14 Р Е Ш Е Н И Е
№ 52
гр. София, 09 юни 2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и трети март две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:АНТОАНЕТА ДАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: МАЯ ЦОНЕВА
МАРИЯ МИТЕВА
при участието на секретаря Невена Пелова
и прокурора от ВКП Мария Михайлова
след като изслуша докладваното от съдия ДАНОВА наказателно дело № 159/2021 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по касационни жалби, депозирани от подсъдимия С. А. Т., чрез защитника му адв. Н. Д., от частния обвинител Д. К. К., чрез повереника й адв.Д. Н. и от адв.А. Б. –процесуален представител на частните обвинители М. Х. К., Н. Г. К. и Д. Г. Ц., срещу решение №260045 от 16.11.2020 г., постановено по внохд № 127/2020 г. по описа на Пловдивски апелативен съд.
В касационната жалба на подсъдимия се релевират всички касационни основания по чл.348 ал.1 от НПК. Оплакването за допуснати съществени процесуални нарушения се аргументира с липсата на обсъждане от страна на апелативния съд на информацията, съдържаща се в устните разяснения, направени в съдебното заседание от вещото лице проф.К., относно начина на протичане на ПТП и причините за неговото възникване, като този пропуск, според защитника, се е отразил на правните заключения на съда. Посочва се, че някои приети от въззивната инстанция факти като светлините на фаровете, на които се е движел автомобила, управляван от пострадалия К., почиват на предположения. Отправя се укор към Пловдивски апелативен съд за това, че е обсъдил единствено показанията на свидетелите, които подкрепят обвинителната теза и че неправилно е поставил под съмнение показанията на св.Д. С.. В тази връзка в жалбата е направен собствен анализ на някои от свидетелските показания- на свидетелите И., М., С.. Във връзка с оплакването за явна несправедливост на наказанието се посочва, че съдът неправилно е отказал приложението на разпоредбата на чл.55 ал.1 от НК. Моли се подсъдимият да бъде признат за невиновен, алтернативно- делото да бъде върнато за ново разглеждане на въззивната инстанция или да бъде приложена нормата на чл.55 ал.1 от НК като бъде намален размера на наложените наказания лишаване от свобода и лишаване от правоуправление, както и да бъде намален уважения размер на адвокатските възнаграждения, възложени в тежест на подсъдимия.
В касационната жалба на частния обвинител Д. К. е изразено недоволство от наложеното на подсъдимия наказание, за което се твърди , че не е съобразено с целите по чл.36 от НК. Посочва се, че съдът не е взел предвид поведението на подсъдимия в хода на наказателното производство, доколкото е затруднил установяването на обективната истина по делото, склонявайки свидетел да говори неистини пред първоинстанционния съд. Оспорва се приетото от въззивната инстанция съпричиняване на резултата от страна на пострадалия. Моли се да бъде изменено атакуваното съдебно решение, като бъде увеличен размера на наложеното на подсъдимия наказание лишаване от свобода на четири години, а размера на наказанието лишаване от правоуправление бъде увеличен на пет години.
В касационната жалба, подадена от повереника на частните обвинители М. К., Н. К. и Д. Ц. се атакува справедливостта на наложеното наказание. Акцентира се на обстоятелството, че подсъдимият е направил опит да избегне наказателното преследване чрез въвеждане в заблуждение на органите на полицията, че се е движел по главния път и по този начин да прехвърли вината за произшествието на загиналия водач на МПС. Изброени са фактори, които според жалбоподателите отегчават отговорността на дееца и обосновават налагането на по-високо по размер наказание, което да се изтърпи ефективно. Моли се да бъде отменено въззивното решение и делото върнато на апелативната инстанция за увеличаване размера на наложените наказания лишаване от свобода и лишаване от право да управлява МПС.
В съдебното заседание пред Върховния касационен съд, повереникът на частните обвинители М. К., Н. К. и Д. Ц.- адв.К. поддържа касационната жалба по изложените в нея съображения и с направените искания. Оспорва тезата на защитника на подсъдимия за наличие хипотезата на чл.15 от НК, като посочва конкретни съображения за това и изразява становище за неоснователност на касационна жалба на подсъдимото лице.
Повереникът на частния обвинител Д. К.-адв.Н. също поддържа касационната си жалба. Заявява, че наложеното на подсъдимия наказание е явно несправедливо и моли същото да бъде увеличено, като се отмени и приложението на чл.66 ал.1 от НК. Изцяло оспорва касационната жалба на подсъдимия, тъй като счита, че не е налице случайно деяние, доколкото последният е имал възможност да възприеме приближаващия се лек автомобил на разстояние повече от 400 метра и да спре, за да изчака той да премине.Акцентира на обстоятелството, че пострадалият- водач на лекия автомобил не е имал задължение да управлява превозното средство със скорост от 50-60 км/час, доколкото не е имало пътни знаци, които да указват, че е налице земен път, от който да е възможно включването на друг автомобил в главния път. Моли да бъде отхвърлена жалбата на подсъдимото лице.
Защитниците на подсъдимия- адвокати П. и П. поддържат касационната си жалба по изложените в нея съображения. Считат, че са налице всички касационни основания. Посочват, че по делото са налице достатъчно доказателства за това, че подсъдимият е оказал съдействие на пострадалите, както и че с поведението си на досъдебното производство, а и след това, не е създавал затруднения за разкриване на обективната истина. Изразяват несъгласие с твърдението на поверениците на частните обвинители, че при възникналата опасност за движението на 217 метра от мястото на удара, тази опасност не е могла да бъде възприета от пострадалия водач, за да реагира. В заключение молят жалбата им да бъде уважена, като решението на Апелативен съд- гр.Пловдив бъде отменено и делото върнато за ново разглеждане, а жалбите на частните обвинители- отхвърлени като неоснователни.
В представените писмени бележки от адв.П. се изразява несъгласие с някои от фактическите изводи, направени от апелативния съд, като същевременно се цитират части от заявеното от проф.К. при устната защита на експертното заключение, като в тази връзка се упреква съда, че не е отдал приоритет именно на тази пояснения, когато е решавал въпроса за отговорността на подсъдимия.
Представителят на Върховната касационна прокуратура изразява становище за неоснователност на подадените касационни жалби, тъй като при постановяване на въззивното решение не са били допуснати съществени процесуални нарушения, понеже всички доказателства и експертни заключения са били предмет на подробно обсъждане. Твърди, че не е налице нарушение на материалния закон, както и че извода на проверявания съд за наличие на съпричиняване от страна на пострадалия водач, е верен. Приема, че въззивната инстанция не е допуснала нарушение, прилагайки разпоредбата на чл.66 ал.1 от НК, предвид личността на подсъдимия и тежестта на деянието. Предлага касационните жалби да бъдат оставени без уважение.
В последната си дума подсъдимият С. А. Т. изказва съжаление за случилото се и моли за справедлива присъда.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето наказателно отделение като обсъди доводите, релевирани в касационните жалба, становището на страните от съдебното заседание и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в рамките на правомощията си, установи следното:
С присъда №50 от 17.12.2019 г., постановена по нохд №204/2018 г., Старозагорски окръжен съд е признал подсъдимия С. А. Т. за виновен в това, че на 20.08.2016 г. , при управление на МПС- товарен автомобил – влекач марка „Мерцедес А.“ с рег. [рег.номер на МПС] с прикачено полуремарке м. „К.“ с рег [рег.номер на МПС] , нарушил правилата за движение по пътищата- чл.49 от ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на Г. Н. К. и тежка и средна телесни повреди на М. Х. К., като след деянието направил всичко зависещо от него за оказване помощ на пострадалите, поради което и на основание чл.343а, ал.1, б. „г“ във вр.с чл.343 ал.3 б. „б“ пр.1 във вр.с ал.1 във вр.с ал.4 във вр.с чл.342 ал.1 и чл.54 от НК го е осъдил на две години и шест месеца лишаване от свобода, при първоначален „общ“ режим на изтърпяване, като го е оправдал по първоначално повдигнатото му обвинение по чл.343 ал.4 във вр.с ал.3 б. „б“ във вр.с ал.1 във вр.с чл.342 ал.1 от НК, както и за това да е нарушил разпоредбата на чл.5 ал.1 т.1 от ЗДвП.
На основание чл.343 г от НК подсъдимият С. Т. е лишен от право да управлява МПС за срок от три години.
С присъдата съдът се е разпоредил с веществените доказателства, а в тежест на подсъдимия са били възложени направените по делото разноски, както и тези, сторени от частните обвинители.
По въззивни жалби на подсъдимия и неговия защитник и на частните обвинители М. К., Н. К. и Д. Ц., чрез техния повереник, пред Пловдивски апелативен съд е било образувано внохд № 127/2020 г., приключило с решение №260045 от 16.11.2020 г., с което първоинстанционната присъда е била изменена, като на основание чл.66 ал.1 от НК изтърпяването на наложеното на подсъдимия наказание лишаване от свобода е било отложено за срок от три години и шест месеца. Подсъдимият е бил осъден да заплати направените пред АС-гр.Пловдив разноски, както и разноските, сторени от частните обвинители. В останалата й част присъдата е била потвърдена.
Преди да изложи съображения по основателността на касационните жалби, ВКС се занима с тяхната допустимост, като констатира следното: касационната жалба, депозирана от Д. К. К., чрез повереника й адв.Д. Н., е процесуално недопустима. Това е така, тъй като срещу първоинстанционната присъда тази частна обвинителка и нейният процесуален представител не са подали въззивна жалба, което означава, че същите са били съгласни с постановения съдебен акт, вкл. и с размера на наложеното на подсъдимия от ОС-гр.Стара Загора наказание лишаване от свобода от две години и шест месеца и с наказанието лишаване от правоуправление в размер на три години. С въззивното решение размерът на определените наказания на подсъдимия Т. е бил потвърден. Единствената промяна, настъпила със съдебния акт на апелативната инстанция, е приложението на чл.66 ал.1 от НК. Отправеното искане в касационната жалба обаче е за увеличаване размера на наказанията, които подсъдимият следва да понесе, като е предложено те да бъдат от четири години лишаване от свобода и пет години лишаване от право да управлява МПС, каквото искане частния обвинител Д.К. не е могла да релевира. Касае се за т.н. „прескачащо обжалване“, което НПК не допуска. Липсва изрично възразяване срещу приложението на чл.66 ал.1 от НК, каквото по принцип Д. К. е имала възможност да направи. Искането й за ефективно изтърпяване на наказанието от страна на подсъдимия, е изводимо единствено от предложения от нея увеличен размер на наказанието лишаване от свобода- четири години, което както беше вече посочено е недопустимо.
На следващо място, част от наведените в жалбата на подсъдимия и в писмените бележки на защитника му адв.П. възражения касаят приетата за установена от въззивната инстанция фактическа обстановка и подкрепата й от доказателствата по делото, което на практика представлява оспорване на обосноваността на атакувания съдебен акт. Необосноваността не представлява касационно основание по смисъла на чл.348 ал.1 от НПК, поради което касационният съд не дължи произнасяне по нея. ВКС е съд по правото, а не по фактите и в този смисъл проверява само юридическата правилност на вътрешното убеждение на решаващата инстанция по фактите, без да извършва проверка на самите факти в съдържателен план.
По настоящото дело, касационната инстанция не констатира допуснати съществени нарушения при извършената от Пловдивски апелативен съд проверка и оценка на доказателствата и доказателствените източници. При извеждане на значимите за обективната и субективна съставомерност на поведението на подсъдимото лице обстоятелства, са спазени изискванията на чл.13, чл.14 и чл.107 ал.5 от НПК, поради което не са налице пороци, които да поставят под съмнение правилността на формиране на вътрешното убеждение на съда. За да установи фактическата обстановка по делото, съдът е обърнал внимание на данните, съдържащи се в гласните и писмени доказателствени средства, както и на изводите, направени в автотехническите експертизи, които подробно е обсъдил. Изложил е съображения за кредитиране на експертните заключения, с изключение на заключението на първоначалната тройна А., изготвена на досъдебното производство /т.1, л.56-78 от ДП/, не приета от първостепенния съд. По аналогичен начин е действал и относно гласните доказателствени средства- показанията на св. Д.С., Д. И. и И. К.. След като подробно ги е обсъдил и съпоставил помежду си, е отхвърлил като недостоверно заявеното от Д. С., че произшествието не е било запазено, като през него са преминавали автомобили. Тези му показания са били съпоставени и с данните, съдържащи се в протокола за оглед на местопроизшествие, които също са потвърдили преценката на въззивната инстанция, че в коментираната част посочените показания са необективни. Следва да се отбележи, че право на съдилищата по фактите е да кредитират или да не гласуват доверие на конкретни доказателства и доказателствени средства, стига пълноценно да мотивират в решението си своята преценка за това, както и да ги интерпретират съобразно действителното им съдържание. В тази насока апелативната инстанция не може да бъде упрекната.
Твърдението на защитниците на подсъдимия, че съдът не е обсъдил заявеното в съдебното заседание от вещите лица /в частност от проф.К./ относно начина на протичане на произшествието и причините за него, е лишено от основание. На страница 11 от мотивите на решението /л. 137 от внохд/, контролираната инстанция е разгледала сочената от касаторите хипотеза, а и не само нея- обсъдила е всички технически варианти, посочени от вещите лица, като по тях е изразила своето становище. Така, въз основа на събраните доказателствени материали и след тяхната задълбочена преценка, Пловдивски апелативен съд е изяснил всички релевантни за делото обстоятелства: характеристиките на пътното платно; разположението на двете МПС-та върху него; светлините, на които се е движел товарния автомобил; разстоянието между двете превозни средства в момента, в който товарният автомобил е навлязъл в платното за движение на автомобила, управляван от пострадалия; видимостта на двамата водачи един към друг в този момент; скоростта им на движение; мястото на удара –л.а. „Рено“ е бил изцяло в „собствената си лента“ за движение, а товарната композиция е заемала 3/4 и двете пътни ленти, като е била разположена косо на оста на пътя ; разположението на превозните средства след удара; причинната връзка между поведението на подсъдимия, като водач на товарната композиция и настъпилия резултат- смъртта на водача Г. К. и телесните увреждания на пострадалата М. К.; оказването от подсъдимия на помощ на пострадалата след инцидента.
Впрочем, приемайки във фактите, че товарната композиция се е движила с включени странични габаритни светлини на полуремаркето и предни светлини на влекача, съдът изобщо не е следвало да се занимава с хипотезата на възприемане на т.а. като „изцяло тъмен обект“ и разстоянията, от които водачът на лекия автомобил е могъл да го види, ако управляваното от него превозно средство се е движело на къси, респективно дълги светлини. В случая от значение е обстоятелството, че пострадалият водач, без оглед на светлините на които се е движел неговия автомобил, е имал възможност да забележи товарната композиция с включени габаритни светлини на ремаркето и предни светлини на влекача, от разстояние не по-малко от 90 метра преди мястото на удара. Другият важен извод, направен от експертите и възприет от въззивния съд е, че подсъдимият е могъл да възприеме автомобила на пострадалия от разстояние от около 400 метра, тъй като последният е бил разположен на прав пътен участък, с включени светлини, като в посоката на видимост на подсъдимия не е имало зрителни препятствия. Действително в съдебното заседание пред апелативния съд, вещите лица са посочили, че поради голямото разстояние водачът на товарния автомобил не е могъл да възприеме два фара, а сливащи се източници на светлина, но разположението на този източник на светлина - на пътя, означава, че подсъдимият е имал техническа възможност да приеме, че това е движещо се МПС. Експертите са посочили, че видимостта на подсъдимия към л.а. е значително по-голяма от отстоянието от 217 м., на което автомобилът на пострадалото лице се е намирал към момента на навлизането на товарния автомобил в лентата му за движение, т.е. подсъдимият е имал техническа възможност да възприеме л.а. „Рено“ в по-ранен момент от посочените 217 метра.
На следващо място, проследявайки доказателствения анализ на въззивната инстанция, ВКС намира за необходимо да отбележи, че по отношение факта, на какви светлини се е движело МПС-то, управлявано от пострадалия К., въззивната инстанция си е послужила с предположение, изхождайки не от доказателствата по делото, а от житейската логика, което принципно е недопустимо. Независимо от горното, в конкретния случай, светлините на фаровете, на които се е движел лекия автомобил са без значение, тъй като ако л.а. се е движел на дълги светлини и с избраната от водача скорост от 89 км/час и при включени странични габаритни светлини на ремаркето и предни светлини на влекача, пострадалият е имал възможност да възприеме товарната композиция от разстояние не по-малко от 150 метра, да реагира своевременно за аварийно спиране и да предотврати ПТП-то. При същите параметри и при движение на къси светлини на фаровете, водачът на л.а. е могъл да възприеме товарния автомобил от разстояние не по-малко от 90 метра. С оглед опасната му зона за спиране -88,7 метра при избраната от него скорост на движение, ако пострадалият водач е действал своевременно за спиране, същият би предотвратил ПТП-то. С други думи, пострадалият при всички случай е могъл да предотврати произшествието, без оглед на това дали автомобилът му се е движел на къси или дълги светлини, стига да е реагирал своевременно за спиране. Това обстоятелство има значение при преценката за наличие на съпричиняване на вредоносния резултат, за което ще бъдат изложени мотиви по-долу.
При установените от съдилищата фактически обстоятелства, ВКС не намира да е допуснато нарушение на материалния закон. Както правилно е отбелязала въззивната инстанция първопричината за настъпване на произшествието е неправомерното поведение на подсъдимия като водач на товарната композиция. Правилото на чл.49 от ЗДвП /инкриминирано на подсъдимия/ вменява задължение на водачите на пътни превозни средства, които излизат от земен път на път с настилка да пропуснат движещите се по пътя с настилка превозни средства. Управляваният от подсъдимия автомобил е излязъл от земен път на път с настилка, по който се е движел автомобила на пострадалия водач. Подсъдимият е имал около 400 метра видимост към лекия автомобил, поради което същият е бил задължен да спре, преди да навлезе в пътното платно и да го пропусне. Той е бил длъжен да се съобрази с дължината на своята композиция, необходимото време за извършване на маневрата /още повече ,че същият е дългогодишен професионален шофьор/, както и с обстоятелството, че видимостта е ограничена /ПТП е настъпило през нощта/ и да не предприема действия по навлизане по пътя с настилка. В тази насока вещите лица в съдебното заседание пред АС-гр.Пловдив изрично са посочили, че е без значение на какви светлини се е движел л.а.- дали къси или дълги, тъй като източника на светлина е достатъчен за водача на товарния автомобил да прецени, че това е МПС и да го пропусне. Ако подсъдимият беше спазил посочената по-горе правна норма, произшествието, респективно вредоносния резултат изобщо нямаше да настъпи. Развитата от защитниците на подсъдимия теза, че ако автомобила на пострадалия се е движел със скорост от 50 км/час, а товарният автомобил равномерно или даже ускорително, без да спира, то удар между двете МПС е нямало да възникне, като товарният автомобил е щял в достатъчна степен да освободи лентата за движение на лекия автомобил, не държи сметка за посоченото от проф.К. в съдебното заседание пред апелативния съд. А то е, че обективните данни по делото сочат /данните от тахошайбата/, че товарният автомобил в действителност е спрял преди удара. В принципен план, при многовариантност на отговорите на вещите лица, съдът е длъжен да избере само онзи вариант, които се подкрепя от доказателствата, събрани по делото. В случая предложения от защитниците на подсъдимия вариант е чисто хипотетичен и не отговаря на действително установеното, поради което и не може да се постави в основата на изводите, свързани с отговорността на подсъдимия.
На следващо място, изводът на апелативната инстанция за наличие на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия водач, е верен и се споделя от ВКС. Безспорно е, че пострадалият К. при конкретните пътни условия и при избраната от него скорост на движение на л.а., без оглед на светлините на фаровете /къси или дълги/, е могъл да забележи от значително разстояние товарния автомобил и да предприеме спиране, така, че да избегне удара. Същият е имал техническа възможност да стори това. Независимо от горното, същият е нарушил задължението си по чл.20 ал.2 от ЗДвП да намали скоростта или да спре при възникване на опасност за движението.
В заключение, техническата първопричина за настъпването на инцидента е поведението на подсъдимия, а именно навлизането на управлявания от него товарен автомобил от земен път на път с настилка, като технически правилно е било той да спре и да изчака движещият се по пътя с настилка лек автомобил да премине и едва тогава да навлиза в него. Водачът на л.а. е допринесъл за настъпването на съставомерния резултат, като не е изпълнил задължението си по чл.20 ал.2 от ЗДвП и макар и да е имал техническа възможност да предотврати удара, е бездействал, като причината за това бездействие на практика е неустановима.
Предложената на вниманието на ВКС съдебна практика /решение №95 от 20.07.2016 г. по н.д. №247/2016 г. на трето н.о. на ВКС/ е била предмет на обсъждане от Пловдивски апелативен съд, който с основание е приел, че визирания в нея казус не е идентичен с настоящия.
На следващо място, ВКС не намира за основателно оплакването за явна несправедливост на наложеното на подсъдимия наказание лишаване от свобода. Определеното наказание от две години и шест месеца, не е явно несправедливо, тъй като липсва явна и очевидна диспропорция между него и обществената опасност на деянието и дееца. Същото е съобразено с конкретната тежест на извършеното престъпление, с обществената опасност на дееца, както и с наличните смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства. Не са налице основания за приложение разпоредбата на чл.55 ал.1 от НК, в какъвто смисъл е направено искане в касационната жалба на подсъдимия. Въззивната инстанция правилно е преценила, че наличните смекчаващите отговорността фактори- чистото съдебно минало на подсъдимия, положителните му характеристики, съпричиняването на вредоносния резултат от страна на пострадалия и изказаното съжаление за случилото се, обосновават налагането на наказание лишаване от свобода в размер, близък до минималния, предвиден в закона за конкретното престъпление. Същевременно не са налице и основания за увеличаване размера на това наказание, съгласно релевираното искане в касационната жалба на частните обвинители М. К., Н. К. и Д. Ц.. Като аргументи в подкрепа на искането, в процесуалния документ е посочено, че подсъдимият е допуснал изключително груби нарушения на ЗДвП, че вредоносният резултат е изключително тежък, както и че процесуалното поведение на подсъдимия не е било добросъвестно, така както е приел въззивният съд, тъй като С. Т. се е опитал да въведе в заблуждение органите на полицията с цел умишлено да прехвърли вината върху загиналия водач. На първо място, подсъдимият е осъден единствено за нарушение на правилото на чл.49 от ЗДП, което запълва бланкетния състав на престъплението по чл.343 от НК. За инкриминираното му нарушение по чл.5 ал.1 т.1 от ЗДвП същият е бил основателно оправдан. При това положение изобщо не може да се говори, че подсъдимият е допуснал „нарушения“ на ЗДвП, чието наличие в принципен план би могло да завиши обществената опасност на конкретното деяние. В конкретния случай обаче това не е така. Настъпилият вредоносен резултат действително е изключително тежък, но той е съставомерен белег на престъплението, поради което не може да бъде отчитан като отегчаващо отговорността обстоятелство. И на последно място, подсъдимият няма задължение да признава вината си, като той може да дава обяснения по предявеното му обвинение, каквито намери за нужно /израз на правото му на лична защита/, и от това му поведение не могат да се правят изводи в негова вреда. ВКС единствено се съгласява с касаторите-частни обвинители, за това, че неправилно въззивният съд е извел наличие на добросъвестно процесуално поведение на подсъдимия от обстоятелството, че доброволно е дал показания в качеството на свидетел. Сам съдът е признал, че тези показания нямат доказателствена стойност, поради което не могат да се ползват в наказателния процес и след като това е така, е невъзможно да се обоснове връзка между тези показания, добросъвестно поведение и съдействие на органите на досъдебното производство от страна на подсъдимия.
В заключение, ВКС не намира основания да промени размера на наложеното на подсъдимия С. Т. наказание лишаване от свобода.
Настоящият касационен състав се съгласява и с извода на апелативния съд, че в конкретния случай следва да намери приложение института на условното осъждане. Наказателният кодекс подчертава преобладаващото значение на задачата за поправяне на престъпния деец при преценката относно приложението на института на условното осъждане, без разбира се да игнорира въздействието, което последното ще окаже върху останалите членове на обществото. Когато съдът преценява дали наказанието да бъде изтърпяно ефективно или условно, той трябва да вземе предвид, както личните качества на подсъдимия, така и конкретната обществена опасност на престъплението. Прилагането на института на условното осъждане всякога е свързано с изграждането на положителен извод, че целите на наказанието ще бъдат постигнати и без въдворяването на лицето в пенитенциарно заведение. Действително за личността на дееца следва да се съди и по характеристиките на изпълнение на престъпната деятелност, в конкретния случай сочещи на завишена степен на обществена опасност на деянието. Едновременно с това обаче, данните по делото сочат, че подсъдимият С. Т. е лице с ниска степен на обществена опасност- той е неосъждан, семейно и трудово ангажиран, с положителни характеристични данни, като престъпната проява по настоящето дело е инцидентна в живота му. В дългата си кариера на професионален шофьор същият има само две наложени наказания за допуснати административни нарушения и то с голяма давност /НП №1325/2004 г. на ОДМВР-Плевен и фиш №В/452079 от 02.04.2012 г./, които в никакъв случай не го характеризират като трайно недисциплиниран и склонен към несъобразяване с пътните правила водач. Посочените обстоятелства недвусмислено показват, че подсъдимият не е лице, за чието поправяне е наложително постановяването на ефективно изтърпяване на наказанието лишаване от свобода. С оглед на характеристичните му данни, възрастта на която се намира –към настоящия момент подсъдимият е на 52 години и досегашния му жизнен път, обосновават извод, че целите по чл.36 от НК могат да бъдат постигнати и чрез приложение на института на условното осъждане. Самият факт на обвинението и наказателния процес, осъждането и налагането на наказание от две години и шест месеца лишаване от свобода е от естество да окаже възпитателно въздействие върху подсъдимия. При това, условното осъждане притежава и този специфичен предупредителен момент, че запазва възможността за привеждане в изпълнение на наказанието, в случай, че деецът извърши ново престъпление- нещо, което оказва върху него съществено положително мотивационно въздействие.
Досежно наложеното на подсъдимия наказание лишаване от право да управлява МПС за срок от три години, чиито размер се оспорва от подсъдимия /в насока намаляването му/ и от частните обвинители /в насока неговото завишаване/, жалбоподателите не са изложени каквито и да е било конкретни аргументи, които да бъдат предмет на обсъждане от ВКС.
В жалбата на подсъдимия се прави искане за намаляване размера на адвокатските възнаграждения на поверениците на частните обвинители, по причина, че те са били уважени в първата инстанция, а пълномощното важи за целия наказателен процес, както и че размера, който е определен от съда е прекомерно завишен. Във връзка с това искане ВКС приема следното: съгласно чл.189 ал.3 от НПК в тежест на подсъдимия, когато същият е признат за виновен, се възлагат разноските, направени от частните обвинители, ако те са направили такова искане. В НПК липсва разпоредба, аналогична на чл.78 ал.5 от ГПК, касаеща прекомерност на разноските. Ето защо, и доколкото посочената норма от ГПК е неприложима в наказателното производство, в него не следва да се обсъжда оплакване за прекомерност на разноските. На следващо място, прегледът на материалите по делото сочи, че частните обвинители са направили отделни разноски за адвокатско възнаграждение в първоинстанционното и въззивното производство, с оглед представените пълномощни от техните повереници, поради което правило те са възложени в тежест на подсъдимия.
С оглед на изложените съображения, ВКС не констатира наличието на претендираните от жалбоподателите касационни основания, поради което счете, че въззивното решение следва да бъде оставено в сила.
Водим от горното и на основание чл.354 ал.1 т.1 от НПК, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА решение 260045 от 16.11.2020 г., постановено по внохд №127/2020 г. по описа на Пловдивски апелативен съд.
РЕШЕНИЕТО не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1/
2/
|