Р Е Ш Е Н И Е 53 гр. София, 14.07.2022 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в съдебно заседание на eдинадесети май, две хиляди двадесет и втора година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ ЧЛЕНОВЕ: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА при секретаря Славия Тодорова изслуша докладваното от съдията Първанова гр. дело № 2973/2021 г. Производството е по реда на чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 263080/13.04.2021 г. на В. С. Г., [населено място], чрез пълномощника адвокат П. С., срещу въззивно решение № 260039/10.02.2021 г. по гр. д. № 659/2020 г. на Окръжен съд – София. С определение № 63/21.02.2022 г. по настоящето дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка за съответствието с приетото в ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, ВКС, ТР № 1 от 04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г., ОСГК, ВКС и посочени от касатора решения, постановени по реда на чл.290 ГПК, по процесуалноправен въпрос относно правомощията на въззивния съд при разглеждане на въззивната жалба и съдържанието на мотивите на въззивното решение, във връзка и с посочените в конкретния случай в жалбата оплаквания за незаконосъобразност и необоснованост на първоинстанционното решение в частта относно приложението на разпоредбата на чл. 349, ал. 2 ГПК и произнасянето по претенциите за сметки на съделителите. Въпросът е свързан със задължението на въззивния съд да обсъди и изложи собствени мотиви по всички релевирани във въззивната жалба възражения срещу първоинстанционното решение. В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за отмяна по чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди се, че определеният способ, по който е извършена делбата, е в противоречие с ТР№1/2004г., ОСГК, ВКС, както и че съдът се е произнесъл по претенциите за сметки, без те да са уточнени, като е дал и неправилна правна квалификация. Ответниците по касация Г. С. К. и М. Н. И., чрез пълномощника адвокат С. С., оспорват жалбата като неоснователна. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., при проверка на заявените в касационната жалба касационни основания, намира следното: С обжалваното решение е потвърдено решение № 42/04.06.2020 г., по гр. д. № 720/2018 г. на Районен съд – Пирдоп, с което са поставени в дял на Г. С. К. на основание чл. 349, ал. 2 ГПК следните недвижими имоти: дворно място, съставляващо УПИ * в кв. 167 по действащия КП и ЗРП на [населено място], одобрен със Заповед № 302/1984 г. на ОНС - София, с площ от 610 кв. м.; къща, изградена в дворното място, представляваща еднофамилна, масивна жилищна сграда със застроена площ от 84 кв. м.; второстепенна едноетажна ПМС със застроена площ от 31 кв. м.; второстепенна постройка, представляваща навес с оградни стени, със застроена площ от 32 кв. м. и второстепенна постройка, представляваща масивен гараж с лятна кухня, със застроена площ от 21 кв. м., като всички имоти са с административен адрес в [населено място], [улица]. Определена е пазарна цена на имотите в размер на 64 050 лева, като на основание чл. 349, ал. 2 ГПК Г. С. К. е осъдена да заплати на В. С. Г. сумата от 13 711,97 лв., а на М. Н. И. сумата от 18 635,01 лв. - за уравнение на дяловете им, заедно със законната лихва върху тези суми, в шестмесечен срок от влизане в сила на решението за възлагане. На основание чл. 346 ГПК В. С. Г. е осъдена да заплати на М. Н. И. сумата от 4 293,04 лв., представляваща стойността на извършени от нея подобрения в делбения имот, съобразно дела й, ведно със законната лихва върху присъдената сума. В останалата част претенциите до пълния предявен размер от 15 550 лева за М. И. и от 44250 лева за Г. К. са отхвърлени. Въззивният съд е възприел и преповторил изводите на първата инстанция, съгласно които всички сгради и теренът без гаража имат обща стойност 61 530 лв., а гаражът с лятната кухня - 2520 лв., като месечният наем за целия имот без второстепенната сграда /гараж и лятна кухня/ възлиза на 300 лв. /за 11 месеца - 1100 лв. за всяка съделителка/, а за гаража и лятната кухня месечният наем за визирания период възлиза на 20 лв. /220 лв. за 11 месеца/. Подобренията възлизат на 24 264,09 лв. Г. не живее от дълги години в имота и обитателките я възпрепятстват да го ползва, като в нейната стая са настанени децата на К.. Г. не е представила доказателства, че не притежава друго жилище, а К. не притежава друго жилище и живее в имота постоянно и непрекъснато от момента на откриване на наследството. Предвид неподеляемостта на имота и невъзможността да бъде преустроен по начин, който да осигури отреждане на реални дялове, имотът следва да бъде възложен на К., като същата трябва да заплати уравнения: 21 140 лв. на Г. и 21 770 лв. на И. съгласно чл. 349, ал. 5 ГПК. Доказано е възпрепятстването на Г. да ползва имота повече от 15 години. Неоснователно е възражението за погасяване на вземанията за подобрения по давност с мотиви, че към момента на делбата тези подобрения реално увеличават стойността на имота. Вземанията по чл. 12, ал. 2 ЗН се погасяват с петгодишен давностен срок, който започва да тече от предявяване на иска за делба. Въззивният съд е посочил, че при постановяване на решението първоинстанционният съд е спазил материалния и процесуалния закон, поради което същото следва да бъде потвърдено. С оглед рамките на производството по чл. 290, ал. 2 ГПК и рамките на касационната жалба, във връзка с релевантния за изхода на спора правен въпрос, поставен в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, по който е допуснато и касационното обжалване с определението по чл. 288 ГПК, настоящият състав намира следното: По въпроса за дейността на въззивната инстанция и задължението й при самостоятелна преценка на събрания по делото доказателствен материал, след обсъждане на доводите и възраженията на страните, да изложи собствени мотиви по съществото на спора, е налице задължителна практика на ВКС, която настоящият съдебен състав споделя изцяло - т. 2, ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, ВКС, т. 19, ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г., ОСГК, ВКС, множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК - решение № 12/16.02.2016 г. по гр. д. № 2184/2015 г., ІІІ г. о., решение № 145/07.01.2019 г. по гр. д. № 811/2018 г., ІІ г. о., решение № 59/14.04.2015 г. по гр. д. № 4190/2014 г., ІV г. о., решение № 183/16.11.2017 г. по т. д. № 2624/2016 г., ІІ т. о., решение № 187/07.07.2016 г. по гр. д. № 1332/2015 г., IV г. о. и др. В нея се приема, че съобразно изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото,очертан от въззивната жалба, след като прецени всички относими доказателства и правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, обсъди в мотивите на решението си доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и въведените от страните доводи и възражения, като изпълнението на посочените задължения - за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. Съгласно разясненията на т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, ВКС непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При осъществяването на тази своя решаваща дейност съдът следва да спазва правилата на формалната и правната логика, т. е. фактическите му констатации и правните му изводи следва да са обосновани. Фактическите и правни изводи на съда трябва да намерят израз в мотивите му - чл. 236, ал. 2 ГПК, защото обект на въззивната дейност не са пороците /или законосъобразността/ на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. По основателността на касационната жалба: Съобразно изложеното по процесуалноправния въпрос, оплакванията в в касационната жалба за допуснати от въззивната инстанция процесуални нарушения във връзка с мотивирането на въззивното решение и обсъждането на наведените с въззивната жалба оплаквания, възражения и доводи, са основателни. Основателно е и оплакването за незаконосъобразност на изводите на въззивния съд относно предпоставките на чл.349,ал.2 ГПК за поставяне в дял на имота на съделителката Г. К.. Въззивният съд е описал канкретните оплаквания и възражения,съдържащи се във въззивната жалба, но не ги е обсъдил и не е дал отговор в мотивите на решението ги приема за неоснователни. Жалбоподателят е посочил, че предявените в първоинстанционното производство с обща молба от съделителките И. и К. претенции по чл.346 ГПК са неконкретизирани по вид, не е посочено време на извършването им, не е изяснено дали са подобрения или разноски за поддържане на имота. Въззивният съд не е отговорил и на оплакването във въззивната жалба за извършеното от първоинстанционния съд прихващане със стойността на възприетите като дължими от ответника Г. суми за подобрения с неговите вземания от уравнението на дяловете, вследствие възприетия начин за извършване на делбата по чл.349, ал.2 ГПК. В тази връзка не са изложени и мотиви относно конкуренцията на претенциите на двете съделителки – К. и Г., които са твърдяли,че са живели в неподеляемия жилищен имот при откриване на наследството и не притежават друго жилище. Въззивният съд не е направил собствени фактически и правни изводи по съществото на спора и не е отговорил на направените във въззивната жалба оплаквания. Посочил е като правилни изводите на първоинстанционния съд, без да обсъди оплакванията във въззивната жалба, както и поотделно и в съвкупност всички събрани в хода на процеса доказателства относно предявените от страните във втората фаза на делбата претенции по сметки и възлагателни претенции, не е дал отговор на оплакванията във връзка с въведеното от Г. възражение за погасяване по давност на претендираните вземания по сметки. По този начин е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила – чл. 236, ал. 2 и чл. 12 ГПК. С оглед на това, обжалваното въззивно решение на основание чл. 293, ал. 2 и ал. 3 ГПК следва да бъде отменено като неправилно, и делото да се върне за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. При новото разглеждане на делото той следва да обсъди всички релевантни факти и обстоятелства, наведени от въззивниците, и да изложи собствени мотиви по съществото на правния спор. След обсъждане на оплакванията във въззивната жалба и доказателствата във връзка с възлагателните претенции по чл.349,ал.2 ГПК, въззивният съд следва да посочи, налице ли е конкуренция на тези претенции и да съобрази приетото в т.7 от ТР№1/2004г., ОСГК на ВКС. По отношение на заявените от съделителите И. и К. претенции по сметки следва да даде отговор на оплакванията във въззивната жалба и като обсъди доказателствата във връзка с извършването и размера на твърдените подобрения, след като им даде правна квалификация, да се произнесе по основателността по възражението за погасителна давност, поддържано от жалбоподателката В.Г., както и по оплакванията относно извършеното прихващане /приспадане на стойността на дължимото й обезщетение за неползване на имота от стойността на подобренията и размера на дела й/. В тази връзка следва да съобрази разясненията, дадени в т.10 от ТР№1/2004г.,ОСГК на ВКС. В касационната жалба се правят оплаквания, че по искането по чл.344,ал.2 ГПК не е налице произнасяне на инстанциите по същество и се иска връщане на делото на първоинстанционния съд за произнасяне. Искането е извън предмета на касационната проверка, поради което не следва да бъде разглеждано. На основание чл. 294, ал. 2 ГПК разноските за настоящото производство следва да бъдат присъдени от въззивния съд при повторното разглеждане на делото и с оглед неговия изход. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., на основание чл. 293, ал. 3 ГПК Р Е Ш И : ОТМЕНЯ въззивно решение № 260039/10.02.2021 г. по гр. д. № 659/2020 г. на Окръжен съд – София. Връща делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: