10 Р Е Ш Е Н И Е №171 София, 16.03. 2021г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в съдебно заседание на двадесет и четвърти ноември две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
при секретаря София Симеонова, като изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 1273 по описа за 2019г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. С. М., представлявана от адв. С. Ц., срещу решение № 260 от 30.01.2019г. по гр.д. № 2355/2018г. на САС, ГО, 7 състав, с което е потвърдено решение № 750 от 02.02.2018г. по гр.д. № 15078/2015г. на СГС, І ГО, 10 състав и касаторката е осъдена да заплати на „Обединена българска банка“ АД сумата 150 лева – юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция. С потвърденото първоинстанционно решение е признато за установено на основание чл.422 ГПК, че М. С. М. – В. дължи на „Обединена българска банка“ АД както следва: на основание чл.79, ал.1 ЗЗД вр. чл.430, ал.1 ТЗ сумата 172 438,87 лева, представляваща вземане за неизплатена част от заета сума по договор за предоставяне на кредит за ремонт и строителство от 16.10.2006г., изменен и допълнен със споразумения от 25.01.2008г. и 27.03.2012г., ведно със законната лихва от 20.02.2015г. до окончателното плащане на сумата, на основание чл.79, ал.1 ЗЗД вр. чл.430, ал.2 ТЗ сумата 31 337,05 лева, представляваща възнаградителна лихва за периода 28.03.2013г. – 19.02.2015г., на основание чл.92, ал.1 ЗЗД сумата 7680,12 лева, представляваща неустойка за забава за периода 28.03.2013г. – 19.02.2015г. и на основание чл.79, ал.1 ЗЗД вр. чл.430, ал.2 ТЗ сумата 36 лева, представляваща вземане за нотариални такси.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Излага довод за неправилност на извода на въззивния съд, че е солидарен длъжник по договора за кредит, като твърди, че от събраните доказателства се установява, че средствата по договора за кредит са получени единствено от бившия й съпруг И. С. В. и не са използвани за семейни нужди. Твърди, че въззивният съд не е обсъдил обстоятелството, че допълнителното споразумение от 25.01.2018г. е подписано само от И. В.. Поддържа, че по отношение на нея кредитът не е бил обявен за предсрочно изискуем, тъй като не е била уведомявана нито лично, нито чрез пълномощник, за това, че банката – кредитор е упражнила правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем. Релевира и оплакване за липса на експертиза за размера на задължението по договора за кредит и има ли промяна на анюитетните вноски по него или на съотношението на главницата и лихвите /и таксите/, поради упражняване от страна на банката на правото й съгласно чл.5, ал.3 от договора за кредит едностранно да променя размера на лихвения процент или по чл.7, ал.3 едностранно да промени размера на годишната такса за управление на кредита, които клаузи са неравноправни. Моли обжалваното въззивно решение да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което предявените искове бъдат отхвърлени.
Ответникът „Обединена българска банка“ АД оспорва касационната жалба. Излага подробни съображения за правилност на извода на въззивния съд за наличието на солидарна отговорност на касаторката за задълженията по договора за кредит, тъй като е отпуснат за задоволяване на нужди на семейството. Сочи, че нотариалната покана е връчена на кредитополучателя, който я е получил и за съпругата си, което представлява връчване на лице със задължение да предаде книжата, предвидено като правна възможност в процесуалния закон. Моли обжалваното въззивно решение да бъде оставено в сила.
С определение № 273 от 04.05.2020г., постановено по настоящото дело, е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК касационно обжалване на въззивното решение по следния материалноправен въпрос: „Въз основа на какви предпоставки може да се приеме, че кредиторът по договор за банков кредит е упражнил правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем в хипотезата на съдлъжници, отговарящи солидарно за поетия с договора дълг?“.
Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение, като прецени данните по делото с оглед заявените касационни основания и съобразно правомощията си по чл.290, ал.2 ГПК, приема следното:
Въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното решение, с което са уважени предявените искове по чл.422 ГПК, е приел за безспорно, че между „ОББ“ АД и И. С. В. валидно е възникнало правоотношение по договор за банков кредит, по силата на който е уговорено предоставяне на кредитополучателя В. на сумата от 189 900 лв. срещу задължението му да я върне в срок до 28.10.2031г., както и че договорът е подписан от ответницата в качеството й на съпруга на кредитополучателя, с когото към момента на сключване на договора за кредит са били в брак, сключен на 13.08.1995г. и прекратен с решение от 22.05.2013 г. по гр.д. № 284/2013 г. на СРС. Приел е за безспорно и обстоятелството, че сумата по кредита е била усвоена. Посочил е, че с допълнително споразумение № 1 от 25.01.2008 г., сключено между банката и кредитополучателя, размерът на възнаградителната лихва е намален от 12,25% на 8,2% годишно, а с допълнително споразумение № 2 от 27.03.2012 г., сключено между банката и кредитополучателя, кредитът е преструктуриран: за период от 12 месеца, считано от 28.04.2012 г. е уговорен размер на месечната вноска от 1233,06 лв., а за следващите 223 месеца, считано от 28.04.2013 г. – от 1725,15 лв., включващ главница, лихви и съответната част от такса годишно управление (т.2), като страните са постигнали съгласие, че ако кредитополучателят не допусне частично/пълно просрочие на повече от 1 от първите 12 вноски, банката ще му предостави възможност за промяна на размера на оставащите 223 вноски, изразяваща се в намаляването им на 1641,79 лв. месечно, считано от 28.04.2013 г. (т.3 и 4), а при неизпълнение на това условие, уговореният погасителен план в т.2 ще запази своето действие (т.5).
Въззивният съд е приел за безспорно, че кредитополучателят е спрял плащанията по договора на 28.02.2013г. и че поради просрочие кредитът е бил обявен за предсрочно изискуем, видно от представената нотариална покана, връчена на 18.02.2015г. на кредитополучателя И. В.. Въз основа на заключението по съдебно-счетоводната експертиза е приел за установено, че неплатените задължения по договора възлизат на: 172 438,87 лв. главница; 31 337,06 лв. възнаградителна лихва за периода 28.03.2013 г. – 19.02.2015 г.; 7 680,12 лв. наказателна лихва за периода 28.03.2013 г. – 19.02.2015 г. и 36 лв. нотариални такси, заплатени от банката във връзка с обявяване на предсрочната изискуемост на кредита.
Въз основа на събраните доказателства въззивният съд е приел за установено, че ответницата-съпруга на кредитополучателя, е подписала договора за кредит и е ипотекарен длъжник, тъй като кредитът е обезпечен с ипотека върху имоти, които са СИО, като по силата на законовата презумпция същата отговаря солидарно за задължението. С оглед на това е достигнал до извод, че ответницата има качество и на солидарен длъжник. Посочил е, че изрично в договора е отразено, че същият се сключва за ремонт/реконструкция на недвижими имоти, които са СИО, тъй като са били закупени от И. В. по време на брака му с ответницата, което се установява от НА № 67, том IV, рег. № 3087, дело №610 от 10.06.2005г. и НА №189, том II, рег. №7650. При изрично посочване в договора, че целта му е за ремонт/реконструкция на недвижими имоти, които са в режим на СИО, въззивният съд е приел, че кредитът е за задоволяване на семейна нужда.
Въззивният съд е обсъдил основното възражение на въззивницата, свързано с оборване на презумпцията по чл.32, ал.2 СК, а именно, че съпрузите отговарят солидарно за нужди на семейството. Изложил е съображения, че е налице солидарност на съпрузите за поето задължение по време на техния брак, имащо за цел задоволяване нужди на семейството, както и че средствата, получени по договор за заем, не съставляват лични средства, дори и да са получени от единия от съпрузите, тъй като задължението им за връщане е солидарно за двамата съпрузи по силата на закона, именно поради наличието на цитираната презумпция. Приел е, че по аргумент за противното, в случаите, в които задължението на единия съпруг е лично, т.е. то не е било поето за посрещане на нуждите на семейството, се допуска разделност на имуществената общност. Позовал се е на решение №211/23.07.2012г по гр.д.№177/2011г по описа на ВКС, според което установената презумпция за равна задълженост във вътрешните отношения между солидарните длъжници е оборима. В отношенията им с кредитора всеки от тях дължи всичко и може да се освободи от отговорност само ако общото задължение е изпълнено изцяло, докато във вътрешните им отношения само се предполага, че те дължат по равно. Посочено е, че това важи за съпрузите съгласно чл. 32, ал. 2 СК и чл.36, ал.2 СК, когато единият от тях поеме задължение за задоволяване на нуждите на семейството, като при оборването на презумпцията за равна задълженост важно доказателствено значение имат изявленията на страните, които очертават предмета на доказване и съставляват признания за факти, подлежащи на преценка от съда с оглед на всички обстоятелства по делото. Когато солидарните длъжници са съпрузи, дори само един от тях да е получил заема, той трябва да заяви за какво е разходвана сумата, като в тежест на оспорващия съпруг е да докаже, че твърдените разходи не са извършени или че удовлетворената нужда не е семейна. Позовал се е и на решение №24/23.04.2013г по гр.д.№308/2012, IV Г.О., ВКС, в което по сходен на настоящето дело казус са разгледани възможностите на ипотекарният длъжник-съпруг да може да се освободи от задължението си-да удовлетвори кредитора чрез имота си, в който случай той отговаря до размер на продажната му цена, или да запази собствеността върху имота, като плати чуждия обезпечен дълг, в който случай отговаря до размера на същия. Обсъдил е представената от въззивника съдебна практика и е приел, че тя не е в противоположен смисъл. Въззивният съд е приел за недоказани възраженията на въззивницата, че сумата по договора за кредит не е била използвана за нужди на семейството, а е използвана за лични нужди от кредитополучателя В., съпруг на ответницата, с които се цели да се обори законовата презумпция. Приел е, че с оглед представените договор за заем от 22.02.2011г, сключен между И. В. и „Д.“ ЕООД, изменен с анекс №1/25.10.2011г и анекс №2/20.12.2015г., удостоверение от 1.11.2015г от И. В. пред ТД на НАП, извлечение от банкова сметка на В., счетоводен баланс на посоченото дружество, както и заключението по съдебно-счетоводната експертиза, е установено предоставянето на кредит на посоченото дружество, но е посочил, че сумата по кредита в размер на 189 900лв. не съответства на посочената заемна сума в договора за заем от 22.02.2011г. в размер на 215 141.30лв., а и заемът е предоставен пет години след сключване на договора за кредит.
Въззивният съд е приел за безспорно по делото и че въззивницата не е заплащала дължимите месечни вноски по договора за кредит. Приел е още, че изпратената нотариална покана от банката до И. В. и до ответницата е връчена на 18.02.2015г на И. В. и при отчитане, че е адресирана и до двамата, същият е получил и за съпругата си. Въз основа на това е достигнал до извод, че въззивницата следва да се счита за уведомена за настъпилата предсрочна изискуемост на задълженията по договора за кредит, поради което възражението й се явява неоснователно.
По поставения материалноправен въпрос е формирана постоянна съдебна практика, обективирана в решение № 6 от 12.06.2017г. по гр.д. № 50203/2016г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 41 от 29.05.2017г. по т.д. № 60106/2016г. на ВКС, ІІ г.о. и др., която настоящият състав споделя. Според така създадената практика, за да бъде изискуемо изцяло задължението на банката спрямо всеки от един от солидарните длъжници, предсрочната изискуемост поради неизпълнение на задължението следва да бъде обявена надлежно на всеки един от тях, тъй като уговорената солидарност на задължението между двама или повече длъжници не предполага действие на обявената от банката предсрочна изискуемост по отношение на един от съдлъжниците и спрямо другия солидарно отговорен длъжник, ако по отношение на него няма редовна процедура по обявяване на предсрочната изискуемост.
По основателността на касационната жалба:
С оглед събраните по делото доказателства е обоснован изводът на въззивния съд за възникване на правоотношение между „ОББ“ АД, от една страна, и И. С. В., от друга страна, по договор за банков кредит, по силата на който е уговорено предоставяне на кредитополучателя В. на сумата от 189 900 лв. срещу задължението му да я върне в срок до 28.10.2031г., като договорът е подписан от касаторката М. М. в качеството й на съпруга на кредитополучателя, с когото към момента на сключване на договора за кредит са били в брак, сключен на 13.08.1995г.. По делото е установено още, че сумата по кредита е била усвоена.
С допълнително споразумение № 1 от 25.01.2008 г., сключено между банката и кредитополучателя, размерът на възнаградителната лихва е намален от 12,25% на 8,2% годишно. С допълнително споразумение № 2 от 27.03.2012 г., сключено между банката и кредитополучателя по негова молба поради невъзможност да обслужва задълженията си по кредита, е уговорено, че за период от 12 месеца, считано от 28.04.2012 г., месечната вноска е в размер на 1233,06 лв., а за следващите 223 месеца, считано от 28.04.2013 г. – в размер на 1725,15 лв., включващ главница, лихви и съответната част от такса годишно управление (т.2), като страните са постигнали съгласие, че ако кредитополучателят не допусне частично/пълно просрочие на повече от 1 от първите 12 вноски, банката ще му предостави възможност за промяна на размера на оставащите 223 вноски, изразяваща се в намаляването им на 1641,79 лв. месечно, считано от 28.04.2013 г. (т.3 и 4), а при неизпълнение на това условие, уговореният погасителен план в т.2 ще запази своето действие (т.5).
Установено е, че бракът между И. В. и касаторката М. М. е прекратен с решение от 22.05.2013 г. по гр.д. № 284/2013 г. на СРС.
С оглед обстоятелството, че според т.2 от договора кредитът се отпуска за ремонт/реконструкция на недвижими имоти, описани в договора, които са закупени от кредитополучателя по време на брака му с ответницата и поради това са придобити в режим на СИО, следва да се приеме, че кредитът е отпуснат за задоволяване на нужди на семейството. Поради това и съгласно чл.32, ал. 2 СК касаторката отговаря солидарно за поетото с договора задължение. Обстоятелството дали отпуснатият кредит е бил използван по предназначение е без значение за отговорността на касаторката, тъй като не може да бъде противопоставено на кредитора, а рефлектира единствено върху вътрешните отношения между бившите съпрузи и регресните им права в случай на удовлетворяване на кредитора само от единия съпруг. В този смисъл е и формирана съдебна практика, в това число решение № 211 от 23.07.2012г. по гр.д. № 177/2011 на ВКС, ГК, IV г.о., на което се позовава касаторката, постановено в производство по иск с правно основание чл.127, ал.2 ЗЗД. В решение от 31.01.20116г. по т.д. № 398/2005г. на ВКС, ТК, II т.о., сочено от касаторката, не се възприема друго разрешение, но изходът на делото е обусловен от различните факти по него – солидарната отговорност на съпрузите е поддържана само въз основа на факта на сключване на договор за заем от единия от съпрузите по време на брака, без да са налице доказателства, че задължението е поето за задоволяване на нужди на семейството.
В касационната си жалба касаторката прави оплакване, че въззивният съд не се е произнесъл по наличието на неравноправни клаузи в договора за кредит, предвиждащи право на банката съгласно чл.5, ал.3 едностранно да променя размера на възнаградителната лихва и съгласно чл.7, ал.3 едностранно да промени размера на годишната такса за управление на кредита. Въззивният съд действително не е изпълнил задължението си служебно да прецени дали са налице неравноправни клаузи в сключения договор, но допуснатото от него нарушение на съдопроизводствените правила не се е отразило на изхода на делото, тъй като от заключението на ССЕ се установява, че размерът на възнаградителната лихва не е променян от банката, а е начислен в договорения между страните конкретен размер.
Без значение за отговорността на касаторката е и обстоятелството, че двете допълнителни споразумения към договора не са подписани от нея. От една страна, солидарната й отговорност наред с кредитополучателя произтича от разпоредбата на чл.32, ал.2 СК с оглед целта, за която е отпуснат кредитът. От друга страна, с двете допълнителни споразумения не е променен размерът на кредита, нито срокът за издължаването му, като с първото споразумение е намален размерът на възнаградителната лихва, а с второто е уговорен по-нисък размер на анюитетните вноски за период от 12 месеца.
От заключението на ССЕ се установява, че кредитополучателят е спрял плащанията по договора на 28.02.2013г. и че неплатените задължения по договора възлизат на: 172 438,87 лв. - главница; 31 337,06 лв. - възнаградителна лихва за периода 28.03.2013 г. – 19.02.2015 г.; 7 680,12 лв. - наказателна лихва за периода 28.03.2013 г. – 19.02.2015 г. и 36 лв. - нотариални такси, заплатени от банката във връзка с обявяване на предсрочната изискуемост на кредита. Поради това в полза на кредитора е възникнало правото съгласно чл.16, ал.2 от договора да направи кредита предсрочно изискуем. В настоящия случай изявлението на банката за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита е връчено надлежно на кредитополучателя, но не и на касаторката като солидарен длъжник. Нотариалната покана, съдържаща изявлението на банката, е изпратена до кредитополучателя и е получена от него, но към момента на връчването - 18.02.2015. бракът му с касаторката е бил прекратен, поради което така осъщественото връчване не е редовно по смисъла на чл.46, ал.2 ГПК.
Независимо от изложеното, следва да се приеме, че предсрочната изискуемост на кредита е обявена в хода на настоящото производство, който факт съгласно чл.235, ал.3 ГПК следва да бъде съобразен. В постановеното по реда на чл.290 ГПК решение № 10 от 25.02.2020г. по т.д. № 16/2019г. на ВКС, ТК, II т.о. е прието, че когато изявлението на банката за обявяване на кредита за предсрочно изискуем е инкорпорирано в исковата молба или в отделен документ, представен като приложение към исковата молба, изявлението поражда правни последици с връчването на препис от исковата молба с приложенията към нея на ответника – кредитополучател, ако са налице предвидените в договора за кредит обективни предпоставки, и обявяването на кредита за предсрочно изискуем следва да бъде съобразено от съда на основание чл.235, ал.3 ГПК в рамките на претендираните суми. Поради това по отношение на неиздължената част от кредита е настъпила изискуемост в хода на исковото производство, който правнорелевантен факт следва да бъде взет предвид на основание чл.235, ал.3 ГПК – вноските, дължими за периода от 20.02.2015г. /датата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК/ до 04.10.2016г. /датата на връчване на препис от исковата молба с приложеното към нея копие на нотариалната покана/, са с настъпили падежи по време на исковото производство, а по отношение на останалата част от сумата /разликата над падежираните в исковото производство вноски до 172 438,87 лева - главница/ е настъпила предсрочна изискуемост на кредита в хода на исковото производство – на 04.10.2016г. с връчване на препис от исковата молба и приложената към нея нотариална покана. Касаторката не е ангажирала доказателства, че тази сума е платена на ищеца.
По изложените съображения настоящият състав намира, че въззивното решение следва да бъде оставено в сила в частта, в която е потвърдено първоинстанционното решение за уважаване на предявения иск за сумата 172 438,87 лева – непогасена главница, сумата 31 337,05 лева – договорна лихва за периода от 28.03.2013г. до 19.02.2015г., сумата 7 680,12 лева – наказателна лихва върху просрочени главници от 28.03.2013г. до 19.02.2015г. и сумата 36 лева – нотариални такси.
По отношение на законната лихва:
Върху сумата 172 438,87 лева се дължи законна лихва за периода от 04.10.2016г. /датата на настъпилата предсрочна изискуемост на кредита/ до окончателното плащане. Върху главницата, а именно върху вноските, чийто падеж е настъпил през периода от 20.02.2015г. /датата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК/ до 04.10.2016г. /датата на връчване на исковата молба с приложеното към нея копие на нотариалната покана/, се дължи законна лихва върху всяка падежирана главница, считано от датата на настъпване на падежа й до окончателното плащане. Тъй като тези вноски не са разграничени в приетото по делото заключение на ССЕ, делото следва да се върне на въззивния съд само по отношение на законната лихва върху вноските /главницата/, чийто падеж е настъпил през периода от 20.02.2015г. до 04.10.2016г., дължима за периода от датата на настъпване на конкретния падеж на всяка вноска до 04.10.2016г. При новото разглеждане на делото въззивната инстанция следва да изследва и определи началната дата на падежа на всяка падежирана главница за периода от 20.02.2015г. до 04.10.2016г. и да присъди лихвата за забава върху всяка главница, считано от датата на всеки падеж до 04.06.2016г., като при необходимост допусне съдебно-счетоводна експертиза.
С оглед изхода на спора на касаторката не следва да се присъждат разноски за настоящото производство, а на ответника следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лева.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл.293, ал.1 във връзка с ал.2 ГПК
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 260 от 30.01.2019г. по гр.д. № 2355/2018г. на САС, ГО, 7 състав в частта, с която потвърдено решение № 750 от 02.02.2018г. по гр.д. № 15078/2015г. на СГС, І ГО, 10 състав в частта, с която е признато за установено на основание чл.422 ГПК, че М. С. М. – В. дължи на „Обединена българска банка“ АД законната лихва за периода от 20.02.2015г. до 04.10.2016г. върху сумата 172 438,87 лева, представляваща вземане за неизплатена част от заета сума по договор за предоставяне на кредит за ремонт и строителство от 16.10.2006г., изменен и допълнен със споразумения от 25.01.2008г. и 27.03.2012г.
ВРЪЩА делото на Софийски апелативен съд за ново разглеждане от друг състав в частта за законната лихва върху вноските /главницата/, чийто падеж е настъпил от 20.02.2015г. до 04.10.2016г., дължима за периода от датата на настъпване на конкретния падеж на всяка вноска до 04.10.2016г.
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 260 от 30.01.2019г. по гр.д. № 2355/2018г. на САС, ГО, 7 състав в частта, с която потвърдено решение № 750 от 02.02.2018г. по гр.д. № 15078/2015г. на СГС, І ГО, 10 състав в частта, с която е признато за установено на основание чл.422 ГПК, че М. С. М. – В. дължи на „Обединена българска банка“ АД, както следва: на основание чл.79, ал.1 ЗЗД вр. чл.430, ал.1 Т сумата 172 438,87 лева, представляваща вземане за неизплатена част от заета сума по договор за предоставяне на кредит за ремонт и строителство от 16.10.2006г., изменен и допълнен със споразумения от 25.01.2008г. и 27.03.2012г., ведно със законната лихва от 04.10.2016г. до окончателното плащане на сумата, на основание чл.79, ал.1 ЗЗД вр. чл.430, ал.2 ТЗ сумата 31 337,05 лева, представляваща възнаградителна лихва за периода 28.03.2013г. – 19.02.2015г., на основание чл.92, ал.1 ЗЗД сумата 7680,12 лева, представляваща неустойка за забава за периода 28.03.2013г. – 19.02.2015г. и на основание чл.79, ал.1 ЗЗД вр. чл.430, ал.2 ТЗ сумата 36 лева, представляваща вземане за нотариални такси.
ОСЪЖДА М. С. М., ЕГН [ЕГН], съд. адрес: [населено място], [улица], ет.2, офис 3 да заплати на „Обединена българска банка“ АД, ЕИК[ЕИК] сумата 200 лева /двеста лева/ - юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция, на основание чл.78, ал.8 ГПК.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: |