Р Е Ш Е Н И Е
№ 44
гр. София, 09.03.2018 година
Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и трети февруари, 2018 г., в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИНА НАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА
БИСЕР ТРОЯНОВ
При участието на секретаря РАНГЕЛОВА
В присъствието на прокурора от ВКП ЛАКОВ
Изслуша докладваното от съдия СТАМБОЛОВА К.Н.Д.1297/17 г.
и за да се произнесе, взе предвид следното:
С присъда №10/10.03.16 г., постановена от ОС-Хасково /ХОС/ по Н.Д.594/13 г., подсъдимите Н. Т. М. и С. Т. А. са признати за виновни и осъдени за извършено от тях самостоятелно и в съучастие престъпление по чл.252,ал.2 вр.ал.1,пр.1 вр.чл.20,ал.2 НК и вр.чл.55,ал.1,т.1 и ал.3 НК им е наложено наказание лишаване от свобода за срок съответно от три години на М. и една година на А., чието изпълнение е отложено на основание чл.66,ал.1 НК с изпитателен срок съответно от пет години за М. и от три години за А..
С решение №196/02.10.17 г.,постановено от АС-Пловдив /ПАС/ по В.Н.Д. 248/16 г., присъдата е потвърдена.
Срещу този съдебен акт са постъпили касационни жалби от подсъдимия А. и от защитника на подсъдимия М., в които са релевирани основания по чл.348,ал.1,т.1 и 2 НПК. Иска се отмяна на решението и оправдаване на дейците, а в жалбата за М. е посочено и допълнително искане-за отмяна и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на ПАС.
В съдебно заседание пред ВКС подсъдимият А., редовно призован, не се явява, не заявява своето становище по жалбите и не изпраща представител.
Подсъдимият М. и назначеният му пред тази инстанция служебен защитник поддържат подадената жалба с отразените в нея доводи, които доразвиват в съдебното заседание пред ВКС. Самият подсъдим настоява за отмяна на присъдата и изпращане на делото за разглеждане от Специализирания наказателен съд. Назначеният му служебен защитник въвежда и искане за намаляване на наложеното наказание.
Представителят на ВКП моли решението да бъде оставено в сила.
Частните обвинители Т. и К. Н. и Д. И., редовно призовани, не се явяват. Постъпило е писмено становище от повереника им, с финално мнение за неоснователност на сезиращите тази инстанция процесуални документи.
Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид жалбите с отразените в тях доводи и възражението на частните обвинители, като изслуша становищата на страните в съдебно заседание и след като сам се запозна с материалите по делото в рамките на компетенциите си по чл.347 и сл.НПК, намира за установено следното:
Преди да вземе отношение по съществото на възраженията,които е в състояние да обсъди,този съд се счита задължен да даде определени пояснения, касаещи процесуалните искания и на двамата касатори.
Първо, ВКС е съд по правото, пред който следва да бъдат отправяни и той да отговаря само на юридически съображения. Именно понеже са юридически, е необходимо те да са подчинени на процесуалните изисквания и да не смесват основания от една страна, а от друга- да се подменят същите с доводи, които не отговарят на правилата. В този смисъл ВКС няма да разглежда аргументи по жалбата на подсъдимия А., отразяващи в твърде емоционален план неговото негативно отношение към воденото наказателно производство срещу му; както и позовавания на лично негови и на семейството му житейски несгоди, извън преценката им по налагане на наказанието при ангажирана вече наказателна отговорност, за което пък липсва оплакване. Същото се отнася за подобни изявления, направени от подсъдимия М., в съдебно заседание пред тази инстанция.
Второ, като съд по правото, както бе казано, ВКС е обвързан единствено с касационните основания, прогласени в нормата на чл.348,ал.1 НПК. При липса на предпоставките на чл.354,ал.5,изр.2 НПК, както е по процесното дело, са недопустими съображения, обуславящи необоснованост на атакувания съдебен акт. Видно от закона, същата не е касационен повод за проверка. Затова ВКС няма да обсъжда доводи по жалбата на М. и казаното от него в съдебно заседание за несъгласие с анализа по същество на събрани доказателствени материали, без да се оспорва тяхната годност; както и с доказателствения разбор, направен в жалбата на А., от който според него бива установена невиновността му.
Трето, в този контекст трябва да се отрази,че исканията в двете жалби за оправдаване не отговарят на изискванията, заложени в разпоредбата на чл.354, ал.1,т.2,пр.посл.вр.чл.24,ал.1,т.1 НПК. И това е така, тъй като върховната съдебна инстанция по наказателни дела е легитимирана да подходи по претендирания начин при първо редовно разглеждане на делото пред нея само в случай,че приетата от решаващата инстанция, чийто съдебен акт подлежи на ревизия, фактология е непрестъпна. В конкретния казус не е така, тъй като изведените факти не се свързват само с неправилно приложение на материалното право. Следователно, претенцията е за доказателствена преоценка, от която да се изведе становище за липса на престъпна деятелност. Това означава,че се иска произнасяне по необоснованост, каквото не се дължи.
Четвърто, съгласно чл.7 НПК съдебното производство заема централно място в наказателния процес, а досъдебното такова има подготвителен характер. Като основна процесуална фаза съдебната предоставя възможност за приложение на всички процедурни принципи и реализиране на техните гаранции. Препращане към доказателствени материали, набавени в хода на досъдебното производство, става след присъединяването им към годния за ценене доказателствен материал, в строго определени случаи и по изрично визиран ред. Затова общо сочено недоволство от характеристиките на досъдебното производство, което по правило не е състезателно /чл.12 НПК/ и което в жалбата на А. търпи упреци, неподведими под процесуални изисквания, няма да бъде обсъждано. Същото се отнася и за гневните изявления по отношение на злонамереното водене на досъдебното производство-както от А., така и от М.. Става дума за лични възприятия на дейците, които са обясними в човешки план с оглед ангажираната им наказателна отговорност, но няма процесуален механизъм, по който да бъдат проверени.
В този ред на мисли трябва да бъде споменато и обстоятелството, изложено от назначения служебен защитник на подсъдимия М., за некачественост на обвинителния акт- в него не били посочени изпълнителните деяния за всеки от двамата подсъдими и не било конкретизирано естеството на банковата дейност. Обвинителният инструмент финализира досъдебната фаза и очертава рамката на обвинението. В него трябва да бъдат отразени обстоятелствата по чл.246, ал.2 НПК, като те подлежат на доказване в хода на съдебното дирене. В конкретния казус ВКС не намира основания за липса на основните признаци за повдигане на обвинения пред съд за всеки от двамата касатори,както и относно общата им престъпна деятелност. И двете съдилища по фактите са дали отговори на въпросите, поставени пред тях в този аспект, формулирайки съдебната си дейност точно в границите на обвинението.
ПО ПРЕТЕНЦИИТЕ НА А.:
Настоящото разглеждане на делото е първо поред пред ВКС, но второ поред пред въззивна инстанция. С решение № 66/28.03.13 г.,постановено от ПАС по В.Н.Д.20/13 г., е отменена присъда №238/09.11.12 г.,постановена по Н.Д.472/09 г.на ХОС в наказателно-осъдителната и в гражданската част и делото е върнато на прокурора за отстраняване на посочените в мотивите процесуални нарушения. След внесен нов обвинителен акт е образувано Н.Д.594/13 г.по описа на ХОС-на 12.09.13 г. По него е постановена присъдата, разгледана от ПАС, чийто акт е предмет на ревизия понастоящем пред ВКС.
Казаното не е самоцелно. В жалбата на А. се настоява този съд да се обърне към бележките на наетия от него адвокат Н. от м.март 2013 г. и към обясненията, дадени от него на досъдебното и съдебните производства. Адвокат Н. е изготвила въззивна жалба и допълнение към нея по В.Н.Д.20/13 г. по описа на ПАС, по което, както бе казано, е постановено отменително решение и делото е върнато на прокуратурата. Следователно се иска ползването на възражения, некасаещи настоящото производство, по което има постановен нов първоинстанционен съдебен акт.
От друга страна трябва да се обърне внимание,че атакуването на присъда на първостепенен съд се различава от атакуването на въззивен съдебен акт. Казаното следва да бъде ясно на А., чиято професионална кариера като юрист включва упражняването на прокурорска и адвокатска дейност. Въпреки това ще се наложи този съд да даде пояснения, доколкото е имал повод да разсъждава по въпроса по подобни искания на други подсъдими лица.
Разпоредбата на чл.351,ал.1 НПК предписва съдържанието на касационните жалба или протест. Видно от същата, трябва да е ясно изписано в какво се състои касационното основание /те са три и са визирани в нормата на чл.348,ал.1 НПК/ и данните, които го подкрепят, и в тази връзка, какво искане се отправя-според правомощията на ВКС, прогласени в разпоредбата на чл.354 НПК. И първостепенният, и второстепенният съд са съдилища по фактите и правото. Затова възраженията, които е допустимо да се отправят до тях, съществено се различават от отправимите пред ВКС, доколкото е възможно да касаят въпроси по съществото на доказателствения материал и неговата интерпретация, рефлектиращи върху установяване на дължимата фактология, а оттам и върху приложението на материалното право. В подкрепа на казаното може да бъде цитиран текстът на чл.320,ал.1 НПК, отнасящ се до съдържанието на жалбата и протеста до втората инстанция- посочват се неизяснените обстоятелства и доказателствата, които следва да се съберат и проверят от въззивния съд. За разлика от пределите на въззивната проверка, по силата на чл.314 НПК релевиращи изцяло към правилността на атакуваната присъда- независимо от посочените от страните основания и независимо от подадените жалби, касационната инстанция ревизира присъдата /или решението/ само в обжалваната част- чл.347,ал.1 НПК /по отношение на необжалвалите лица има уредба, но тя не интересува настоящото дело/. При това по съображения, подкрепящи оплаквания по въздигнатите касационни основания.
В светлината на изложеното този съд следва да заключи,че жалба на подсъдимия, препращаща към материали, отнасящи се за въззивен съд, не следва да бъде обсъждана. Процесуалният закон задължава ВКС да се произнася в границите на изложените пред него доводи, които следва да бъдат не само по правото, приложено в актуалното производство, но и да се различават от тези пред долустоящите съдилища, които могат да бъдат такива по съществото на инкриминираната престъпна деятелност. Именно на последното казано навежда и простият поглед върху жалбата и допълнението към нея, изготвени от адвокат Н..
По-нататък, обясненията на подсъдимото лице са гласни доказателствени средства. Чл.13,ал.2 НПК предвижда обективната истина по делото да се установява по реда и със средствата, предвидени в процесуалния закон. В него е разписана процедура за прочит на обяснения, депозирани от подсъдим на досъдебното производство и/или при предишно разглеждане на делото пред съда. Неизползването на такава процесуална техника не разрешава включването в ценимата доказателствена съвкупност на материал, който не е присъединен към нея по съответния начин. Затова искането, както то е предявено от А.-като механично присъединяване на всичките дадени от него обяснения, без значение на приложението на процесуалните правила- не може да бъде удовлетворено.
Най-важното оплакване на обсъждания касатор касае нарушено право на защита чрез ограничаването му да ползва професионален защитник, който би могъл да „постави държавното обвинение в ъгъла”, както се заявява в жалбата. Резултат от това било реализиране на процесуална дейност, в която той не е допуснат да участва /бил и много зает и нямал физическа възможност да го стори/.
Това възражение със съответните подкрепящи го разяснения, които ще бъдат обсъдени, е не само несъстоятелно, но и некоректно поставено както към прилагането на законовите правила за всички граждани, привлечени към наказателна отговорност, така и при съпоставката на поведението на решаващите съдилища и собственото такова на подсъдимия.
А. твърди,че е лишен от право на защита, тъй като при първото разглеждане на делото пред ХОС и ПАС бил ангажирал адвокат, комуто платил. След връщане на делото на прокурора, при новообразуваното съдебно производство той пожелал прокуратурата да бъде осъдена да му изплати направените в тази връзка разноски, но съдът отказал поради липсата на процедура за това. Според него е следвано „удобството, с което доникъде няма да стигнем”.
Отговорът е, че съдът е прав. Съвсем различен е процесуалният механизъм, по който се претендира възстановяване на направени разноски от подсъдим в ход на наказателно производство. В НПК липсва подобна процедура, но касаторът не е лишен от възможността да иска реализиране на такава по друг ред, ако има основание. Законът се прилага по посочения начин за всички и ВКС не вижда защо жалбоподателят да бъде поставен в по-благоприятно положение спрямо останалите лица, които могат да претендират за възстановяване на разноски, бидейки подсъдими, като специално за негово удобство не бъдат спазени правилата.
По-нататък, нарушението се задълбочавало, тъй като А. имал противоречиви интереси с М.. За последния държавата харчела пари за служебен защитник, докато обсъжданият жалбоподател присъствал в залата и не можел да се защити, което не водело до разкриване на обективната истина.
Каквато и да е професионалната битност на дееца, той е легитимиран правата и интересите му да бъдат отстоявани от защитник-адвокат. А. сам е отказал да ангажира договорен адвокат, което е негово право и не следва да бъде вменявано във вина на съда. Служебният защитник обаче също е професионален адвокат, назначаван в предвидените в чл.94,ал.1 НПК случаи.
В тази насока се установява ярко демонстриран от самия подсъдим отказ да бъде защитаван от адвокат, като при това съдът е установил противоречивост на интересите между него и М., т.е., несподелимо е оплакването,че обсъжданото обстоятелство е неглижирано. В съдебно заседание на 27.03.14 г. /т.2 от първостепенното съдебно дело, л.320 и сл./, предвид факта,че М. има защитник, съдебният състав е разяснил правото на А. да му бъде назначен служебен такъв по силата на разпоредбата на чл.94,ал.1,т.5 НПК. Той е направил изрично изявление, че не желае и ХОС е приложил нормата на чл.94, ал.2 вр.ал.1,т.5 НПК-участието на защитник не е задължително, ако обвиняемият, респективно подсъдимият, заяви, че не желае такъв.
Оттам насетне касаторът се е защитавал сам, тъй като е липсвало процесуално основание за назначаване на служебен защитник. Той по собствена воля се е поставил в такова положение, макар и да пренебрегва личното си процесуално поведение. Затова е недопустимо то да се подминава като несъществуващо и неприсъствието на защитник да бъде оценявано като флагрантно нарушение на правото на защита, при това професионална такава. Последната не се определя от факта дали лицето само е ангажирало адвокат или му е назначен по съответния ред служебен защитник.
Като изключим неюридически оценъчния характер на последните възражения по жалбата на А., които ще бъдат разгледани от този съд, свързани със спазването на процесуални срокове, особено що се касае до тези на досъдебното производство, те трябва да бъдат преценени на фона на продължителността на досъдебното и съдебно разследване. Същата несъмнено е отчетена при определяне на дължимото наказание на плоскостта на чл.55,ал.1 НК. Друг поглед върху неспазването на сроковете проектира към дисциплинарна отговорност на държавни органи, свързани с правораздаването, а не към инстанционна такава, ангажираща заключение за нуждата от оправдаване по фактология, законосъобразно счетена в процесуален план и с оглед приложението на материалното право за престъпна.
ПО ПРЕТЕНЦИИТЕ НА М.:
1/ По жалбата,изготвена от защитника му и поддържана от назначения пред тази инстанция служебен защитник.
Първо, твърди се, че решаващите съдилища са допуснали съществени нарушения на процесуалните правила, като са кредитирали приобщените по реда на чл.281,ал.4 НПК показания на разпитани в хода на досъдебното производство свидетели, за разлика от казаното от тях при проведени в съдебната фаза разпити в отсъствие на подсъдимия и неговия защитник. От една страна, самият М. в съдебно заседание пред ВКС заявява, че целенасочено е бойкотирал воденото срещу му наказателно съдебно производство, неявявайки се по него. Следователно по принцип не може да се удовлетвори оплакване, че са провеждани процесуално-следствени действия в негово отсъствие.
От друга страна, в жалбата не се сочи кога точно са осъществявани такива действия, включително и в отсъствие на упълномощен или назначен на този деец служебен защитник. На това подхвърлено без подкрепа с позоваване на конкретни материали възражение /за проверка на верността му/, този съд отговаря, че не съзира наличие на порок. Решаващите инстанции са провеждали съдебни заседания, в хода на които са събирани доказателствени материали, в присъствие най-малко на защитник на М., при ясно негово манифестиране на нежелание да присъства. Ползвали са само приобщени по верен процедурен начин гласни доказателствени средства, набавени на досъдебното производство. Дадени са и разяснения на коя точно доказателствена информация се дава вяра и защо, в светлината на съпоставката с останалите доказателства. При така описаното, кредитирането, което се оспорва в жалбата, се явява оплакване, относимо към суверенното право на решаващия съд да анализира доказателствената маса, стига да спази процесуалните изисквания за това, ерго, става дума за необоснованост.
Второ, не по-малко декларативно е и следващото възражение по въззивната жалба, че ОС-Хасково не е изпълнил задълженията си да посочи правното основание за приобщаване на доказателствата, тъй като не са отбелязани конкретните обстоятелства, за които са констатирани противоречия; не е отразено кои разпити в коя част се инкорпорират чрез прочит. И толкоз. Не е ясно за кои точно доказателствени материали става дума. Беглият преглед на производството от страна на този съд установява, че са спазвани правилата по повод обсъжданото. От протоколите от съдебни заседания е видно кои изявления от досъдебното производство са приобщени, в коя част и на кое правно основание.
Трето, твърди се, че съдилищата са мотивирали осъдителните си съдебни актове на атакуваните по-горе доказателствени материали, които са само обвинителни такива. В този контекст се отправя възражение,че свидетелските показания противоречат на данните по представения от М. тефтер; както и че обясненията на този подсъдим /това не са показания, както е записано в касационната жалба/ са игнорирани в частта, в която той заявява, че поведението му е било обусловено от съветите, дадени от другия деец- юриста А.. Въззивната инстанция, чийто акт подлежи на разглеждане от ВКС, е изписала подробна доказателствена аргументация. Свидетелските показания са сравнени с данните по „лихварския тефтер”, който е приет като частен документ, представен от самия М., и е ценен изключително внимателно. Изведено е потвърждаване на вменената престъпна фактология. Обмислени са отношенията между двамата дейци и е заключено познание на всеки от тях за съществото на осъществяваната общественоопасна противоправна дейност. Изследвани са всички обстоятелства по делото, на базата на процедурно и логически верен анализ. Обстоятелството, че възприетата от съда теза не се нрави на касатора и неговата защита, не я прави незаконосъобразна.
В жалбата на подсъдимия, изготвена от защитника, от една страна се твърди, че обвинението не е доказано по несъмнен и категоричен начин и М. не е заемал парични средства срещу насрещна облага, а от друга-че отношенията между него и лицата, на които е заемал средства, били гражданско-правни. Допуска се смесване на предпоставките за оправдаване на едно лице, когато доказателствената преценка води до извод за незаконосъобразно възприемане на фактологията, извеждаща заключение за извършване на инкриминираното деяние; и заради това, че процедурно правилно приетата фактология от решаващия съд, чийто акт подлежи на атакуване, очертава несъставомерна деятелност. По едната предпоставка ВКС не е оправомощен да се произнесе с оправдаване при първо разглеждане на делото пред него, защото оплакването е за необоснованост, а по втората- да, на основание чл.354,ал.1,.2, пр.посл.вр.чл.24, ал.1,т.1 НПК, защото иде реч за порок при приложение на материалния закон.
Сетне, в жалбата се твърди, че банкова дейност може да бъде извършвана само от юридическо лице, което публично набира влогове и са набрани такива на повече от 30 лица,както указва ЗКИ. Както този съд вече е имал повод да разсъждава, за да е налице извършване на банкова дейност по ЗКИ в редакцията на закона към инкриминирания период /не се споменава ЗБ, в който постановките са същите/, се изисква една от страните по сделката да е банка. Същата представлява кредитна институция-юридическо лице, чиято дейност е свързана с публично привличане на влогове или други възстановими средства от повече от 30 лица, които не са банки или други институционални инвеститори. Наред с това тя предоставя кредити или друго финансиране за своя сметка и на собствен риск – чл.2,ал.1 и параграф 1,т.3 от допълнителните разпоредби на ЗКИ. Т.е., за да е налице осъществяване на банкова дейност, кредитирането трябва да съществува едновременно с публично привличане на влогове или други възстановими средства най-малко от 30 лица.
Генерално погледнато, банковото право приема, че банкови сделки са всички видове сделки, които обслужват паричното обръщение. Те се осъществяват по занятие само от специални търговци, каквито са търговските банки, финансовите къщи и обменните бюра, като за всеки от посочените субекти има специална регламентация. Доколкото на подсъдимите е повдигнато обвинение /и те са осъдени за това/ за неправомерно реализиране на банкови сделки без разрешение в нарушение на ЗКИ, то следва да се имат предвид правилата на посоченото специално законодателство.
Банковият кредит е типична класическа активна банкова сделка. Той представлява вид заем, при който финансова институция или фирма като кредитодател, предоставя парични средства на физическо или юридическо лице като кредитополучател, а последното се задължава да върне тези средства в бъдеще. Спецификата на кредитирането очертава структурирана във времето възвращаемост при постигане на съгласие между субектите, чрез постепенно връщане на заетите средства. Обичайно то включва лихва за кредитния период до възстановяване на цялата дължима сума по главницата.
Що се отнася до наказателноправното измерение, съдебната практика последователно отстоява тезата, че нормата на чл.2,ал.1 ЗКИ описва „основната, типична банкова дейност чрез посочване на съвкупността от най-присъщите на всяка банкова организация сделки...и ....законът не създава абсолютно задължение за банката да дава кредити единствено от привлечения влогов капитал”-решение №560/21.06.05 г. на 1 н.о.на ВКС по К.Н.Д.1082/04 г. Това решение по специалното законодателство се явява относимо и при настоящия преглед. По-нататък в него е отразено, че разпоредбата на чл.252,ал.1,пр.1 НК инкриминира системното извършване на всякакви банкови сделки, без да прави разлика от какъв вид са те. За да бъде консумиран съставът на коментираното престъпление, трябва да се установи, че подсъдимият системно /три и повече пъти/ е заемал парични средства на широк кръг лица срещу насрещна материална облага, насочена към обезпечаване на неговата издръжка, което по същество е банково кредитиране, поставено под разрешителен режим- решение №147/30.03.10 г.,постановено от 3 н.о.на ВКС по К.НД.52/10 г. Най-накрая, законодателят не е включил като елемент от състава на престъплението полученият доход да е основен- решение №366/ 06.10.11 г.,постановено от 1 н.о.на ВКС по К.Н.Д.1852/11 г.
Поведението на подсъдимите отговаря на всички изтъкнати характеристики по анализа на престъпния състав на чл.252,ал.1 НК,както е приел и въззивният съд. Те, заедно и поотделно, са предоставяли парични средства срещу материална облага, на изпаднали във финансови трудности лица. Уговаряли са лихви, платими за определено време. Обезпечавали са вземанията си. И тъй като, както бе изложено, кредитирането за банката не е задължително само от публично привлечени влогове и други възстановими средства, приетото за дейците обуславя системност на извършваната дейност, следователно тя се е осъществявала по занятие. Това от своя страна се субсумира под определението за банкови сделки, поставени под лицензионен режим, каквито са изискванията за банките. Ето защо с осъждане на касаторите и в частност на М., материалният закон не е нарушен.
На последно място, в съдебно заседание пред ВКС служебният защитник на М. предявява искане за изменение на решението с намаляване на наложеното на този подсъдим наказание. Освен че липсват каквито и да са съображения в тази насока, обсъждането на такава претенция е недопустимо, тъй като тя не държи сметка за съдържанието на нормата на чл.347,ал.1 НПК. Видно от постъпилата жалба, в нея липсва оплакване за наличие на касационното основание по чл.348,ал.1,т.3 НПК, което е потенциално обсъдимото в светлината на описаното отправено искане.
2/ В съдебно заседание пред тази инстанция М. изразява свои виждания по разглеждане на съдебното дело. Тъй като в жалбата, изготвена от неговия защитник, се възвежда касационното основание по чл.348, ал.1,т.2 НПК, този съд ще даде отговор на проблемите, поставени лично от касатора, които могат да бъдат подведени под това основание.
Според М. делото не бивало въобще да се разглежда от ОС-Хасково. И това била така, защото другият подсъдим осъществявал своята юридическа дейност в съдебния район на този съд. Казаното само по себе си не е достатъчно, за да се осмисля наличието на постановен от незаконен състав съдебен акт, под каквото оплакване този съд би могъл да субсумира коментираното възражение. От една страна е спазена разпоредбата на чл.36, ал.1 НПК относно подсъдността по местоизвършване на деянието. От друга- не са посочени, нито пък видими, каквито и да е обективни и/или субективни фактори, които да дават възможност да се изведе липса на безпристрастност у решаващия съдебен първоинстанционен състав.
По отношение на подсъдимия А. са изследвани всички релевантни фактори и предвид повдигнатото му обвинение той е осъден за всички доказани по съответен доказателствен път конкретни деятелности. Самоцелно стесняване на престъпната му дейност от страна на решаващите съдилища, само поради обстоятелството, че той е юрист, практикуващ в съдебния район на ОС-Хасково, не се наблюдава. Твърдението на М. в обратната насока е декларативно и плод на негови лични виждания.
Все с оглед казаното, дори и да бе счел за основателно искането за отмяна на решението и присъдата и връщането на делото за ново разглеждане, този съд не би могъл да го уважи чрез изпращане на производството на специализирания наказателен съд, при това заради необходимостта от разширяване на престъпното поведение на А.. Според разпоредбата на чл.349,ал.3 НПК подсъдимият като страна в процеса може да атакува въззвния съдебен акт, когато са нарушени негови права и законни интереси. Поради това такава проекция от страна на М. е необходима заради оплакването за съставомерните действия на А.. Но липсва. Нормата на чл.411 А НПК пък изрично уточнява кои престъпления, извършени от кои лица, се разглеждат от специализирания наказателен съд. Процесното такова не е сред тях. Следователно удовлетворяване на обсъжданото искане на М. би довело до грубо нарушаване на процесуалния закон.
Отправя се и възражение срещу съдебната дейност във връзка с претендирана необходимост за събиране на доказателства, свързани с материалното положение на определени свидетели. Конкретно в съдебно заседание пред ВКС се посочва лицето Я. К.. ХОС е отказвал да изпълни тези искания. Правилно е отнасянето на потенциално събраните в сочената връзка доказателства извън дължимия за установяване предмет на доказване по чл.102 НПК.
Както вече бе казано, решаващите съдилища и в частност ПАС, чийто съдебен акт е предмет на касационен контрол, са разгледали всички доказателствени материали поотделно и в тяхната съвкупност и са изписали аргументация за възприетата теза. Апелативният съд е присъединил /във верен процедурен порядък/ към годната за ценене доказателствена съвкупност експертни заключения, неприобщени от долната инстанция. Същите са преценени на фона и на набавените от М. писмени доказателствени материали и дадени обяснения.
Що се касае до изявлението,че този подсъдим не искал ПАС да приеме заключението на в.л.Ц., такъв запис в протокола от съдебно заседание на 06.12.16 г.липсва. Напротив, отразено е,че всички страни са съгласни. И след като не е искана поправка на протокол по съответния предвиден в чл.312 НПК ред, обстоятелствата се считат такива, както са отразени в него. Така че и тази претенция на касатора е неоснователна. Извън размисъл остава обстоятелството, което не се и поставя от М., дори и тя /претенцията/ да бе състоятелна, как би била изведена незаконосъобразност на атакувания съдебен акт до степен, че да обосновава негова наложителна отмяна.
Водим от изложените аргументи и на основание чл.354,ал.1,т.1 НПК,, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА решение №196/02.10.17 г.,постановено от АС-Пловдив по В.Н.Д.248/16 г.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/
|