1 Р Е Ш Е Н И Е № 59 гр. София, 14 юли 2021 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и пети март през 2021 г. в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БЛАГА ИВАНОВА ЧЛЕНОВЕ: МИЛЕНА ПАНЕВА НЕВЕНА ГРОЗЕВА при участието на секретаря Невена Пелова и в присъствието на прокурора Калин Софиянски разгледа докладваното от съдия Панева касационно наказателно дело № 116 по описа за 2021 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по протест на прокурор от Апелативна прокуратура - гр.Велико Търново срещу решение № 159 от 26.11.2020 г. на Великотърновския апелативен съд по ВНОХД № 357/2020 г. Според протеста, при постановяването на оспорения въззивен акт е игнорирана част от доказателствената съвкупност, което е довело до неправилното оправдаване на подсъдимия и до неприлагане на закон, който е трябвало да бъде приложен. Настоява се, че е нарушено правото на справедлив процес на пострадалия и на прокурора. Направено е искане за отмяна на решението и за връщане на делото за повторното му разглеждане от друг състав на апелативната инстанция. В съдебното заседание пред настоящия състав представителят на Върховната касационна прокуратура поддържа протеста, изложените в него съображения и направеното искане и пледира за неговото уважаване. Защитникът на подсъдимия - адв. А. моли протестът да бъде отхвърлен, като заявява несъгласие с аргументите на прокурора. Според нея въззивният съд е подложил на задълбочен анализ целия доказателствен материал без да допуска игнориране на части от него, като твърдението на свид. П., че е станал очевидец на събитието на престъплението не намира сигурна опора в събраните доказателства. Подсъдимият заявява солидарност с аргументите на защитника си. В последната си дума моли въззивното решение да бъде потвърдено, като заявява, че е невинен. Настоящият съдебен състав, след като обсъди доводите на страните и и извърши проверка в пределите, определени от чл. 347, ал. 1 НПК, установи следното: С присъда № 5 от 24.01.2020 г., постановена по НОХД № 83/2019 г. състав на Габровския окръжен съд е признал подсъдимия Н. Л. Б. за невиновен в това на 09.09.2016 г., около 19:30 часа в [населено място], на [улица]до № 79, при условията на опасен рецидив да е отнел от владението на С. Д. С. чужди движими вещи на обща стойност 142,40 лв. без негово съгласие с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил за това сила и го е оправдал по обвинението по чл. 199, ал. 1, т. 4 вр. чл. 198, ал. 1 вр. чл. 29, ал. 1, б. „б“ НК. След протест на прокурора и с присъда № 100130 от 06.07.2020 г., постановена по ВНОХД № 102/2020 г. състав на Великотърновския апелативен съд е отменил така постановения първоинстанционен акт и вместо това е признал подсъдимия за виновен в извършването на вмененото му престъпление, като му е наложил наказание от пет години лишаване от свобода, което да бъде изтърпяно при първоначален строг режим. В рамките на упражнен по инициатива на защитника на подсъдимия инстанционен контрол и с решение № 136 от 27.10.2020 г. по к.н.д. № 693/2020 г. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение е отменил въззивната присъда и е върнал делото за ново разглеждане от въззивен съдебен състав, констатирайки нарушение на правото на подсъдимия на справедлив процес. С оспореното понастоящем по касационен ред въззивно съдебно решение първоинстанционната присъда е потвърдена. Протестът срещу този акт е неоснователен. Като се има предвид, че според чл. 349, ал. 2 НПК прокурорът може да подава протест в интерес единствено на обвинението и на подсъдимия, отговор по касационен ред следва да получи възражението за нарушаване на правата на обвинителя и правилата на справедливия процес. От цялостното изложение е възможно да се отдиференцира претеция за допуснато от въззивния съд нарушение в процеса по доказването, което според обвинителя е довело до накърняване на правата му в производството и на справедливостта на процеса. Вън от съмнение е, че процесът би бил несправедлив от гледище интересите на обвинителя, ако съдът не е съобразил ангажирани от него доказателства или ако от тези доказателства е направил произволни изводи. В случая, извън поднесените тезисно и вън от всяка разумна преценка в контекста на основанията по чл. 348, ал. 1 НПК и на конкретиката по случая съждения (като напр. това, че „не е законосъобразно и обществено изгодно при липса на важни свидетели делата да бъдат решавани чрез оправдаване на подсъдимите при съобразяване изключително на техните права и при игнориране на останалите общочовешки права, като това на свобода и сигурност, правото на живот, забраната за подлагане на нечовешко и унизително третиране по ЕКПЧ“), прокурорът е възразил, че въззивният съд е игнорирал част от доказателствата. Преценката на цялостната философия на протеста показва, че се имат предвид доказателствата, съдържащи се в показанията на свид. П.. Изложената в тази връзка аргументация обаче е сведена до представяне на собствената на прокурора перспектива към тяхното съдържание от гледище на потребностите на защитавания от него персонален интерес, като се твърди, че изложението е „детайлно и последователно“, а противоречията и несъответствията в показанията му са „несъществени“. По този начин практически е оспорена съдебната оценка на гласен доказателствен източник, неговата достоверност и в крайна сметка правилността на фактическите изводи на въззивния съд. Но предвид ограничителните норми на чл. 347 – чл. 348 НПК касационната инстанция няма правомощия да обсъжда доказателствените материали по същество. Прочитът на въззивното решение показва, че изследването на фактическите обстоятелства по делото от страна на въззивната инстанция е протекло при спазване на законовите изисквания, гарантиращи охрана на правата на всяка от страните в производството и при спазване на процесуалните гаранции за правилно решаване на делото. Противно на мнението на прокурора, съставът на Великотърновския апелативен съд не е игнорирал показанията на П., а е подкрепил отказа на първостепенния съд да ги кредитира с доверие. Съгл. чл. 14 НПК съдът взема решенията си по вътрешно убеждение. Методът за оценка на доказателствената съвкупност, който законът е установил в посочената норма, изключва предустановеност на силата на което и да е от доказателствата и доказателствените средства. Това важи и за свидетелските показания. Съответно, съдът няма задължение всякога и на всяка цена да им признае пълнота и достоверност. Напротив, той е длъжен да бъде критичен към тяхното качество така, както и към всички останали доказателства и доказателствени източници. Този именно подход е бил следван от първостепенния съд при оценката на показанията на свид. П. и е позволил на въззивната инстанция да го подкрепи. Отказът на съда да даде преимущество в доказателствения процес на показанията на свид. П. не е нарушил справедливостта на процеса. Напротив гарантирал е прилагане на принципа на справедливостта в пълния му обем, доколкото противното би било в разрез с изискването за състезателност на процедурата. Важен сегмент от справедливия процес е участието на подсъдимия или поне обезпечаване на възможност за него да участва при разпита на свидетелите и при събирането и проверката на останалите доказателства пред съда. В тази връзка въззивният съд с основание е акцентирал, съобразявайки се и с констатациите по отменителното решение на ВКС, че единствените показания на П. П. по делото са тези от досъдебното производство, а те са получени при разпита му, проведен в отсъствието на подсъдимия, който към съответната дата не е бил привлечен като обвиняем. По същество съдът е съобразил, че тези показания са ползвани в доказателствения процес от прокурора не за да се подкрепят едни или други доказателства или да се провери тяхната достоверност, а за да се докаже вината на подсъдимия - при това като единствен източник, доколкото другият информиращ в това отношение факт - намирането на вещи от предмета на престъплението в дома на подсъдимия се конкурира с факта, че вещ от отнетите от пострадалия при инкриминираното събитие се е намирала впоследствие у свид. П., който се е разпоредил с нея. Тези показания не са основен, а са единствен източник на информация за връзка на подсъдимия с авторството на грабежа. Поради това първостепенният съд правилно ги е подложил на проверка с особено внимание, спазвайки по този начин стандарта, зададен и в практиката на ЕСПЧ за подобни случаи ( напр. решение по делото Al-Khawaja and Tahrey v. UK) и установявайки от една страна недостатъци в качеството им, а от друга страна съобразявайки, че те са дадени в отклонение от принципите на равнопоставеност и състезателност е отказал да им признае изключителна доказателствена сила. По този начин не само не е нарушена справедливостта на процеса, а стриктно е приложено изискването на чл. 6 § 3, б. d от ЕКПЧ. Заложеният в първоинстанционната присъда и подкрепен от въззивната инстанция доказателствен анализ не само не е основан на игнориране на доказателствени източници, както се твърди в протеста, а следва строго очертания от процесуалните норми и от правилата на логиката път. Първостепенният съд е бил изчерпателен при излагането на аргументите, които са го мотивирали да не признае надеждност на показанията на свид. П.. Извършена е в тази връзка цялостна проверка и старателна преценка на всички доказателствени материали, като за тази цел са използвани легални критерии. Налице е коректност, правилност и последователност в разсъжденията, подкрепени от въззивната инстанция и включващи противопоставяне на тезите на подсъдимия и на свид. П., както и внимателна съпоставка на съобщеното от този свидетел и от пострадалия относно конкретиката на обстоятелствата, при които се е случило престъплението. Колкото до установените по експертен път здравни проблеми на П. и това, че ако той е бил извършителя на грабежа, то двигателните му проблеми биха направили впечатление на пострадалия, следва да се припомни, че предметът на доказване е ограничен до въпросите, указани в чл. 102 НПК и доколкото в случая обвинението е срещу Н. Б., съдът е дължал изследване на въпроса дали е без съмнение доказано, че именно Б. е автор на престъплението, а не дали е възможно това лице да е П. П.. В останалата им част възраженията на прокурора прокламират идеи, лишени от съпътстващо ги логическо аргументиране в контекста на делото, което да покаже базиса, на който е основана всяка от тях и да позволи свързването им с касационно основание сред предвидените в чл. 348, ал. 1 НПК и да позволи контролна преценка дали тези възражения са логическо следствие от допуснати нарушения на закона при разглеждането и решаването на делото от въззивния съд или предназначението им е да подпомогнат единствено ресурсно обема на подадения протест. Поради изложеното въззивното решение не страда от твърдяните от прокурора пороци от процесуално-правен характер, поради което следва да бъде оставено в сила. Водим от това и на осн. чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение № 159 от 26.11.2020 г. на Великотърновския апелативен съд, постановено по ВНОХД № 357/2020 г. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.