О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 187 гр. София, 06.04.2022 г. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, I отделение, в закрито заседание на седми март през две хиляди двадесет и втора година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Тотка Калчева ЧЛЕНОВЕ: Вероника Николова Мадлена Желева при секретаря .............., след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д. № 1130 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ЗАД „А. България“ АД, гр. София срещу решение № 260027/23.02.2021 г., постановено по в.гр.д. № 513/2020 г. на Варненски апелативен съд, с коeто след частични отмяна и потвърждаване на решение № 260198/20.08.2020 г. по т.д. № 2052/2019 г. на Варненски окръжен съд, настоящият касатор е осъден да заплати на И. И. И. от гр. Варна и Е. И. И. от гр. Варна на основание чл.226, ал.1 КЗ /отм./ сумите от по 24 000 лв., представляващи обезщетение за неимуществени вреди вследствие смъртта на тяхната баба Е. И. И., настъпила на 13.05.2015 г. в резултат на травматични увреждания от ПТП от 16.03.2015 г., ведно със законната лихва, считано от 12.12.2016 г. до окончателното изплащане на сумата. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно, а допускането на касационно обжалване основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, пр.3 ГПК. Ответниците И. И. И. и Е. И. И., и двамата от гр. Варна, оспорват касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд, при съобразяване на влязла в сила присъда по нохд № 867/2019 г. на Варненски окръжен съд, е приел за безспорно наличието на предпоставките за ангажиране отговорността на застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ за претърпените от ищците неимуществени вреди вследствие смъртта на тяхната баба Е. И. И., настъпила на 13.05.2015г., в резултат на травматични увреждания, получени при ПТП от 16.03.2015 г., причинено от работник в „Т. Холдинг“ АД – собственик на застрахованото при ответника превозно средство /автобус/. По спорния въпрос относно легитимацията на ищците да претендират обезщетение за неимуществени вреди решаващият състав е съобразил Тълкувателно решение № 1/21.06.2018 г. по тълк.д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, както и събраните по делото свидетелски показания и заключението на вещото лице по допуснатата съдебно – психологична експертиза, и е приел, че между И. И. И. и Е. И. И., от една страна, и Е. И. И., от друга страна, е съществувала здрава, продължителна и дълбока емоционална семейна връзка, както и че ищците са понесли и продължават да понасят сериозни морални болки и страдания от загубата на тяхната баба. Изтъкнал е, че претенцията не е обусловена единствено от формалната връзка на родство, а от действителните отношения между ищците и починалата, характеризиращи се с особено силна привързаност и взаимна обич. По отношение на размера на обезщетението въззивният съд, при позоваване на § 22 от ПЗР на КЗ /в сила от 01.01.2016 г./, е приел, че за процесния случай са приложими единствено нормите на част четвърта от отменения Кодекс за застраховането, които не предвиждат лимит на обезщетенията за неимуществени вреди под този, посочен в чл.266 КЗ /отм./. Изтъкнал е, че предявените искове не попадат в хипотезата на § 96, ал.1 от ПЗР на ЗИД на КЗ /ДВ, бр. 101 от 2018 г./, тъй като материалноправните норми на новия Кодекс за застраховането са приложими само за произшествията, възникнали след влизането му в сила – след 01.01.2016 г. Изложил е съображения, че дори и да се приеме, че разпоредбата на § 96, ал.1 от ПЗР на ЗИД на КЗ /ДВ, бр. 101 от 2018 г./ е приложима за всички претенции, предявени след 21.06.2018 г., същата противоречи на правото на ЕС, доколкото е предвидена по – малка сума от посочените в чл.1, параграф 2 от Втора директива 84/5, кодифицирана с Директива 2009/103/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 г. С оглед на това апелативният съд, при отчитане на съществувалата между ищците и починалата дълбока духовна и емоционална връзка, интензитета и необратимия характер на претърпените болки и страдания вследствие загубата, овладените в значителна степен чувство на скръб и емоционална лабилност и позитивните очаквания относно бъдещето на ищците, е заключил, че справедливото по смисъла на чл.52 ЗЗД обезщетение за всеки един от тях възлиза в размер на 30 000 лв. По отношение на въведеното от застрахователя възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от Е. И. И. въззивният съд е съобразил заключението на вещото лице по проведената съдебно – автотехническа експертиза и е приел, че пострадалата е имала възможността своевременно да възприеме завиващия автобус и да избегне удара, като изчака неговото преминаване през кръстовището. С оглед на това е заключил, че с поведението си починалата е допринесла за увреждането и като е намалил всяко от дължимите обезщетения с 20 %, е редуцирал дължимите обезщетения до сумите от по 24 000 лв. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поставя следните въпроси: 1. „Когато по делото отсъстват данни, че претърпените неимуществени вреди от преживелите родственици, изразяващи се в болки и страдания от смъртта на баба им, надхвърлят по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, следва ли да се приеме, че е налице изключение от разрешението, залегнало в ППВС № 4/1961 г. и ППВС № 5/1969 г., че в случай на смърт право на обезщетение имат само най – близките на починалия?“; 2. „Длъжен ли е въззивният съд да изложи конкретни мотиви в кои случаи и защо смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка?“; 3. „Достатъчна ли е родствената близост, за да бъде направен изводът за наличие на трайна и дълбока емоционална връзка, заради съдържанието, на която внуците са претърпели морални болки и страдания?“; 4. „Може ли европейска директива сама по себе си да поражда пряко задължения за частноправни субекти, както и позоваването на самата директива в съдебно решение да е основание за решаването на спор пред националния български съд по дело между частноправни субекти?“; 5. „Прилага ли се Тълкувателно решение № 1/21.06.2018 г. по тълк.д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС за неимуществени вреди, настъпили преди датата на постановяването му, когато е било в сила ППВС № 4/25.05.1961 г.?“; 6. „При застрахователен договор по „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, сключен със ЗАД „А. България“ АД на 23.03.2014 г., следва ли застрахователното дружество да носи риска от възникване на отговорност на застрахования за неимуществени вреди към далечния кръг от роднини, посочени в Тълкувателно решение № 1/21.06.2018 г., постановено по тълк.д. № 1/2016г., на починало лице, чиято смърт застрахованият виновно е причинил, при положение че застрахователното дружество не се е съгласило да носи този риск и отговорност?“. Твърди, че по първите три въпроса въззивното решение е постановено в противоречие с Тълкувателно решение № 1/21.06.2018 г. по тълк.д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, решение № 293/13.02.2019 г. по в.т.д. № 350/2019 г. на Великотърновски окръжен съд, решение № 4376/17.06.2019 г. по гр.д. № 12619/2018 г. на Софийски градски съд и решение № 15/12.02.2019 г. по т.д. № 504/2018 г. на Бургаски окръжен съд. Счита, че по четвъртия въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 377/29.07.2019 г. по т.д. № 520/2018 г. на ВКС, II т.о. Поддържа, че петият и шестият въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Поддържа още наличие на основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, поради очевидна неправилност на въззивното решение. Първите три въпроса могат да бъдат обобщени като въпрос относно критериите за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди на лица, извън очертания кръг в ППВС № 4/25.05.1961 г. и ППВС № 5/24.11.1969 г., от причинена смърт на техен близък. Същите се явяват обуславящи за правните изводи на въззивния съд по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, но не е доказано допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/21.06.2018 г. по тълк.д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в ППВС № 4/25.05.1961 г. и ППВС № 5/24.11.1969 г., и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му вреди. В мотивите на Тълкувателното решение е прието, че когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, справедливо е да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия родственик. В тези случаи за получаването на обезщетение няма да е достатъчна само формалната връзка на родство, а ще е необходимо вследствие смъртта на близкия човек преживелият родственик да е понесъл морални болки и страдания, които в достатъчна степен обосновават основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в ППВС № 4/25.05.1961 г. и ППВС № 5/24.11.1969 г., че в случай на смърт право на обезщетение имат само най – близките на починалия. Фактите и обстоятелствата, от които може да се направи извод, че едно лице е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи продължителни болки и страдания от неговата смърт, са различни за всеки случай, поради което се преценяват конкретно по всяко дело въз основа на събраните по него доказателства. В константната практика на ВКС, обективирана в решение № 17/16.03.2021 г. по т.д. № 291/2020 г. на ВКС, II т.о., решение № 92/17.11.2020 г. по т.д. № 1275/2019 г. на ВКС, II т.о., решение 45/10.05.2021 г. по т.д. № 370/2020 г. на ВКС, II т.о., е прието, че за да е налице особено близка връзка, е необходимо, освен формалното родство с произтичащата от него близост между лицата, да са се проявили конкретни житейски обстоятелства, обусловили създаването на по – голяма от близостта, считана за нормална за съответната родствена връзка. Прието е, че житейските ситуации и обстоятелства, придаващи на определена родствена връзка характеристиката на изключителна, не могат да бъдат изброени изчерпателно, но като примерни ситуации за възникване на такава връзка могат да се посочат продължителното отглеждане и възпитание на внук от баба/ дядо по причина на заболяване, смърт, дезинтересиране от детето или работа на родителя/ родителите в чужбина, както и трайното полагане на грижи за бабата/ дядото от внука, вместо от неговите родители. В настоящия случай въззивният съд е обсъдил събраните по делото гласни доказателства, като е констатирал продължителното отглеждане и възпитание на внуците от бабата, както и трайното полагане на грижи за пострадалата от И. И. И.. С оглед на това е направил извод, че по делото е доказано съществуването на здрава, продължителна и дълбока емоционална семейна връзка между внуците и бабата, характеризираща се с особено силна привързаност и взаимна обич. При съобразяване на заключението на вещото лице по приетата съдебно – психологична експертиза, съдът е установил още, че вследствие смъртта на Е. И. И., ищците са понесли и продължават да понасят сериозни морални болки и страдания. При тези фактически констатации, изводът на въззивния съд за наличие на материалноправна легитимация на ищците да получат обезщетение за претърпените неимуществени вреди е в съответствие с цитираното от касатора Тълкувателно решение № 1/21.06.2018 г. по тълк.д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС. В допълнение, следва да се отбележи, че решение № 293/13.02.2019 г. по в.т.д. № 350/2019 г. на Великотърновски окръжен съд, решение № 4376/17.06.2019 г. по гр.д. № 12619/2018 г. на Софийски градски съд и решение № 15/12.02.2019 г. по т.д. № 504/2018 г. на Бургаски окръжен съд, на които касаторът се позовава, са неотносими към соченото основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Четвъртият въпрос не изпълнява общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. От една страна, въпросът е теоретично поставен, а от друга, доколкото въззивният съд е изложил доводи относно противоречието на разпоредбата на § 96, ал.1 от ПЗР на ЗИД на КЗ /ДВ, бр. 101 от 2018 г./ с правото на ЕС, не е единствено обуславящ крайните изводи на съда за неприложимостта на процесната норма. Съображенията на съда за пряко приложение на чл.1, параграф 2 от Втора директива 84/5, кодифицирана с Директива 2009/103/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 г., са изложени като допълнителен, алтернативен аргумент, при положение че се приеме, че § 96, ал.1 от ПЗР на ЗИД на КЗ /ДВ, бр. 101 от 2018 г./ е приложим за всички претенции, предявени след 21.06.2018 г. Решаващият извод относно неприложимостта на нормата се основава на довода, че същата се отнася само за застрахователни събития, възникнали след влизане в сила на новия КЗ – след 01.01.2016 г. След като разрешението на съда не е свързано с приложение на принципа на примата на правото на Европейския съюз, респективно съдът не е разрешил процесния спор, прилагайки директно посочената директива, не може да се приеме, че поставеният въпрос е в обуславящ изхода на спора. Петият въпрос отговаря на общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, доколкото въззивният съд е намерил разрешенията по Тълкувателно решение № 1/21.06.2018 г. по тълк.д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС за приложими към правоотношение, възникнало преди приемането на тълкувателното решение. Не е доказано допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Съгласно решение № 170/17.09.2018 г. по гр.д. № 2382/2017 г. на ВКС, IV г.о., когато се касае до първоначално приети тълкувателни ППВС и Тълкувателни решения, те имат обратно действие. Това означава, че даденото с тях тълкуване важи от момента, в който правната норма е влязла в сила, т.е. счита се, че тя още тогава е имала съдържанието, което впоследствие е било посочено в съответния тълкувателен акт. Когато след издаването на такъв тълкувателен акт е настъпила промяна било в самата тълкувана норма или свързани с нея други правни норми, било в обществено – икономическите условия, които правят даденото вече тълкуване на същата неприложимо или несъответно на действителния смисъл на закона, то постановеният нов тълкувателен акт, с който даденото вече тълкуване се изоставя, за да се бъде възприето ново, няма обратното действие, присъщо на първоначалните. В сочената хипотеза тълкувателният акт се състои от две части. С първата от тях се дава новото тълкуване на конкретната правна норма, а с втората се обявява за загубил сила предшестващият тълкувателен акт. Следователно от този момент престава да се прилага и предходният тълкувателен акт. Затова и установеното с новото тълкувателно решение тълкуване на правната норма ще може да бъде прилагано от съответните органи, за които то е задължително, по случаите, които са от тяхната компетентност, когато въпросът е отнесен до разрешаване от тях, след приемане на новото тълкувателно решение и по такива, които са били заварени към този момент, но с действие занапред. В случая обжалваното решение не е в противоречие с решение № 170/17.09.2018 г. по гр.д. № 2382/2017 г. на ВКС, IV г.о., доколкото съдебното производство е образувано по иск, предявен след приемане на Тълкувателно решение № 1/21.06.2018 г. по тълк.д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС. Наличието на практика на ВКС по поставения въпрос, която е съобразена от въззивния съд, изключва основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Последният въпрос не отговаря на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК. Същият е основан на застъпената в касационната жалба теза за недължимост на претендираните от ищците обезщетения за неимуществени вреди. С оглед на това, по своята същност въпросът представлява оплакване по смисъла на чл.281, т.3 ГПК и е изцяло относим към правилността на въззивното решение. По аргумент на т.1 на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, касационните основания по чл.281, т.3 от ГПК не подлежат на проверка в стадия за селекция на касационните жалби по чл.288 ГПК. Не е налице и поддържаното от касатора основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Според разпоредбата въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на същинска касационна проверка по същество на обжалваното решение. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното въззивно решение не разкрива никой от изброените пороци. Отделно, касаторът не излага самостоятелни аргументи относно тезата за очевидна неправилност на решението, а преповтаря доводите за неправилност по чл.281, т.3 ГПК, съдържащи се в изложението на пети и шести въпроси относно липсата на ретроактивно действие на Тълкувателно решение № 1/21.06.2018 г. по тълк.д. № 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС. Приложното поле на основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК следва да бъде ясно обосновано, тъй като не е тъждествено на касационните основания по чл.281, т.3 ГПК и е независимо от въпросите, поставени в изложението по чл.284, ал.1, т.3 ГПК. По изложените съображения въззивното решение не се допуска до касационно обжалване. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд О П Р Е Д Е Л И: НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 260027/23.02.2021 г., постановено по в.гр.д. № 513/2020 г. на Варненски апелативен съд. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: