Р Е Ш Е Н И Е № 60113
гр.София , 21 юни 2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на четвърти юни две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНТОАНЕТА ДАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: МАЯ ЦОНЕВА
МАРИЯ МИТЕВА
при участието на секретаря Илияна Петкова
и прокурора от ВКП Галина Стоянова
след като изслуша докладваното от съдия ДАНОВА наказателно дело № 421/2021 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по касационни жалби, депозирани лично от подсъдимия В. И. В. и защитника му адв.М. И., срещу решение №100002 от 23.02.2021 г., постановено по внохд №329/2019 г. по описа на Великотърновски апелативен съд.
В жалбата, изготвена лично от подсъдимия се сочат всички касационни основания по чл.348 ал.1 от НПК. Оплакването за допуснати съществени процесуални нарушения се свързва с това, че въззивният съд , кредитирайки заключението на повторната петорна експертиза не е съобразил наличието на предположения в нея. Твърди се, че независимо, че на вещите лица е било указано да не ползват данните, отразени в протокола за оглед на местопроизшествие, те все пак са го ползвали, защото в противен случай не е било възможно да се изчислят нито спирачните следи, нито разстоянието, от което всеки един от водачите на МПС е могъл да види другото превозно средство. Цитирани са части от показанията на св.Д. Т., като илюстрация за наличието на противоречия между казаното от него и експертните изводи, които са били съобразени с тези показания. Моли се да бъде отменено въззивното решение и делото върнато за ново разглеждане- алтернативно, решението да бъде изменено, като се намали размера на наложеното наказание и се приложи разпоредбата на чл.66 ал.1 от НК.
В жалбата на защитника на подсъдимия се твърди, че последният неправилно е бил осъден за нарушение на правилото на чл.16 ал.1 т.1 от ЗДвП, тъй като произшествието е възниквало в резултат на предприета от него спасителна маневра, породена от навлизането на л.а. „марка“ в лентата му за движение. Според защитника, като е приел, че от доказателствата по делото категорично се опровергава версията на подсъдимия за предприемане на „спасителна маневра“, въззивният съд е допуснал съществено процесуално нарушение, тъй като е формирал вътрешното си убеждение не на базата на обективна оценка на доказателствата по делото, а не предположения. Посочва се, че на предположение почива и извода на съда, че водачът на л.а „марка“ не е имал възможност да предотврати произшествието при движение с позволената скорост от 90 км/час. На следващо място, оплакването за явна несправедливост на наложено наказание се обосновава с довод за наличие на множество смекчаващи отговорността обстоятелства, които не са били взети предвид при отмерването на наказанието, а именно поведението на водача на л.а. „марка“, който е управлявал превозното средство без да има правоспособност за това, с превишена скорост от 102 км/час, като безпричинно е навлязъл в насрещната пътна лента за движение и е предизвикал подсъдимият да предприеме спасителна маневра. В условията на алтернативност се моли атакуваният съдебен акт да бъде изменен, като бъде намален срока на наложеното наказание лишаване от свобода на три години с приложение разпоредбата на чл.66 ал.1 от НК, или делото да бъде върнато за ново разглеждане.
В съдебното заседание пред Върховния касационен съд, защитникът на подсъдимия- адв.И. моли да бъдат уважени касационните им жалби по съображенията, посочени в тях и с направените искания. Акцентира на това, че пострадалият има „съществен принос, ако не и вина за настъпването на произшествието“, тъй като според заключението на петорната автотехническа експертиза е безспорно установено, че той е управлявал л.а. с превишена скорост, а при движение с разрешената от 90 км/час, би имал възможност да предотврати удара. Посочва и, че не е била отхвърлена версията на подсъдимия, че навлизането му в лентата за насрещно движение е провокирано от навлизането на л.а. „марка“ в неговата пътна лента, хипотеза, която не е изключена от вещите лица.
Представителят на Върховната касационна прокуратура изразява становище за неоснователност на касационните жалби. Твърди, че транспортното произшествие, при което е настъпила смъртта на четири лица и телесни повреди на други две, се дължи изцяло на виновното поведение на подсъдимия, който е създал критичната ситуация. Заявява, че не са допуснати съществени процесуални нарушения от въззивната инстанция при анализа на доказателствената съвкупност, а материалният закон е приложен правилно. Не намира да е налице и касационното основание по чл.348 ал.1 т.3 от НПК. Предлага въззивното решение да бъде оставено в сила.
Повереникът на частните обвинители Н. Р. А., Е. Н. Р. и А. К. З.- адв.Ц. И. пледира за неоснователност на касационните жалби, доколкото не са налице касационните основания по чл.348 ал.1 от НПК, поради което моли да се потвърди атакуваното съдебно решение.
Адвокат С.- повереник на частните обвинители Ф. Р. А., Ф. Р. А. и Х. Ф. А. се присъединява към становището на представителите на държавното и частното обвинение и моли касационните жалби да бъдат оставени без уважение.
Частните обвинители Р. Б. Р. лично и като законен представител на М. А. Р. и А. А. Р., както и техния повереник адв.С. Г., редовно призовани, не се явяват, поради което не вземат становище по жалбите.
Частният обвинител Ж. Л. Р. и повереника му адв.Н. В., редовно призовани също не се явяват пред ВКС и не вземат становище.
Частните обвинители Ф. С. Ф., Н. С. Ф., А. А. Х. и Д. Х. Х. и повереника им адв.Я. Я., редовно призовани, не се явяват и не вземат становище.
Частните обвинители Н. М. Т. и И. Л. Т., както и повереника им адв. К. С., редовно призовани не се явяват.
От адв.С. е постъпило писмено становище, в което се оспорват касационните жалби на подсъдимия и неговия защитник. Посочва се, че не са налице претендираните касационни основания. Моли се да бъде постановено решение, с което обжалвания съдебен акт на въззивния съд да бъде оставен в сила.
Подсъдимият В. И. В. редовно призован, не се явява в съдебното заседание пред ВКС.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД като обсъди релевираните в касационните жалби оплаквания, доводите на страните от съдебното заседание и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в рамките на правомощията си, установи следното :
С присъда №11 от 14.01.2019 г., постановена по нохд №379/2018 г., ОС- гр. Русе е признал подсъдимия В. И. В. за виновен в това, че на 08.06.2017 г., около 9.00 часа по /път/ в посока [населено място]- [населено място], при управление на МПС- л.а. „марка“, с рег. [рег.номер на МПС] , нарушил правилата за движение по пътищата-чл.16 ал.1 т.1 от ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на повече от едно лице: на А. Н. Р., М. Д. Х., Л. Р. Т. и К. С. Д. и средна телесна повреда на Д. Е. Т., поради което и на основание чл.343 ал.4 във вр.с ал.3 б.“б“ във вр.с чл.342 ал.1 и чл.54 от НК го е осъдил на четири години лишаване от свобода, при първоначален „общ“ режим на изтърпяване, като го е оправдал да е нарушил правилата за движение по пътищата по чл.8 ал.1, чл.15 ал.1 пр.1 и чл.20 ал.2 от ЗДвП.
На основание чл.343г от НК на подсъдимия е наложено и наказание лишаване от право да управлява МПС за срок от пет години.
С присъдата съдът се е разпоредил с веществените доказателства, а също така е възложил в тежест на подсъдимия да заплати направените по делото разноски, както и тези, сторени от частните обвинители.
По протест на Окръжна прокуратура-гр.Русе, въззивни жалби от подсъдимия лично и неговия защитник, от частните обвинители Д. Х. Х., А. А. Х., Ф. С. Ф. и Н. С. Ф., чрез повереника им адв.Я., от адв.С. в качеството му на процесуален представител на частните обвинители Н. М. Т. и И. Л. Т., пред Апелативен съд- гр. Русе е било образувано внохд №392/2019 г., приключило с решение №100002 от 23.02.2021 г., с което първоинстанционната присъда е била потвърдена. Подсъдимият е бил осъден да заплати направените пред въззивната инстанция разноски за изготвяне на експертиза, както и разноските за процесуално представителство на частните обвинители Х. А., Ф. А. и Ф. А..
Касационните жалби са НЕОСНОВАТЕЛНИ.
На първо място е необходимо да се отбележи, част от наведените в жалбите на подсъдимия и на защитника му възражения касаят приетата за установена от въззивната инстанция фактическа обстановка и подкрепата й от доказателствата по делото, което на практика представлява оспорване на обосноваността на атакувания съдебен акт. Необосноваността не представлява касационно основание по смисъла на чл.348 ал.1 от НПК, поради което касационният съд не дължи произнасяне по нея. ВКС е съд по правото, а не по фактите и в този смисъл проверява само юридическата правилност на вътрешното убеждение на решаващата инстанция по фактите, без да извършва проверка на самите факти в съдържателен план.
По настоящото дело, касационната инстанция не констатира допуснати съществени нарушения при извършената от Великотърновски апелативен съд проверка и оценка на доказателствата и доказателствените източници. При извеждане на значимите за обективната и субективна съставомерност на поведението на подсъдимото лице обстоятелства, са спазени изискванията на чл.13, чл.14 и чл.107 ал.5 от НПК, поради което не са налице пороци, които да поставят под съмнение правилността на формиране на вътрешното убеждение на съда. За да установи фактическата обстановка по делото, съдът е обърнал нужното внимание на данните, съдържащи се в гласните и писмени доказателствени средства, които подробно е анализирал. Изложил е съображения за причините, поради които е ползвал единствено изводите, направени в петорната повторна АТЕ, изготвена в хода на съдебното следствие пред апелативния съд и тези причини са свързани с обстоятелството, че останалите експертни заключения са ползвали информацията, обективирана в протокола за оглед на местопроизшествие, който е преценен като негодно доказателствено средство. В писменото заключение на петорната повторна АТЕ, вещите лица изрично са отразили, че са съобразили всички материали по делото, с изключение на протокола за оглед на местопроизшествие. За да изчислят дължината на спирачните следи, експертите са взели предвид информацията в справка от АПИ-ОПУ- [населено място] за маркировката в съответния участък и наличните пътни знаци, разположени на пътя, данните за дължината на прекъснатите участъци на двойната смесена линия и снимковия материал от произшествието. Скоростта на движение на двете МПС-та е била определена по два метода: 1. по закона за съхранение на количеството на движение на механичната система от двете превозни средства за интервала от времето на удара; 2. чрез утвърдената в световната практика методика„D.-V“, базираща се на подобието между действителния удар и експериментални тестове /С. tests/, определящи зависимостта между загубата на кинетична енергия вследствие на удара и деформацията на дадения автомобил. С така изчислените скорости на движение на двата автомобила, вещите лица са извършили кинематичен анализ, въз основа на който са изчислили надлъжните разстояния на всеки един от автомобилите спрямо мястото на удара, като това разположение е било на около 152 метра един от друг. Мястото на удара, посочен в експертизата, е било определено въз основа на спирачните следи, оставени от л.а. „марка“ в неговата пътна лента, като за мястото и начина на тяхното разположение, както и по отношение на обстоятелството, че те са завършвали там, където е било установено това превозно средство след произшествието, по делото е налице обилен доказателствен материал- показанията на свидетелите В.В., Г.Г., Д.Д., В.В. и Я.Г.. С оглед на горното, доводът на подсъдимия, че протоколът за оглед на местопроизшествие е бил ползван и при изготвяне на коментираната автотехническа експертиза, е неоснователен.
На следващо място, петорната повторна АТЕ, изготвена и приета от въззивната инстанция не съдържа предположения. Чрез нея са били проверени обясненията на подсъдимото лице, като посочената хипотеза за това автомобилът на пострадалия да е бил в лентата за движение на превозното средство на подсъдимия е била приета за възможна, но в един много по-ранен момент, а именно, когато двете МПС са се намирали един от друг на разстояние около 305 метра. В тази връзка от съществено значение е заключението на експертите, че по делото липсват обективни данни, сочещи на движение на лекия автомобил „марка“ в лентата за насрещно движение. Към момента на реакция на водача на л.а „марка“, той е бил изцяло в собствената си лента за движение, като в тази пътна лента се е намирал и автомобила, управляван от подсъдимия. Въззивната инстанция е обсъдила и гласните доказателствени източници, съдържащи данни за мястото на настъпване на произшествието. Като обективни са били приети показанията на св.Д. Т., очевидец на произшествието, доколкото заявеното от него е било верифицирано и от изводите, направени в експертното заключение. Не може да се изисква от свидетеля да определи точната скорост на движение на автомобила, в който се е намирал, нито точните стойности на разстоянията между двете превозни средства. Това е така, тъй като се касае за нетипична житейска ситуация, развила се изключително динамично - в рамките на секунди, като върху възприятията на свидетеля въздействат и други отрицателни фактори като внезапност и неочакваност на събитието. Това обаче не прави неговите показания недобросъвестно дадени. Независимо от посоченото, по настоящото дело св.Т. е свидетелствал, че навлизането на л.а. „марка“ в тяхната лента за движение е станало плавно, като към този момент, превозното средство, управлявано от подсъдимия е било на 70-80 метра- все обстоятелства, потвърдени и от експертното заключение.
На подробен анализ са били подложени и показанията на другия очевидец- св.Х. Х., на които съдът с основание не се е доверил, като е изложил съображенията си за това. Следва да се отбележи, че право на съда по същество е да кредитира или да не гласува доверие на конкретни доказателства и доказателствени средства, стига да ги интерпретира съобразно действителното им съдържание, да ги съпостави с останалите доказателства, събрани по делото и пълноценно да мотивира в решението си своята преценка за това. В тази насока апелативната инстанция не може да бъде упрекната.
С оглед на приетите факти по делото, въззивният съд е приложил материалния закон правилно. Подсъдимият е допуснал нарушение на правилото за движение по пътищата по чл.16 ал.1 т.1 от ЗДвП, съгласно което „На пътно платно с двупосочно движение на водача на пътно превозно средство е забранено: когато платното за движение има две пътни ленти-да навлиза и да се движи в лентата за насрещно движение,освен при изпреварване и заобикаляне“. Подсъдимият не е изпълнил това си задължение, тъй като е навлязъл и управлявал л.а. в лентата за насрещно движение, по която се е движел автомобила, управляван от пострадалия. С други думи, поведението на подсъдимия като водач на МПС е причината за настъпилото произшествие, респективно тежкия вредоносен резултат. Ако подсъдимият е управлявал превозното средство в собствената си пътна лента, както го задължава закона, удар между двата автомобила нямаше да настъпи. В случая изобщо не може да се приеме наличието на спасителна маневра. И това е така, тъй като по делото липсват несъмнени доказателства, че автомобилът на пострадалия-водач е навлизал в пътната лента за движение на подсъдимия, за да предприеме той спасителна маневра. Точно обратното, към момента, в който л.а. „марка“ е навлязъл в насрещната пътна лента, л.а. „марка“ е бил изцяло в собствената си лента за движение, поради което не е имало каквато и да е било необходимост подсъдимият да завива наляво. Единствено за пълнота на изложението е необходимо да се отбележи, че за да е налице спасителна маневра като действие чрез изменение посоката на движение, е необходимо опасността да е възникнала внезапно в опасната зона за спиране на извършващия спасителната маневра и да не е могла да бъде предотвратена по начините, предвидени в чл.20 ал.2 от ЗДвП. /ТР №106/93 г. на ОСНК на ВС/. Дори и да се приеме /нещо, което съдилищата, вкл. и ВКС не възприемат/, че л.а. „марка“ е бил в лентата за насрещно движение, то съгласно експертното заключение, при този вариант двете МПС-та към посочения момент са се намирали един от друг на разстояние около 305 метра, което е извън опасната зона за спиране на л.а. „марка“ и подсъдимият би могъл да предотврати настъпването на резултата чрез изпълнение на задълженията си по чл.20 ал.2 от ЗДвП. В заключение, ударът между превозните средства е настъпил изцяло в лентата за движение на л.а. „марка“ и именно подсъдимият като водач на л.а. „марка“ не се е съобразил с разпоредбата на чл.16 ал.1 т.1 от ЗДвП да не навлиза и се движи в насрещната пътна лента.
На следващо място, ВКС се солидаризира изцяло с извода на въззивната инстанция за липса на съпричиняване на резултата от страна на пострадалия водач А. Р.. Обстоятелството, че същият не е притежавал правоспособност да управлява МПС не е в причинна връзка с настъпилия съставомерен резултат. Независимо, че л.а. марка“ се е движел с превишена скорост / 102 км/час/, вещите лица са изчислили, че и при движение с максимално разрешената за конкретния пътен участък от 90 км/час, ударът е бил непредотвратим от техническа гледна точка за водача на този автомобил. В тази насока, защитникът на подсъдимия оспорва изводите на съда, твърдейки, че те са нелогични, но пропуска да отбележи, че същите не са произволни, а изцяло почиват на експертното заключение, изготвено в рамките на професионалната компетентност на вещите лица, каквато страните не притежават.
На следващо място, ВКС не намира за основателно оплакването за явна несправедливост на наложеното на подсъдимия наказание лишаване от свобода. Определеното наказание от четири години, не е явно несправедливо, тъй като липсва явна и очевидна диспропорция между него и обществената опасност на деянието и дееца. Същото е съобразено с конкретната тежест на извършеното престъпление, с обществената опасност на дееца, както и с наличните смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства. Не са налице неотчетени от въззивната инстанция смекчаващи отговорността фактори. В. такива не се сочат и в жалбата, подадена лично от подсъдимия. Неоснователно е искането на защитата на подсъдимия В. за включване в кръга на смекчаващите обстоятелства поведението на пострадалия-водач, а именно управлението на МПС без свидетелство и превишената скорост на движение. Тези две обстоятелства не са в причинна връзка с настъпилото произшествие, което обосновава извод и за липсата на съпричиняване.
В заключение, ВКС намира, че не е налице касационното основание по чл.348 ал.1 т.3 от НПК.
Съдът намира искането за възлагане в тежест на подсъдимия на направените от адв. А. С. /повереник на частните обвинители Ф. А., Ф. А. и Х. А./ разноски, за основателно. Адвокат А. С. е участвал в съдебното заседание пред ВКС и е осъществявал процесуално представителство на посочените частни обвинители в резултат на преупълномощаване от страна на адв.Н. В.. Видно от намиращото се по нохд №379/2018 г. пълномощно, адв.В. е оказвал правна помощ безплатно, на основание чл.38 от Закона за адвокатурата. Съгласно чл.38 ал.2 от ЗА подсъдимият следва да бъде осъден да заплати адвокатско възнаграждение в полза на осъществилия процесуално представителство пред ВКС- адв. С. /видно и от самото пълномощно, то следва да се тълкува изцяло в полза на упълномощения/, като размера на възнаграждението следва да се определи на основание чл.13 ал.1 т.4 и ал.4 от Наредба №1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
По изложените съображения, ВКС намери, че не са налице основания за уважаване на касационните жалби, поради което прие, че атакуваното въззивно решение следва да бъде оставено в сила.
Водим от горното и на основание чл.354 ал.1 т.1 от НПК, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД ,трето наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА решение №100002 от 23.02.2021 г., постановено по внохд №392/2019 г. по описа на Великотърновски апелативен съд, НО.
ОСЪЖДА подсъдимия В. И. В. да заплати на адв. А. С. С. адвокатско възнаграждение за процесуално представителство на частните обвинители Х. А., Ф. А. и Ф. А. пред ВКС в размер на 4 500 /четири хиляди и петстотин /лева.
РЕШЕНИЕТО не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1/
2/ |