Р Е Ш Е Н И Е №.239 гр.София, 17 септември 2015 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение в съдебно заседание на двадесет и втори май две хиляди и петнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН ТОМОВ ЧЛЕНОВЕ: РУЖЕНА КЕРАНОВА МИНА ТОПУЗОВА със секретар Аврора Караджова при участието на прокурора ПЕТЯ МАРИНОВА изслуша докладваното от председателя (съдията) ПЛАМЕН ТОМОВ наказателно дело под № 1418/2014 година С първоначална касационна жалба и с допълнение към нея повереникът на частния обвинител и граждански ищец В. А. Ц. е оспорил оправдателната въззивна (нова) присъда на Софийския градски съд, с която едновременно е била отменена осъдителната присъда на Софийския районен съд срещу подсъдимите Д. А. Д. и Ю. Х. Д., те – оправдани, а предявеният срещу тях граждански иск – отхвърлен. Както осъждането, и след това оправдаването на двамата подсъдими се отнасят до обвинение в набедяване по чл.286, ал.2 НК: че на 15.VІ.2005 год. Д. и Д. са набедили Ц. в качеството му на следовател при разследването на измама по чл.211 НК, в което те самите са били обвиняеми, а също така, че в резултат на набедяването на Ц. за поискан от него на двамата подкуп, той е бил привлечен на 17.І.2007 год. към наказателна отговорност за това престъпление (подкуп в големи размери – по 25 000 евро от всеки – чрез изнудването им посредством злоупотреба със служебното положение от страна на Ц.). Съдебните актове по това обвинение не са единствените до този момент. Първоначалната осъдителна присъда от м.ХІ.2011 год. е била най-напред потвърдена през м.ІV.2013 год. с въззивно решение на СГС, но на 28.І.2014 год. то е било отменено по реда на възобновяването от ВКС-ІІІ н.о. и делото е върнато за ново разглеждане във въззивната инстанция, при което вече е била постановена сега проверяваната оправдателна присъда: 188/1.VІІ.2014 год. по внохд 587/14. Оспорването ѝ по касационен ред от повереника на частния обвинител и граждански ищец не се отличава с точно придържане към формата, предвидена по НПК (относно основанията за проверката, искането към ВКС и т.н.), но изложението е достатъчно пълно и ясно за произнасянето, което се очаква в тази инстанция. Постъпилото във ВКС писмено възражение от името на подсъдимия Д. е посветено и на вече споменатите недостатъци при оформяне на оспорването по касационен ред, но доводите са за отхвърлянето му като неоснователно. В съдебното заседание на ВКС предварително изразените от страните писмени становища са поддържани, а подсъдимият Д. изобщо не е изразил своето; според участващия прокурор оправдателната присъда е правилна. ВКС намери, че трябва да остави в сила обжалваната присъда. Тя е правилна като резултат, но главно по едно съображение, което не стои в основата ѝ: оправдаването на Д.Д. и Юр.Д. сега е трябвало да бъде, както и прекратяването на наказателното производство срещу Вл.Ц. преди, поради недоказаност на обвинението. СГС добросъвестно се е постарал да изпълни всички дадени му в отменителното решение на ВКС-ІІІ н.о. указания, но те в никакъв случай не са били и не биха могли да бъдат категорични, че подсъдимите сега не са извършили набедяването, именно защото следователят по тяхното дело преди им е поискал подкуп. Между произнасянията по двете различни обвинения всъщност липсва разлика в кръга на ценените доказателства – разликата е в проявената от СГС при последното разглеждане на делото пълнота и аналитичност при тяхното обсъждане. И те обаче не са могли според ВКС да преодолеят съмненията в достоверността на изявленията, които са правили лицата, свързани пряко или по-далечно с обстоятелствата от предмета на доказване. Съмнителна е останала и без перспектива да бъде отстранена най-вече тяхната незаинтересованост – процесуална, служебна, приятелска и т.н., и това се вижда доста ясно при неубедителните опити да бъде мотивирана незаинтересоваността им; например на Юр.Д. като свидетел на набедяването – защото като обвиняем тогава по собственото му дело за измама нямал интерес да набеждава разследващия го следовател; разследването така или иначе щяло да продължи от друг следовател, а интересът му бил то да бъде водено обективно, безпристрастно и компетентно. Очевидно е, че в подобна аргументация са смесени недопустимо – даже и да се приемат за доказани – интересът на престъпния деец и интересът като процесуална категория, взета предвид освен това едностранчиво. Едва ли са нужни още примери за (не)заинтересоваността на други лица (на адвоката на същия подсъдим, на втория подсъдим Д.Д., на тогавашния началник на Вл.Ц. и т.н.), за да се каже, че за разлика от прокурора и потвърдилият неговото постановление предишен съдебен състав, сегашният състав на СГС е проявил донякъде увлечение в категоричността на окончателните си изводи Ц. да е автор на „корупционно изявление”, както се е изразил съдът, когато е разследвал като следовател Д. и Д.. Ако СГС беше основал оправдателната присъда върху процесуално по-издържаната теза за недоказаност на обвинението в набедяване, нямаше вероятно да му се наложи да мотивира изрично и някои свои неправилни от материалноправна гледна точка тези. За наличието на престъпно набедяване е без значение например откъде деецът е узнал за престъплението, в което набеждава. Положението е безспорно за източника на сведения за приписаното престъпление при клеветата, както впрочем е безспорно и сходството между нея и набедяването, и затова оправдаването специално на Д.Д. е свързано неправилно с обстоятелството, че той не е възприел пряко „корупционното изявление” на Ц., а научил за него от съподсъдимия си Д.. Приемането за недоказано на обвинението в набедяване от обективна страна, не би наложило също така да бъде мотивирана неправилно субективната му страна – пряката цел на Д. и Д. може и да е била дисциплинарната отговорност на разследвалия ги следовател Ц., но престъпното набедяване е възможно и с евентуален умисъл, за наличието на който никак не е било толкова важно дали самият адресат на жалбите им (директорът на Националната следствена служба) е непременно „надлежният орган на властта” по чл.286 НК. Критичните бележки към иначе правилната в крайна сметка оправдателна присъда не правят, разбира се, основателна касационната жалба срещу нея. Макар че част от изложеното от страна на частния обвинител и граждански ищец би могло да се свърже с отбелязаното дотук (за целта на жалбите до директора на НСлСл, за съмнителната незаинтересованост на разпитаните лица и т.н.), най-същественото за неоснователността на касационната жалба е настойчивото несъобразяване с указаната от ВКС-ІІІ н.о. липса на задължителност на предишното прекратяване на наказателното производство за подкуп за сегашната оправдателна присъда за набедяване. Настойчивостта на това възражение в касационната жалба или в нейна подкрепа изглежда още по-неприемлива, след като се види как СГС не само е изпълнил указанията в отменителното касационно решение, но и ги е обогатил с предложеното свое виждане по този спорен и в теорията въпрос (защо прекратяването на наказателното производство няма задължителна сила извън забраната за non bis in idem по чл.24, ал.1, т.6 НПК). Ръководен от всичко изложено и с оглед на чл.354, ал.1, т.1 НПК ВКС-І н.о. Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивната (нова) присъда № 188 от 1 юли 2014 год. по внохд 587/14 на Софийския градски съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: /СЛ