8 Р Е Ш Е Н И Е № 67 гр. София, 09.12.2019 год. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в публичното заседание на шестнадесети април две хиляди и деветнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА АННА БАЕВА при участието на секретаря София Симеонова, като разгледа докладваното от съдия Костадинка Недкова т. дело N 1553 по описа за 2018г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „АЛИАНЦ ЛИЗИНГ БЪЛГАРИЯ” АД, [населено място], срещу решение № 2539/06.12.2017г. по в.т.д. № 1207/2016г. на Апелативен съд – София, с което, след частична отмяна на решение № 7 от 29.04.2015г. по т.д. № 34 от 2014г. на СГС, е отхвърлен предявения по реда на чл.422 ГПК от дружеството - жалбоподател срещу „ЮТОРУС” АД иск за установяване, че ответникът му дължи сумата 32 224,14 евро – част от главница по запис на заповед, издаден на 30.07.2009г., ведно със законната лихва считано от 18.01.2013г. до окончателното й изплащане. Касаторът поддържа, че решението е неправилно, поради нарушение на материалния закон – чл.89 ЗЗД и чл.343 ТЗ, и е необосновано. Не споделя възприетото от въззивния състав, че след противозаконното отнемане на моторното превозно средство, осъществено след редовното сключване на договора за финансов лизинг, договорът се счита за прекратен и по него не се дължат повече плащания. Счита, че в настоящия случай следва да намери приложение разпоредбата на чл.343 ТЗ, съгласно която рискът от случайното погиване или повреждане на вещта се носи от лизингополучателя. Позовава се на решение № 24 от 21.06.2016г. по т.д. № 1526 от 2014г. на І ТО на ВКС. Сочи, че съгласно т.8.2 от ОУ на лизингодателя, „АЛИАНЦ ЛИЗИНГ БЪЛГАРИЯ” АД, всички рискове от притежаването, ползването, повреждането, погиването и отнемането на лизинговата вещ остават за сметка на лизингополучателя. Съгласно т.8.6 от същите ОУ, посегателството от страна на трети лица върху имуществото не освобождава лизингополучателя „ЮТОРУС” АД от задължението му да внася лизинговите вноски. Претендира всички сторени от дружеството съдебни разноски пред трите съдебни инстанции. Ответникът по жалбата и по делото, „ЮТОРУС” АД, счита, че жалбата е неоснователна. С определение по чл.288 ГПК по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение по правните въпроси: „1/ Противозаконното отнемане /кражбата/ на вещта по договор за финансов лизинг обхваща ли се от разпоредбата на чл.343 ТЗ?; 2/ Противозаконното отнемане /кражбата/ на лизинговата вещ представлява ли основание по чл.89 ЗЗД за разваляне на договор за финансов лизинг по право?; 3/ Приложението на чл.20 ЗЗД при тълкуване на клаузи от общите условия към договор. Спрямо на първите два въпроса касационния контрол е допуснат на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК, а по отношение на последния въпрос - по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид оплакванията в жалбата и доводите на страните, с оглед правомощията си по чл.293 ГПК, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Въззивният състав е приел, че процесният запис на заповед, издаден на 30.07.2009г. от длъжника „ЮТОРУС” АД, е редовен от външна страна – съдържа всички реквизити, изискуеми по чл.535 ТЗ. Безспорно е установено, че този запис на заповед обезпечава вземането на лизингодателя - ищец по договор за финансов лизинг на моторно превозно средство с опция за прехвърляне на собственост № 20FLO3595 от 30.07.2009г. Въззивният съд е счел за доказано от фактическа страна, че на 6.08.2009г. лизинговият автомобил е противозаконно отнет от владението на лизингополучателя без негово съгласие, за което е образувано досъдебно производство. Впоследствие на 1.10.2010г. лизинговият автомобил е открит в Република Полша и на 30.08.2011г. е предаден на „АЛИАНЦ ЛИЗИНГ БЪЛГАРИЯ” АД. Обсъдил е сключените в полза на лизингодателя във връзка с лизинговата вещ по процесния договор за финансов лизинг застрахователни полици № 09-0300/020/5000358 и № 01/1/09/9000612/020/0. Посочил е, че с оглед настъпилото застрахователно събитие е заведена щета при застрахователя, като с писмо изх.№ 7-730-00-1493/01.09.2011г. на „АЛИАНЦ ЛИЗИНГ БЪЛГАРИЯ” АД до ЗАД „Алианц България”, предвид връщането на вещта, лизингодателят е потвърдил отказа си от заплащане на обезщетение по заведена щета № 0300/09/020/501021 по застрахователна полица 09-0300/020/5000358 по риск „кражба на МПС”, като претендира от застрахователя единствено възстановяване на нанесените частични щети на открития автомобил. С писмо от 26.04.2012г. лизингодателят е уведомил лизингополучателя, че има падежирани и непогасени задължения в размер на 60 688,72 лева и го е поканил да заплати същите в петдневен срок от получаване на писмото, което е връчено на 27.04.2012г. За да постанови отменително-отхвърлителното си решение, решаващият състав е приел за основателно възражението на ответника, че договорът за лизинг е прекратен, поради противозаконното отнемане на лизинговата вещ, направено с възражението в заповедното производство и с отговора на исковата молба в първоинстанционното производство, поради което ответникът не дължи вноски по договора за финансов лизинг за периода, в който не е ползвал вещта. С противозаконното отнемане на лизинговия автомобил е настъпила обективна невъзможност за изпълнение от лизингодателя на задълженията му по договора за лизинг да осигури свободното ползване на вещта в рамките на срока на договора и да прехвърли на лизингополучателя собствеността на лизинговата вещ в уговорения срок, което води до разваляне на договора по право, на основание чл.89, ал.1 ЗЗД. С оглед на това е прието, че не е налице неизпълнение на задълженията по договора от страна на лизингополучателя след прекратяването му по реда на чл.89, ал.1 ЗЗД, поради което не дължи от този момент заплащане на лизингови вноски. Същевременно съдът е приел, че не може да намери приложение разпоредбата на чл.343 ТЗ, тъй като не е налице случайно погиване на вещта или повреждането й. Посочено е, че в т.8.2 от Общите условия на лизингодателя е уговорено, че „всички рискове от притежаването, ползването, повреждането или погиването на имуществото, вкл. отнемането в полза на държавата и / или на трети лица са за сметка на лизингополучателя”, а в т.8.6 от същите условия е уговорено, че „конфискацията и задържането на лизинговото имущество от надлежен орган, посегателството от страна на трети лица или възникването на непреодолима сила не освобождават лизингополучателя от задължението му да плаща лизинговите вноски” т.е. не е уговорено изрично, че лизингополучателят носи риска и при противозаконно отнемане на вещта от трето лице, поради което не може да се обоснове отговорността на лизингополучателя в конкретния случай. Въз основа на изложеното е направен извод, че не е налице задължение на ответника по каузалната сделка в претендирания размер, поради което е прието, че същият не дължи плащане и по процесния запис на заповед. По първи и втори правни въпроси: При наличие на случайно събитие или непреодолима сила е налице обективна невъзможност за изпълнение, като неблагоприятните последици от нея са за сметка или на длъжника, или на кредитора, съобразно правилата за риска. Нормите, уреждащи риска, са диспозитивни, поради което страните могат да уговорят нещо различно. При двустранните договори общото правило е, че рискът се носи от длъжника. То се съдържа в чл.89 ЗЗД, като изречение първо регламентира последиците при пълна невъзможност за изпълнение, а изречение второ - при частична такава. Съгласно, чл.89, изр. 1-во ЗЗД, при пълна невъзможност за изпълнение, с настъпването й договорът се прекратява по право занапред, страните се освобождават от задълженията си, като рискът се носи от длъжника, тъй като понесените от него вреди остават за негова сметка. Така при погиване изцяло или отчасти на наетата вещ, разпоредбата на чл.231, ал.3 ЗЗД препраща към правилата на чл.89 ЗЗД, като рискът се носи от длъжника - наемодател, чиято престация да предостави ползването на вещта не може да се изпълни, поради обективни причини. Това правило се прилага и при оперативния лизинг – арг. чл.347, ал.2 ТЗ. Няма обща норма относно случаите, в които рискът при обективна невъзможност за изпълнение се носи от кредитора, като регулацията е с отделни разпоредби. Една от тях е нормата на чл.343 ТЗ, която предвижда, че рискът от случайното погиване или повреждане на вещта при финансов лизинг е за лизингополучателя - кредитор. Подобно правило се съдържа и в чл.205, ал.1 ЗЗД, според което, при продажба на движими вещи на изплащане и запазване на собствеността от продавача, рискът се носи от купувача - кредитор от момента на предаването на вещта, от който момент той понася неблагоприятните последици от погиването или повреждането на вещта, независимо, че тя не е негова собственост, като следва да заплати изцяло цената по договора. В случаите, в които рискът се носи от кредитора (чиято престация е възможна), не могат да се приложат правилата на чл.89 ЗЗД, тъй като те уреждат последиците при носене на риска от длъжника. Развалянето на двустранен договор по чл.89, изр. 1-во ЗЗД е следствие на това, че рискът от случайното събитие по този договор тежи върху длъжника - върху страната, която се освобождава от задължението си, поради обективна невъзможност то да бъде изпълнено. Тъй като рискът е за длъжника, той не може да получи насрещната престация, поради което задължението на другата страна по договора също се погасява, предвид синалагматичната връзка между престациите на страните. Именно с оглед на това, когато рискът при пълна обективна невъзможност за изпълнение е за длъжника, правилото на чл.89, изр.1-во ЗЗД предвижда, че договорът се прекратява по право. Когато обаче кредиторът носи неблагоприятните последици от случайното събитие, тъй като задължението му не е погасено, поради обективна невъзможност, той следва да го изпълни, но срещу него няма да получи (изцяло или частично) изпълнение от другата страна по договора. Ето защо, когато рискът е за кредитора, договорът не се разваля (прекратява) по чл.89, изр.1-во и 2-ро ЗЗД. Ако при настъпване на случайно събитие по договор за финансов лизинг се приложи чл.89 ЗЗД, означава да се игнорира специалното правило на чл.343 ТЗ, според което рискът е за кредитора, освен ако страните по договорен път изрично не са го дерогирали. Това правило произтича от факта, че договорът за финансов лизинг представлява „кредит във вещева форма по избор на лизингополучателя”, като рискът се носи от лизингополучателя, независимо от наличието или не на включена клауза за изкупуване – в този смисъл решение № 170 от 23.07.2012г. по т. д. № 806/2010г. на II т.о. на ВКС. Клаузата за изкупуване не представлява съществен елемент, както на договора за оперативен лизинг, така и на договора за финансов лизинг. В чл.343 ТЗ се съдържа общо правило за разпределение на последиците от риска при обективна невъзможност за изпълнение на договор за финансов лизинг, което е приложимо при всички проявни форми на случайно събитие, а не само за конкретно изброените в нормата хипотези на случайно погиване или повреждане на вещта, което е видно и от наименованието на разпоредбата - „Риск”. Кражбата, съгласно чл.194, ал.1 НК, е отнемане на чужда движима вещ от владението на другиго без негово съгласие с намерение противозаконно да я присвои. Тя е непредвидимо и непредотвратимо действие, което не може да се вмени във вина на длъжника и води до невъзможност същият да изпълни, поради което се явява случайно събитие. В тази насока е и решение № 817 от 26.11.2009г. по гр.д. № 1126/2008г. на IV г.о. на ВКС, в което е прието, че противоправното отнемане на отдадената в заем вещ представлява непредвидимо и непреодолимо действие на трето лице – случайно събитие. Предвид изложеното, настоящият състав на ВКС дава следните отговори на първите два въпроса: Противозаконното отнемане (кражбата) на лизинговата вещ по договор за финансов лизинг се обхваща от разпоредбата на чл.343 ТЗ. Кражбата не представлява основание по чл.89, изр.1-во и изр. 2-ро ЗЗД за разваляне на договор за финансов лизинг, освен ако страните по договорен път не са дерогирали правилото на чл.343 ТЗ. По трети правен въпрос: По въпроса за приложението на чл.20 ЗЗД е формирана безпротиворечива практика на ВКС по реда на чл.290 ГПК: решение № 502 от 26.07.2010г. по гр. д. № 222/2009г. на ІV г.о.; решение № 546 от 23.07.2010г. по гр. д. № 856/2009г. на ІV г.о.; решение № 504 от 26.07.2010г. по гр. д. № 420/2009г. на ІV г.о.; решение № 16/ 28.02.2013г. по т.д. № 218/ 2012г. на II т.о.; решение № 220 от 31. 07. 2014г. по гр. д. № 6126/2013г. на ІV г.о.; решение № 134 от 25. 06. 2014г. по гр. д. № 6886/2013г. на ІІІ г.о.; решение № 430 от 20. 01. 2015г. по гр. д. № 1673/2014г. на ІV г.о.; решение № 106 от 16.07.2018г. по гр. д. № 4088/2017г. на III г. о. и др. Според цитираната практика на ВКС, която се споделя от настоящия състав, при спор относно точния смисъл на договорни клаузи съдът е длъжен да извърши тълкуване на договора, при спазване на предвидените в чл. 20 ЗЗД критерии - при тълкуването да се търси действителната воля на страните; отделните уговорки в договора да се тълкуват във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от целия договор и при съобразяване целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. При всяко тълкуване съдът е задължен да изясни само изявената воля на страните, а не предполагаемата воля и не може да подменя нейното съдържание. При несъответствие между общите и особените условия, се прилагат последните. Когато договорът е сключен при общи условия, които обвързват страните, те се тълкуват по правилата на чл.20 ЗЗД. По основателността на касационната жалба: Във връзка с направеното от ответника по иска относително възражение за недължимост на вземането по процесния запис на заповед от 30.07.2009г., е прието за безспорно установено по делото с оглед клаузата на т.8.5 от ОУ на подписания между поемателя и издателя договор за финансов лизинг на лек автомобил № 20FLO3595 от 30.07.2009г, че ценната книга е издадена като обезпечение на вземанията по договора за лизингови вноски (включващи главница, лихви и ДДС). Договорът има за предмет индивидуално определен лек автомобил и е сключен за срок от 5 години във връзка с поръчка на лизингополучателя от 29.07.2009г. Безспорни по делото са и следните факти: противозаконно отнемане на лизинговата движима вещ на 06.08.2009г. от лизингополучателя; образуване на 07.08.2009г. на преписка по щета при застрахователя по застраховка „Пълно каско” на автомобила по молба на лизингодателя; откриване на откраднатия автомобил в Република Полша на 01.10.2010г.; връщане на автомобила на лизингодателя на 30.08.2011г.; заплащане от застрахователя на лизингодателя на обезщетение за нанесените щети върху автомобила и за разноските по транспортирането му; отправяне на покана от лизингодателя до лизингополучателя на 26.04.2012г. за заплащане на лизингови вноски от 60 688,72 лева с ДДС, съдържаща и волеизявление за прекратяване на договора, ако не бъде заплатена сумата; продажба на автомобила от лизингодателя на трето лице. При така установената фактическа обстановка и с оглед дадените отговори на първите два правни въпроса, въззивната инстанция в нарушение на материалния закон – чл.89 ЗЗД и чл.343 ТЗ, е приела, че договорът за финансов лизинг е прекратен по право с кражбата на лизинговата вещ, както и че разпоребдата на чл.343 ТЗ не съдържа общо правило за разпределение на риска на кредитора при обективна невъзможност за изпълнение. В противоречие с чл.20 ЗЗД е и направеното тълкуване от решаващия състав на клаузите на т.8.2 и т.8.6 от ОУ на договора. В т.8.2 от ОУ е уговорено, че всички рискове от притежаването, ползването, повреждането и / или погиване на имуществото, включително отнемането в полза на държавата и / или трети лица/ са за сметка на лизингополучателя, считано от момента на предаване на лизинговото имущество. В т.8.6 от ОУ е предвидено, че посегателството от страна на трети лица не освобождава лизингополучателя от задължението му да плаща лизинговите вноски. Цитираните уговорки в ОУ имат за предмет разпределение на риска между страните в хипотези на настъпване на случайно събитие. При тълкуване на клаузите поотделно и в тяхната взаимна връзка, настоящият състав на ВКС намира, че в ОУ е изразена воля на страните, при всяко неправомерно посегателство върху вещта от трети лица, каквото несъмнено е кражбата, рискът от лишаване на лизингополучателя от ползването на вещта /пълно или частично/ да се носи от него като кредитор на обективно невъзможната престация. От изложеното по-горе следва, че както по силата на закона – чл.343 ТЗ, така и въз основа на договореното между страните в ОУ към процесния договор за финансов лизинг, при кражбата на лизинговата вещ рискът е за лизингополучателя. Решаващият състав е игнорирал и факта на намиране и връщане на откраднатата лизингова вещ на лизингодателя преди изтичането на срока на договора за лизинг, поради което е достигнал до неправилния извод, че с кражбата на вещта е налице пълна, а не частична обективна невъзможност за изпълнение на задължението на лизингодателя да предостави ползването на вещта за целия остатък от срока на договора. Дори при наличие на частична обективна невъзможност за изпълнение на задължение, за която рискът се носи от длъжника, какъвто не е настоящият случай, развалянето на договора не става ex lege – арг. чл.89, изр .2-ро ЗЗД (по съдебен ред) и чл.306, ал. 5 ТЗ (с едностранно волеизявление при непреодолима сила, като вид случайно събитие), като условие за прекратяването на правоотношението е кредиторът да няма интерес от частичното изпълнение. Когато откраднатата лизингова вещ е намерена преди изтичане на срока на договора за финансов лизинг, е налице частична невъзможност за изпълнение от страна на лизингодателя на задължението му да предостави за срока на договора ползването на вещта. Престацията е за продължително изпълнение, поради което невъзможността за изпълнение на част от нея няма временен характер. Да се приеме противното, би означавало и да се допусне спиране и отлагане на изпълнението на невъзможната част по чл.306, ал.4 ТЗ, което на практика би довело до недопустим резултат - удължаване на срока на договора. При частична невъзможност за предоставяне на ползването на вещта за част от срока на договора за финансов лизинг в хипотеза на противозаконното й отнемане, лизингополучателят (кредитор по отношение на частично невъзможната престация) дължи заплащане на лизинговите вноски за този период, тъй като рискът е за него. Ето защо, за периода от кражбата до връщането на лизинговата вещ на лизингодателя по договора за финансов лизинг, лизингополучателят дължи заплащане на възнаграждението по договора (лизинговите вноски) за този период. След връщане на колата на лизингодателя на 30.08.2011г., е налице виновно неизпълнение на задължението му да предостави ползването на вещта на лизингополучателя, поради което след 30.08.2011г. не му се дължи възнаграждение за ползване на автомобила. Направеното от лизингодателя през 2012г. волеизявление за разваляне на договора по чл.87, ал.1 ЗЗД, което на основание чл.88 ЗЗД би имало действие занапред, е ирелевантно за спора относно дължимостта на сумата по записа на заповед, тъй като ценната книга има обезпечителна функция само по отношение на вземането за лизингови вноски, но не и по отношение на вземания за обезщетения или неустойки, свързани с развалянето на договора. Следва да се има предвид и факта, че правилата за риска са приложими единствено при невиновна невъзможност за изпълнение, но не и при прекратяване на облигационното правоотношение по вина на една от страните. С оглед изложеното, заключението на вещото лице по ССЕ, погасителния план по договора за лизинг и обхвата на обезпечението на записа на заповед – само по отношение на лизинговите вноски, настоящият състав на ВКС намира, че по менителничния ефект се дължи сумата от 20 107,25 евро, в който размер възлизат незаплатени лизингови вноски с ДДС за периода до 30.08.2011г. по договора за финансов лизинг, дължими в съответствие с правилата за риска, който при обективна невъзможност да се ползва вещта се носи от лизингополучателя, както на основание чл.343 ТЗ, така и на основание т.8.2 и т.8.6 от ОУ към договора за финансов лизинг огт30.07.2009г. Предвид горното, въззивното решение, поради незаконосъобразност, трябва да бъде отменено частично, като се признае за установено, че в полза на ищеца съществува вземане по процесния запис на заповед в размер на 20 107,25 евро, ведно със законната лихва, считано от 18.01.2013г. до окончателното й изплащане. В останалата отхвърлителна част обжалваният акт следва да бъде потвърден. С оглед изхода на спора, на ищеца следва да се присъдят разноски в размер на: 805,25 лева – държавна такса за касационното поризводство при обжалваем интерес от 32 224,14 евро; 918,37 лева – държавна такса и юрисконсултско възнаграждение за заповедното производстдво, изчислени пропорционално на уважената част от иска, при пълен размер на претенцията от 45 750,76 евро. Водим от горното, на основание чл.293 ГПК, Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, Р Е Ш И ОТМЕНЯ решение № 2539/06.12.2017г. по в.т.д. № 1207/2016г. на Апелативен съд – София в частта, в която, след частична отмяна на решение № 7 от 29.04.2015г. по т.д. № 34 от 2014г. на СГС, е отхвърлен предявения по реда на чл.422 ГПК от „АЛИАНЦ ЛИЗИНГ БЪЛГАРИЯ” АД срещу „ЮТОРУС” АД иск за установяване, че „ЮТОРУС” АД дължи на „АЛИАНЦ ЛИЗИНГ БЪЛГАРИЯ” АД сумата 20 107,25 евро – част от главница по запис на заповед, издаден на 30.07.2009г., ведно със законната лихва, считано от 18.01.2013г. до окончателното й изплащане; както и в частта, в която „АЛИАНЦ ЛИЗИНГ БЪЛГАРИЯ” АД е осъден да заплати на „ЮТОРУС” АД разноски за въззивното производство в размера над 787,46 лева до 1262 лева. ПРИЗНАВА за установено по предявения от „АЛИАНЦ ЛИЗИНГ БЪЛГАРИЯ” АД срещу „ЮТОРУС” АД по реда на чл. 422, ал.1 ГПК иск, че „ЮТОРУС” АД, ЕИК[ЕИК], дължи на „АЛИАНЦ ЛИЗИНГ БЪЛГАРИЯ” АД, ЕИК[ЕИК], сумата 20 107,25 евро – главница по запис на заповед, издаден на 30.07.2009г., ведно със законната лихва считано от 18.01.2013г. до окончателното й изплащане. ОСЪЖДА „ЮТОРУС” АД, ЕИК[ЕИК], да заплати на „АЛИАНЦ ЛИЗИНГ БЪЛГАРИЯ” АД, ЕИК[ЕИК], разноски за заповедното и исковото производство в размер общо на 1723,62 лева. ПОТВЪРЖДАВА решение № 2539/06.12.2017г. по в.т.д. № 1207/2016г. на Апелативен съд – София в останалата му част. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.