10 Р Е Ш Е Н И Е № .39 София, 27 юли 2021г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и трети февруари две хиляди двадесет и първа година, в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИРА МЕДАРОВА МАРИЯ МИТЕВА при секретаря Невена Пелова и в присъствието на прокурора Калин Софиянски като изслуша докладваното от съдия Даниела Атанасова наказателно дело № 1013/2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по касационна жалба, подадена от частните обвинители И. И., Д. И. и В. И., чрез повереника им адв.М. Б. срещу въззивно решение № 260013 от 28.09.2020., постановено по внохд № 331/20г. по описа на Апелативен съд - Пловдив. В жалбата се правят оплаквания по всички касационни основания на чл.348, ал.1 от НПК. Искането е за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд за отстраняване на допуснатите съществени процесуални нарушения, нарушения на материалния закон и увеличаване на наказанието. В съдебното заседание пред касационната инстанция, представителят на ВКП изразява становище за неоснователност на жалбата. Намира, че въззивната инстанция подробно е обсъдила всички доводи на частните обвинители, изтъкнати и пред касационната инстанция, и имащи значение за определяне размера на наказанието, като същите са внимателно и всестранно анализирани. Счита, че правилно въззивният съд не е уважил искането на частното обвинение за увеличаване размера на наложеното на подсъдимия наказание. Както и, че без основание жалбоподателят сочи пропуск в оценъчната дейност на контролирания съд относно отегчаващите обстоятелства и по-точно досежно факта, че пострадалият е бил блъснат на пешеходна пътека. Оплакването за явна несправедливост не намира основание и в доводите за допуснати от подсъдимия множество предходни нарушения на ЗДвП, тъй като същият през последните десет години е санкциониран само два пъти с фишове, като последното му нарушение е през 2018г. за невключени през деня къси светлини. Счита, че правилно наказанието е определено при значителен превес на смекчаващите обстоятелства, поради което е справедливо. Моли въззивното решение да бъде оставено в сила. Адвокат М. Б., повереник на частните обвинители И. И., В. И. и Д. И., поддържа касационната жалба по всички релевирани в нея основания и подкрепящи ги аргументи. Акцентира върху приетата от предходните инстанции ниска обществена опасност на дееца, като намира този извод за неправилен, предвид данните по делото, че подсъдимият десет пъти е наказван по административен ред за нарушения на правилата за движение, както и, че е осъждан за извършено престъпление по транспорта, макар и освободен от наказателна отговорност. Изразява становище, че поведението на подс.Д. се характеризира с една системност от извършване на нарушения на правилата за движение, както и, че предходните санкционирания не са постигнали индивидуалната превенция. Оспорва приетото по делото съпричиняване от страна на пострадалия, тъй като неправилно в разрез с доказателствената установеност, съдът е приел, че В. И. е слушал музика със слушалки. В обобщение твърди, че изводите на апелативната инстанция са необосновани, немотивирани и несъответни на събраните доказателства. Пледира за отмяна на атакуваното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивната инстанция. Подсъдимият С. Д. и защитникът му – адв.В. М., редовно призовани, не се явяват. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на правомощията си по чл.347, ал.1 от НПК, намери следното: С присъда № 35 от 04.06.2020г., постановена по нохд №593/20г., Окръжен съд - Пловдив е признал подсъдимия С. И. Д. за виновен в това, че на 16.06.2019г. в [населено място], при управление на МПС – л.а. “Ситроен”, с рег. [рег.номер на МПС] , е нарушил правилата за движение по пътищата - чл.21, ал.1, чл.116, чл.119, ал.1 и чл.120, ал.1 от ЗДвП и чл.31, ал.7, т.1 от ППЗДвП и по непредпазливост е причинил смъртта на В. И. И., като деянието е извършено на пешеходна пътека, поради което и на основание чл.343, ал.3, б.”Б”, пр.1, вр. ал.1, б.”В”, пр.1, вр. чл.342, ал.1 от НК и чл.58а, ал.1, вр. чл.54 от НК му е наложил наказание три години лишаване от свобода, като на основание чл.66 от НК е отложил изпълнението му за срок от пет години, считано от влизане в сила на присъдата. На основание чл.343г от НК, съдът е наложил на подсъдимия и наказание лишаване от право да управлява МПС за срок от четири години и шест месеца. Съдът се е произнесъл по веществените доказателства и разноските. С въззивно решение № 260013 от 28.09.2020г., постановено по внохд № 331/20г., Апелативен съд – Пловдив е изменил атакуваната пред него първоинстанционна присъда, като е признал подсъдимия С. Д. за невиновен и го е оправдал по първоначалното обвинение за нарушение на чл.116 от ЗДвП и чл.31, ал.7, т.1 от ППЗДвП. В останалата част присъдата е била потвърдена. Касационната жалба е допустима, но неоснователна. На първо място следва да бъдат обсъдени оплакванията за допуснати съществени процесуални нарушения. Последните са във връзка с отказа на въззивния съд да уважи доказателствено искане на частното обвинение за допускане до разпит на свидетел очевидец на инцидента. Първоинстанционното производство е проведено по реда на Глава двадесет и седма от НПК, в рамките на съкратено съдебно следствие по чл.371, т.2 от НПК. При тази особена процедура подсъдимият С. И. Д. е признал изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, като се е съгласил да не се събират доказателства за тях. Първоинстанционният съд е изпълнил задължението си по чл.372, ал.4 от НПК, постановявайки, че производството ще се проведе по диференцираната процедура, след като е установил, че самопризнанията на подсъдимия се подкрепят от събраните на досъдебното производство доказателства. В горепосоченото особено производство, подсъдимото лице получава по-леко наказание, но същевременно се съгласява с известни процесуални ограничения, свързани с възможността да спори по поддържаните от прокурора факти и във връзка с това да участва непосредствено и лично в събирането на доказателства, поради което допустимата му защита остава ограничена в рамките на признатите по обвинителния акт фактически положения. Ограниченията, произтичащи от разпоредбата на чл.372 от НПК се отнасят за всички страни в процеса, в случая частните обвинители. Ето защо, законосъобразни са действията на въззивният съд във връзка с постановения отказ да уважи доказателственото искане на частното обвинение. Относно оплакванията за допуснати нарушения на материалния закон: Неоснователни са твърденията на защитата за неправилно оправдаване на подсъдимия по обвинението за нарушения на разпоредбите на чл.116 от ЗДвП и чл.31, ал.7, т.1 от ППЗДвП. На първо място, правилно съдът е приел, че в случая нормата на чл.116 от ЗДвП се явява обща спрямо останалите инкриминирани текстове, касаещи нарушени правила за движение по пътищата. Тази разпоредба има смесен характер. Тя е обща по отношение на пешеходците и специална относно децата и хората с увреждания. Следващите на цитираната разпоредба текстове от Раздел ХІІ на ЗДвП – “Поведение на водачите към пешеходците”, установяват конкретни задължения за водачите по отношение на пешеходците. В случая бланкетът е запълнен именно с норми, които са специални/ по отношение на посочената/, досежно пешеходците и се намират в причинна връзка със съставомерния резултат от ПТП. Пострадалият И. не е сред тези пешеходци, за които изрично посочената норма предвижда допълнително особено внимание. На второ място, относно разпоредбата на чл.31, ал. 7, т.1 от ППЗДвП е необходимо да се посочи, че тази норма също има смесен характер. От една страна, тя определя значението на светлинните сигнали(както е приел въззивният съд), но от друга страна визира задължения за водачите на МПС, произтичащи от предвидената забрана за преминаване на “стоп –линията” при червена светлина на светофара, което я определя и като забранителна. Независимо от становището на апелативния съд, в конкретният случай от значение е да се посочи, че от останалите инкриминирани разпоредби, произтичат задължения за подсъдимия, като водач на МПС при преминаване на регулирано кръстовище( с пешеходна пътека) със светофарна уредба, както и, че той е допуснал нарушение на тази правила. Обобщено, не се констатират нарушения на материалния закон, които да изискват връщане на делото на въззивната инстанция или намеса на настоящата. Неоснователно е и оплакването за явна несправедливост на наложеното наказание лишаване от свобода и приложението на чл.66 от НК. Индивидуализацията на наказанието е основен принцип при налагането му, по силата на който съдът е длъжен да го съобрази с индивидуалните особености на конкретния случай. Обстоятелствата, които следва да бъдат взети предвид са тези, които определят конкретната тежест на извършеното престъпление и характеризират личността на дееца. Те обуславят по-голяма или по-малка степен на обществена опасност на извършеното, както и необходимостта от повече или по-малко интензивно въздействие върху извършителя с оглед постигане целите на генералната и специална превенции. При проведената диференцирана процедура наказанията подлежат на определяне по правилата, визирани в разпоредбата на чл.373, ал.2 от НПК, която препраща към нормата на чл.58а от НК. В настоящия случай решаващите инстанции са индивидуализирали наказанието лишаване от свобода при предпоставките на чл.58а, ал.1 от НК. Вярно установените от въззивния съд и значими за определяне на наказанието обстоятелства, преценени при хипотезата на чл.54 от НК, в тяхната взаимна връзка и в контекста на степента на обществена опасност на деянието и дееца, са обусловили определянето на законосъобразно, справедливо и съответно на целите по чл.36 от НК наказание, а именно лишаване от свобода за срок от четири години и шест месеца, редуцирано с една трета на три години. Апелативният съд вярно е отчел следните смекчаващи обстоятелства: чистото съдебно минало на подсъдимия, добрите му характеристични данни, социалната интеграция, поведението му след произшествието и критичното му отношение към извършеното. Също така е отчетено и поведението на пострадалия – пресичал на червен светофар, което е допринесло за реализиране на ПТП. По отношение на отегчаващите обстоятелства е необходимо да се посочи, че правилно въззивната инстанция е ценила броя на нарушените разпоредби от ЗДвП(3бр.), както и вярно е оценила данните за санкционирането на подсъдимия по административен ред, за предходно извършени нарушения на ЗДвП. Споделя се становището на контролираните инстанции, че в настоящият казус степента на обществена опасност на деянието е завишена, но не и тази на дееца. Неоснователни са оплакванията на частното обвинение за неотчетени от контролирания съд отегчаващи обстоятелства, както и за неправилна преценка на степента на обществена опасност на подсъдимия, тъй като същият е системен и рисков водач. Също така се поддържа тезата, че неправилно е прието съпричиняване от страна на пострадалия. По отношение на последното възражение и по-точно досежно аргументите, с които се мотивира повереникът, е необходимо да се направи едно уточнение. Приетото съпричиняване не произтича от носенето на слушалки от пострадалия пешеходец и съдът не “заклеймява починалия”. Неправилно въззивният съд е приел, че И. е бил затруднен своевременно да възприеме опасността, тъй като бил с поставени слушалки. Такова обстоятелство по делото не е установено и не е сред признатите от подсъдимия факти, поради което съдът е направил едно недопустимо предположение. Действително от фотоалбума към протокола за оглед на местопроизшествие и в частност от снимките на тялото на пострадалия се установява, че той е със слушалки на врата, но дали ги е използвал по време на инцидента е въпрос, който не може да получи еднозначен отговор, поради което не може да бъде поставен в основата на безспорни изводи, както е сторил контролираният съд. Това обаче не изключва наличието на съпричиняване, което е изводимо от поведението на И. и по-точно от предприетото от него пресичане на пътното платно по пешеходната пътека, но на червен сигнал на светофара, което според вещите лица е сред причините за ПТП, факт, описан в обвинителния акт. Съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пешеходец при пресичане на местата, регулирани със светофарна уредба, в случаите, когато водачът е нарушил правилата за движение относно скоростта, е налице ако пешеходецът не е спазил светлината сигнализация на светофара. В този смисъл е практиката на ВКС – ТР № 2 от 22.12.2016г. на ОСНК. С действията си/посочени по-горе/ пострадалият е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат, поради което е налице съпричиняване от негова страна. Твърденията в жалбата, че не е отчетено като отегчаващо обстоятелство “забранената” скорост, с която се е движел автомобилът, управляван от подсъдимия, както и факта, че ПТП е осъществено на пешеходна пътека, правилно не са били ценени след индивидуализиращите наказанието данни. Следва да се посочи, че всички обстоятелства, които законодателят е предвидил при определяне състовомерността на престъплението, не могат да бъдат ценени като смекчаващи или отегчаващи вината. Това правило се отнася и до нормите, запълващи бланкета. Възразява се и относно оценката на контролирания съд досежно данните за предходни нарушения на правилата за движение по пътищата, за които подсъдимият е бил санкциониран по административен ред. На първо място позоваването е на данните за наложено административно наказание след освобождаване от наказателна отговорност на основание чл.78а от НК за престъпление по чл.343а от НК. Освен, че тези данни не водят до промяна на изводите относно съдимостта на лицето, то е необходимо да се посочи, че деянието затова престъпление е било извършено през 1994г., преди двадесет и седем години. На второ място, от приложената по делото справка за нарушения от страна на подсъдимия на правилата за движение по пътищата, санкционирани с наказателни постановления и фишове, се установява следното: отразените множество нарушения са извършени във времето до 2010г., след това Д. е санкциониран само два пъти с фишове - за управление без фарове през деня и за управление на технически неизправно МПС. Необходимо е да се посочи, че при оценката на тези данни от значение е не само броя на административните наказвания, а и естеството, сериозността на нарушенията, степента на обществената им опасност, от кога датират и други. В настоящият случай в последните десет години подсъдимият е санкциониран само за два пъти с фиш. Така посочени, данните досежно предходните санкционирания на подсъдимия по административен ред, правилно са били отчетени от долните инстанции сред отегчаващите обстоятелства, без да бъде подценявано или надценявано тяхното значение. В жалбата на частното обвинение се аргументира теза за превес на отегчаващите обстоятелства, което е изисквало налагане на наказание най-малко около средния размер на предвиденото в закона. Освен, че такъв превес не е констатиран от решаващите инстанции, е необходимо да се посочи принципното разбиране на настоящия състав за това, че при индивидуализацията на наказанието няма място за механичен формален подход при съпоставката между смекчаващите и отегчаващи обстоятелства, тъй като не става въпрос за математически величини, а за различни фактически констатации, които следва да бъдат съотнесени към конкретната степента на обществена опасност на деянието и дееца. С оглед на горното, настоящият състав на касационната инстанция намира, че наказанието от четири години и шест месеца лишаване от свобода, редуцирано с една трета на три години не разкрива признаците на явна несправедливост по смисъла на чл.348, ал.5, т.1 от НПК. Претендираната явна несправедливост на наказанието е и относно приложението от решаващите съдилища на разпоредбата чл.66 от НК. В тази връзка следва да се посочи, че прилагането института на условното осъждане е въпрос, който винаги е строго конкретен, и чието обсъждане не се изключва за нито една категория престъпления, стига да са налице предпоставките на чл.66 от НК, а именно да е наложено наказание лишаване от свобода за срок до три години, лицето да не е осъждано на лишаване от свобода за престъпление от общ характер и съдът да установи, че за постигане целите на наказанието и преди всичко за поправяне на осъдения не е наложително да изтърпи наказанието. Въззивната инстанция е констатирала наличието на всички предпоставки на цитирания текст. Извън двете формални юридически предпоставки - наложено наказание лишаване от свобода да е за срок до три години и лицето да не е осъждано на лишаване от свобода за престъпление от общ характер, съществен критерии за приложение на условното осъждане, е преценката за възможността за превъзпитание на подсъдимия извън условията на пенитенциарно заведение. Без да се игнорира генералната претенция, акцентът е към постигане преди всичко на специалната такава. Комплексната преценка, направена от въззивната инстанция, че целите на наказанието по чл.36 от НК могат да бъдат постигнати с института на условното осъждане се възприема и от този съдебен състав. Правилно са оценени, както данните, характеризиращи конкретната степен на обществена опасност на деянието, така и тези касаещи личността на подсъдимия. Принудителното изолиране на подс.Д. от обществото и семейството му не е необходимо и обществено оправдано, като с нищо не би допринесло за поправянето му. Независимо, че не може да бъде пренебрегната генералната превенция, водеща според закона е личната такава. Тенденцията в увеличаване извършването на неправомерни деяния по чл.343 от НК, не може единствено и самоцелно да обуслови ефективното изтърпяване на наложеното наказание лишаване от свобода. Противното би означава изначално изключване на възможността за приложение на чл.66 от НК по отношение на определен вид престъпление, което е в нарушение на закона, както и би било в нарушение на основен принцип за индивидуализация на наказанието, а именно определянето му в съответствие с индивидуалните особености на конкретния случай. Безспорен е тежкият резултат, причинен от поведението на подсъдимия, но същият е в рамките на съставомерния за ангажиране на наказателната му отговорност. Възраженията на частното обвинение за завишена степен на обществена опасност на дееца, са подкрепени от аналогични аргументи на гореобсъдените, поради което не се налага повторното им разглеждане. Следва само да се посочено, че съгласно ТР № 2 от 22.12.2016г. на ОСНК на ВКС, т.1 съпричиняването на резултата от пострадалия има косвено значение за приложението на чл.66 от НК и по-точно досежно преценката за възможността за постигане целите на наказанието по чл.36 от НК.Също така в случая възможността за привеждане в изпълнение на наказание лишаване от свобода, което е в размер на три години, както и продължителността на изпитателния срок – пет години, също ще окажат своето мотивиращо въздействие от въздържане на подсъдимия от неправомерно поведение. Ето защо, настоящият състав намира, че решаващите съдилища, прилагайки разпоредбата на чл.66 от НК не са допуснали нарушение по смисъла на чл.348, ал.5, т.2 от НПК. Предвид гореизложеното, атакуваното въззивно решение на Апелативен съд – Пловдив следва да бъде оставено в сила. Водим от горното, ВКС, трето наказателно отделение на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 260013 от 28.09.2020г., постановено по внохд № 331/20г., по описа на Апелативен съд – Пловдив. Решението не подлежи на обжалване. Председател: Членове: