Ключови фрази



1

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 50598

София, 08.11.2022 г.


ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, ВТОРО ОТДЕЛЕНИЕ, в закрито съдебно заседание на седемнадесети май през две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:КОСТАДИНКА НЕДКОВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
ГАЛИНА ИВАНОВА

като изслуша докладваното от съдия Галина Иванова т. д. № 1899 по описа за 2021 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 от ГПК.
ЗАД „ДаллБогг/ Живот и здраве“ чрез адвокат Д. С. обжалва решение № 365 от 21.06.2021 г. по в.т.д. 34/21 г. по описа на Апелативен съд – София, 13 съдебен състав, с което е потвърдено решение № 260222 от 26.10.2020 г. по т.д. 2741/18 г., СГС, ТО, VI-6 състав, с което е осъден на основание чл. 520 от КЗ касаторът да заплати на Гаранционен фонд София, сумата от 262 570 лв, представляваща неиздължена вноска от страна на застрахователя за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ за месец октомври 2018 г, ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от 27.12.2018 г. до окончателното изплащане на сумата и на основание чл. 86 от ЗЗД обезщетение за забавеното й плащане за периода от 11.12.2018 г. до 26.12.2018 г. в размер на 1 166,98 лв.
Излага съображения за неправилност на въззивното решение. Въззивният съд бил отхвърлил неправилно направеното от него възражение за прихващане със суми, заплатени от него, за сметка на задължение на Гаранционен фонд.
По отношение недължимостта на сумите, относно сключените застрахователни договори с дружествата „Теди и Роз“ ЕООД и „Адика ВД“ ЕООД след смъртта на едноличния собственик на капитала, както и управител, договорите за застраховка били сключени преди назначаване на ликвидатор. Счита, че дружествата са прекратени със смъртта на едноличния собственик на капитала и управител на дружеството. Въззивният съд не бил обсъдил това обстоятелства и бил извършил нарушение на съдопроизводствените правила, основание за отмяна съгласно чл. 281, т. 3 , пр. 2 от ГПК. Крайният извод на въззивния съд бил, че сделките, сключени от името на търговските дружества след смъртта на законните им представители и преди назначаването на друг управител се явявали сключени от лице, без представителна власт, били обуславящи крайния извод на въззивния съд. Доводът на касатора – ответник в исковия процес, че сделката, извършена след смъртта на управителя и преди назначаване на ликвидатор, не можела да бъде потвърдена, не подлежала на саниране, не можела да бъде санирана, не бил обсъден от въззивния съд. Неправилно било разрешението, относно договорите за застраховка, сключени със „Силци лтдв“ ЕООД, „Л-Транс 2013“ ЕООД и „Универс Ауто“ ЕООД, но не били подписани от законните представители на тези дружества. В този случай не се касаело за извършване на действия от името на тези дружества, от лице без представителна власт. Авторът не можел да извърши действие, тъй като не бил снабден с представителна власт. Не бил такъв случаят, когато на действието било придаден вид, че принадлежи на лице, различно от извършващия го, което в хипотезата на сключване на сделки е равносилно на липса на съгласие, а не било извършване на действие без представителна власт.
По отношение възражението за прихващане, за вземанията, изплатени на основание застрахователен договор с физическото лице И. А., касаторът счита, че въззвният съд е нарушил закона, приемайки, че елемент от фактическия състав на вземането на застрахователя по чл. 499, ал. 5 от КЗ е спор в ход на уреждане на претенцията за заплащане на застрахователно обезщетение. Задължение на застрахователя било да заплати застрахователно обезщетение, дори и да има спор между застрахователя и Гаранционния фонд. Това правило било учредено в защита на правоимащите лица.
Плащането на чужди задължения, каквито в случая били плащанията по чл. 499, ал. 4 и ал. 5 от КЗ от страна на застрахователя, не формирали бюджета на Гаранционен фонд, поради което не били предназначени да дадат закрила на фонда. Не била предвидена забрана за възстановяване на платените вноски. Ако законодателят бил искал да предвиди закрилата на Гаранционен фонд, той бил използвал законодателният подход на изричната забрана за възстановяване, както било съгласно чл. 522 от КЗ.
Излага подробни съображения за неоснователно обогатяване спрямо Гаранционния фонд.
Моли да се отмени решението.
В изложението по чл. 284, ал.3, т. 1 от ГПК поставя следните правни въпроси:
1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички своевременно наведени от страните възражения и свързаните с тях доводи, които са от значение за спорното право. Счита, че по отношение на този правен въпрос е налице противоречие с решенията на ВКС, съставляващи трайна практика, основание съгласно чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК?
2. Недействителни ли са и какъв е видът на недействителността на сделките, които са сключени от името на еднолично дружество с ограничена отговорност, след прекратяването му поради смърт на едноличния собственик на капитала и преди назначаването на ликвидатор, когато дружеството не разполагало и не са били вписани в Търговския регистър органи на управление?
3. Съществува ли правна възможност за ликвидатора да потвърди, включително чрез непротивопоставяне по смисъл на чл. 301 от ТЗ сделки, сключени от името на дружеството от лице без представителна власт, след прекратяване на дружеството и преди назначаването на ликвидатор, в случаите когато тези сделки не са насочени да обслужват ликвидацията по смисъла на чл. 268, ал. 1 от ТЗ?
4. Възникването на спор между застраховател и Гаранционен фонд в хода на уреждане на претенцията в хипотезата на чл. 499, ал. 5 от КЗ, елемент ли е от фактическия състав за възникване на регресно вземане на застрахователя по чл. 499, ал. 5 КЗ спрямо Гаранционен фонд?
5. Узнаването от страна на застрахователя на обстоятелства, изключващи неговата отговорност и ангажиращи тази на Гаранционен фонд, което узнаване е настъпило след „уреждане на щетата“? (плащане на застрахователя на застрахователно обезщетение) изключва ли възникването на същия на регресно право по чл. 499, ал. 5 КЗ спрямо Гаранционен фонд?
6. Възникването на спор между застраховател и Гаранционен фонд по смисъла на чл. 499, ал. 5 от КЗ, елемент ли е от фактическия състав за възникване на регресно вземане на застрахователя, който надлежно е платил чуждото задължение на Гаранционен фонд, в случаите, когато плащането на застрахователното обезщетение е извършено чрез усвояване от застрахователя на банкова гаранция в полза на НББАЗ, поради което настъпването на момента, от който претенцията се счита за окончателно уредена, е извън волята на последния?
По отношение на посочените правни въпроси от 2 до 6 счита, че е налице допълнително основание съгласно чл. 280, ал.1, т. 3 от ГПК.
Ответникът Гаранционен фонд оспорва касационната жалба и счита, че не са налице основания за допускане касационно обжалване. Счита, че не е налице основание за допускане съгласно чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК и липсвали мотиви за приложение на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК по поставените правни въпроси.
Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Касационната жалба е допустима, подадена от легитимирано да обжалва решението на въззивния съд лице и срещу акт, подлежащ на обжалване.
За да потвърди решението за осъждане на касатора – застраховател да заплати на Гаранционен фонд сумата от 262 570 лв, на основание чл. 520 от КЗ, вноски от страна на застрахователя за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ за месец октомври 2018 г, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 27.12.2018 г. до окончателното заплащане и на основание чл. 86 от ЗЗД обезщетение за забавеното й плащане за периода от 11.12.2018 г. до 26.12.2018 г. в размер на 1 166,98 лв на основание чл. 78, ал.1 от ГПК разноски 10 652,57 лв, въззивният съд е приел, че основание на иска на Гаранционния фонд срещу застрахователното дружество, е неизпълнение на задължението на застрахователя, на основание чл. 520 от КЗ да заплати вноски към Гаранционния фонд за м. октомври 2018 г. Вноските са определени съгласно КЗ и Решение на КФН № 1600ГФ 20.12.2017 г. на 10 лв за всяко отделно МПС, за отговорността, на чието използване била сключена задължителна застраховка „ГО“ на автомобилистите, вкл. гранична застраховка. Вноските се описвали като отделен ред във всяка полица по задължителна застраховка „ГО“. За 2018 г. размерът на вноската за задължителна застраховка „Злополука“ на пътниците в средствата за обществен превоз по чл. 461, т. 3 от КЗ бил в размер на 0,15 лв, за всяко място, без мястото на водача, за което била сключена задължителна застраховка.
Срещу претенцията на Гаранционния фонд за заплащане на посочената сума, ответникът-застрахователно дружество бил направил възражение за прихващане, с недължимо платени съгласно чл. 499, ал. 5 от КЗ от застрахователя суми по нищожни договори за застраховка, за сметка на задължението на Гаранционен фонд да плати тези задължения.
Въззивният съд е приел, че на основание чл. 520 от КЗ е налице вземане на Гаранционния фонд към ЗАД „ДаллБогг: Живот и Здраве“, представляващо неиздължена вноска от страна на застрахователя за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ за месец октомври 2018 г. в размер на 262 570 лв, ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от 27.12.2018 г. до окончателното заплащане на задължението и на основание чл. 86 от ЗЗД обезщетение за забавено плащане за периода от 11.12.2018 г. до 26.12.2018 г. в размер на 1 166,98 лв и разноски в размер на 10 652,57 лв.
С оглед направеното възражение за прихващане от ответника – ЗАД „Далл Богг: Живот и здраве“ АД, е прието, че възражението за прихващане е основано на вземания, основание на чл. 499, ал. 4 от КЗсрещу Гаранционния фонд, а именно изплащане недължимо на застрахователни обезщетения по договори, сключени от застрахователното дружество, които са нищожни, на основание чл. 26, ал.2, пр. 2 от ЗЗД, вместо Гаранционния фонд. Нищожността по отношение на посочени договори за застраховка по издадени застрахователни полици по договор „Гражданска отговорност на автомобилистите“, ведно с международна карта за автомобилна застраховка (сертификат „Зелена карта“) л. 71-74 от делото, релевирана на основание чл. 26, ал. 2, изр. 2 от ЗЗД, като издадени застрахователни полици след настъпилата смърт на застрахованото лице, е прието, че изводите на първоинстанционния съд са правилни, но крайният резултат на изхода на спора не бил неправилен, защото не били налице предпоставките на чл. 499, ал.4 и ал. 5 от КЗ. По отношение на релевираното основание за нищожност на застрахователния договор, поради това, че подписът не е на застрахованото лице, въззивният съд е приел, че застрахователят не може да оспорва подписа върху застрахователната полица. Така, ако подписът не бил положен от лицето, то би била налице висяща недействителност, която може да се релевира от лицето, от чието име изхожда действието, а не и от трети лице. Приел е за приложима нормата на чл. 293, ал. 3 от ТЗ, като е приел, че с получаването на застрахователната премия, изпращане на данните за застраховката в Гаранционния фонд, и изплащането на застрахователно обезщетение, не може да оспори поради недействителност сключения договор.
По отношение довода за нищожност, на основание чл. 26, ал.2, пр. 2 от ЗЗД, поради липса на подпис върху застрахователната полица и поради това и неспазване на формата, съобразно изискването на чл. 344, ал. 1 от КЗ, въззивният съд е приел, че договорът за застраховка представлява търговска сделка и на основание чл. 342, ал. 2 от КЗ, е прието, че се прилага общото правило на чл. 293, ал. 4 от ТЗ, относно спазване на изискването за писмена форма поради записване и възможност за възпроизвеждане по технически начин на изявлението. Още повече, че липсата на подпис не можела да доведе до извод за неспазване на формата, както и поради приложението на чл. 293, ал.3 от КЗ.
По отношение на възражението за прихващане, основано на вземания, на основание чл. 499, ал.4 от КЗ, поради това, че са платени обезщетения по договори за застраховка, които са нищожни, на основание чл. 26, ал. 2, пр. 2 от ЗЗД, тъй като договорите са сключени след като едноличният собственик на капитала и управител на търговското дружество-застрахован, е починал преди сключване на договора, въззивният съд е приел, че фактът на смъртта на едноличния собственик на капитала и управител на еднолично дружество с ограничена отговорност, не води до нищожност поради липса на съгласие, тъй като дружеството не загубва своята правосубектност, докато не било заличено от ТР при АВ. Тези дружества били носители на права и задължения. Следователно тези договори не били нищожни. Настъпването на правните последици в патримониума на дружеството било обусловено потвърждаването им при условията на чл. 301 от ТЗ, но същите не можели да бъдат определени като нищожни. Освен това, въззивният съд е приел, че в случая са относими разясненията съгласно ТР 5 от 12.12.2016 г. по т.д. 5/14 г. на ОСГТК на ВКС и ТР 1/19 г по т.д. 1/2018 г. на ОСТК, съгласно които недействителността на застрахователния договор, поради липса на представителна власт, може да се релевира само от страната, от чието име е сключен договора. Прието е, че с оглед чл. 293, ал. 3 от ТЗ, договорът не можел да бъде нищожен, тъй като страните са се възползвали от него, застрахователят е получил премията, осчетоводил я е, пратил е данните към Гаранционния фонд и е заплатил обезщетение по нея.
С оглед изложените мотиви, е прието, че липсват вземания за застрахователя, с които да се извърши прихващане. Освен изложените мотиви, въззивният съд е приел, че на основание чл. 499, ал. 4 и ал. 5 от КЗ по отношение на тези договори е прието, че вземане за застрахователното дружество, с което да се извърши прихващане не съществува. Въззивният съд е приел на първо място, че възраженията на застрахователя, на основание чл. 499, ал. 4 и ал. 5 от КЗ са преклудирани, на основание чл. 266, ал. 1 от ГПК. Като е посочено, че дори и да не се приеме преклузията на възражението, то не било направено оспорване в хода на уреждане на претенцията, предявена от застрахователя, задължението на застрахователя да заплати обезщетение, произтичало пряко от нормата на чл. 499, ал. 4 от КЗ.
По отношение възраженията, че е налице липса на елемент от фактическия състав на чл. 499 ал. 4 и ал. 5 от КЗ, възникването на спор между Гаранционния фонд и застрахователя, възражението на застрахователя да плати дори и при възникнал спор, относно действието на чл. 499 ал. 4 и ал.5 от КЗ, ограничаването отговорността на Гаранционния фонд за неоснователно обогатяване във времето, били преклудирани, на основание чл. 266, ал. 1 от ГПК. Въззивният съд за пълнота на изложението е посочил, че липсвал спор в хода на уреждане на застрахователната претенция, отправена към застрахователя, съобразно изискването на чл. 499, ал.4 от КЗ. Освен това задължение за заплащане на обезщетение имало застрахователното дружество, дори при оспорване на задължението си.
Допускането на касационно обжалване се извършва при предпоставките, предвидени в чл. 280 от ГПК. Служебно, касационната инстанция може да допусне до обжалване въззивно съдебно решение, което е обжалвано, ако са налице данни въззивното съдебно решение да е нищожно, както и ако са налице основания за допускане касационно обжалване на въззивното решение, в случай, че са налице основание да се приеме, че решението на въззивния съд е недопустимо. В случая липсват данни, които да обусловят извод за вероятност съдебното решение да е нищожно или недопустимо.
Извън посочените основания на чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК, касаторът следва да обоснове основание за допускане касационно обжалване.
По отношение на първия поставен правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, не е обусловено общо основание за допускане касационно обжалване. В обстоятелствата във връзка с поставения правен въпрос, касаторът обосновава тезата, че със смъртта на едноличния собственик, който има и качеството управител на търговското дружество, дружеството се прекратява и това е необсъденото обстоятелство от въззивния съд. Настоящият съдебен състав констатира, че въззивният съд е приел, че търговското дружество не се прекратява по закон. В този случай, когато е настъпила смъртта на едноличния собственик на капитала, който е бил и управител на дружеството, не настъпвала загуба на правосубектността. Тези дружества, за които са настъпили такива факти, продължавали да бъдат носители на права и задължения. Поради това и договорите за застраховка не били нищожни. Прието е, че договорите не могат да бъдат нищожни и поради приложението на чл. 293, ал. 3 от ТЗ. Не може да се приеме, че поставеният първи правен въпрос, представлява общо основание за допускане касационно обжалване. Съгласно разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. по тълк.д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, за да е обосновано общо основание за допускане касационно обжалване, касаторът следва да посочи този правен въпрос, който е включен в предмета на делото, разрешен от въззивния съд и обусловил изхода на спора. По отношение на този правен въпрос, не може да се приеме, че е налице обуславящ изхода на спора правен въпрос. Правните факти относно настъпилата смърт на управител на търговско дружество и едноличен собственик на капитала, преди издаване на застрахователна полица, е обсъден и е прието, че договорът не е нищожен. В този смисъл разрешението е обусловило спора по делото, но не е налице липса на изложени мотиви и разрешаване на поставения правен въпрос, като обуславящ изхода на спора. Именно поради това, поставеният правен въпрос не представлява общо основание за допускане касационно обжалване. Изложените обстоятелства са свързани с тезата на касатора.
По отношение на втория поставен правен въпрос, съдържа тезата на касатора за недействителност на договорите за застраховка, сключени от него при установени в хода на процеса факти на смъртта на едноличен собственик и управител на посочени търговски дружества, към момента на издаване на застрахователните полици, като с оглед изложените основания тезата на касатора е за абсолютна нищожност на договора. Основният извод на въззивния съд е, че липсва нищожност, доколкото е налице правен субект, който може да бъде носител на права и задължения. Правните последици настъпват в патримонума на дружеството и дори да има липса на представителна власт, то това би довело до висяща недействителност, която може да бъде релевирана само от името на страната, от чието име е сключен договорът. Така даденото разрешение от въззивния съд е в съответствие със задължителното тълкуване, изразено в Тълкувателно решение 5 от 12.12.2016 г. по т.д. 5/2014 г. на ОСГТК на ВКС. Въпреки липсата на конкретни мотиви по приложението на соченото от касатора допълнително основание съгласно чл. 280, ал.1, т. 3 от ГПК, следва да се посочи, че това основание не е налице, тъй като правната уредба е ясна. Съгласно чл. 157, ал. 1 от ТЗ дружеството не губи своята правосубектност. Ясно са изложени мотиви и не е обоснована необходимостта от изоставяне на извършеното тълкуване в посочените тълкувателни решения.
Поставеният от касатора трети правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че не може да е обуславящ изхода на спора и поради това не представлява общо основание за допускане касационно обжалване. Въззивният съд, както вече бе посочено, е приел, че договорите за застраховка, сключени между застраховател и еднолично дружество с ограничена отговорност, след като е починал едноличният собственик на капитала и управител на дружеството, не са абсолютно недействителни. Прието е, че тези договори са сключени при условията на висяща недействителност, като в случая на този вид недействителност, може да се позове само лицето, за което настъпват правните последици, но не и съконтрахента му или всяко трето лице. Въззивният съд не е изложил съображения за потвърджаване на сделката от ликвидатор и в този смисъл липсва разразрешаване на поставения правен въпрос от касатора.
По отношение на четвърти, пети и шести правни въпроси относно приложението на чл. 499, ал. 4 и ал. 5 от КЗ въззивният съд е приел, че посочените възражения са приети, за преклудирани, на основание чл. 266, ал.1 от ГПК, като са изложени съображения, че дори и да не се приеме, че е настъпила преклузия, то би било неоснователно възражението, тъй като на първо място, спор между застрахователя и Гаранционния фонд не е настъпил в хода на уреждане на застрахователни претенции и на второ място, съгласно посочената норма застрахователят е длъжен да плати, а евентуално би имал право на вземане към Гаранционния фонд. Така поставените правни въпроси не са обусловили изхода на спора, поради което не може да представлява основание за допускане касационно обжалване, доколкото е преценено, че липсва нищожност на посочените застрахователни договори, по които застрахователят е извършил плащане на застрахователно обезщетение, съответно са отхвърлени възраженията за прихващане.
По изложените съображения касационно обжалване не следва да се допуска.
На ответника по касационната жалба ще следва да се присъдят направените разноски в размер на 450 лв, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК.
Върховният касационен съд на Р България
О П Р Е Д Е Л И

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 365 от 21.06.2021 г. по т.д. 34/21 г. по описа на Апелативен съд – София.

ОСЪЖДА „ДАЛЛБОГГ: ЖИВОТ И ЗДРАВЕ“ АД,[ЕИК] [населено място], [жк], [улица] да заплати на ГАРАНЦИОНЕН ФОНД, [населено място], [улица] сумата от 450 лв, на основание чл. 78, ал.1 от ГПК, направените разноски по делото пред касационната инстанция.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: