Ключови фрази
Право на добросъвестния владелец на подобренията * недопустимост на решение * подобрения * право на задържане


4
Р Е Ш Е Н И Е

№ 107

София, 30.06.2015 година

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в съдебно заседание на четиринадесети май през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:Светлана Калинова
ЧЛЕНОВЕ:Геника Михайлова
Ваня Атанасова
при участието на секретаря Даниела Цветкова
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
гражданско дело № 445 от 2015 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.290-293 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Т. Ц. К. от [населено място], [община] срещу въззивното решение на Пловдивския окръжен съд, постановено на 11.07.2014г. по в.гр.д.№1496/2014г.
С определение №167/24.03.2015г., постановено по настоящето дело, касационното обжалване е допуснато за извършване на проверка за допустимостта на обжалваното решение.
К. поддържа, че обжалваното решение е недопустимо, тъй като в исковата молба липсва уточнение всеки един от ищците цялата сума ли претендира или част от нея.
В писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК ответникът по касационна жалба Л. Х. И. изразява становище, че жалбата е неоснователна по изложените в отговора съображения.
Върховният касационен съд,като обсъди доводите на страните във връзка с изложените касационни основания и като извърши проверка на обжалваното решение по реда на чл.290,ал.1 ГПК и чл.293 ГПК, приема следното:
Х. Л. И. и Л. Х. И. са предявили срещу Т. Ц. К. иск за заплащане на сумата 14148лв., за която твърдят, че представлява увеличената стойност на ІІ жилищен етаж и ½ идеална част от дворно място в [населено място], [община] вследствие извършени от тях подобрения като добросъвестни владелци, както и за признаване право на задържане.
С обжалваното решение е прието, че Л. Х. И. и Х. Л. И. твърдят, че за периода 2005-2008г. са извършили подобрения в имота като добросъвестни владелци, с което са увеличили неговата стойност, като са изменили размера на иска си от 13108.54лв. на 14148лв. и съдът е приел за разглеждане така извършеното изменение на иска в посочения размер, но е присъдил сумата 14148.24лв. С оглед на това е прието, че съдът се е произнесъл за размера над 14148лв. по до присъдения размер от 14148.24лв. по непредявен иск, поради което в тази част решението на първоинстанционния съд е обезсилено.
Прието е, че предявената от Л. Х. И. претенция е основателна, тъй като в периода, през който са извършвани подобренията /2005-2008г./ Л. И. е бил собственик на имота по силата на извършено дарение през 2002г. от неговия син Х. И. на процесния имот, като от показанията на разпитаните по делото свидетели и от извършената експертиза е установено, че подобренията, посочени в исковата молба са извършени, както и че са извършени от Л. И., който е наемал майстори и е заплащал за извършената работа и за закупуването на материалите. Прието е, че при извършването на подобренията същият е считал, че е собственик на имота, като е демонстрирал това свое намерение пред всички, както и че с извършването на подобренията е увеличил стойността на имота с 14148лв. Изложени са и съображения, че в този период Т. К. е живяла в имота, знаела е за извършването на подобренията, както и че същите се извършват с оглед по-добри удобства за живеене, не се е противопоставила на извършването им, т.е. се е съгласила с извършването им, доколкото подобренията са касаели и нея.
По отношение оспорването на качеството на добросъвестен владелец, основано на факта, че с решение №72/28.01.2013г., постановено по гр.д.№2007/2011г. по описа на Карловския районен съд и влязло в сила на 31.05.2013г. е развален на основание чл.87, ал.3 ЗЗД договорът, съгласно който Т. Ц. е прехвърлила процесния недвижим имот на Х. Л. И. срещу задължение за издръжка и гледане и на основание чл.135, ал.1 ЗЗД е обявен за недействителен спрямо Т. Ц. договорът, обективиран в н.а.№117, том ІІ, рег.№4517, дело №294/15.08.2002г., с който Х. Л. И. е дарил имота на Л. Х. И., въззивният съд е приел следното:
Прието е, че към момента на извършването на подобренията Л. И. се е считал за собственик на имота и е демонстрирал това свое добросъвестно владение спрямо всички, като не е знаел, нито е предполагал, че прехвърлителната сделка по отношение на неговия праводател ще бъде развалена, а оттам и че неговото придобивно основание няма да съществува. С оглед на това претенцията на Л. Х. за заплащане на увеличената стойност на имота, както и за правото на задържане е приета за основателна. Прието е, че в частта, с която претенцията е уважена решението на първоинстанцинния съд е правилно и следва да бъде потвърдено.
Прието е, че претенцията на Х. Л. И. е неоснователна, тъй като към момента на извършване на подобренията същият е бил държател на имота, а освен това не е установено да е участвал в подобренията. Поради това е прието, че в частта, с която претенцията му е уважена решението на първоинстанционния съд следва да бъде отменено и вместо това искът бъде отхвърлен.
Обжалваното решение е валидно, но процесуално недопустимо.
В исковата молба липсва уточнение каква част от сумата претендира всеки един от ищците, респ. дали исковете са предявени при условията на евентуалност, претендира ли се общо присъждане на сумата в полза и на двамата ищци и на какво основание или всеки един претендира на самостоятелно предявено основание сумата да му бъде присъдена изцяло. В постановеното от първоинстанционния съд решение сумата е присъдена общо на двамата ищци-на основание чл.72, ал.1 ЗС Т. Ц. К. е осъдена да заплати общо на Х. Л. И. и Л. Х. И. сума в размер на 14 148.24лв., представляваща общия размер на увеличената стойностна втори жилищен етаж от двуетажна жилищна сграда, построена в дворно място, съставляващо УПИ ІІ-602 в кв.49 по плана на [населено място], [община], както и ½ идеална част от дворното място и подобренията в него, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 19.07.2013г. до окончателното изплащане, като на основание чл.72, ал.3 ЗС е признато право на задържане в полза и на двамата ищци. Въпреки така заявеното с исковата молба искане и съответния на него диспозитив на първоинстанционното решение, въззивният съд е разгледал претенциите на двамата ищци като самостоятелно предявени без да е предприел процесуални действия по уточняване на исковата молба, приел е претенцията на Л. Х. И. за цялата сума от 14 148лв. за основателна и е потвърдил първоинстанционното решение в частта, с която тази сума е присъдена, а в частта, с която същата сума е била присъдена и на Х. Л. И. е отхвърлил предявените искове, отменяйки при това първоинстанционното решение изцяло, очевидно възприемайки го като неправилно.
Подобен извод за неправилност на първоинстанционното решение обаче въззивният съд би могъл да направи само ако предявилите иска лица са уточнили претенцията си като предявена самостоятелно от всеки един от тях за присъждане на сумата от 14 148лв., изложили са обстоятелствата, даващи правото на всеки един от тях да претендира тази сума, каквото уточнение по делото липсва. Постановявайки решението си без подобно уточнение въззивният съд се е произнесъл по претенция, каквато не е била предявявана, което наред с нередовността на исковата молба обосновава и самостоятелно основание за недопустимост на обжалваното решение. Поради това по реда на чл.290,ал.4 ГПК във вр. с чл.270,ал.3 ГПК обжалваното решение следва да бъде обезсилено и делото бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд с указания исковата молба да бъде оставена без движение за отстраняване на посочената по-горе нередовност на същата.
По изложените по-горе съображения,Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение
Р Е Ш И :

ОБЕЗСИЛВА въззивното решение на Пловдивския окръжен съд, четиринадесети съдебен състав, гражданско отделение, постановено на 11.07.2014г. по в.гр.д.№ 1496/2014г. и
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.

Председател:

Членове: