на пресъдено нещо. Въззивникът е посочил, че първоинстанционният съд в противоречие с процесуалните правила е отказал да обсъжда възражението му за нищожност на неустоечното съглашение поради противоречие с добрите нрави като преклудирано. Изтъкнал е, че задължението за неустойка не е възникнало поради липса на изявление на въззивния жалбоподател за продължаване на срока на договора и „развалянето“ на договора поради изтичане на срока му. Във въззивната жалба е изразено несъгласие с приетото в обжалваното първоинстанционно решение, че ответникът не е твърдял да е искал достъп до процесния склад след 8. 10. 2014 г. Направен е довод, че по делото не е осъществено пълно и главно доказване от ищеца, че процесните стоки са били достъпни, достъпът до процесния склад не е ограничаван и до закупеното е могло да се стигне с обикновена техника. За да отмени частично първоинстанционното решение и да отхвърли иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, въззивният съд е приел, че за да изпадне в забава за изпълнение на задължението за заплащане на неустойка, длъжникът следва да бъде поканен да изпълни същото. Като е съобразил, че по делото е представена само покана за заплащане на неустойка за предходен период, а не за исковия, решаващият състав е счел, че поканата до купувача е отправена едва с исковата молба, поради което от този момент се дължи лихва за забава върху неустойката. В решението е изтъкнато, че уговорката, че неустойката се начислява за всеки месец забава, касае само начина на изчисляване на същата, но не и падежа на задължението. С определение № 11 от 07. 01. 2021 г. ВКС допусна касационно обжалване на въззивното решение в частта по иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка за съответствие на въззивния акт с практиката на ВКС по въпроса за правомощията на въззивния съд във връзка с установяване на фактическата обстановка. По въпроса, по който е допуснато касационно обжалване: Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са изяснени с Тълкувателно решение № 1 от 9. 12. 2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Според т. 1 от тълкувателното решение процесуалният закон урежда изрично служебните задължения на въззивния съд в хипотезите на нищожност и недопустимост на първоинстанционното решение /чл. 269, изр. 1 ГПК/, но по отношение на преценката за неговата правилност контролът на основание чл. 269, изр. 2 ГПК е ограничен от заявените в жалбата оплаквания. При проверката на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване; извън прилагането на императивна материалноправна норма и охраняването на интересите на някоя от страните по делото и/или на ненавършилите пълнолетие деца при спорове за лични и семейни отношения, въззивният съд не следи служебно за правилността на обжалваното пред него решение, а е ограничен от разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК до посочените в жалбата основания за неправилност на решението. Произтичащите от чл. 269, изр. 2 ГПК ограничения в обсега на въззивната дейност се отнасят и до установяването на фактическата страна на спора. В тази насока в т. 3 на решението е разяснено, че с оглед чл. 269, изр. 2 ГПК въззивният съд може да приеме, че първоинстанционният съд е приел за установен факт, който не се е осъществил, или че не е приет за установен факт, който се е осъществил, само ако въззивната жалба съдържа оплакване за погрешно установяване на релевантен за делото факт; въззивният съд може да приеме определена фактическа констатация на първата инстанция за необоснована само при наличие на оплакване за необоснованост на първоинстанционното решение в тази му част. По основателността на касационната жалба: При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е допуснал нарушение на разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК и не се е съобразил със задължителните указания в Тълкувателно решение № 1 от 9. 12. 2013 г. на ОСГТК на ВКС, което е довело до неправилност на въззивното решение в частта по иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Нарушението се изразява в това, че без да е бил сезиран с изрични оплаквания от въззивника „Джайден Юнайтед България“ ООД, въззивният съд е приел, че уговорката по чл. 10.3 от договора от 11. 06. 2012 г. на страните касае само начина на изчисление на неустойката, но не и падежа на задължението за заплащане на неустойката, и че не е налице забава при изпълнение на това задължение поради неустановяването длъжникът да е бил поканен да я заплати преди подаване на исковата молба. При липсата на надлежно заявени с въззивната жалба оплаквания за погрешно установяване на фактите от значение за спора в частта за мораторната лихва и/или за необоснованост на фактическите констатации на първоинстанционния съд, въззивната инстанция не е разполагала с правомощия да преразглежда тези констатации и да формира извод за недоказаност на правоотношение, прието за установено от първоинстанционния съд. Както се посочи, въз основа на уговорката по чл. 10.3 от договора, първоинстанционният съд е приел, че неустойката за забава се дължи в срок от седем дни след началната дата на забавата и съответно длъжникът е изпаднал в забава по отношение на всяко от месечните парични задължения за неустойка след изтичането на посочения срок, т. е. считано от 19 число на всеки от месеците, за които се претендира неустойка. В отклонение от задължителната практика в Тълкувателно решение № 1 от 9. 12. 2013 г. на ОСГТК на ВКС въззивният съд е отхвърлил иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД с мотив, че не се установява ответникът да е бил поканен да изпълни задължението си за заплащане на неустойката за забава, поради това, че представените по делото покани са за предходен период, а не за този, за който се иска заплащането на неустойка. По изложените съображения настоящият състав намира, че Софийски апелативен съд е излязъл извън ограничения от чл. 269, ал. 2 ГПК обхват на въззивна проверка, поради което обжалваното решение е постановено при допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което налага отмяната му. Тъй като в случая не се налага повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия, правният спор по предявения иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД следва да се разреши по същество, като след отмяната на обжалваното решение в частта, с която искът с посоченото правно основание е отхвърлен, ответникът бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 42 168, 25 лв., представляваща обезщетение за забава за периода от 19. 09. 2015 г. до 11. 08. 2018 г. при изпълнение на задължението за заплащане на неустойка по чл. 10.3 от договор от 11. 06. 2012 г. за периода от 12. 09. 2015 г. до 11. 08. 2018 г. С оглед влязлото в сила съдебно решение по иска по чл. 92, ал. 1 ЗЗД, присъдената неустойка по чл. 10.3 в размер на 7920 лв. за всеки започнат месец на забавата, общо 277 200 лв. за периода от 12. 09. 2015 г. до 11. 08. 2018 г. и неоспорените от въззивника-ответник по касационната жалба фактически констатации на първоинстанционния съд, че неустойката трябва да бъде заплатена в срок от седем дни след началната дата на забавата, съответно за забава, считано от 19 число на месеца, за който се дължи неустойката, на ищеца следва да се присъди обезщетение за забава при изпълнение на задължението за плащане на неустойката в размер на законната лихва /чл. 86, ал. 1 ЗЗД/ за периода от 19. 09. 2015 г. до 11. 08. 2018 г. Предвид определения от първоинстанционния съд размер на законната лихва, изчислена върху всяко от месечните вземания за неустойка, за времето от падежа му до 11. 08. 2018 г. / 42 609, 17 лв./, на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, при зачитане на диспозитивното начало на процеса, ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 42 168, 25 лв., представляваща мораторна лихва. Този резултат налага отмяната на въззивното решение и в частта, с която е отменено решението на СГС в частта, с която на ищеца са присъдени разноски в размер на 2752 лв., както и в частта, с която е ангажирана отговорността на ищеца за направените от ответника разноски във въззивното производство – 1790, 36 лв. При този изход на спора ответникът следва да заплати на касатора „Снабдяване и търговия – МО“ ЕООД направените разноски в размер на 11 329, 32 лв. /за производството пред СГС – 2752 лв., за производството пред САС – 1052, 96 лв. и за производството пред ВКС – 7524, 36 лв./. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯ решение № 1814 от 17. 07. 2019 г. по в. т. д. № 1870/2019 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 15 състав в частта, с която след частична отмяна на решение № 189 от 29. 01. 2019 г. по т. д. № 1734/2018 г. на Софийски градски съд е отхвърлен предявеният от „Снабдяване и търговия – МО“ ЕООД срещу „Джайден Юнайтед България“ ООД иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 42 168, 25 лв., представляваща обезщетение за забавено изпълнение за периода от 19. 09. 2015 г. до 11. 08. 2018 г. на задължението за заплащане на неустойка от 277 200 лв., в частта, с която е отменено решение № 189 от 29. 01. 2019 г. по т. д. № 1734/2018 г. на Софийски градски съд в частта, с която „Джайден Юнайтед България“ ООД е осъдено да заплати на „Снабдяване и търговия – МО“ ЕООД сумата от 2 752 лв. разноски, както и в частта, с която „Снабдяване и търговия – МО“ ЕООД е осъдено да заплати на „Джайден Юнайтед България“ ООД сумата от 1 790, 36 лв. разноски за въззивното производство и вместо това ПОСТАНОВЯВА: ОСЪЖДА „Джайден Юнайтед България“ ООД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], ет. 1, ап. 1 да заплати на „Снабдяване и търговия - МО“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, сумата от 42 168, 25 лв. /четиридесет и две хиляди сто шестдесет и осем лева и 25 стотинки/, представляваща обезщетение за забава за периода от 19. 09. 2015 г. до 11. 08. 2018 г. при изпълнение на задължението за заплащане на неустойка по чл. 10.3 от договор от 11. 06. 2012 г. за периода от 12. 09. 2015 до 11. 08. 2018 г., както и сумата от 11 329, 32 лв. /единадесет хиляди триста двадесет и девет лева и 32 стотинки/ - разноски за трите съдебни инстанции. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.