Р Е Ш Е Н И Е № 93 Гр. София, 22 април 2016 год. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в публичното заседание на деветнадесети април през две хиляди и шестнадесета година в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: СЕВДАЛИН МАВРОВ ЧЛЕНОВЕ: АНТОАНЕТА ДАНОВА МАЯ ЦОНЕВА С участието на секретаря Н. Пелова и в присъствието на прокурора Д. Г. като разгледа докладваното от съдия Цонева наказателно дело № 3482/2016 год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 346, т. 1 и сл. от НПК. Образувано е по касационни жалби на подс. С. Г. В. и защитниците му против решение № 193/15. 01. 2016 год., постановено по в. н. о. х. д. № 213/2015 год. по описа на Апелативен съд – Бургас. В жалбата на подсъдимия са релевирани доводи за явна несправедливост на наказанието, като е изразено несъгласие с отказа на съда да го индивидуализира при условията на чл. 55 от НК и да отложи изтърпяването му на основание чл. 66 от НК. В жалбите на защитниците освен аргументи за наличието на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК са изложени и такива за неправилно приложение на материалния закон и за съществено нарушение на процесуалните правила. Поддържа се, че не е извършен анализ на доказателствата по делото и не е отчетено противоречието между заключенията на съдебномедицинските и автотехническата експертизи. Оспорват се изводите относно мястото на удара, тъй като били основани единствено върху показанията на пострадалата Б.. Направени са искания за отмяна на въззивното решение и за връщане на делото на апелативния съд за ново разглеждане, а като алтернатива – за прилагането на закон за по-леко наказуемо престъпление, за индивидуализиране на наказанието при условията на чл. 55 от НК и за прилагане института на условното осъждане. В съдебно заседание защитниците на подсъдимия поддържат жалбите по изложените в тях съображения и пледират съдебният акт да бъде отменен и делото да бъде върнато за ново разглеждане или да бъде намалено наложеното наказание. Подс. С. В. изразява съжаление за извършеното и моли съда да уважи жалбата му. Повереникът на частните обвинители счита, че касационните жалби са неоснователни и пледира да бъде оставено в сила решението на Бургаския апелативен съд. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение, че въззивният съдебен акт е законосъобразен и справедлив, поради което следва да бъде оставен в сила. Върховният касационен съд, в пределите на касационната проверка по чл. 347, ал. 1 от НПК, съобрази следното: С присъда № 74/14. 04. 2015 год., постановена по н. о. х. д. № 43/2015 год., Окръжният съд – гр.Бургас е признал подс. С. Г. В. за виновен в това, че на 16. 10. 2013 год. в [населено място], около 13.30 ч., на кръстовището на [улица]и [улица]при управление на л. а. “марка" с рег. [рег.номер на МПС] нарушил правилата за движение по пътищата, визирани в чл. 119, ал. 1 и ал. 4 и чл.120, ал.1, т. 2 от ЗДвП и на пешеходната пътека на [улица]по непредпазливост причинил смъртта на М. Г. Б. и средна телесна повреда на В. П. Б., поради което и на основание чл. 343, ал. 4 вр. ал. 3, б. „Б“, вр. ал. 1, б. „В” вр. чл. 342, ал. 1 от НК и чл. 58а вр. чл. 54 от НК го е осъдил на две години и четири месеца лишаване от свобода, което да бъде изтърпяно при първоначален общ режим в затворническо общежитие от открит тип. На основание чл. 343 Г от НК съдът е лишил подсъдимия от правото да управлява МПС за срок от четири години, считано от влизане на присъдата в сила. Съдът се е произнесъл и по разноските по делото. Присъдата е проверена по въззивни жалби на частните обвинители и на подсъдимия и с решение № 193/15. 01. 2016 год., постановено по в. н. о. х. д. № 213/2015 год. по описа на Апелативен съд – гр. Бургас е изменена, като подс. В. е оправдан по повдигнатото обвинение за нарушение на чл. 119, ал. 1 от ЗДвП. В останалата част първоинстанционният съдебен акт е потвърден. Касационната жалба е неоснователна, а при проверката на атакуваното въззивно решение не беше установено наличието на касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 – 3 от НПК. Не могат да бъдат споделени аргументите, че съдилищата по фактите не са анализирали доказателствата по делото и не са изложили съображения относно годността и достоверността им, а приетата от тях фактическа обстановка е идентична с тази, описана в обвинителния акт. Доводите на защитата не са съобразени с обстоятелството, че първоинстанционното производство е проведено и е приключило по реда на глава двадесет и седма от НПК. Провеждането на съкратено съдебно следствие по чл. 371, т. 2 от НПК е предопределило съдържанието не само на присъдата, но и на въззивното решение. По силата на императивната разпоредба на чл. 373, ал. 3 от НПК съдът е бил длъжен да приеме за установени именно обстоятелствата, изложени в обвинителния акт, което обяснява и защо е налице пълно съвпадение между фактите, описани в присъдата и във въззивното решение – от една страна, и тези, приети от прокурора в обстоятелствената част на обвинителния акт – от друга. Именно защото е проведена диференцираната процедура по чл. 371, т. 2 от НПК не е било необходимо извършването на детайлен и изчерпателен анализ на доказателствената съвкупност и съобразно чл. 373, ал. 3 от НПК съдилищата са се позовали на самопризнанието на подсъдимия и на доказателствата, събрани в досъдебното производство, които го подкрепят. Тук е мястото да се отбележи и несъстоятелността на доводите за незаконосъобразност на извода за подкрепеност на самопризнанието от доказателствата, събрани на досъдебното производство, тъй като единственото доказателство, на което се основавала обвинителната теза, били показанията на заинтересованата свидетелка В. Б.. Преди всичко възраженията на защитата не държат сметка, че обхватът на касационната проверка не е идентичен с този на въззивната. Тъй като не е съд по фактите, касационната инстанция не може да пререшава въпроса за достоверност и убедителност на доказателствата, а може единствено да провери доколко въззивният съд е спазил правилата за формиране на вътрешното си убеждение. От друга страна, единственото изискване, което е поставил законодателят за провеждане на съкратено съдебно следствие по чл. 371, т. 2 от НПК, е да са налице и други доказателства освен самопризнанието в подкрепа на обвинителната теза. Не съществува обаче ограничение относно естеството или броя на доказателствата и доказателствените средства, които следва да подкрепят признанието. В принципен план е възможно единственото доказателство, с което то кореспондира, да са именно показанията на пострадалия от деянието и ако разпитът на последния е подробен и изчерпателен, а твърденията му са достатъчно информативни що се отнася до обстоятелствата, включени в предмета на доказване, съдът не би могъл да откаже разглеждане на делото по реда на тази диференцирана процедура само по съображения, че няма други доказателства, подкрепящи признанието на фактите. Този извод се налага и предвид разпоредбата на чл. 14, ал. 2 от НПК, която визира забрана за доказателства и доказателствени средства, ползващи се с предварително установена сила. Наред с това ВКС е имал повод да отбележи в ТР № 1/2009 год. на ОСНК, че разпоредбата на чл. 372, ал. 4 от НПК не изисква признанието да е подкрепено от абсолютно всички доказателства, събрани в хода на досъдебното производство, а е необходимо те да са достатъчни за установяване по несъмнен начин на фактите, очертани в обстоятелствената част на обвинителния акт. Тези принципни положения са били съобразени от първата инстанция. От своя страна апелативният съд, след като е извършил собствен анализ на доказателствената съвкупност, законосъобразно се е солидаризирал с констатациите относно наличие на предпоставките на чл. 371, т. 2 вр. чл. 372, ал. 4 от НПК, като е приел, че признанието на фактите, свързани с пресичането на пострадалите и мястото на удара на пешеходната пътека, както и на тези, отнасящи се до наличието на разрешен сигнал на светофара за пешеходците, се подкрепя не само от показанията на свид. Б., но и от протокола за оглед на местопроизшествие, в който са фиксирани спирачни следи именно върху пешеходната пътека, като и от заключението на автотехническата експертиза и циклограмата на светофарната уредба. Не се основават върху материалите по делото и твърденията на защитата за липса на яснота относно механизма на произшествието и по-специално относно това с коя част от тялото и на кой от пострадалите е причинена побитостта върху предния капак на автомобила. В обстоятелствената част на обвинителния акт е отразено, че двамата пешеходци са били ударени от предната лява част на автомобила. Тези факти е признал подсъдимият, като съдилищата са приели, че признанието му се подкрепя от показанията на свид. Б. относно посоката на пресичане на пешеходците; от протокола за оглед на местопроизшествие, установяващ състоянието и местоположението на автомобила след пътнотранспортното произшествие; от заключенията на съдебно-медицинските експертизи относно вида, локализацията и механизма на травмите. При положение, че е установено по изискуемия от НПК безспорен и категоричен начин, че уврежданията и на двамата пострадали са пряка и непосредствена последица от пътнотранспортното произшествие, предизвикано от подсъдимия, е без правно значение кой от пешеходците е ударен пръв от превозното средство. Не могат да бъдат възприети и аргументите за неправилно приложение на материалния закон. При правилно установената фактическа обстановка деянието на подс. В. законосъобразно е квалифицирано като престъпление по чл. 343, ал. 4 вр. ал. 3, б. „Б“ вр. ал. 1, б. „В” вр. чл. 342, ал. 1 от НК. Въззивният съд е изследвал детайлно действията на подсъдимия и на пострадалите и е прецизирал изводите на първата инстанция относно неспазените от В. правила за движение. С извършването на ляв завой без да даде предимство на пострадалите подсъдимият е нарушил разпоредбите на чл. 119, ал. 4 и чл. 120, ал. 1, т. 2 от ЗДвП, задължаващи го да пропусне пресичащите пешеходци, като за съставомерността на деянието е ирелевантно каква е причината, поради която е допуснато нарушението – поради това, че деецът изобщо не е възприел другите участници в движението (какъвто е настоящият случай), поради това, че ги е възприел несвоевременно или поради това, че самонадеяно е считал, че може да премине през пешеходната пътека преди тях. Вследствие на тези нарушения е възникнало и пътнотранспортното произшествие със съставомерен резултат – смъртта на Г. Б. и средна телесна повреда на В. Б.. Именно защото действията на водача на превозното средство са поставили началото на причинния процес без всякакво значение за квалификацията на деянието е обстоятелството дали и двамата пешеходци са били ударени едновременно от лекия автомобил, както е прието от съдилищата с оглед изложените в обстоятелствената част на обвинителния акт и признати от подсъдимия факти, или съприкосновението е само с един от пострадалите, който, падайки, е повлякъл другия. При наличието на правомерно поведение от страна на пешеходците, свързано с пресичане на обозначено за това място на разрешен за тях сигнал на светофара не би могло в конкретния случай да се поддържа аргументирано и законосъобразно тезата на защитата за съпричиняване на съставомерния резултат. Не може да бъде удовлетворено искането за оправдаване на подсъдимия относно квалифициращото обстоятелство по чл. 343, ал. 3 от НК – извършване на деянието на пешеходна пътека. На първо място, с оглед обстоятелството, че касационната инстанция се произнася в рамките на фактическите положения, приети от въззивния съд, оправдаване на подсъдимия, включително и само досежно някое от квалифициращите обстоятелства, е допустимо единствено поради несъставомерност на деянието, а не поради недоказаност на обвинението, както претендира защитата. Неоснователността на претенцията произтича и от факта, че делото е разгледано по реда на Глава двадесет и седма от НПК и с оглед императивните изисквания на чл. 371, т. 2 вр. чл. 372, ал. 4 от НПК подсъдимият може да бъде оправдан само поради несъставомерност на деянието. С други думи, след като подсъдимият е признал, че пътнотранспортното произшествие е реализирано на пешеходна пътека, а съдилищата са направили верни и законосъобразни изводи, че признанието му се подкрепя от доказателствата, събрани в хода на досъдебното производство, касационната инстанция не би могла да приеме друго място на удара и да приложи закон за по-леко наказуемо престъпление. Несподеляеми са аргументите за преквалифициране на деянието по чл. 343 А от НК. Подобни доводи са били наведени пред въззивния съд и той законосъобразно ги е отхвърлил като несъстоятелни. Невъзможността за прилагане на привилегирования състав произтича не от обстоятелството, че е настъпила смъртта на Г. Б., а от естеството на самите действия на подсъдимия. Свалянето на обувката на свид. Б. безспорно е проява на загриженост за състоянието и, но предвид приетата от долустоящите инстанции фактология не удовлетворява изискването на чл. 343 А от НК да е направено всичко възможно за оказване помощ на пострадалата. Настоящият съдебен състав не констатира наличие и на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК. С оглед реда, по който е разгледано делото, съдилищата са били длъжни да индивидуализират наказанието по реда на чл. 58 А от НК и при определянето му са били отчетени почти всички обстоятелства от значение за вида и размера му, без едни от тях да бъдат надценени неоснователно за сметка на останалите. Както първата, така и въззивната инстанция са били достатъчно снизходителни към подсъдимия, налагайки му наказание в размер, близък до минималния, предвиден за извършеното от него престъпление, като след редукцията му с една трета то остава под този предел. Безспорно трудовата ангажираност на подсъдимия, семейното му положение и необходимостта да полага грижи за малолетното си дете, както и проявената загриженост към състоянието на пострадалата Б. представляват смекчаващи отговорността обстоятелства. В съответствие със задължителните указания в ППВС № 1/83 год. е обсъден фактът, че в рамките на възприетата квалификация по чл. 343, ал. 4 от НК, е причинена смърт на едно лице и телесна повреда на друго, а не смърт на две или повече лица. Последното обстоятелство безспорно смекчава отговорността на подсъдимия, но само по себе си не дава основание за индивидуализиране на наказанието при условията на чл. 55 от НК, както претендира защитата, защото не се отличава с изключителност, необичайност и извънредност. От друга страна комплексът от смекчаващи отговорността обстоятелства, към които въззивният съд неправилно е отказал да причисли отличното изпълнение на професионалните задължения (видно от приетите като доказателство референции) не може да обоснове намаляване на наказанието предвид наличието на отегчаващи отговорността обстоятелства със значителна тежест. Преди всичко законосъобразно е прието, че съществено значение за вида и размера на наказанието и то именно като отегчаващо отговорността обстоятелство имат предходните нарушения на правилата за движение, за които е ангажирана административно-наказателната отговорност на С. В.. Те характеризират подсъдимия именно като водач на МПС, поради което следва да бъдат отчитани като при индивидуализация на наказанието без значение дали са идентични с нарушенията на ЗДвП, които запълват бланкетната норма на чл. 343 от НК в настоящия казус. Напротив, именно разнообразието на извършените предходни административни нарушения и особено това, че част от тях са пряко свързани с безопасността на движението, дава основание за налагане на по-строго наказание. Освен това, както законосъобразно е отбелязал въззивният съд, като негативна характеристика за личността на подсъдимия следва да се третира и освобождаването му от наказателна отговорност за престъпление по чл. 148 вр. чл. 147 от НК с налагане на административно наказание. Съвкупната преценка на всички тези обстоятелства мотивира и настоящия касационен състав да приеме, че както индивидуалната, така и генералната превенция няма да бъдат постигнати, ако бъде намален размерът на наказанието лишаване от свобода. Неоснователни са възраженията срещу отказа на въззивната инстанция да приложи института на условното осъждане. Същият представлява изключение от принципа за ефективно изтърпяване на наказанието, поради което приложението му е обвързано от кумулативната даденост на няколко предпоставки. Дори и наказанието по вид и размер да съответства на изискванията на цитираната разпоредба, тя е неприложима, ако не може да се направи констатация за постижимост на целите по чл. 36 от НК и без ефективното изтърпяване на наказанието. При това не съществува абсолютна зависимост на този извод от наличието на смекчаващи обстоятелства, т. е. дори и да бъдат установени такива, съдът не е задължен да отложи изтърпяването на наказанието, а може да достигне до заключение, че за поправянето и превъзпитанието на дееца е необходимо изолирането му от обществото за определения с присъдата срок. Настоящият казус е точно такъв. Допуснатите от подсъдимия две нарушения на правилата за движение, преценени в съвкупност с предходните административни наказания, част от които са за неспазване на разпоредби, имащи пряко отношение към безопасността на движението, съвсем не характеризират подсъдимия като стриктен водач на МПС и изискват по-строго отношение към него. Негативно отражение върху оценката за личността на подсъдимия, а оттам и върху извода може ли да се постигне индивидуалната превенция при условното осъждане дава обстоятелството, че С. В. е бил освободен от наказателна отговорност с налагане на административно наказание, макар и за престъпление от частен характер. Всички тези обстоятелства са получили вярна и точна оценка от въззивната инстанция и са мотивирали законосъобразна констатация, че наказанието лишаване от свобода следва да бъде изтърпяно ефективно. На последно място, несъстоятелни са аргументите за намаляване размера на присъдените на частните обвинители разноски. Обстоятелството, че въззивната инстанция не е уважила искането им за увеличаване на наказанието, както и фактът, че подсъдимият е оправдан за едно от нарушенията на ЗДвП не дават основание за намаляване размера на разноските. В НПК поначало не е предвидена възможност за присъждане на разноски съобразно уважената част от исканията, каквато съществува в ГПК, а разпоредбата на чл. 189, ал. 4 от НПК визира единствено случаите на пълно оправдаване на подсъдимия по някое от обвиненията, но не тези на прилагане на закон за същото, еднакво или по-леко наказуемо престъпление, какъвто е и настоящият казус. Предвид изложеното касационната инстанция намира, че не са налице основания, изводими от материалите по делото да упражни правомощията си по чл. 354, ал. 1, т. 2 – т. 4 от НПК и въззивното решение следва да бъде оставено в сила. Така мотивиран и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 193/15. 01. 2016 год., постановено по в. н. о. х. д. № 213/2015 год. по описа на Апелативен съд – гр. Бургас. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протест. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.