Р Е Ш Е Н И Е № 338 гр. София, 23 ноември 2015 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на осемнадесети септември две хиляди и петнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Пламен Томов ЧЛЕНОВЕ: Капка Костова Блага Иванова при участието на секретаря Марияна Петрова и на прокурора Искра Чобанова, изслуша докладваното от съдия Капка Костова касационно дело № 781 / 2015 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационната проверка се извършва по жалба на подсъдимия Т. Р. Р., чрез защитника му адвокат Г. Н. от Софийската адвокатска колегия и по жалба на подсъдимия Р. В. Т., чрез защитника му адвокат Л. З. от същата АК, срещу решение № 37 от 16. 02. 2015 година на Военноапелативния съд на Република България, постановено по внохд № 16/2014 година, с което е изменена в гражданскоосъдителната й част и потвърдена в останалата й част присъда № 28 от 11. 03. 2014 година на Варненския военен съд, постановена по нохд № 28 / 2013 година по описа на този съд. Касационните жалби съдържат позоваване на всички отменителни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК, както ще бъдат конкретизирани и обсъдени по-долу в решението. Всъщност, недоволството на обжалващите страни е с акцент върху осъждането на подсъдимите за деяния, които не са съставомерни по нормата на закона, по която са подведени, при допуснати съществени нарушения на процесуалните правила още на досъдебната фаза на процеса (за подсъдимия Р.) и при недостатъци на атакувания съдебен акт, основно в частта му относно доказателствения анализ (в жалбата на подсъдимия Т.). Обвързани с тези възражения са отправените до ВКС искания за отмяна на съдебния акт и връщане на делото за ново разглеждане (подс. Р.) или оправдаване по повдигнатото обвинение или намаляване на наложеното наказание (подс. Т.). В съдебно заседание пред ВКС жалбоподателят-подсъдим Т. Р. участва лично и със защитника си адвокат Н., който поддържа касационната жалба при направените в нея възражения за допуснати в хода на производството съществени процесуални нарушения, ограничили правото на защита на подсъдимия и при отправеното искане за отмяна на атакувания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане. Представя писмени бележки. Подсъдимият Р. Т. също участва лично в съдебното заседание, заедно със защитника си адвокат К., който поддържа подадената касационна жалба, с акцент върху несъставомерността на инкриминираните действия на подсъдимия по нормата на закона, по която те са подведени и обвързаното с тези възражения искане за оправдаване на подсъдимия по повдигнатото му обвинение. Идентични с посочените са позициите на двамата подсъдими в рамките на упражненото от тях право на лична защита. Гражданските ищци Л. Р., Д. Т., Т. Т., Т. П. и Н. П., както и повереникът им адвокат Р. Х., не участват лично в съдебното заседание пред ВКС, редовно призовани. Представено е писмено възражение от повереника срещу касационните жалби, с подробни съображения в подкрепа на становището за тяхната неоснователност. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбите и оставяне в сила на атакуваното въззивно съдебно решение. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди становищата и доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното: С постановената от първоинстанционния съд присъда е ангажирана наказателната отговорност на подсъдимите Р. В. Т. (матрос от резерва) и Т. Р. Р. (гражданско лице) за това, че за времето от началото на м. януари 2012 година до края на м. февруари 2012 година, в [населено място], при условията на продължавано престъпление и при предварителен сговор, а за подсъдимия Р. и при условията на опасен рецидив, с цел да набавят за себе си имотна облага, са възбудили и поддържали заблуждение у Т. И. П., Л. Р. Р., Д. И. Т., Н. Ж. Т. и Т. Ж. Т. и с това са им причинили имотна вреда общо в размер на 16812.92 лева, поради което и на основание чл. 210, ал. 1, т. 2 във вр. чл. 209, ал. 1 във вр. чл. 26, ал. 1 от НК – за подсъдимия Т. и чл. 211, предл. 2, във вр. чл. 210, ал. 1, т. 2 във вр. чл. 209, ал. 1 във вр. чл. 26, ал. 1 във вр. чл. 29, ал. 1, б. „б” от НК – за подсъдимия Р. и при условията на чл. 54 от НК за всеки от тях, са осъдени както следва: - подсъдимият Т. – на две години лишаване от свобода, чието изтърпяване е отложено за срок от пет години от влизане на присъдата в законна сила и - подсъдимият Р. – на три години и шест месеца лишаване от свобода, при първоначален „строг” режим на изтърпяване на наказанието в затвор или затворническо общежитие от закрит тип. Двамата подсъдими са осъдени да заплатят на гражданските ищци обезщетения за причинените им от деянието имуществени вреди, заедно със законните последици, както следва: - на Л. Р. – сумата 2660. 00 лева, - на Д. Т. – сумата 2113. 13 лева, - на Н. Т. – сумата 4692. 36 лева и - на Т. Т. – сумата 4847. 43 лева. Производството по гражданския иск на Т. П. е прекратено (протоколно определение от 11. 03. 2014 година, л. 339 от нох дело) поради оттегляне на иска с оглед възстановяване на сумата, предмет на същия. Съдът е присъдил направените по делото разноски, в полза на държавата и на гражданските ищци, като ги е възложил съответно в тежест на всеки от подсъдимите. Произнесъл се е надлежно и по веществените доказателства по делото. В производство, инициирано по жалби на подсъдимите Т. и Р., е извършена въззивна проверка и след проведено съдебно следствие, е постановено атакуваното сега по реда на касационното обжалване съдебно решение, с което присъдата на първия съд е изменена само в гражданско-осъдителната й част и потвърдена в останалата й част – отхвърлени са гражданските искове на Л. Р. и Д. Т. поради заплащане изцяло на претендираните суми в хода на въззивното разглеждане на делото и частично са отхвърлени тези на Н. Т. и Т. Т. поради заплащане на част от претендираните обезщетения. ВКС намира касационните жалби за допустими, защото са подадени от лица, които имат право на това и в предвидените в закона срокове. Разгледани по същество, касационните жалби са неоснователни. Жалбите на подсъдимите Т. и Р. преобладаващо съдържат идентични възражения, които позволяват общото им обсъждане и които могат да бъдат обобщени така: - мотивите на присъдата не отговарят на изискванията на чл. 305, ал. 3 от НПК, защото не посочват и анализират доказателствените източници, въз основа на които са формирани изводите за осъществена задружна престъпна дейност на двамата подсъдими по смисъла на НК и правната им квалификация като „предварителен сговор”; - този недостатък на мотивите не е отстранен от въззивната инстанция съобразно изискванията на чл. 339, ал. 2 от НК; - законът е приложен неправилно, защото извършеното от подсъдимите не осъществява признаците на „измама”, както от обективна, така и от субективна страна; - деянието не се характеризира с висока степен на обществена опасност, както неправилно са приели съдилищата. Извън това, подсъдимият Р. е възразил процесуалната правилност на привличането му в качеството на обвиняем с оглед посочената в постановлението правна квалификация на деянието, различна от тази в обвинителния акт, в частта й относно признака „опасен рецидив”, а това е ограничило реализирането на правото му на защита в пълен обем в досъдебната фаза на процеса. Доколкото последното възражение касае оспорване на процесуалната годност на извършени само по отношение на този подсъдим процесуално-следствени действия, а евентуална преценка за неговата основателност би довела до извод за наличие на съществено процесуално нарушение по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 1 от НПК, би предпоставила отмяната на съдебния акт и би възпрепятствала касационната проверка по останалите направени възражения, то следва да бъде обсъдено преди тях. 1. ВКС намира възражението за неоснователно и съображенията за това са следните: Подсъдимият Р. е привлечен за първи път в качеството на обвиняем с постановление от 01. 02. 2013 година (л. 87, т. 1 от ДП). В постановлението подробно са описани деянията, за които Р. се привлича като обвиняем, както и правната им квалификация по чл. 210, ал. 1, т. т. 2, 4 и 5 във вр. чл. 209 във вр. чл. 26 във вр. чл. 28 от НК, както изисква разпоредбата на чл. 219, ал. 3, т. 3 от НПК. При проведения непосредствено след привличането разпит подсъдимият Р. е заявил, че разбира предявеното обвинение и не се признава за виновен. Последвало е ново привличане с постановление от 09. 04. 2013 година (л. 401, т. 4 от ДП), при променена стойност на предмета на престъплението, същата правна квалификация и напълно идентично изявление на подсъдимия Р. при проведения разпит. В двете постановления деянието е квалифицирано като „продължавано престъпление”, извършено при „предварителен сговор” и „повторно”. Процесуално-следствените действия са извършени при участие на защитник – адвокат Я. от АК – [населено място]. На 06. 06. 2013 година отново е постановено привличане на подсъдимия при промяна единствено на правната квалификация на деянието като „опасен рецидив”, изрично изписана в постановлението (л. 427, т. 4 от ДП). На същата дата е извършено предявяване на разследването на подсъдимия Р., при участие на защитник (адвокат Ф.) и с тази правна квалификация. Не са направени възражения, бележки и искания (л. 431, т. 4 от ДП). При тези данни, възраженията на защитата за липса на яснота на съдържанието на обвинението и недостатъци при привличането в качеството на обвиняем по отношение на подсъдимия Р., довели до ограничаване на правото му на защита срещу това обвинение, следва да бъдат преценени като неприемливи. Принципно вярно е, че посочването на престъплението, в което лицето се обвинява и на наказателния закон, по който то се привлича като обвиняем, са задължителни реквизити на постановлението за привличане (чл. 219, ал. 3, т. 3 от НПК). За да се приеме, че престъпното деяние е конкретизирано, достатъчно е посочването на неговите фактически обективни и субективни признаци от състава, посочени при това в обобщен вид – напр. в случая родовия признак на вещите (пари) и общата им стойност. Посочването на приложимата норма от особената част на НК също е задължително. По този начин се гарантира правото на защита на обвиняемия на този ранен етап от наказателния процес (в този смисъл вж. ТР № 2 / 2002 година на ОСНК, т. 4). В случая, посочените изисквания на процесуалната норма са изпълнени. В постановленията за привличане на подсъдимия Р. са описани отделните деяния, съставляващи продължаваното престъпление, конкретизирани по време, място, начин на извършване и предмет на престъплението. Посочена е и приложимата правна норма – тази по чл. 211 от НК, във вр. чл. 210, ал. 1, т. 2 (извършена от две или повече лица, сговорили се предварително), във вр. чл. 26 (като продължавано престъпление) във вр. чл. 29, ал. 1, б. „б” (опасен рецидив при условията на две или повече осъждания на лишаване от свобода и пр.). Посочена е и текстово квалификацията при условията на „опасен рецидив”. Обстоятелството, че в постановлението не е посочено изрично, че се касае за „предл. 2” от нормата на чл. 211 от НК, по никакъв начин не е ограничило правото на подсъдимия да научи в какво точно е обвинен и съответно срещу какво следва да се защитава. В постановленията за привличане (а и в хода на цялото досъдебно производство) никога не е формулирано фактическо и/или правно обвинение за това, измамата да е в особено големи размери и да представлява особено тежък случай, което е първата хипотеза („предл. 1”) на нормата на чл. 211 от НК. Така че, на досъдебното производство, при привличане на подсъдимия Р. в качеството му на обвиняем, не е допуснато нарушение на процесуалните правила, още по-малко то да е съществено. ВКС намира за необходимо да отбележи също така, че подобен формалистичен подход към дейността по разследването (или тази на съда) дискредитира професионалното отношение към действителния проблем, който според защитата стои по делото. 2. На следващо място, защитата на двамата подсъдими възразява съдържанието на атакувания съдебен акт, който намира за недостатъчно аналитичен и за несъобразен с изискванията на чл. 339, ал. 2 от НПК. Известно е, че мотивите на съдебния акт следва да обективират вътрешното убеждение на съда, за да могат страните и контролните инстанции да проверят начина, по който то е формирано. В случая, ВКС намира, че мотивите на присъдата са аналитични и убедителни и затова въззивният съд не е бил длъжен да обсъжда подробно всичко онова, което е задължително за мотивите на първоинстанционната присъда, след като не е достигнал до различни фактически изводи въз основа на доказателствата. Въпреки бланкетния характер на въззивните жалби, съдът е изпълнил задължението си по чл. 314, ал. 1 от НПК за цялостна проверка на присъдата и е отговорил на възраженията и доводите, изложени от защитата по съществото на делото (с. 15 – с. 17 от решението). Макар буквално да възпроизвежда съдържанието на част от източниците (напр. експертни заключения, с. 14 от решението), което е ненужно, съдебният акт позволява да се проследи формирането на вътрешното убеждение и волята на съда. Касационната проверка не констатира наличие на доказателствени източници, които да са останали извън вниманието на съда или да са оценени превратно. Обясненията на подсъдимите Т. и Р. също са анализирани, във връзка и с останалите доказателствени източници и правилно са оценени. Касационните жалби не съдържат конкретни доводи и съображения досежно определени доказателствени източници и направените изводи за тяхната процесуална годност и/или достоверност, както и за формираните въз основа на тях факти. По-скоро жалбите съдържат общото недоволство на подсъдимите от ангажиране на наказателната им отговорност като цяло. Всъщност, без да оспорват приетите за установени по делото факти, подсъдимите твърдят, че тези факти не сочат на извършени от тях измамливи действия по отношение на свидетелите по смисъла на чл. 209 от НК. Налице са, според защитата, гражданскоправни отношения между страни по договори за заем, които се регулират по гражданскоправен ред, вкл. в случаите на неизпълнение, лошо изпълнение и пр. Проверката на тази позиция е изцяло в рамките по приложението на материалния закон, защото всяко от основанията по чл. 348, ал. 1 от НПК представлява самостоятелно отменително основание. На формалното позоваване на нарушение на разпоредбите на чл. 13 и чл. 14 от НПК (жалбата на подс. Т.) няма как да бъде отговорено конкретно, защото по принцип служебното начало е неприсъщо на касационната проверка. 3. С оглед изложеното дотук, заявената материална незаконосъобразност на оспорения съдебен акт свежда касационната проверка до съответствието на правните изводи с приетите за установени факти, с които обжалващата страна принципно е съгласна, освен ако неправилното приложение на закона е резултат на ненадлежно формиране на изводите по фактите, каквато констатация в конкретния случай ВКС не прави. Несъмнено е, че в кратък период от време (по-малко от два месеца) двамата подсъдими са поискали под формата на заем от свидетелите значителни суми (общо над 16000 лева), като са обосновали това по сходен начин – с необходимостта от погасяване на парични задължения на брата на подсъдимия Т., който живее и работи в чужбина. Заявили са кратки срокове за връщане на сумите (няколко дни), тъй като братът на подсъдимия ще изпрати пари за връщане на заемите. Впоследствие е заявено и намерението за закупуване на жилище и спешно заплащане на капаро по конкретна „сделка”. Липсата на обстоятелства като представените от подсъдимите пред пострадалите е установена по делото. От показанията на свид. Т. (л. 201 от нох дело), на свид. П. (л. 192 от нох дело) и др., както и от обясненията на самия подсъдим Т. (л. 341 от нох дело) се установява, че към инкриминирания период братът на подсъдимия Т. не е имал парични задължения у нас, които подсъдимият да погасява, не се е завръщал в страната, не е изпращал значителни суми тогава и преди. Подпомагал е финансово майка си, но с малки суми, изпращани „от време на време” (свид. Т.). В същото време, подсъдимият Т. е имал сериозни финансови задължения, за погасяването на които доста по-късно е сключил договор за ипотечен кредит, както ще бъде обсъдено по-долу. Заявеното от подсъдимия Т. пред част от пострадалати намерение за предстоящо закупуване на конкретно жилище, за необходимостта от „капарирането” му и пр., наред с погасяване на задължения на брат му, не е установено по делото. Напротив, наличието на парични задължения, при сравнително невисоките му доходи, очевидно обективно не са му позволявали предприемане на каквито и да било действия в тази посока, а и такива не са съобщени по делото от подсъдимия. Заявеното от него в хода на процеса относно семеен имот в[жк], от чиято продажба, след извършване на основен ремонт, смятал да възстанови поисканите и взети от свидетелите суми, допълнително сочи на липсата на намерение и възможност за връщането им, доколкото е поставено в зависимост от едно хипотетично и несигурно действие в бъдеще. Впрочем, то не е реализирано и към момента на разглеждане на делото. В подкрепа на извода на съда за изначална липса на възможност и намерение за връщане на сумите е и обстоятелството, че след сключване на договор за ипотечен кредит с банкова институция в размер на 25 000 евро на 03. 09. 2012 година, подсъдимият Т. не е възстановил дори и частично взетите от свидетелите суми. Във връзка с направеното от подсъдимия Р. възражение за непричастност към действията на подсъдимия Т. и неправилно квалифициране на деянието като извършено при предварителен сговор, настоящата инстанция намира следното: Установено е по делото, че подсъдимият Р. е бил този, който е инициирал и поискал първоначално сумите от свидетелите за нуждите на подсъдимия Т. (свидетелите Л. Р., Т. Т., Н. Т. и др.). Той е предложил начини да се набавят пари, когато свидетелите не са разполагали с такива – чрез залагане на вещ (автомобила на свид. П.) или чрез закупуване на стоки на лизинг от големите търговски вериги и незабавното им залагане в заложни къщи при получаване на почти пълната им равностойност, като за „купувача” на стоката остава задължението да погасява вноските по лизинговия договор (свидетелите Д. Т., Т. Т., Н. Т., както и Н. Н., Б. и Т. – собственици и работник в заложните къщи). В тази насока въззивният съд е изложил подробни фактически и правни съображения, които няма причини да не бъдат споделени като съответни на доказателствата по делото и на закона (с. 17 от решението). Така че, при надлежно установените по делото факти и обстоятелства от предмета на доказване, материалният закон е приложен правилно. Твърдението на защитата, че се касае за сключени договори за заем, по които е налице неизпълнение или лошо изпълнение от страна на подсъдимите, няма как да бъде споделено. Вярно е, че не всяко неизпълнение на договорености следва да бъде квалифицирано като измама, но е вярно също, че договорните отношения могат да бъдат използвани като способ за измама, какъвто е настоящият случай. Наличието на користна цел – получаване на материална облага, наред с липсата на намерение и възможност за изпълнение на поети договорености, отграничава измамата от възникнала, например, впоследствие обективна невъзможност за връщане, престиране и пр. или от виновно договорно неизпълнение като аномалия в гражданския оборот. Когато договорни отношения се ползват при осъществяване на измамата, деецът няма намерение да се задължи по тях, а те са само средството за въвеждане на пострадалия в заблуждение, за да извърши съответно имуществено разпореждане, с което трайно да намали своя патримониум, извършвайки безвъзмезден и невъзстановим разход, какъвто е настоящият случай. Извършените от дееца действия във всички случаи трябва да са конкретни и да предхождат извършеното от пострадалия имуществено разпореждане, а липсата на намерение деецът реално да се задължи по сключения договор, трябва да е обективирана от неговите действия, което в конкретния случай се установява по делото. Последващото възстановяване на част от сумите в хода на наказателното производство, по никакъв начин не повлиява тези констатации и изводи (в този смисъл и р. № 51/2012 година на ВКС, І НО, р. № 282/2012 година на ВКС, ІІІ НО, р. № 62/2013 година на ВКС, І НО и мн. др.). При така изложените съображения ВКС прецени, че релевираното в касационните жалби отменително основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК не е налице. Въззивният съд е направил правилни правни изводи по отношение на надлежно установени факти. Искането на подсъдимия Т. за оправдаване по повдигнатото му обвинение в условията на чл. 354, ал. 1, т. 2 от НПК не може да бъде удовлетворено, тъй като от фактите и обстоятелствата, както са установени от предходните съдебни инстанции, не следва извод за несъставомерност на деянието, поради което разпоредбата на чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК е неприложима. 4. В подкрепа на формално заявеното в жалбите отменително основание по чл. 354, ал. 1, т. 3 от НПК не са изложени конкретни доводи и съображения. В жалбата на подсъдимия Р. само е отбелязано, че деянието не се характеризира с висока степен на обществена опасност. Наложените на подсъдимите наказания са индивидуализирани при съобразяване на всички установени по делото обстоятелства от кръга на тези по чл. 54 от НК. Определени са при явен превес на смекчаващи отговорността обстоятелства и за двамата подсъдими, близо до минимума на предвидените наказания за съответните престъпления. ВКС не съзира основания за намеса, доколкото не установява обстоятелства, които да могат да бъдат ценени като многобройни или изключителни смекчаващи отговорността на подсъдимите, за да индивидуализира наказанията при някоя от хипотезите на чл. 55 от НК. Тази разпоредба е приложима по изключение, когато случаят е значително по-лек от типичните, обхванати от този престъпен състав и справедливостта на отговорността би била компрометирана дори и с най-лекото, предвидено в закона наказание, а настоящият случай не попада в посочената хипотеза. При изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 37 от 16. 02. 2015 година на Военноапелативния съд на Република България, постановено по внохд № 16 / 2014 година по описа на този съд. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.