Р Е Ш Е Н И Е № 39 София, 26.03.2021 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България,второ отделение, Търговска колегия в съдебно заседание на 09.03.2021 година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ ГАЛИНА ИВАНОВА при участието на секретаря Л.Златкова като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА т.дело № 938/20 година за да се произнесе, взе предвид: Производството е по чл.290-293 ГПК. С определение на второ търговско отделение на ВКС № 680 от 08. 12. 2020 г., постановено по настоящето дело, е допуснато касационно обжалване по касационната жалба на Гаранционен фонд, [населено място] на въззивното решение на Великотърновския апелативен съд № 292 от 13. 12. 2019 г., по в.т.д.№ 198 / 2019 г., с което е потвърдено решение № 90 от 13. 03.2019 г., по т.д.№ 263 / 2018 г. на Русенския окръжен съд за отхвърляне на предявения от касатора, като ищец, срещу Г. Д. Й. регресен иск по чл.288, ал.12 КЗ (отм.) за сумата 405 629.99 лв. - изплатено на основание чл.88, ал.1, б.“б“ ЗЗ(отм.) обезщетение по застраховката „Гражданска отговорност“ за причинени неимуществени вреди, лихви и разноски, ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от 01. 04. 2016 г. до окончателното и изплащане, като в негова тежест е поставена и отговорността за деловодните разноски по делото в общ размер на 16 515.33 лв. Счетено е за необходимо извършване на проверка за съответствие на възприетото с обжалвания съдебен акт разрешение във вр. с приложението на чл.47, ал.1 ЗЗД, в контекста на конкретния, обусловил изхода на делото въпрос на материалното право, свързан с възможността да носи гражданската отговорност за причинено увреждане от пътно-транспортно произшествие лице - водач на моторно превозно средство, с временно отнето свидетелство за правоуправление, което е освободено от наказателна отговорност, поради невъзможност да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си, когато употребявайки алкохол се е поставило в състояние и на алкохолно опиянение, с трайно непротиворечивата казуална практиката на ВКС, обективирана в решение по чл.290 ГПК № 136 от 15.10.2015 г., по т.д.№ 2130/2014 г. на І т.о. Касаторът Гаранционен фонд, [населено място] поддържа оплакване за неправилност на обжалвания съдебен акт, излагайки подробни доводи за необоснованост, допуснато нарушение на материалния закон и на съществените съдопроизводствени правила - касационни основания по чл.281, т.3 ГПК и иска отмяната му. Основното му несъгласие е с извода на въззивния съд, че по време на настъпване на процесния пътен инцидент, ответникът, като водач на увреждащия л.а. е бил невменяем - състояние предизвикано от шизофренен пристъп, поради което не е разбирал свойството и значението на действията си и не е могъл да ги ръководи. Застъпва тезата, че доколкото към релевантния за спора момент делинквентът Й. безспорно не е бил поставен под запрещение, нито са налице данни за предхождаща пътния инцидент негова хоспитализация и лечение, бил е с валидно свидетелство за професионален шофьор –категория „С“, макар същото да му е било временно отнето заради предходни нарушения на ЗДвП и от показанията на свидетелите-очевидци не се установява да е проявил неадекватно поведение по време и след процесната катастрофа, извън обичайното при употребен алкохол, то хипотезата на чл.47, ал.1 ЗЗД е неосъществена. Възразява и срещу процесуалната законосъобразност на формираното свободно съдийско убеждение във вр. с приетото състояние на деленквента към момента на увреждането, позовавайки се на допуснати от въззивния съд нарушения на съществените процесуални правила, относими към определяне състава на допуснатите специализирани експертизи и към оценката на заключенията на вещите лица, които счита в случая за необосновано възприети, предвид съдържащата се в тях непълнота и явно противоречие спрямо обясненията на в.л. от съдебно заседание и необсъждането им във вр. с останалите ангажирани доказателства. Насрещната по касационната жалба страна, чрез пълномощниците си – адв.Р.Р. – САК и адв.В.Р.- САК, оспорва основателността на въведените касационни основания. Поддържа, че въззивното решение е правилно и иска оставянето му в сила. Излага подробни правни доводи за отсъствие на основание за ангажиране деликтната отговорност на водача на увреждащото моторно превозно средство, предвид липсата на категорични доказателства по делото, че осъществените от него действия по управление на автомобила са в пряка причинна връзка с настъпване на вредоносния резултат. Счита за установено в процеса, че пътно-транспортното произшествие, предвид механизма на настъпването му, е в резултат на техническа повреда – внезапно спукана дясна гума на автомобила от удари в неравностите на терена и последвало от това нарушаване устойчивостта му на пътя, поради което е налице случайно събитие, т.е. непредизвикано от водача, като проявление и отговорност за деликт по см. на чл.45 ЗЗД не следва да се носи. Изложена е и теза, че водачът Й. не е предизвикал виновно неспособността си да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си, предвид безспорното му психично заболяване(параноидна шизофрения), което според изслушаната комплексна съдебно психиатрична и психологическа експертиза, е констатирано през 1997 г. и към момента на увреждането е довело до състояние на шизофренен пристъп, възможността за съзнателно предприето от лицето алкохолно опиянение, е изключена. Затова и процесуалните представители на ответника оспорват, като недоказано, съществуване на противоречие по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК между възприето с обжалваното въззивно решение разрешение и казуалната практика на ВКС(решение № 136 от 15.10.2015 г., по т.д.№ 2130/2014 г. на І т.о.) по материалноправния въпрос,по който касационното обжалване е допуснато и евентуално обусловена от него неправилност на въззивния съдебен акт. Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи във вр. с въведените касационни основания и прецени данните по делото, съобразно правомощията си по чл.290, ал.2 ГПК, намира: Касационната жалба е основателна. За да постанови обжалваното решение по предявения регресен иск, основан на чл.288, ал.12 КЗ(сега отм.) Великотърновският апелативен съд е приел за установено от фактическа страна, че с влязло в сила решение на Софийски градски съд № 2556 от 03.06.2009 г., по гр.д.№ 2221/2007 г. ищцовото ЮЛ - Гаранционен фонд, [населено място], като носител на законово задължение да покрива вреди в изрично определените от КЗ хипотези, в които реално липсва застрахователна закрила, е осъден, на основание чл.88, ал.1, б.“б“ ЗЗ (сега отм.), да заплати обезщетение по застраховка „Гражданска отговорност“ за неимуществени вреди на всеки от наследниците на б.ж. на [населено място] могили, Русенска област В. К. Д. и на б.ж. на [населено място] могили, Русенска област Г. И. В., съответно причинени им в резултат от смъртта на техните наследодатели, настъпила при пътно-транспортно произшествие на 28. 06 . 2004 г. по пътя [населено място] - [населено място], област Русенска при управлението на л.а. “БМВ“ с ДК№ Р 420-46 РС, с водач ответника Г. Д. Й., който за периода 13.11.03 г.-13. 11. 2004 г. е с отнето свидетелство за правоуправление. За безспорен между страните в процеса е приет и факта, че Гаранционният фонд изцяло е изплатил на правоимащите присъдените суми, възлизащи в общ размер на 405 629.99 лв., като с писмо изх. № -ГФ-РП-67/12.01.2015 г. е отправил до ответника регресна покана по щета № Н-21-0105/28.05.11 г. и по щета № Н-80/07. 08. 2011 г., предоставяйки му едномесечен срок от получаването й, да възстанови доброволно същите, но от страна на последния не е последвало плащане. Позовавайки се на заключенията на изслушаните пред въззивния съд авто-техническа и комплексна съдебно- психиатрична и психологическа експертизи, които е възприел за обективни, както и на прекратеното, на основание чл.33 НК, наказателно производство по следствено дело № 554 / 2004 г. на Русенската окръжна прокуратура, решаващият състав на въззивния съд е извел правен извод, че по отношение на ответника, като пряк причинител на вредата въведената с чл. 45, ал.2 ЗЗД презумпция за виновност е оборена, тъй като в кумулативна даденост, са съществували към релевантния за спора момент, медицинските и юридически критерии, че е недееспособен по см. на чл.47, ал.1 ЗЗД. Приел е за недоказано, съобразно въведената с чл.154, ал.1 ГПК, доказателствена тежест, водачът Й., който според данните от заключението на комплексната съдебно - психиатрична и психологическа експертиза, се води на диспансерен учет в „ЦПЗ-Русе“ ЕООД с диагноза „параноидна шизофрения“ от 1997 г., а към момента на процесното пътно-произшествие е бил в състояние на шизофренен пристъп и с концентрация на алкохол в кръвта 1.12%, да е имал нормално и адекватно поведение, въпреки заболяването си, характеризиращо се с личностна промяна и невъзможност за разбиране значението на извършваното и ръководене на постъпките, да е бил в същия този момент в ремисия, респ. да е причинил сам виновно - съзнателно и волево, неспособността си, вкл. като се е поставил в състояние на алкохолно опиянение. При обосноваване на изградения краен правен извод за осъществени елементите от фактическия състав на чл.47, ал.1 ЗЗД Великотърновският апелативен съд е съобразил и дадените в съдебното заседание на 13.11.2019 г. обяснения на вещите лица от комплексната медицинска експертиза относно характерните признаци и начина на протичане на болестното страдание на ответника, вкл. последиците за личността му. Отбелязвайки, че заключението на комплексната медицинска експертиза не е непълно, нито необосновано въззивният съд е оставил без уважение искането на процесуалния представител на ищеца за допускане на нова психиатрична експертиза, която да разграничи категорично причините, довели до неспособността на ответника да ръководи действията си и да разбира постъпките си към момента на увреждането - употребеният алкохол или шизофренното му болестно страдание. Констатирал е, че допускането й с определение от 18.06.2019 г. в тричленен състав се дължи на техническа грешка и не обективира действителната воля на въззивния съд. Поради това с последващото си протоколно определение бланкетно е отказал да изслуша нова тройна или допълнителна експертиза. След преценка на установените по делото факти и при съобразяване характера на отговорността на Гаранционния фонд, решаващият състав на въззивната инстанция е отхвърлил, като неоснователна, регресната искова претенция. По въведените с въззивната жалба оплаквания е изложил подробни съображения, че за осъществяване елементите от специалния фактически състав на чл.47, ал.1 ЗЗД, са правно ирелевантни както притежаваното от делинквента валидно свидетелство за правуправление на моторно превозно средство, временно отнето му, така непоставянето му под запрещение към момента на увреждането и последвалото състояние на ремисия, вкл. към датата на разглеждане на делото. По правния въпрос, обусловил достъпа до касация: Съгласно трайната казуална практика на ВКС, която настоящият съдебен състав безусловно споделя, израз на която са решение № 136 от 15.10.2015 г., по т.д.№ 2130/2014 г. на І т.о., решение № 2469/08.10.1973 г., по гр.д.№ 1410/73 г. на І г.о. и др., специалният фактически състав за изключване отговорността на делинквента при непозволено увреждане, въведен с правилото на чл.47, ал.1 ЗЗД е по отношение на неспособния да разбира действията си и/или да ръководи постъпките си, но само ако към момента на увреждането същият е бил в това състояние и то не е причинено виновно от него. Ако делинквентът виновно се е поставил в състояние на неспособност да разбира и/или да ръководи постъпките си, той е деликтноотговорен за причинените на трети лица вреди на общо основание. ІІ.По основателността на касационната жалба: С оглед отговора на поставения материалноправен въпрос въззивното решение на Великотърновския апелативен съд се явява неправилно и следва да бъде отменено. Основателно е и оплакването на касатора за постановяването му при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, които са довели и до необоснованост на изградените изводи. Видно от данните по делото, образуваното наказателно производство срещу ответника е прекратено, на основание чл.33 НК, като е прието, че същият е действал в състояние на невменяемост. Тези данни, както и въведените доводи на страните, са налагали решаващият съд категорично да изясни въпроса, дали към момента на увреждането ответникът Й. е могъл както да разбира, така и да ръководи постъпките си, с оглед приложението на чл.47, ал.1 ЗЗД. Според законовото правило на чл.47, ал.1 ЗЗД неспособният да разбира или да ръководи постъпките си, не носи отговорност за вредите които е причинил в състояние на неспособност. Без значение на какво се дължи –на постоянна душевна болест или на временно помрачаване на съзнанието. Без значение е също дали лицето преди това е поставено под запрещение или невменяемостта му се дължи на временно краткотрайно психично разстройство. Изключение прави случаят, когато това състояние е виновно причинено от делинквента. Нещо повече, делинквентът може, дори да е бил поставен под запрещение преди извършване на деянието, да е граждански отговорен - ако независимо от това е можел да разбира действията си и да ръководи постъпките си. Затова всякога в разглежданата хипотеза е необходимо да се констатира от фактическа страна дали водачът на увреждащото моторно превозно средство по време на деликта, е бил в състояние, което не му е давало възможност да преценява нормално своите постъпки и/или да ги направлява. В случая, в нарушение на процесуалния закон въззивната инстанция не е съобразила, че този факт, който е обуславящ за крайния правен резултат по делото, не е изяснен категорично в процеса и е счела за неоснователно искането на ищеца, оспорил заключението на изслушаната психиатрично –психологическа експертиза, допускането на допълнителна или тройна такава. Вярно е, че за съда не съществува задължение при оспорване заключението на допусната експертиза от заинтересованата страна да назначи допълнителна или разширена експертиза, нито да възприеме безкритично същото, респ. да не го възприеме, което е негово суверенно право, но е задължен, по силата на чл.202 ГПК, да изложи убедителни съображения за основанията, които са го мотивирали да го стори. Нещо повече, именно защото е суверенно право на инстанцията по същество да преценява събраните по делото доказателства по свое вътрешно убеждение, формирането на което не подлежи на касационен контрол, решаващият съд е длъжен да обсъди приетото заключение заедно с другите доказателства по делото, като спази изискването на процесуалния закон и го съпостави с разпоредбите на съответните приложими норми, проверката за спазване на които, подлежи на касационен контрол, но не така е процедирано от Великотърновския апелативен съд. Видно от констативната част на заключението на комплексната специализирана експертиза на в.л. д-р Г. и Т. Е. същото е преимуществено базирано на данни, снети от предходна експертиза, изготвена през 2004 г., по ч.н.д.№ 1942/2005 г. на РРС – т.е., неизслушана и неприета по настоящето дело, а изводите на експертите са изградени при явно необосновано пренебрегване ангажираните гласни доказателства - показанията на разпитаните свидетели в с.з. от 10.10.2018 г. пред РОС, които - преки участници в пътно-транспортното произшествие са имали непосредствени впечатления за поведението и реакциите на ответника както към момента, предхождащ увреждането, така по време и след настъпването му. Нещо повече, съставът на Великотърновския апелативен съд дори не е взел предвид и обсъдил изложените допълнителните обяснения на в.л. д-р Г. в проведеното съдебно заседание на 13.11. 2019 г., с които категоричността на отговорите, съдържащи се в заключението на съдебно психиатричната и психологическа експертиза, е била съществено разколебана, придавайки на част от тях и хипотетичен характер. Неизяснено от вещите лица е останало и отражението на употребения алкохол върху психичното и психологично състояние на водача Й., като последното въобще не е било проследявано във времето до пътното произшествие - губил ли е последният контакт с реалността, адекватни ли са били действията му до приемане на алкохола, така, както са установени от гласните доказателства, каква е продължителността на приетия шизофренен пристъп, от кога датира същия, дали делинквентът е бил обективно работоспособен през времетраенето му, могъл ли е обективно да се грижи за ежедневните си нужди, приемал ли е медикаменти, съзнавал ли е характера на заболяването си и ограниченията, които то му налага, вкл. употребата на алкохол – все въпроси, отговорите на които са изисквали специални и задълбочени познания, както и подробен разбор на относимата медицинска документация. Решението на въззивния съд не съдържа отговор на същите, които несъмнено са изцяло относими към определената от решаващия съд невменяемост на ответника, поради което изведения краен правен извод, че последният е неспособен да носи деликтна отговорност и е опровергана презумпцията за вина по чл.45, ал.2 ЗЗД, е необоснован. Отделно е, че необсъдено в процеса е останало и оплакването на въззивника, настоящ касатор, за допуснатото от първостепенния съд нарушение на процесуалния закон – чл.195 и сл. ГПК, при назначаване на вещите лица по изслушаната от първостепенния съд комплексна специализирана експертиза, на която неаргументирано се е позовала и въззивната инстанция при обсъждане неспособността на ответника - определянето им извън утвърдения от съдебния район на РОС списък и пренебрегване участието им при изготвяне на предходната експертиза, предмет на ч.н.д. № 1942/2005 г. на РРС. Въз основа на гореизложеното и съобразно възприетото в постоянната практика на ВКС по приложението на чл.195 ГПК, изразена в служебно известните на настоящия състав и споделящи се от него решения: № 188 от 15.05.2012 г., по гр.д.№ 588/2011 г. на ІІІ г.о.; № 324 от 22.11.2011г., по гр.д.№ 392/2011 г. на ІІ г.о.; № 145 от 19.02.2020 г., по т.д. № 3004/2018 г. на ІІ г.о. и др. , която е в смисъл, че съдът е длъжен както по молба на страните, така и по своя преценка да назначи експертиза, когато за изясняване на някои възникнали по делото въпроси из областта на науката, изкуството, занаятите и др. са нужни специални знания, които съдът не притежава, но които имат отношение към обосноваността на решението, настоящият съдебен състав счита, че щом по делото са наведени твърдения за правнорелевантни факти, за чието установяване са необходими специализирани знания и въпреки изслушаната експертиза, последните не са напълно изяснени, решаващият съд е длъжен да назначи и разширена комплексна съдебна експертиза, като определи състава й с оглед сложността на въпроса. В случая от данните по делото, вкл. устните разяснения на в.л. д-р Г. за съществуваща непълнота в медицинската документация за ответника в ЦПЗ-Русе“ ЕООД, ползвана за изготвяне заключението на вече изслушаната комплексна медицинска експертиза, се налага извод, че предметът на изследване е безспорно сложен, вкл. поради отдалечеността във времето на процесния пътен инцидент и изисква назначаването на поисканата от ищеца комплексна тройна съдебно-медицинска експертиза. Наложително е в състава на същата освен специалисти –психиатър и психолог, да бъде включен и специалист - токсиколог, които да дадат категоричен отговор дали евентуалното временно помрачаване на съзнанието на ответника по време на настъпилия пътен инцидент се дължи на психическото му заболяване или от решаващо значение е била употребата на алкохол, при знание на лицето за здравословния проблем. По отношение на въведения от насрещната по касационната жалба страна довод, свързан с пасивната легитимация на ответника по предявения регресен иск, обоснован с безспорното наличие на валидна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите за увреждащия лек автомобил към датата на процесното пътно-транспортно произшествие, останал необсъден от въззивната инстанция, следва единствено за пълнота да се отбележи, че с оглед приложимия към същата материален закон – чл.88, ал.1,б.“б“ ЗЗ (отм.) и безспорно временно отнето свидетелство за правоуправление на ответника, той е правноирелевантен. Необходимостта от изслушване на посочената тройна комплексна съдебно-медицинска експертиза, налага след отмяна на въззивното решение на Великотърновския апелативен съд, делото да се върне за ново разглеждане от друг състав на същия съд, на основание чл.293, ал.3 във вр. с ал.1 ГПК. При новото разглеждане на делото въззивната инстанция, на основание чл.294, ал.2 ГПК, следва да се произнесе и по отговорността за деловодните разноски, направени от страните в касационната инстанция, които са своевременно претендирани. Мотивиран от горното, настоящият съдебен състав на второ търговско отделение на ВКС Р Е Ш И: ОТМЕНЯ въззивно решение на Великотърновския апелативен съд № 292 от 13. 12. 2019 г., постановено по в.т.д.№ 198 / 2019 г.. ВРЪЩА делото на Великотърновския апелативен съд за ново разглеждане от друг състав. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: