1
Р Е Ш Е Н И Е
№ 33
София, 11 юли 2017 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на шестнадесети февруари две хиляди и седемнадесета година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА
КРАСИМИР ШЕКЕРДЖИЕВ
при секретаря Илияна Петкова
и в присъствието на прокурора Кирил Иванов
като изслуша докладваното от съдия Даниела Атанасова наказателно дело № 48/2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по жалба на подсъдимия И. П., чрез адвокат С. С.-служебен защитник, срещу въззивно решение № 485 от 25.11.2016г., постановено по внохд №1030/16г. по описа на Апелативен съд-София.
В жалбата се релевират всички касационни основания по чл.348, ал.1 от НПК. Твърди се, че въззивната инстанция е допуснала нарушение на процесуалния закон, изразяващо се в приемането на противоречива фактическа обстановка, обусловила и неправилност на правните изводи. Твърди се, че подсъдимият е извършил деянието при форма на вината непредпазливост. Също така касаторът се позовава и на нарушения на закона при приемането за съвместно разглеждане на гражданския иск за неимуществени вреди, като счита, че това е в противоречие с българското законодателство и „не би следвало да се прилагат приоритетно чужди правни норми в наказателния процес”. Прави се искане за изменение на въззивното решение и първоинстанционната присъда, като се преквалифицира деянието в по-леко, а именно извършено по непредпазливост, а алтернативно да се намали размера на наложеното наказание.
В срока по чл.351, ал.3 от НПК е депозирано възражение от частния обвинител и граждански ищец.
В съдебното заседание пред касационната инстанция, представителят на ВКП изразява становище за неоснователност на жалбата. Намира, че от събраните доказателства се установява по безспорен начин извършването на престъплението грабеж, придружен с убийство, както и авторството на подсъдимия. Счита, че последният няма критичност относно деянието, предвид представените пред съдебните инстанции различни защитни версии и съответните на тях искания. Пледира за постановяване на съдебен акт, съобразно правомощията на касационната инстанция по чл.354, ал.1, т.1 от НПК, като изцяло бъде потвърдено решението на Софийски апелативен съд.
Адвокат С., служебен защитник на подсъдимия, поддържа касационната жалбата, като изразява становище, че фактическата обстановка е неправилно установена, което е обусловило и неверни изводи относно авторството на подсъдимия. Също така се позовава на несправедливост и изключителна тежест на наложната санкция, предвид заболяванията от които той страда, както и неговото дете. Моли за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане или за намаляване размера на наложеното наказание.
Гражданският ищец и частен обвинител В. Г. поддържа възражението си и изразява становище за правилност на присъдата, поради което пледира за нейното потвърждаване.
Подсъдимият И. П. моли касационната инстанция да постанови правилно решение.
Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на правомощията си, намери следното:
С присъда № 21 от 11.08.2016г., постановена по нохд № 502/16г., Софийски окръжен съд е признал подсъдимия И. Г. П. за виновен в това, че на 12.12.2011г. в [населено място], [община], е отнел чужда движима вещи-парична сума в размер на 20лева, от владението на Й. Г., с намерение противозаконно да я присвои, като употребил за това сила и грабежът е придружен с убийството на Г., поради което и на основание чл.199, ал.2, т.2, пр.1, вр. чл.198, ал.1, пр.1 от НК и чл.373, ал.2 от НПК, вр. чл.58а, ал.1 от НК го е осъдил на десет години лишаване от свобода.
На основание чл.25, ал.1, вр. чл.23, ал.1 от НК, съдът е определил едно общо най-тежко наказание измежду наложеното му с горната присъда и наказанията по нохд №391/10г. по описа на РС-Ихтиман и нохд № 606/12г. по описа на РС-Ихтиман, а именно десет години лишаване от свобода.
На основание чл.61, т.2, вр. чл.60, ал.1 от ЗИНЗС е определено наказанието да бъде изтърпяно в затвор при първоначален „строг” режим.
Подсъдимият е осъден да заплати на гражданския ищец В. Г. сумата от 100 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на престъплението, ведно със законната лихва, считано от 15.12.2011г. до окончателното изплащане, като искът е отхвърлен за разликата до 150 000 лева.
С горепосочената присъда, съдът се е произнесъл по приложението на чл.59 от НК, дължимата държавна такса върху уважения размер на гражданския иск, веществените доказателства и разноските.
С решение № 485 от 25.11.2016г., постановено по внохд №1030/16г., Софийски апелативен съд, Наказателно отделение - 3 състав, е потвърдил първоинстанционната присъда.
Касационната жалба на подсъдимия е допустима, но неоснователна по същество. Със същата се релевират всички касационни основания по чл.348, ал.1 от НПК, макар и да липсва диференцираност в жалбата.
На първо място следва да бъдат обсъдени твърденията на касатора, сочещи на допуснати съществени процесуални нарушения.
Първоинстанционното производство е проведено по реда на Глава двадесет и седма от НПК, в рамките на съкратено съдебно следствие по чл.371, т.2 от НПК, при което подсъдимият И. Г. П. е признал изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, като се е съгласил да не се събират доказателства за тях. Първоинстанционният съд е изпълнил задължението си по чл.372, ал.4 от НПК, постановявайки, че производството ще се проведе в рамките на диференцираната процедура, след като е установил, че самопризнанията на подсъдимия се подкрепят от събраните на досъдебното производство доказателства.
В горепосоченото особено производство, подсъдимият получава по-леко наказание, но същевременно се съгласява с известни процесуални ограничения, свързани с възможността да оспорва поддържаните от прокурора факти и във връзка с това да участва непосредствено и лично в събирането на доказателства и проверката на доказателствените средства, поради което допустимата защита остава ограничена в рамките на признатите по обвинителния акт фактически положения.
В хода на първоинстанционното производство, подсъдимият и защитата му /служебният защитник адв.С. е участвал в производството пред всички съдебни инстанции / са изразили желание делото да се разгледа по реда на съкратеното съдебно следствие. Съдът е изпълнил задължението си, визирано в чл.372, ал.1 от НПК, като е разяснил правата на подс.П. по чл.371 от НПК и го е уведомил, че доказателствата събрани от досъдебното производство и направените самопризнания ще се ползват при постановяване на присъдата. След което подсъдимият отново е изразил по ясен начин волята си производството да протече по реда на съкратеното съдебно следствие и е заявил, че е разбрал правата си, разяснени от съда. В касационната жалба, подадена от него чрез защитника му се излагат доводи, които сочат на оспорване на признатите факти и твърдения за недоказаност на обвинението. Независимо, че подобни доводи са били направени и пред въззивната инстанция, която аргументирано не ги е възприела, след като е обсъдила доказателствената обезпеченост на признатите от подсъдимия фактически положения, настоящата инстанция намира за необходимо да посочи, че съгласно ТР № 1 от 06.04.2009г. на ВКС цялостното признаване на фактите, изложени в обвинителния акт, обуславя ограничения в пределите на инстанционния контрол и фактическите рамки на въззивното решение. Въззивният съд проверява процесуалната дейност на първостепенния съд по съблюдаване нормативната уредба на диференцираното производство и законосъобразността на доказателствената преценка. Следи за спазване на регламентирания ред за допускане и провеждане на съкратено съдебно следствие, както и относно спазване на изискванията на чл.373, ал.2 и 3 от НПК при постановяване на присъдата. При установено изпълнение на лимитираните правни предписания, въззивната инстанция не разполага с процесуална възможност да реши делото въз основа на фактическа обстановка, различна от очертаната в обвинителния акт и да приеме фактически положения, несъвместими с признатите факти, поради което апелативният съд не е допуснал нарушение по реализиране на процедурата по Глава двадесет и седма от НПК. Отново във връзка с цитираната по-горе задължителна практика на ВКС, следва да се посочи, че изявленията на подсъдимия по чл.371, т.2 от НПК не могат да бъдат оттеглени след постановяване на определението по чл.372, ал.4 от НПК. Съществено е да се посочи, че изискуемата се от закона подкрепа на самопризнанията от приобщения доказателствен материал не следва да се отъждествява с необходимост от изключителна и пълна еднопосочност на фактическите данни, което принципно е трудно достижимо, при дела със завишена фактическа сложност. Необходимо и достатъчно условие за приложението на диференцираната процедура е доказателствата убедително да потвърждават фактите, при това правно релевантните. Относно фактическия анализ и юридическа оценка на доказателствената съвкупност в производството по Глава двадесет и седма от НПК е недопустимо да бъдат прилагани по-строги критерии и изисквания от тези, установени в теорията и практиката относно правилното формиране на вътрешното убеждение на съда при производствата, проведени по общия ред.
С оглед на изложеното, неоснователни са доводите на защитата за липсата на доказателствена обезпеченост на направеното от подсъдимия признание на фактите, тъй като не са допуснати процесуални нарушения при провеждане на една от особените процедури по Глава двадесет и седма от НПК.
Твърденията за допуснати съществени процесуални нарушения във връзка с установеността на страните в процеса са частично основателни.
В хода на първоинстанционното съдебно следствие, Софийският окръжен съд е конституирал В. Г. - брат и единствен наследник на починалия Й. Г., в качеството му на частен обвинител и граждански ищец, като е приел за съвместно разглеждане, предявения от него срещу подсъдимия граждански иск за неимуществени вреди в размер на 150 000лева.
В акта си по конституиране на страните, съдът е изложил мотиви само относно конституирането на В. Г. в качеството му на граждански ищец, като се е позовал на „пряко приложение” на Директива 2012/29/EС на Европейския парламент и на Съвета от 25.10.2012г. за установяване на минималните стандарти за правата, подкрепата и защитата на жертвите на престъпления, както и на практика на ВКС - ТР №1 от 04.02.2013г. на ВКС по т.д. №2/12г. на ОСНК и Решение № 83 по н.д. №295/16г. по описа на ВКС, НК, ІІІ н.о.
Въззивният съд изцяло е възприел за допустима и законосъобразна дейността на първата инстанция по конституирането на брата на пострадалия в качеството му на частен обвинителен и граждански ищец.
Настоящата инстанция намира за правилен крайния извод на решаващите съдилища по конституирането на В. Г. в качеството му на граждански ищец, макар и не по изложените от съдилищата съображения, като цитираната практика от националното ни законодателство е принципно неотносима към тази проблематика. Незаконосъобразно обаче се явява конституирането му в качеството на частен обвинител. Тези изводи са обусловени от следните принципни правила, касаещи националното законодателство и правото на Европейския съюз:
Съгласно националното ни законодателство и по-точно разпоредбите на Глава осма от НПК, пострадалият е лицето, което е претърпяло имуществени и неимуществени вреди от престъплението - чл.74 от НПК. Именно той е и лицето, което може да участва като частен обвинител, а след смъртта му неговите наследници/нормата на чл.76 от НПК/, а като граждански ищец могат да се установят в процеса и предявят граждански иск пострадалият или неговите наследници, както и юридическите лица, претърпели вреди от престъплението/чл.84, ал.1 от НПК/. До настоящия момент съдебната практика относно кръга лица, на които поради непозволено увреждане при смърт на пострадалия се дължи обезщетение за неимуществени вреди, е последователна и неизменна. Очертаният кръг лица съобразно Постановление № 4 от 25.05.1961г., допълнено с Постановление № 5 от 24.11.1969г. и Постановление № 2 от 30.11.1984г., всичките на Пленума на Върховния съд, изключва братята и сестрите.
В сферата на правото на Европейския съюз, имащо значение за настоящата проблематика, е приета Директива 2012/29/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25.10.2012г. за установяване на минимални стандарти за правата, подкрепата и защитата на жертвите от престъпление и за замяна на Рамковото решение 2001/220 ПВР на Съвета. Целта на тази Директива, визирана в чл.1 е да се гарантира, че жертвите на престъпления получават подходяща информация, подкрепа и защита и могат да участват в наказателното производство. Определението на “жертва” е дефинирано в чл.2, параграф 1, б.”а”, т.i и т. ii - “физическо лице, което е претърпяло вреди, включително физическо, душевно и емоционално страдание или икономически вреда, които са пряка последица от престъпление, както и членовете на семейството на лице, чиято смърт е пряка последица от престъпление и които са претърпели вреда в резултат на смъртта на лицето. Съгласно чл.2, параграф 1, б. “Б” – “членове на семейството” означава съпругът/ата, лицето, което живее с жертвата в ангажирана, постоянна и стабилна интимна връзка в общо домакинство, роднините по пряка линия, братята и сестрите и издържаните от жертвата лица. Според чл.16 от Директивата държавите-членки гарантират, че в хода на наказателното производство жертвите имат право да получат решение за обезщетение от извършителя на престъплението в рамките на разумен срок, освен ако в националното право не се предвижда това решение да бъде постановено в друго производство. Тази Директива не е транспонира от Република България, като срокът за това е бил 16.11.2015г.
При горната нормативна база, първата инстанция, позовавайки се на “пряко приложение” на Директивата - л.75 от първоинстанционното производство, е конституирала в наказателното производство брата на пострадалия и негов единствен наследник в качеството му на граждански ищец и е приела за съвместно разглеждане предявения от него граждански иск за неимуществени вреди. Независимо, че крайният извод за допускане на В. Г. за участие в наказателното производство като надлежна страна/граждански ищец/ се намира за правилен от този съдебен състав, основанието за това обаче не е “директният ефект”/определен от съда като пряк/ на горецитираната Директива.
Директивата е акт от вторичното право на Европейския Съюз, чиито характеристики по дефиниция изключват нейния директен ефект, тъй като тя се нуждае от национален правоприлагащ акт, за да произведе пълен правен афект/необходимо е нейното транспониране/. Тя е акт, който обвързва по отношение постигането на даден резултат държавите-членки, до които е адресирана, като оставя на националните власти свобода при избор на формата и средствата за постигането на този резултат. Независимо от това, за да осигури полезен ефект на директивата, тогава когато е изтекъл предвиденият срок и тя не е транспонирана или е лошо транспонирана, Съдът на ЕС/СЕС/ при определени условия признава директният й ефект. Последният е разграничен в доктрината и практиката на СЕС на “вертикален” и “хоризонтален”, в зависимост от насрещно задълженото лице. Когато една общностна норма предоставя права на физическо или юридическо лице, противопоставими само на държавата-членка, към която са адресирани е налице “вертикален директен афект”, когато директивата поражда права за частноправни субекти, противопоставими на други частноправни субекти, тогава се приема, че нормата е с “хоризонтален директен ефект”. Към настоящия момент, както доктрината, така и СЕС признават при определени условия само “вертикалния директен ефект” на директивите, като изключват изцяло възможността за хоризонтален такъв. Когато не са налице предпоставките за признаването на “директен ефект” на директивите, Съдът на ЕС използва друг способ за обезпечаване на тяхното ефективно приложение, въвеждайки в практика си принципа на “съответстващото” тълкуване. Според този принцип, формулиран в решения по редица дела/дело С-14/83г. - Von Colson and Kamman, дело C-106/89г. - Marleasing, дело C-441/14г. – DI, дело С- 555/07г. - Kücükdeveci / националните съдилища са длъжни да тълкуват вътрешното си право в светлината на целите и формулировката на директивата, за да се постигне резултатът, визиран в нея.
С оглед на горното, настоящият състав намира, че обсъжданата Директива не може да породи “директен ефект”, така както са приели двете решаващи инстанции, но във връзка със законосъобразното конституиране в наказателния процес на брата на пострадалия в качеството на граждански ищец, е приложим принципа на “съответното тълкуване”. Това е така по следните съображения:
На първо място, конституирането на брата на пострадалия като страна /граждански ищец/ по делото не може да бъде резултат от „директен вертикален ефект“ на Директивата, тъй като в настоящия случай правоотношенията по предявяване на гражданския иск не са между държавата – членка /съда/ и частноправен субект /брата на починалия/, а между два равнопоставени частни субекта- подсъдимия и гражданския ищец. Разпоредбата на чл.23 от НПК визира задължение за компетентните държавни органи при наличие на предвидените в НПК условия да образуват наказателно производство. Претенцията на пострадал или неговите наследници за обезщетяване на причинените им вреди от престъплението е насочена към извършителя на престъплението, а не към държавата, и това не се променя от факта, че искът е предявен в наказателното производство. Националното ни законодателно предоставя правото на пострадалия в условията на алтернативност да избере реда по който да отправи гражданскоправната си претенция - по реда на Гражданско-процесуалния кодекс или като акцесорен иск в рамките на наказателното производство. Горното сочи, че създаващите се в наказателния процес правоотношения /между извършителя на престъплението и пострадалия/ са между два равнопоставени частноправни субекта – т.е. по хоризонталата, и те изключват възможността за директно приложение на Директивата. Както беше посочено по-горе до настоящият момент установената постоянна практиката на СЕС изключва възможността от директивите /когато не са транспонирани/ да могат пряко да се черпят права, които да бъдат противопоставени на частноправни субекти.
На второ място, при констатираната невъзможност за признаване на “директен ефект” на Директивата, следва да бъде обсъдена възможността за нейното приложение в конкретния случай чрез “съответстващо” тълкуване на вътрешното ни право. Посочените по-горе разпоредби на Директива 2012/29/ЕС относно определението “жертва” и кръга лица, включени в “членове на семейството”, както и правата им по чл.16 от Директивата /жертвите имат правото на решение за обезщетение в наказателното производство/, са ясни, точни и безусловни, независимо от разпоредбата на чл.2, параграф 2 от Директивата, доколкото в случая брата на починалия в резултат на престъплението е и единствен негов наследник. Съгласно дефинираната цел на Директивата, тя не третира наказателноправна проблематика и позоваването на цитираните норми от нея във връзка с тълкуване на вътрешното ни право не води до започване на наказателното производство срещу подсъдимия, до утежняване на наказателно-процесуалното му положение, както и до ангажиране на наказателната му отговорност. При направените уточнения, настоящият състав счита, че в конкретния казус, за да прецени дали В. Г. - брат и единствен наследник на Й. Г., попада в кръга лица, които могат да участват в наказателния процес като граждански ищци, следва да тълкува „съответстващо“ разпоредбата на чл.84 от НПК в светлината на целите и формулировките на Директивата. Пострадалият или неговите наследница са лицата, които имат правото да предявят граждански иск в наказателния процес и се установят като граждански ищци. В рамките на тази установеност, законодателят не е предвидил ограничения в кръга от лицата наследници. Във връзка с претенциите за неимуществени вреди, съдебната практика/посочено по-горе/, която е задължителна за съдилищата е ограничила този кръг, като от него са изключени братята и сестрите. Тълкуването, което дава националното ни право на понятието „наследници“, е значително по-тясно относно кръга лица, в сравнение с дефиницията на „жертви“, дадена в директивата. В случая прилагането на “съответстващото” тълкуването на нормата на чл.84 от НПК с оглед чл. 2 пар.1 б.а) ii) и б.б) от Директивата не води до тълкуване на националното законодателство contra legem, тъй като в националната норма не е извършено изчерпателно изброяване на кръга „наследници“, а той е очертан в задължителната тълкувателна практика на върховната инстанция. СЕС приема, че когато се извършва „съответстващо“ тълкуване правото на Съюза трябва да се тълкува така, че националният съд да вземе предвид всички норми от националното право и да ги тълкува, доколкото е възможно в съответствие с Директивата, за да се постигне търсения с нея резултат, като при необходимост по собствена инициатива съдът не приложи тълкуването, дадено от националния съд, действащ като последна инстанция, когато то е несъвместимо с правото на Съюза /решение на Съда/Голям състав/ от 08.11.2016г. по дело С-554/14г.- О./. В този смисъл съдебната практика на върховната инстанция, намерила отражение в Постановление № 4 от 25.5.1961г., допълнено с Постановление № 5 от 24.11.1969г. и Постановление № 2 от 30.11.1984г., всичките на Пленума на Върховния съд, не следва да бъде приложена, тъй като тя не съответства на Директива 2012/29/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25.10.2012г.
Предвид всичко гореизложено, този състав на касационната инстанция намира, че конкретно в настоящото дело братът на пострадалия и негов единствен наследник, комуто Директивата признава правото на жертва /пострадал/ от престъплението е следвало да бъде допуснат до участие в наказателния процес като граждански ищец и искът му за обезщетение за неимуществени вреди, в резултат смъртта на неговия брат от престъплението, е допустим.
Недопустимо е обаче конституирането му в качеството на частен обвинител. Разпоредбата на чл.76 от НПК визира лицата, които могат да бъдат конституирани като частни обвинители. Отново законодателят е обвързал установеността на тази страна в процеса със статута на пострадалия от престъплението, а след смъртта му на неговите наследници. В случая тълкуването на приложимите разпоредби може да бъде осъществено само на плоскостта на правилата от националното право, доколкото Директивата е неотносима към тази проблематика, поради което решаващите съдилища са били длъжни да се съобразят и приложат задължителната съдебна практика, установена с Постановление № 4 от 25.5.1961г., допълнено с Постановление № 5 от 24.11.1969г. и Постановление № 2 от 30.11.1984г., всичките на Пленума на Върховния съд, която изключва възможността брата на пострадалия, макар и единствен наследник да бъде конституиран в качеството на частен обвинител. Участието в наказателния процес на страна, която няма процесуална легитимация винаги е процесуално нарушение от категорията на съществените, налагащо отмяна на атакувания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане. В случая обаче касационният съд намира, че следва да приема това нарушение за несъществено, предвид на следните обстоятелства: частният обвинител не притежава правомощия във връзка с ограничаване възможността за провеждане на процедурата по чл.371, т.2 от НПК; същият не е инициирал събирането, както и не е представял доказателства, касаещи въпроси, свързани с наказателната отговорност на подсъдимия, извън установеността на фактическите констатации; не се е ползвал и от правото си на жалба за реализиране на инстанционен контрол по отношение на първоинстанционната присъда. Всичко това дава основание да се приеме, че конституирането на В. Г. в качеството му на частен обвинител не е довело до съществено нарушаване правата на подсъдимия в насока на утежняване положението му, което да изисква отмяна на въззивното решение и първоинстанционната присъда и връщане на делото за ново разглеждане, поради което не се налага намесата от страна на касационната инстанция.
В обобщение на горното следва извод за неоснователност на твърденията за допуснати съществени процесуални нарушения, обуславящи касационно основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК.
Неоснователни се явяват и оплакванията за нарушения на материалния закон. Правилни са изводите на въззивната инстанция досежно квалификацията на деянието, осъществено от подсъдимия И. П., а именно грабеж по чл.199, ал.2, т.2, пр.1, вр. чл.198, ал.1, пр.1 от НК. Защитата и подсъдимият оспорват доказаността на обвинените от субективна страна, като твърдят, че то е осъществено при форма на вината непредпазливост. Съставът на престъплението “грабеж” визира сред елементите си само пряк умисъл като фирма на вината. В актовете си решаващите съдилища са изложили убедителни мотиви относно доказаността на субективната страна, като освен, че са отчели особеностите, характеризиращи престъплението като съставно, не са пренебрегнали и установените обективни действия на подсъдимия по време на осъществяване на деянието, което е обусловило и правилност касателно правните изводи. Непредпазливите деяния са наказуеми само в предвидените от закона случаи, като за престъплението “грабеж” в НК не е предвиден такъв състав. Между впрочем не е напълно ясно искането на касатора, доколкото аргументите са само досежно причиняването смъртта на пострадалия, индициращо на искане за преквалификация на престъплението в друг вид - “убийство”, което би могло да се осъществи при форма на вината непредпазливост. В случая обаче, доказателствено обезпечените фактически констатации сочат на действия от страна на подсъдимия, покриващи признаците от състава на престъплението “грабеж”.
Горното налага извод за правилно приложение на материалния закон от въззивния съд, поради което не е налице касационното основание по чл.348, ал.1, т.1 от НПК.
Твърденията са явна несправедливост са само по отношение на наказанието, но не и относно размера на присъденото обезщетение.
Индивидуализацията на наказанието е основен принцип при налагането му, по силата на който съдът е длъжен да го съобрази с особености на конкретния случай. Обстоятелствата, които следва да бъдат взети предвид, са тези, които определят конкретната тежест на извършеното престъпление и характеризират личността на дееца. Те обуславят по-голяма или по-малка степен на обществена опасност на извършеното, както и необходимостта от повече или по-малко интензивно въздействие върху извършителя с оглед постигане целите на генералната и специална превенции. В случая решаващите съдилища са се съобразили със задължението им, произтичащо от проведената особена процедура по чл.371, т.2 от НПК, да определят наказанието при условията на чл.58а от НК.
Апелативният съд изцяло е възприел за правилни отчетените от първата инстанция смекчаващи обстоятелства, сред които здравословното състояние на подсъдимия и на неговото дете/на които защитата се позовава пред настоящата инстанция/, като последните не са подценени в съвкупната преценка на смекчаващите и отегчаващи обстоятелства, съотнесена към конкретната степен на обществена опасност на деянието и дееца. Правилно е прието, че не са налице предпоставките за приложението на чл.55 от НК, но наличните смекчаващи обстоятелства са послужили като основание за определяне на наказанието по най-леката от трите алтернативи, предвидите в санкционната част на разпоредбата на чл.199, ал.2 от НК, а именно лишаване от свобода, при това в законовия минимум от петнадесет години лишаване от свобода, което наказание на основание чл.58а, ал.1 от НК е редуцирано на десет години. Така отмереното наказание освен законосъобразно индивидуализирано е и съответно на целите по чл.36 от НК.
Ето защо, определеното на подсъдимия П. наказание лишаване от свобода не разкрива белезите на явна несправедливост, поради което не се налага намесата на ВКС в насока за неговото намаляване.
Предвид всичко гореизложено, касационният съд не констатира наличието на касационните основания по чл.348, ал.1 от НПК, поради което жалбата се явява неоснователна, а въззивното решение следва да бъде оставено в сила.
Водим от горното, ВКС, трето наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ С СИЛА въззивно решение № 485 от 25.11.2016г., постановено по внохд № 1030/16г., по описа на Софийски апелативен съд, Наказателно отделение - 3 състав.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: |