1 Р Е Ш Е Н И Е № 180 София, 01 юни 2015 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и втори април две хиляди и петнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПАВЛИНА ПАНОВА ЧЛЕНОВЕ: МИНА ТОПУЗОВА РУМЕН ПЕТРОВ при секретаря Аврора Караджова и в присъствието на прокурора от ВКП Антони Лаков, като изслуша докладваното от председателя П. ПАНОВА наказателно дело № 393/2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия Г. В. Г., чрез процесуалния му представител – адв. Д. Ц., срещу въззивна присъда № 12 от 12.02.2015 г., постановена по внохд № 22/2015 г. по описа на Русенския окръжен съд. В жалбата се съдържат аргументи за наличие на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК и имплицитно се навеждат доводи за допуснати съществени процесуални нарушения, които се обосновават с твърдението, че въззивният съд неправилно е приел фактически положения, които буквално отразявали обясненията на подсъдимия К. и анализът на доказателствата бил необективен и схематичен. Защитата допълва, че извършената въззивна проверка не отговаряла на изискванията за обективно, всестранно и пълно изследване на обстоятелствата по делото. Второинстанционният съд неправилно е кредитирал показанията на свидетеля В., който възпроизвел единствено и само извънпроцесуалните обяснения на подсъдимия К., дадени по време на оперативна беседа с него, като с разпита на свидетеля е било допуснато заместване на обяснения, дадени от обвиняемия по съответния процесуален ред, с обяснения, дадени от него в хода на оперативна беседа. Релевират се съображения, че не било установено и не било посочено в диспозитивите на обвинителния акт и присъдата с какво действие подсъдимият Г. като подбудител бил склонил другия подсъдим да лъжесвидетелства. Излагат се аргументи, че подсъдимият К. е извършил деянието по чл. 290, ал. 1 НК, но при втората форма на изпълнителното деяние „затаяване на истина”, като по този начин подсъдимият Г. е осъден за деяние, което не е извършил, с което е нарушено правото му на защита. Твърди се, че липсва логика в това доверителят му да склонява другия подсъдим да лъжесвидетелства, тъй като самият той е направил искане пред РРС за провеждане на съкратено съдебно следствие, като е признал всички факти и обстоятелства, бил е осъден и е изтърпял ефективно наложеното му наказание. На последно място, процесуалният представител на подсъдимия поддържа довод за наличието на „оговор”, като посочва, че обвинението и присъдата не могат да почиват единствено на него, без да са подкрепени от други доказателства. Защитата пледира за отмяна на въззивната присъда и моли Върховния касационен съд да постанови съдебен акт, с който да оправдае подзащитния му. В съдебно заседание подсъдимият Г. Г. и неговия защитник – редовно призовани, не се явяват. Представителят на Върховна касационна прокуратура пледира неоснователност на жалбата и предлага на съда да остави в сила присъдата на Окръжен съд – Русе. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт, установи следното: С присъда № 206, постановена на 09.12.2014 г. по НОХД № 2117/2014 г., Районен съд – Русе е признал подсъдимия Г. В. Г. за невиновен в това, че на 23.11.2011 г. в [населено място], в съучастие с Г. К. К., като подбудител, умишлено склонил Г. К. К., пред надлежен орган на властта – разследващ орган – И. Д., разследващ полицай при Първо РУП при ОД на МВР – Русе, като свидетел по досъдебно производство № 3024/2011 г. по описа на ОД на МВР – Русе, устно съзнателно да потвърди неистина, че на 05.09.2011 г., в [населено място], на площадка, намираща се зад хотел „К.”, между Г. В. Г. и Д. Х. К. не е имало конфликт – престъпление по чл. 290, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 3 НК. Със същата присъда подсъдимият Г. К. К. е признат за виновен в извършването на престъпление по чл. 290, ал. 1 НК. Русенският окръжен съд с присъда № 12 от 12.02.2015 г., постановена по внохд № 22/2015 г. е отменил първоинстанционната присъда в частта, с която подсъдимият Г. Г. е бил оправдан по обвинение за извършено престъпление по чл. 290, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 3 НК, като вместо това го е признал за виновен, като му е наложил наказание от десет месеца лишаване от свобода при строг първоначален режим в затворническо заведение от закрит тип. След извършено групиране на наказанията на основание чл. 25, вр. чл. 23 НК, съдът му е определил общо най-тежко наказание в размер на 10 месеца лишаване от свобода. Въззивната присъда е отменена и в частта, с която другият подсъдим Г. К. е бил оправдан по първоначално повдигнатото му обвинение по чл. 290, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 НК, като вместо това окръжният съд го е признал за виновен. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. Настоящият съдебен състав, след като извърши внимателна и задълбочена проверка на въззивната присъда, установи, че доводите за допуснати съществени нарушения на процесуалния и материалния закони не намират опора в материалите по делото. Несъстоятелно е изложеното от защитата съображение за неправилна оценка и схематичен анализ на доказателствената съвкупност, която довела и до неправилния извод за извършено престъпление от подсъдимия Г.. Второинстанционният съд в рамките на събраните доказателствени източници е извършил самостоятелен, обстоятелствен, всестранен и прецизен анализ на доказателствената маса поотделно и в съвкупност. Настоящият касационен състав не констатира допуснати от окръжния съд нарушения на процесуалните изисквания на чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 5 НПК. Доказателственият анализ, изложен в мотивите на въззивната присъда, е правилен, обективен и в синхрон с изискванията на горепосочените законови текстове, като са спазени и разпоредбите на чл. 301 и чл. 305 НПК. Въззивният съд, от една страна, е дал своята оценка относно доказателствената дейност на първата инстанция, а от друга - е направил самостоятелен анализ на доказателствата и доказателствените източници, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, като приетите фактически положения не излизат извън фактологията, очертана с обвинителния акт. Несъгласието на защитата с изводите на съда се изразява в това, че неправилно били кредитирани показанията на свидетеля В., който възпроизвел единствено и само извънпроцесуални обяснения, дадени от подсъдимия Г. К., като по този начин е било допуснало заместване на обяснения, дадени от обвиняемия по съответния процесуален ред, с обяснения, дадени от него по време на оперативна беседа. По същество процесуалният представител на подсъдимия Г. изразява несъгласие с анализа, направен от въззивния съд на доказателствата, съдържащи се в показанията на свидетеля В., подкрепени от обясненията на К.. Право на всеки съдебен състав е да мотивира фактическите си изводи с показанията на определени свидетели, на които да даде вяра, и да отхвърли показанията на други. Задължение на съда е винаги да мотивира своите оценъчни действия. Това въззивният съд е сторил в мотивите към своята присъда. Не се констатира допускането на каквото и да е нарушение при извеждане на правнорелевантните факти по делото, като не се установява и твърдяното от защитата заместване на обяснения на подсъдимия. Правилно и законосъобразно съдът е кредитирал показанията на свидетеля В., който, макар и непряк очевидец, е възпроизвел фактите и обстоятелствата, за които Г. К. му разказал. Въпреки че тези свидетелски показания се явяват източник на косвена доказателствена информация, същите изцяло кореспондират и са в пълен синхрон с другите гласни доказателствени материали, в частност с показанията на свидетеля Д. и обясненията на Г. К., както и с останалите писмени доказателствени източници – материалите по НОХД № 1437/2012 г. по описа на Русенския районен съд, които преценени съвкупно водят до един единствен възможен краен извод относно осъщественото от обективна и субективна страна престъпление по чл. 290, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 3 НК от подсъдимия Г., който умишлено склонил подс. К. да даде лъжливи показания пред разследващ орган, като отрече между К. и Г. да е имало физически конфликт. Не е налице превратно тълкуване на доказателствата, тъй като на същите не е придадено съдържание, което те да не носят. Несъгласието на защитата с направените изводи от въззивния съд не е обосновано с каквото и да е конкретно нарушение на процесуалните правила. Както първата, така и въззивната инстанции са изложили подробно своите съображения за приемането на определени, значими за процеса факти, като са анализирали обстойно доказателствената съвкупност. Това, че въззивният съд е достигнал до направата на различен правен извод при използването на същите фактически констатации, които е използвал и първоинстанционния съд, не представлява нарушение на принципите на чл. 13 и чл. 14 НПК. При липса на процесуален недостатък в аналитичната дейност на съда, той не може да бъде упрекнат, че е допуснал съществено процесуално нарушение. Изложеното от защитата твърдение за наличие на неправилно приложение на материалния закон, което да е резултат от допуснатите процесуални нарушения, не се споделя от настоящия касационен състав. Лишено от основание е посоченото възражение, че било нелогично подсъдимият Г. да склонява подсъдимия К. да лъжесвидетелства и че нямал мотив за това, тъй като направил пълни самопризнания пред съда. На първо място, съдебният състав на ВКС счита, че безспорно и несъмнено е установено, че подсъдимият Г. е склонил Г. К. да потвърди неистина пред надлежен орган на досъдебната фаза на наказателното производство. Това се установява от всички събрани и проверени по надлежния процесуален ред доказателствени материали и в частност от протоколите за разпит на обвиняемия Г., от където е видно волята му да не признава наличието на физически конфликт с К. и нанесен върху него побой /в хода на досъдебното производство № 783/2011 г./, подкрепени и с протокола за разпита на свидетеля /тогава/ К. от 23.11.2011 г. Тази логическа верига от процесуално поведение на обвиняемия по делото Г. и свидетеля К. води до извод, че е била налице координация между двамата подсъдими. Тя се потвърждава и от процесуалното поведение на подсъдимия Г., който в хода на досъдебното производство е отказал да даде обяснения и не се е признал за виновен, а напротив – през цялото време е твърдял, че не е извършил деянието, за което му било повдигнато обвинение по чл. 131, ал. 1 , т. 12 НК. Този факт в никакъв случай не се тълкува в негова вреда, тъй като възприетата позиция по делото е негово законово право, но той правилно е изследван от съда в контекста на цялостното му процесуално поведение в хода на досъдебното производство. Едва след внасянето на обвинителния акт в съда, подсъдимият Г. е поискал разглеждане на делото по реда на съкратеното съдебно следствие /НОХД № 1437/2012 г. по описа на Районен съд – Русе/, като изцяло е признал фактите и обстоятелствата, отразени в обстоятелствената част на обвинителния акт, поведение, което коренно се различава от това, което е имал на досъдебното производство. Това, обаче, не разколебава убеждението, че в хода на досъдебното производство той е имал мотив за склоняването на К. да лъжесвидетелства, а именно: желание и стремеж за избягване на наказателна отговорност за извършено от него престъпно деяние. Налице е бил и мотив за лъжесвидетелстване от страна на К. - приятелската връзка между него и заинтересования да избегне наказателната отговорност Г. Г.. Неоснователни са доводите на защитата, касаещи липсата на посочване на конкретните действия, с които подзащитният му като подбудител е склонил подс. К. да лъжесвидетелства. От доказателствата по делото е установено, че К. бил извикан в дома на Г., който го помолил в случай, че бъде призован за разпит, да отрече сбиването между него и свидетеля К., след което му продиктувал какво точно трябва да каже пред разследващите органи. Очевидно, че това е станало в обикновен разговор и с молба между приятели (каквито към онзи момент са били двамата подсъдими). Тези действия са подробно описани в обстоятелствената част на обвинителния акт и непосочването им в диспозитива на присъдата не е от значение за правната квалификация на деянието и не представлява нарушение, което да е нарушило правото на защитата на подс. Г.. Предназначението на обстоятелствената част е именно да съдържа фактическите обстоятелства и данни, с които е осъществено твърдяното от прокуратурата престъпно деяние, докато ролята на диспозитива е да посочи правните характеристики на престъплението. В случая изискванията на чл. 246 от НПК са спазени и липсват основания да се счита, че е нарушено правото на защита на подс. Г.. Всяко средство, с което може да се създаде у извършителя мотивация да извърши престъплението, т.е. с което той може да бъде мотивиран, придуман към това, е годно средство за подбуждане. Поради това и простата молба или увещание, стига да са успели да създадат у извършителя решението да извърши престъпление, са достатъчни, какъвто се явява и настоящия случай. Изложените съображения относно наличието на „оговор”, на база на който е постановена осъдителна присъда, без да е подкрепен от други доказателства, са напълно неоснователни. „Оговорът” /обяснение на обвиняем, в което се съдържа твърдение или че не той, а друго лице е извършило престъплението, или че и друго лице е участвало в престъплението/ може да бъде поставен в основата на присъда, при условие, че не е изолиран, а в пълна мяра кореспондира с всички други доказателствени материали, събрани и проверени, след пълно и обективно разследване, преценени по отделно и в тяхната съвкупност. В конкретния случай, обясненията на подсъдимия К. кореспондират със свидетелските показания на Д. и В., като оценени в съвкупност, същите си синхронизират и водят до единствен възможен заключителен извод за извършено от подсъдимия Г. престъпление по чл. 290, ал. 1, вр. чл. 20 , ал. 3 НК. „Оговорът” не се явява изолиран и не са налице доказателства, които да го опровергаят, а напротив, подкрепя се и от другите доказателствени материали както по настоящето дело, така и по приобщеното НОХД № 143/2012 по описа на Русенски РС. Предвид тези обстоятелства, съдът намира, че правилно и законосъобразно въззивната инстанция е постановила съдебния си акт, като не счита за необходимо да преповтаря изложеното в мотивите към присъдата. Лишени от аргументация са наведените в касационната жалба доводи за неправилно приложение на материалния закон, тъй като извършеното престъпление по чл. 290, ал. 1 НК било реализирано при втората форма на изпълнителното му деяние „затаяване на истина”. На първо място, когато свидетелят изопачава своите възприятия, той в действителност е получил различни от твърдяните от него конкретни зрителни, слухови и други усещания, групирани във възприятия, по въпроси, интересуващи съответното производство. Той обаче не предава на разследващия орган възприятията си така, както ги е получил от обективната действителност, респективно не предава онова, което се е отразило от материалния свят в съзнанието му така, както то се е отразило, а по друг начин (цялостно или частично). Като свидетел, предупреден за отговорността по чл. 290 ал.1 от НК, той следва да предаде точно това, което е чул или видял, защото в противен случай неговите показания ще представляват изопачени лични възприятия, т.е. те ще бъдат неистински, какъвто се явява и процесният случай. Деянието е съставомерно, тъй като подсъдимият К. е потвърдил неистина относно факта дали е имало конфликт между Г. и К. или не. За да бъде изложеното от свидетеля истина, необходимо е било той да възпроизведе пред съответния надлежен орган своите възприятия именно във вида, в който те са се отразили в неговото съзнание – а именно, че е имало побой от страна на Г. над К., което не е сторено. Фактът, че К. е бил подбуден от Г. и е свидетелствал за това, че такъв побой не е имало, при условие, че е установено, че всъщност побой е бил налице, сочи, че К. е „потвърдил неистина”. Друг би бил случаят, ако той въобще е премълчал известен и възприет от него факт, без да даде показания за него, а всъщност да е могъл да даде. В този случай би било налице „затаяване на истина”. Поради тези съображения релевираният довод е напълно неоснователен. Съдебният състав на Върховния касационен съд намира за необходимо да отбележи, че за състава на лъжесвидетелстването не е необходимо лъжливото показание или обяснение да е повлияло на правилното разрешаване на делото, като е достатъчно такова влияние да е възможно. Не се изисква причинна връзка между показанията на лъжесвидетеля и решението по делото, което да се основава на тези показания. Присъдата по делото, по което е било дадено лъжливо свидетелско показание, може съвсем да не бъде основана върху това показание, както е възможно и подбудителят да е подсъдим, който признава именно тези факти, за които е подбудил свидетеля да даде неверни показания. В случая, е налице лъжесвидетелстване от страна на подсъдимия К. и успяло подбуждане към лъжесвидетелстване от страна на подсъдимия Г., което е въздействало за последващо образуване на досъдебно производство и на внесен от прокуратурата обвинителен акт в съда. Настоящият касационен състав счита, че към надлежно установените по делото факти, материалният закон е приложен правилно. След като подбуждането към лъжесвидетелстване на подсъдимия К. от подсъдимия Г. е било успешно, т. е. свидетелят е депозирал на 23.11.2012 година пред надлежен орган на досъдебното производство показания, в които е потвърдил неистина относно случилото се вечерта на инкриминираната дата, по-точно относно конфликта между подсъдимия и пострадалия К., то извършеното от него престъпление е такова по чл. 290, ал. 1 във вр. чл. 20, ал. 3 от НК. Престъплението е резултатно и е довършено с факта на възприемане и закрепване в протокола за разпит за свидетел от надлежния орган на неверните твърдения на свидетеля. Последващите обяснения на К., дадени в настоящето производство, водено за престъпление по чл. 290 от НК срещу него, в качеството му на извършител, и срещу Г., в качеството му на подбудител, в които е посочил, че бил възникнал конфликт /побой/ между Г. и К. и че с оглед приятелските им взаимоотношения, той е преповторил това, което му казал Г., не повлиява на ангажирането на отговорността на подсъдимия Г., защото престъплението, за което той е подбудил К., вече е било извършено. Налице е успяло подбудителство. Независимо, че в същото производство, по което е извършено лъжесвидетелстването, подбудителят към него и подсъдим по обвинението по чл. 131 от НК Г. Г. в съдебната фаза е признал фактите по обвинителния акт, е налице отговорност от негова страна за престъплението по чл. 290, ал.1 , вр. чл. 20, ал. 3 НК. Отговорността на подбудителя отпада само при условията на чл. 22, ал. 1 НК – когато по собствена подбуда се е отказал от по – нататъшно участие и попречи да се извърши престъплението или предотврати настъпването на престъпните последици, което не се е случило в процесния казус. С оглед посочените съображения ВКС констатира, че въззивният съд не е допуснал сочените от защитата съществени процесуални нарушения при постановяване на съдебния си акт, които да са довели до неправилно приложение на материалния закон, поради което касационната жалба се явява неоснователна и като такава не би могла да бъде уважена. Това обуславя оставяне в сила на въззивнaта присъда, постановена от Окръжен съд - Русе. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда № 12 от 12.02.2015 г., постановена по ВНОХД № 22/2015 г. по описа на Русенския окръжен съд. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.