Р Е Ш Е Н И Е     № 443     София, 20 ноември 2009 г.     В ИМЕТО НА НАРОДА     Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение в съдебно заседание на четиринадесети октомври две хиляди и девета година в състав :                                          ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАН НЕДЕВ                                                  ЧЛЕНОВЕ: РУЖЕНА КЕРАНОВА                                                                      НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ   при секретар: Аврора Караджова и в присъствието на прокурора Атанас Гебрев изслуша докладваното от съдията Ружена Керанова н. дело № 382/2009 година Върховният касационен съд е трета инстанция по делото, образувано по жалби на подсъдимите П. П. С. и Н. Я. Г. против въззивно решение № 71/16.04.2009 г., постановено по ВНОХД № 84/09 г. от Апелативен съд – гр. П., с което е потвърдена осъдителната присъда на Окръжен съд – гр. С.. С първоинстанционната присъда № 3 от 13.01.2009 г. по НОХД № 740/08 г., подсъдимите Н. Я. Г. и П. П. С. са били признати за виновни в това, че на 23.07.2008 г. в съучастие, като съизвършители, отвлекли А. В. В., с цел противозаконно да го лишат от свобода, като деянието е извършено от две лица и отвлеченото лице не е навършило 18 години – престъпление по чл. 142, ал.2 , т. 2 и т. 3 във вр. с ал.1 и чл. 20, ал.2 от НК. Наложените наказания са от по три години лишаване от свобода. Подсъдимите са признати за невинни и оправдани по обвинението по чл. 170, ал.2 от НК. Ангажирана е и гражданската отговорност на Г. и С. , като същите са осъдени да заплатят на А. В. , действащ със съгласието на законния си представител сумата от 6 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди. И двете касационни жалби се позовават на основанието по чл. 348, ал.1, т. 1 и т.2 от НПК. Подсъдимият С. прави искане за оправдаване, а подсъдимият Г за пререшаване на делото в негова полза. В съдебното заседание пред касационната инстанция жалбите се поддържат лично от подсъдимите и чрез процесуални представители, назначени при условията на чл. 94, ал.3 от НПК. Повереникът на гражданският ищец и частен обвинител поддържа становище, че жалбите са неоснователни. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност и на двете жалби. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното : І. По своето съдържание жалбите на подсъдимите Г. и С. са идентични като с оглед формулировките, направени в тях, може да се направи заключение, че се оспорва процесуалната дейност на съда, довела и до неправилното приложение на материалния закон. Служебно назначеният защитник на подсъдимия Г доразвива тезата за допуснати процесуални нарушения, като в допълнение се изтъкват и доводи, отнасящи се до качеството на въззивния съдебен акт. Основното възражение, изводимо и от двете жалби, е че съдът неоснователно е дал вяра на показанията на пострадалия В. Възражението е неоснователно. Предходните съдебни инстанции не са приели безкритично информацията, съдържаща се в показанията на пострадалия свидетел. Тя е проверена чрез детайлна съпоставка с данните, изводими от показанията на свидетелите Н, извършеното разпознаване от последната, данните от съдебно-психиатричната експертиза. Инстанциите по същество са кредитирали показанията на пострадалия В. , след като се са уверили в тяхната последователност, логичност и точност относно основните моменти, включени в непосредствения предмет на доказване. Иначе казано, основният доказателствен проблем по делото, дали да се вярва на пострадалия е разрешен убедително. В мотивите на съдебните актове се съдържат съображения и защо са отхвърлени обясненията на подсъдимите, съдържащи твърдения, че пострадалото дете е тръгнало доброволно с тях. Правилно съдът е обсъдил в тази връзка, не само показанията на свидетелката Н, за противопоставянето й при отвеждането на детето, но и фактът, че детето е взето от леглото, спящо и без обувки, както и незабавните действия на тази свидетелка, която веднага е алармирала за случилото се. Развитите доводи в писмените бележки на защитника на подсъдимия Г, отнасящи се до качеството на съдения акт, също са неоснователни. Критиката срещу мотивите на въззивното решение, определени като повърхностни и неясни, е пресилена. Колкото и лаконични да са те в някои отношения, все пак не може да се приеме, че липсват мотиви. Възраженията на жалбоподателите от процесуално естество са неоснователни и когато произтичат (се свързват с) от материалното право. Доводите, за несъставомерност, поради недоказаност на специалната цел, съдържаща се в престъпния състав на чл. 142, ал.1 от НК, са развити със съображенията, че отвличането на свидетеля В не е било с цел противозаконно лишаване от свобода, а с намерението на подсъдимите да установят местонахождението на свидетеля П, баща на пострадалия, за да уредят съществуващи между тях имуществени отношения. Хронологията на действията на подсъдимите : принудителното отвеждане на пострадалия от жилището, въпреки противопоставянето на самото дете и на неговата баба; качването му в лекия автомобил; вербалните изявления на подсъдимите при отвеждането и тези в дома на С. ; принудителното отвеждане на детето в апартамента на С. и установяването му там за около 30 минути, ясно очертава, че подсъдимите не само са си поставили, но и са постигнали съставомерната цел. Неприемливо, при това без значение за неговата основателност (а то е и неоснователно), е оспорването на правната квалификация, направено в писмените бележки на защитата на подсъдимия Г, защото уважаването му не би било в интерес на жалбоподателите. В тази връзка се поддържа, че при установената обстановка “...изпълнителното деяние се изразява във въздействие върху личността на малолетния за предприемане на фактическо значимо поведение (да заведе двамата подсъдими при баща си), което безспорно консумира хипотезата на друг наказателен състав – този по чл. 143 от НК..”. Първо, така заявеното възражение не държи сметка за установените факти по делото. Съдът е приел, че разговор между пострадалия В. и подсъдимите, относно местонахождението на П. , е проведен в лекия автомобил. Тоест, след като подсъдимите вече са извършили действията по принудителната промяна на мостопребиваването на свидетеля, които действия изпълват съдържанието на самото отвличане. Второ, доколкото самото отвличане винаги съдържа лишаване от свобода, представляващо противозаконно лишаване или ограничаване на жертвата от възможност за свободно придвижване, то осъществява и състава на чл. 142а от НК. В конкретния случай и квалифицирания състав по чл. 142а, ал.3 от НК, заради възрастта на пострадалия. Ето защо, ако е налице и принуда, с вложения от защитата смисъл, ще е налице съвкупност от две престъпления – това по чл. 143 от НК и по чл. 142а, ал. 3 от НК. Обобщено, правната квалификация на деянието, при установените факти, е резултат от вярната им оценка, поради което и не може да бъде удовлетворено основното искане, отправено от подсъдимите, за оправдаване при предпоставките на чл. 354, ал.1, т. 2 във вр. с чл. 24, ал.1, т. 1 от НПК. Деянието е осъществено и при две квалифициращи обстоятелства – пострадалият е лице, ненавършило 18 години и дейците са двама. За изчерпателност на проверката, следва да се отбележи, че квалифицираното съучастие дерогира общото, но това не променя изводите за отговорността на подсъдимите, а само насочва инстанциите за прецизност при прилагане на закона. ІІ. Оспорването на отговорността изобщо е основание и за проверка на нейната справедливост, доколкото в саморъчните жалби има и такива твърдения, макар и неконкретизирани. Върховният касационен съд намира, че липсва основание за намеса при условията на чл. 348, ал. 5 от НПК. Наложеното наказание е в законоустановения минимум, а именно – от по три години лишаване от свобода. Намаляването размера на така определените наказания може да стане само при условията на чл. 55 от НК, за което липсват предпоставките, тъй като не са налице изключителни и/или многобройни смекчаващи обстоятелства. Гражданската отговорност на подсъдимите също е намерила справедлив израз, от гледна точка на чл. 52 от ЗЗД, като се има предвид характеристиката на причинителската деятелност, в това число и настъпилото увреждане на пострадалия. В предвид на горните съображения и на основание чл. 354, ал.1 т.1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение,   Р Е Ш И :   ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 71/16.04.2009 г., постановено по ВНОХД № 84/09 г. от Апелативен съд – гр. П..     ПРЕДСЕДАТЕЛ :   ЧЛЕНОВЕ : 1.   2.