Ключови фрази
Установителен иск Чл. 124, ал. 1 ГПК * доказателствена сила на нотариален акт * възстановяване правото на собственост


8
Р Е Ш Е Н И Е

№ 217

София, 12.12.2016 година

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в съдебно заседание на двадесети октомври през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Светлана Калинова
ЧЛЕНОВЕ: Мими Фурнаджиева
Геника Михайлова

при участието на секретаря Даниела Цветкова
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
гражданско дело № 1756 от 2016 година и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл.290-293 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [община] срещу въззивното решение на Бургаския апелативен съд, постановено на 18.12.2015г. по в.гр.д.№273/2015г., с което е потвърдено решението на първоинстанционния съд, с което е признато за установено по отношение на Държавата, представлявана от министъра на земеделието и храните, че [община] не е собственик на възстановените й с решение №683/22.08.2000г. на ПК-С. недвижими имоти – имот №67800.46.37 по КК на [населено място] с площ от 556.154 дка и имот №67800.46.40 по КК на [населено място] с площ от 508.472 дка.
С определение №318/25.05.2016г., постановено по настоящето дело, касационното обжалване на постановеното от въззивния съд решение е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса как следва да бъде зачитана материалната доказателствена сила на представени писмени доказателства за доказване правото на собственост – извлечение от емлячен регистър и нотариален акт за собственост, които са изрично посочени в чл.13, ал.3 ЗВСГЗГФ като документи за доказване правото на собственост в производството по чл.13, ал.8 ЗВСГЗГФ и в исково производство, както и за значението на момента, в който са били съставени тези документи.
Касаторите поддържат, че обжалваното решение е неправилно поради неправилно приложение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – при постановяване на решението не е съобразено, че държавата, която е била страна в реституционното производство в лицето на свой административен орган /Поземлена комисия/ се явява обвързана от постановеното решение в административното производство по ЗВСГЗГФ, което според касатора обуславя недопустимостта на предявения иск; решението е недопустимо и поради липса на правен интерес, тъй като ищецът не твърди, че упражнява фактическата власт върху процесните гори, а предявяването на отрицателен установителен иск според касатора е недопустимо, когато ответникът е във владение на имота; не е взето предвид обстоятелството, че в полза на ответника е изтекла и придобивната давност, което придобивно основание според касатора е допустимо, доколкото не е доказано държавата да е собственик на процесните имоти; необосновано е прието, че към момента на одържавяването процесните имоти са имали статут на балталъци, основавайки този извод на протокол №19/14.01.1905г. на бургаския лесничей С. Т., макар [община] да се легитимира като собственик на процесните гори с нотариален акт №28, рег.№124, н.д.№9/1926г.; игнорирани са аргументите на общината, наведени в подадената от нея въззивна жалба, по приложението на Закона за горите от 1897г., Закона за горите от 1904г., Закона за горите от 1925г. и Закона са имуществата, собствеността и сервитутите; в противоречие на разпоредбите на Конституцията на Република България съдът е отрекъл правото на възстановяване на собствеността на общините върху гори; не са обсъдени всички доказателства по делото във връзка с твърдението на общината, че е притежавала правото на собственост върху процесните имоти включително към момента на одържавяването им; неправилно е преценявано доказателственото значение на представените по делото нотариални актове и извлечения от емлячен регистър; в противоречие с данните в приетата по делото съдебно-техническа експертиза е прието, че претендираните имоти са част от горите, наречени „Б. Р.“, т.е. че се намират в границите на резервата „Р.“. Моли обжалваното решение да бъде отменено.
В писмен отговор в срока по 287, ал.1 ГПК Българската държава, представлявана от министъра на земеделието и храните, изразява становище, че жалбата е неоснователна по изложените в отговора съображения. Допълнителни съображения излага в писмена защита, представена в проведеното по делото открито съдебно заседание. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Върховният касационен съд, като обсъди доводите на страните във връзка с изложените касационни основания и като извърши проверка на обжалваното решение по реда на чл.290,ал.1 ГПК и чл.293 ГПК, приема следното:
Българската държава, представлявана от министъра на земеделието и храните, е предявила срещу [община] иск за признаване за установено, че общината не е собственик на възстановените й с решение №683/22.08.2000г. на ПК-С. недвижими имоти /имот №67800.46.37 и имот №67800.46.40 по КК на [населено място]/.
С обжалваното решение е прието, че така предявеният иск е основателен.
Прието е, че допустимостта на предявения установителен искк е свързана с наличието на правен интерес за държавата при наличие на позитивно решение на ПК /сега ОСЗ/ и оспорване правото на собственост на [община], като в подобна хипотеза държавата не е обвързана от постановения административен акт за възстановяване на собствеността и че върху такъв акт е допустимо упражняването на косвен съдебен контрол по чл.17, ал.2 ГПК. За неоснователен е приет доводът за недопустимост на косвения съдебен контрол по съображения, че държавата не е страна в административното производство пред ПК /ОСЗ/, страни по което са заявителят и съответният административен орган. Прието е, че органът по земеделска реституция не е натоварен с представителни функции по отношение на държавата, а последната като самостоятелен правен субект и като носител на граждански права и задължения се представлява от министъра на финансите, а ако споровете по дела се отнасят до недвижими имоти – от министъра на регионалното развитие и благоустройството, а по дела, отнасящи се до земи от държавния поземлен фонд и държавния горски фонд – от министъра на земеделието и храните. Посочено е, че в производството по ЗВСГЗГФ държавата не е разполагала с право на жалба срещу постановеното позитивно решение.
Прието е, че възстановяването на собствеността върху процесните гори е станало с решение №683/22.08.2000г. на ПК-С., а не със съдебно решение, поради което е допустимо в исковото производство по реда на чл.17, ал.2 ГПК да бъде осъществен косвен съдебен контрол върху административния акт.
Прието е, че твърденията на държавата, че не са били налице условията за реституция, не е оборено в производството, тъй като общината не е представила доказателства за основанието, на което е извършено отнемането на процесните гори, нито при заявяването им за възстановяване е доказала, че е безспорен собственик на същите. Посочено е, че при подаване на заявлението за възстановяване на собствеността [община] е представила нотариален акт №28 от 1926г., който обаче според въззивния съд не установява по безспорен начин правото на собственост на общината към момента на отчуждаването, тъй като самият акт е констативен. Посочено е, че от представените по делото доказателства /Горски справочници от 1938г., 1939г., 1940г., вътрешноведомствена кореспонденция на Държавно лесничейство-Бургас – писма, заповеди от 1941-1942г./ се установява, че преди национализацията гората „А.“ е била държавна собственост.
Прието е, че отразените данни в емлячния регистър също не сочат на притежание правото на собственост от общината, тъй като съгласно действащия тогава Закон за поземлен данък и наредба към него в емлячния регистър се записвали имоти, за които се дължи данък, но с такъв данък са били облагани „балталъците“, т.е. с емлячния регистър се установяват финансовоправни отношения между платеца и държавата, но не и имуществени отношения, свързани със собствеността.
Прието е, че не е установено процесните гори да представляват частна общинска собственост на съответните кметства, а напротив, установено е, че представляват „балталъци“ по смисъла на Закона за горите от 1904г./отм./, този от 1922г./отм./ и от 1925г./отм./, които са държавна собственост и върху които на общината е предоставено само право на ползване. Посочено е, че правният статут на балталъците според последователно действалите закони за горите е бил на вещи, извадени от гражданския оборот, поради което и в съдебната практика се приема, че не могат да бъдат придобивани по давност, че са имали конкретно предназначение – да се ползват от населението на съответната община, който статут ги отличава от горите – частна общинска собственост. Прието е, че във всички закони, които уреждат правния статут на горите от двата вида, правомощията на общините се разграничават, като същинско право на собственост е това на частна общинска собственост, докато спрямо балталъците е налице ограничено право на ползване. Прието е, че посочените в решение №683/22.08.2000г. на ПК-С. гори не са частна общинска собственост, а гори от т.нар. „балталъци“, за които законодателят не е предвидил възможност за възстановяване правото на ползване върху тях, а е посочено, че учредените до 09.04.1946г. права от посочения вид се прекратяват съгласно §6 ДР ППЗВСГЗГФ.
Така изложените от въззивния съд съображения са послужили за основание за допускане на касационно обжалване. По поставения въпрос как следва да бъде зачитана материалната доказателствена сила на представени писмени доказателства за доказване правото на собственост /извлечение от емлячен регистър и нотариален акт за собственост/, които са изрично посочени в чл.13, ал.3 ЗВСГЗГФ като документи за доказване правото на собственост в производството по чл.13, ал.8 ЗВСГЗГФ и в исково производство, както и за значението на момента, в който са били съставени тези документи, настоящият състав на Първо ГО на ВКС приема следното:
След като извлечението от емлячен регистър и нотариалните актове за собственост са изрично посочени в чл.13, ал.3 ЗВСГЗГФ като документи за доказване правото на собственост, в производството по чл.13, ал.8 ЗВСГЗГФ и в исковото производство съдът следва да приеме, че тези документи установяват принадлежността на правото на собственост към патримониума на лицето, в полза на което с решение на ПК /ОСЗ/ е признато правото на възстановяване на собствеността, независимо от момента, в който са били съставени. В тежест на оспорващата страна е да докаже, че след съставянето на тези документи са се осъществили факти, имащи за последица изгубване на правото на собственост от посоченото в документите лице, респективно, че посоченото в нотариалния акт придобивно основание не се е осъществило. В този смисъл приложение следва да намери тълкуването, дадено от ОСГК на ВКС в ТР №11/2012г. – съдът е длъжен да зачете материалната доказателствена сила на документа, като страната, която оспорва придобиването на правото на собственост, носи тежестта да докаже, че посоченото в акта придобивно основание не се е осъществило.
По основателността на касационната жалба и с оглед изложеното по-горе становище, настоящият състав приема следното:
Обжалваното решение е валидно и процесуално допустимо.
Неоснователни са доводите на касатора за недопустимост на въззивното решение поради липса на правен интерес от предявяването на иска, както и по причина, че държавата не твърди, че упражнява фактическа власт върху процесните имоти. Според даденото от ОСГТК на ВКС тълкуване в ТР №8/2012 от 27.11.2013г. по тълк.д.№8/2012г., правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост и други вещни права е налице когато ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва /каквито са твърденията на държавата в настоящия случай/; позовава се на фактическо състояние или има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника, като правен интерес от предявяване на установителен иск за собственост и вещни права е налице и когато ищецът разполага с възможността да предяви осъдителен иск за същото право.
По същество обжалваното решение е неправилно – при постановяването му са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила /чл.154 ГПК, чл.195 ГПК и чл.235 ГПК/ и неправилно е приложен материалният закон /чл.77 ЗС/.
С оглед разпоредбата на чл.13, ал.3 ЗВСГЗГФ следва да се приеме, че нотариалният акт /независимо от основанието, на което е съставен/, както и извлечението от емлячен регистър, удостоверяват принадлежността на правото на собственост до доказване на противното в исков процес при спор за принадлежността на правото на собственост върху имота към момента на одържавяването му. След като по делото е представено извлечение от емлячен регистър, в което по партида 862 е вписана гора в А. на Созополската община от 6784 дка, нотариален акт №124/15.03.1926г., с който общината е призната за собственик на една гора в А. от около 8000 дка след извършена обстоятелствена проверка, както и н.а.№126/15.03.1926г., с който общината е призната за собственик на една гора и мера /пасбище/ от около 5600 дка след извършена обстоятелствена проверка, и н.а.№28/15.03.1926г. /послужили като основание за възстановяване правото на собственост на общината с решение №683/22.08.2000г. на ПК-С., решение №71/09.05.2003г. по кас.дело №62/2003г. на Бургаския окръжен съд и решение №940/14.07.1997г. по гр.д.№2193/1996г. на Бургаския районен съд, неправилно съдът е приел, че правото на собственост на общината не се установява по безспорен начин. В тежест на държавата, която оспорва правото на собственост на общината с твърдението, че процесните гори са представлявали „балталъци“ и общината е имала само качеството „ползвател“, е да докаже това свое твърдение по категоричен начин, за да бъде оборена доказателствената сила на съставените по предвидения в закона ред нотариални актове, т.е. да установи, че към момента на съставяне на нотариалните актове описаните в тях гори са представлявали „балталъци“ или че след съставянето на тези нотариални актове горите са били отчуждени в полза на държавата или са настъпили други юридически факти, които са довели до промяна в принадлежността на правото на собственост. В случая не може да се приеме, че представените по делото горски справочници от 1938г., 1939г. и 1940г., както и вътрешноведомоствената кореспонденция на Държавно лесничейство – Бургас /писма и заповеди от 1941-1942г./ установяват по категоричен начин, че процесните гори са представлявали „балталъци“, тъй като по делото не е установена идентичността на горите, посочени в тези документи с горите, описани в представените от общината нотариални актове, както и с процесните. Анализът на съдържащите се в тези писмени доказателства данни за местонахождението, площта и границите на посочените в тях недвижими имоти, както и промените в тези характеристики на имотите, настъпили в периода от съставянето им /1926г., 1938-1942г., както и 1946г./ до настоящия момент, сочат на невъзможност изводът за идентичността им да бъде основан само на съпоставянето на данните и на необходимостта от назначаване на съдебно-техническа експертиза. Още повече, че според поддържаната от [община] защитна теза в процеса, собствеността върху част от описаните в исковата молба имоти е възстановена с влязло в сила съдебно решение, което според възприетото от ОСГК на ВКС становище в ТР №5/2011 от 14.01.2013г. на ОСГК на ВКС по тълк.д.№5/2011г. е противопоставимо на държавата при спор за собственост върху имоти, собствеността върху които е възстановена по реда на ЗВСГЗГФ – държавата е обвързана от съдебното решение за възстановяване правото на собственост върху земеделските земи и гори по реда на ЗСПЗЗ и ЗВСГЗГФ. Недопустимо е упражняването на косвен съдебен контроол за нищожност на административен акт за възстановяване на земеделски земи и гори по предявен иск от или срещу държавата, когато върху него е упражнен пряк съдебен контрол.
В нарушение на съдопроизводствените правила възззвният съд е оставил без уважение искането на [община] за допускане на съдебно-техническа експертиза за установяване идентичността на процесните имоти с имотите, описани в представените по делото нотариални актове, както и дали тези имоти не са идентични с имотите, посочени в решение №71/09.05.2003г. по кас.дело №62/2003г. на Бургаския окръжен съд и решение №94/14.07.1997г. по гр.д.№2193/1996г. на Бургаския районен съд, което е било направено с молба от 11.02.2015г. и поддържано при подаване на въззивната жалба. Неправилно /с оглед невъзможността изводът за идентичност да бъде направен само въз основа на съпоставяне на идентифициращите имотите белези по представените писмени доказателства/ съдът е приел, че искането е преклудирано. В подобна хипотеза, след като не разполага със специални знания за извършването на преценката, съдът е длъжен и служебно да назначи съответната експертиза с цел изясняване на делото от фактическа страна /т.3 на ТР №1/2013г. от 09.12.2013г. на ОСГТК на ВКС по тълк.д.№1/2013г./.
И тъй като по причина на така допуснатото от въззивния съд съществено нарушение на съдопроизводствените правила делото е останало неизяснено от фактическа страна, което прави невъзможно извършването на преценката дали от представените по делото писмени доказателства е установено, че процесните недвижими имоти са представлявали „балталъци“ или гори, частна общинска собственост, както и дали правото на собственост е възстановено с решение на ПК /ОСЗ/ или със съдебно решение, по реда на чл.293, ал.2 ГПК обжалваното решение следва да бъде отменено и делото бъде върнато на въззивния съд за ново разглеждане с указания за допускане на съдебно-техническа експертиза за установяване идентичността на процесните недвижими имоти с имотите, описани в представените по делото писмени доказателства /нотариални актове, горски справочници, вътрешноведомствена кореспонденция на Държавно лесничейство-Бургас/, както и с имотите, описани в решение №683/22.08.2000г. на ПК-С., решение №71/09.05.2003г. по кас.д.№62/2003г. на Бургаския окръжен съд и решение №940/14.07.1997г. по гр.д.№2193/1996г. на Бургаския районен съд.
По изложените по-горе съображения, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение
Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ въззивното решение на Бургаския апелативен съд, постановено на 18.12.2015г. по в.гр.д.№273/2015г. и
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг въззивен състав на Бургаския апелативен съд.
Решението е окончателно.

Председател:

Членове: