Ключови фрази

1

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 120

[населено място], 18.03.2022 г.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение в закрито заседание на първи март през две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА

като разгледа докладваното от съдия Цолова ч.т.д.№2749/21г.,за да се произнесе,взе предвид следното:

Производството е по чл.274 ал.3 от ГПК.
Образувано е по подадена от Д. Х.М., в качеството му на синдик на Еър лоджистикс лимитед Инк. /в производство по несъстоятелност/, Съединени американски щати, чрез процесуалния му представител адв.З. Т., частна касационна жалба срещу определение №2328/01.09.2021г. по ч.гр.д.№1731/21г., с което Софийски апелативен съд е потвърдил определение №13728/27.08.2020г. по гр.д.№2327/20г. по описа на Софийски градски съд,с което е прекратено производството по делото на основание чл.129 ал.3 вр. чл.127 ал.1 т.4 и т.5 и чл.128 т.1 ГПК,като е върната подадената от него срещу Държавата и Върховен касационен съд искова молба.
С частната касационна жалба се твърди,че атакуваното определение на въззивния съд представлява злоупотреба с правосъдна власт и отказ от правосъдие. Частният касатор счита,че е изпълнил всички указания, дадени му от първоинстанционния съд, като е посочил основанията, обуславящи търсенето на отговорност от двамата ответници и позволяващи правилната квалификация на исковете с посочването на конкретните нарушения на правото на ЕС и на тълкувателната практика на Съда на ЕС, а с определенията си съдът, в лицето на двете инстанции, неправомерно заобикаля исканията му, като прекратява делото.Твърди,че прекратяването на делото поради обоснована от двете инстанции „неяснота на основанията и предмета“ на предявените искове е преднамерено, тъй като чл.4 ал.2 ЗОДОВ предвижда солидарна отговорност за двамата ответника, а съдът не е овластен предварително да се произнася по основанието и предмета на исковата защита, както и по въпросите за защитимия правен интерес, пасивната и активната легитимация, а е следвало да извърши проверка за наличието им въз основа на представените от ищеца доказателства.Излага съждения,че в етапа проверка на редовността на исковата молба преди процесът да е навлязъл в етап на разглеждане и решаване на предварителните въпроси по делото /свързани с отправеното към съда искане за преюдициално запитване/ правото на ищеца на исков процес не може да бъде санкционирано по причина на неяснота на основанията и предмета на исковата защита, без те да бъдат подложени на проверка за съответствие с правото на ЕС. В частната касационна жалба се сочат единадесет въпроса, които частният касатор счита за преюдициални и поставяйки ги в раздел, озаглавен като „чл.267 §3 ДФЕС“, иска от настоящия състав да се произнесе, като даде съгласувано с правото на ЕС и с тълкувателната практика на Съда на ЕС тълкуване на чл.127 , чл.128, чл.129, чл.130, чл.215, чл.629 ал.1 ГПК:
1.Трябва ли чл.6§1 ДЕС да се тълкува в смисъл,че не допуска национална правна уреда /национална съдебна практика/, която възпира ефективността на принципа за лоялно сътрудничество в съдебните производства, водени пред национална юрисдикция на държава-членка на Съюза за поправяне на вредите, причинени от нарушаване на Договорите?;
2.Трябва ли чл.6 §1 ДЕС да се тълкува в смисъл,че не позволява на национална правна уреда /национална съдебна практика/, която изключва от проверката за редовност на предявените по чл.4 §3 ДЕС искове приложението на преюдициалния инструментариум от чл.267 ДФЕС, да санкционира съдебното производство по тези искове като нередовно,поради неизясненост на основанията от предявената пред съд отговорност за нарушаване правото на ЕС?;
3.Трябва ли чл.6 §1 ДЕС да се тълкува в смисъл,че не допуска национална правна уреда /национална съдебна практика/, която в случаите на упражнено пред съда на държава-членка на Съюза право за поправяне на вредите, причинени от нарушаване на основните свободи и права, признати от Договорите, отказва извършването на проверка за съответствие на действията и актовете на държавата, стоящи в основата на тази отговорност, с правото на ЕС и с тълкувателната практика на Съда на ЕС?;
4. Трябва ли чл.6 §1 ДЕС да се тълкува в смисъл,че не допуска национална съдебна практика, която води до противопоставяне на релевантността на обстоятелствата от фактическия състав на предявената по исков път отговорност за нарушаване правото на ЕС; заобикаляне на изискваните от Договорите процедури – чл.64 §1 и чл.65 §3, чл.107 ДФЕС; чл.267 ДФЕС; чл.6 §1 ДЕС; чл.17, чл.21, чл.47, чл.52, чл.53 и чл.54 от Хартата за на основните права на ЕС – и по този начин възпрепятства интересите на правосъдието?;
5. Трябва ли понятието „злоупотреба с правосъдна власт“ от обхвата на закрепената с чл.54 от Хартата забрана да се тълкува в смисъл,че не допуска употребата от страна на съдилищата на ЕС на законите на ЕС, съответно на националните закони на държавите-членки по начин,който води до „extra legem“ и „contra legem“ ограничителни и възпиращи основните свободи и права от Договорите мерки и по – специално до ограничаване и възпиране правото на иск за поправяне на вредите, причинени на тези свободи и права от нарушаване правото на ЕС?;
6. Трябва ли чл.6 §1 ДЕС, разглеждан в контекста на чл.63-чл.65 и на чл.107 ДФЕС, да бъде тълкуван в смисъл,че не допуска национална правна уреда /национална съдебна практика/, която въз основа на конституционно установените органи на държавите-членки на Съюза, съответно на организациите и лица, действащи като еманация на държавата – отказва правото на съд на предявените срещу държавата искове, основани на неизпълнение на задълженията,произтичащи от Договорите и на нарушаване свободата на движение на капитали и на регламента на държавните помощи?;
7. Трябва ли установеният от чл.2, чл.4 §3, чл.6 §1 и чл.19 §1 ДЕС и чл.267 §3 ДФЕС принцип за лоялно сътрудничество да се тълкува в смисъл , че не допуска освобождаване на националната юрисдикция на държава-членка на ЕС, която действа като последна съдебна инстанция, чиито актове не подлежат на обжалване, от отговорност за нарушаване правото на ЕС по причина на това,че оставените от тази национална юрисдикция в сила и действие ограничителни мерки спрямо основните свободи и права от Договорите, са наложени от по-долните съдебни инстанции?;
8. Трябва ли чл.63-чл.65 , чл.107 ДФЕС и чл.6 §1 ДЕС да се тълкуват в смисъл,че не позволяват на национална правна уреда /национална съдебна практика/, която предоставя на държавата, съответно на националната юрисдикция, действаща като последна инстанция, съдебен имунитет срещу искове, основани на нарушаване на установените с тях основни свободи и права? И ако отговорът на този въпрос е положителен – Кои са критериите, с които Договорите класифицират дадена дейност на държавата, на нейните органи, агенции, еманации, като дейност „облечена със съдебен имунитет“?;
9. Трябва ли принципът за лоялно сътрудничество да се тълкува в смисъл,че неизпълнението на задълженията на държавите-членки на ЕС и на националните юрисдикции , възложени им от Договорите / чл.63-чл.65 , чл.107, чл.267 §3 ДФЕС и чл.6 §1 ДЕС/ е въпрос от международната компетентност на съдебната система на Съюза /чл.19 §1 ДЕС/, съответно на Европейската комисия /чл.17 §1 ДЕС и чл.258 ДФЕС/ и как упражняването на тази международна компетентност, съответно отказът от нейното упражняване, се съотнася към международната компетентност на юрисдикциите, определени по силата на чл.216 ДФЕС от международните договори, по които страни са ЕС и трети на ЕС държави в случаите, когато засегнатите свободи и права попадат в обхвата на това международно право?;
10. Трябва ли чл.53 от Хартата да се тълкува в смисъл,че съдилищата на държавите-членки имат задължението да прилагат установените по силата на чл.6 §1 ДЕС, на чл.64 §1 и на чл.267 ДФЕС общностни стандарти, когато пред тях, в рамките на международната компетентност на съдебната система на ЕС, е повдигнат иск от производството по несъстоятелност, с националност трета на ЕС държава, за поправяне на вреди, причинени на тази несъстоятелност от нарушаване на признати й от Договорите свободи и права?;
11. Трябва ли чл.6 §1 ДЕС и по-специално принципа за лоялно сътрудничество да се тълкуват в смисъл, че задължителността на общностните стандарти от отговорността за нарушаване на основните свободи и права на несъстоятелността, с националност трета на ЕС държава се простира и по отношение на задължителните по силата на международното право, което съгласно чл.216 ДФЕС е част от правото на ЕС; защитимия общ интерес на правосъдието, дефиниран от международното право и от законите на третата на Съюза държава – стандарти, в случаите, когато тези основни свободи и права са с еквивалентна ценност за правото на защита пред съд, според международното право, имплементирано в законите и в правната система на ЕС и на третата на Съюза държава?
В частната касационна жалба се прави искане тя да бъде допусната до касационно разглеждане, да се насрочи делото в открито съдебно заседание за изслушване на процесуалния представител на ищеца, като обжалваното определение бъде отменено като неправилно, поради допуснато особено съществено нарушаване на процесуалния закон и делото – върнато на състава на Софийски градски съд за продължаване на съдопроизводствените действия и произнасяне по същество.
В приложеното към частната касационна жалба писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК вр. чл.274 ал.3 ГПК частният касатор се позовава на основанията за достъп до касационен контрол по чл.280 ал.2 предл.3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното определение, чл.280 ал.1 т.2 ГПК – противоречие с актовете на Съда на ЕС и чл.280 ал.2 предл.2 ГПК – недопустимост – и трите, представляващи, според частния касатор, основни характеристики на „злоупотребата с правосъдна власт“. Във връзка с това се прави искане за отправяне на искане до Съда на ЕС за преюдициално тълкуване по въпросите: Трябва ли чл.6 §1 ДЕС и в частност чл.54 от Хартата да се тълкуват в смисъл такъв, че забраната за злоупотреба с власт включва и злоупотребата с правосъдна власт от страна на националните юрисдикции, пред които е предявен иск за защита на основните свободи и права, основани на чл.63 – чл.65 ДФЕС, предмета на който иск включва и отговорността на държавата за нарушаване на чл.107 ДФЕС и отговорността на националната юрисдикция, действаща като последна инстанция, чиито актове не подлежат на обжалване, за нарушаване съдебните функции, възложени на държавите-членки на ЕС от чл.4 §3, чл.6 §1 и чл.19 §1 ДЕС и чл.267 §3 ДФЕС? и Трябва ли чл.6 §1 ДЕС 5и чл.54 от Хартата да се тълкуват в смисъл такъв, че забраната за злоупотреба с правосъдна власт включва критериите „contra legem“ , „extra legem“, „противоречие с тълкувателната практика на Съда на ЕС“ и „отказ от правосъдие“?
Очевидната неправилност на определението частният касатор извежда от твърденията си ,че в него не се сочи кои са процесуалните действия, с които съдът е осъществил проверката на основанията от исковата молба, за да приеме, че те са неясни; не се сочи в какво се състои неяснотата, кои от елементите от фактическия състав на отговорността се нуждаят от изясняване и дали се касае за неяснота от фактическо или правно естество. Твърди, че основанията на исковете му се извеждат от фактите по употребените задгранични фондове от несъстоятелността на Еър лоджистикс лимитед Инк. за оказване подкрепа на трети местни лица, ефектът от която нерегламентирана държавна помощ ответникът Върховен касационен съд е третирал като основание за запазване действието на ограничителни мерки /прекратено по реда на чл.632 ал.4 ТЗ производство по несъстоятелност на „Еър пропърти дивелопмънт“АД /, приложени в нарушение на чл.63 – чл.64 §1 ДФЕС и на чл.17 и чл.52 от Хартата срещу и във вреда на несъстоятелността на Еър лоджистикс лимитед Инк. Поддържа,че потвърждаването на определението на СГС за прекратяване на производството по делото въззивният съд е мотивирал, като е извадил чл.63 – чл.65 и чл.107 ДФЕС от обхвата на чл.4 §3 и чл.6 §1 ДЕС и на чл.267 §3 ДФЕС на която „въздушна основа“ в условията на „очевидна неправилност“ е изградил „имунитет на двамата ответника“, което положение, с оглед критериите „contra legem“ и „extra legem“, подлежи на проверка в касационното производство. Допълнително частният касатор се позовава на неизвършена от въззивния състав в условията на неограничен въззив и въз основа на ангажираните с исковата молба доказателства проверка за релевантност на обстоятелствата, от които произтича отговорността на втория ответник, нито е дал конкретни указания за отстраняване на фактическа празнота в основанията на исковете,с което е допуснал процесуално нарушение.
Във връзка със сочения допълнителен критерий за допустимост – противоречие с практиката на Съда на ЕС /чл.280 ал.1 т.2 ГПК/ частният касатор „препраща“ към : 1. Въпроса за условията от отговорността на държавите –членки и техните юрисдикции, произтичаща от нарушаване правото на ЕС и установените от това право основни свободи и права, разгледан в касационната жалба; 2. Въпросите за съдебната функция на държавите-членки и за нейната роля за утвърждаване ефективността на основните свободи и права, закрепени в чл.63- чл.65 и чл.107 ДФЕС, чл.6 §1 ДЕС и чл.47, чл.51- чл.54 от Хартата, разгледани в касационната жалба; 3. Преюдициалните въпроси по чл.267 ДФЕС, отнасящи се до тълкуването на чл.6 §1 ДЕС, поставени в касационната жалба и 4. Преюдициалните въпроси по чл.267 ДФЕС, отнасящи се до тълкуването на чл.62, чл.64 §1 и чл.107 ДФЕС, поставени в касационната жалба.
Недопустимостта на обжалвания въззивен съдебен акт частният касатор обосновава с довода за допуснато съществено процесуално нарушение – разглеждане и произнасяне с прекратително определение без участието на прокурор, който е задължителен участник в производството, съгласно изискването на чл.10 ал.1 ЗОДОВ.
Частната касационна жалба е подадена в установения срок срещу подлежащ на обжалване по посочения ред съдебен акт от легитимирана да обжалва въззивното определение страна,което я прави допустима.
За да потвърди обжалваното пред него определение на първоинстанционния съд,с което е върната подадената искова молба и е прекратено производството по делото, с определението си съставът на Софийски апелативен съд е констатирал,че с исковата молба,подадена от процесуалния представител на ищеца и предявена срещу Министъра на финансите и Върховен касационен съд, е поискано съдът да установи,че „изработеното и приложено по т.д.№730/2013г.“ /на Шуменски окръжен съд/ „ad hoc правило фактическо изчерпване на паричната маса“ /на „Еър пропърти девелопмънт“АД/, нарушава чл.63 , чл.65 §3 чл.216 и чл.267 ДФЕС, съображения /1/, /13/, /17/, /23/, /27/, чл.2 б.з, чл.3,чл.4 §2 б.м, чл.5 §4, чл.13, чл.20, чл.26,чл.30, чл.31 и чл.35 от Регламент /ЕО/ №1346/2000 на Съвета относно производството по несъстоятелност, чл.6 §1 ЕКПЧ, чл.1 от Протокол №1 от ЕКПЧ, чл.52 и чл.53 от Хартата за основните права на ЕС, както и решенията на СЕС; да осъди на основание чл.4 §3 ДЕС двамата ответници да платят заедно и поотделно обезщетение в размер на 113 821 858 лв., лихви, натрупани до внасянето на исковете, както и справедливо обезщетение за направените от ищеца разходи по производството по несъстоятелност на „Еър пропърти девелопмънт“АД, ведно с разноските по настоящото дело. Въззивният състав е установил,че с разпореждания от 26.02.2020г., от 27.05.2020г. и от 30.07.2020г. съставът на СГС последователно е давал указания на ищеца да уточни всеки един иск поотделно – обстоятелствена част и петитум, съобразно ГПК и действащото национално законодателство – кратко и ясно, да уточни петитума на исковете конкретно по пера и да посочи сума на претенцията срещу всеки един от ответниците, да посочи обстоятелствата, от които произтича отговорността на всеки един от ответниците, да уточни приложимите норми от националното и европейското законодателство, да уточни дали сумите се претендират при условията на разделност или солидарност, да представи пълномощно и внесе държавна такса. Във връзка с така дадените указания е установено,че ищецът е подавал молби, в които е посочил,че установителният иск се основава на „явното и съществено нарушение“ на посочените в исковата молба текстове от ДФЕС, ЕКПЧ, Хартата и решенията на СЕС,а с оглед спецификата на процесния случай – на „ограничителния и възпиращ ефект върху правата от несъстоятелността на Еър лоджистикс лимитед Инк.“, без да уточнява в какво се състои този ефект; че първият осъдителен иск е за поправяне на вреди, причинени вследствие нарушаването на правото на ЕС в номиналната му стойност , равняваща се на паричната маса от 113 821 858 лв., дължими на несъстоятелността на Еър лоджистикс лимитед Инк.,а периодът на претенцията е от 14.07.2018г. до постановяване на определението на ВКС от 14.03.2019г. /с което решението за прекратяване на производството по несъстоятелност на „Еър пропърти девелопмънт“АД не е допуснато до касационен контрол/; че сумата от 113 821 858 лв. представлява стойност на вредата, причинена на несъстоятелността на Еър лоджистикс лимитед Инк. вследствие прекратяването “без приключване“ на производството по несъстоятелност на „Еър пропърти девелопмънт“АД, в нарушение правото на ЕС.
Въз основа на тези обстоятелства съставът на апелативния съд е приел, че Софийски градски съд е изпълнил задълженията си да провери редовността на исковата молба, като е констатирал, че подадената такава от ищеца не отговаря на изискванията на чл.127 ал.1 и чл.128 ГПК; че въпреки многократно даваните от съда указания и депозирани от процесуалния представител на ищеца уточнителни молби със сходно съдържание, последният не е посочил конкретни действия на ответниците, с които са му причинени твърдените от него вреди, а само е излагано повтарящо се твърдение за нарушаване на правата, произтичащи от норми на европейското право и конкретно на чл.267 §3 ДФЕС. Съобразявайки съдържанието на посочената норма от европейското право, задължаваща националната юрисдикция, чиито решения не подлежат на обжалване, съгласно националното право, да сезира Съда на ЕС, въззивният състав е направил констатация за липса на посочване на конкретен факт, представляващ нарушение на това задължение от втория ответник – Върховен касационен съд. При проверката на извършените от ищеца процесуални действия по изпълнение на указанията на първоинстанционния съд за отстраняване на недостатъци, съставът на апелативния съд не е констатирал и релевирани от ищеца конкретни факти, обуславящи твърдяното от него нарушение на разпоредбата на чл.4 §3 ДЕС, установяваща задължение на държавите-членки да си съдействат при изпълнението на задачите, произтичащи от Договорите, да вземат всички мерки, необходими за гарантиране на изпълнението на задълженията, произтичащи от Договорите или от актовете на институциите на Съюза,както и да му съдействат при изпълнението на неговите задачи, като се въздържат от всякакви мерки, които биха могли да застрашат постигането на целите му. Изведена е и липса на посочване на конкретни факти за извършени от ответника ВКС действия, осъществяващи нарушения на цитираните със съответните текстове от Хартата на основните права на ЕС задължения на държавите-членки – да не създават пречки за упражняване правото на собственост; да не допускат дискриминация, основана на пол, раса, цвят на кожата, етнически или социален произход, генетични характеристики, език, религия или убеждения, политически или други мнения, принадлежност към национално малцинство, имотно състояние, рождение, увреждане, възраст или сексуална ориентация; да не нарушават правото на ефективни правни средства за защита и справедлив съдебен процес. Доколкото, съгласно чл.127 ал.1 т.4 ГПК ищецът има задължение да изложи обстоятелствата, на които се основава искът, като посочи фактите, от които произтича претендираното материално субективно право, което е предпоставка за редовност на исковата молба, липсата на такова посочване е определено , според мотивите на състава, като нередовност на исковата молба, която подлежи на отстраняване. В тази връзка въззивният състав е отчел,че съдът многократно е давал указания за отстраняване на недостатъците, за което ищецът е бил надлежно уведомяван, а с подаваните от него еднообразни и повтарящи се молби, констатираните недостатъци не са били отстранени. Поради това е заключил,че постановеното от първоинстанционния съд определение за прекратяване на производството и връщане на исковата молба е в съответствие с предвидената в чл.129 ал.3 ГПК санкция за процесуалното бездействие на ищеца и поради това – правилно и законосъобразно.
Настоящият състав на Второ търговско отделение на ВКС намира,че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на така постановеното определение на САС.
Първото от сочените от касатора в изложението му по чл.284 ал.3 т.1 ГПК вр. чл.274 ал.3 ГПК основания за извършване на селекцията е в хипотезата на очевидна неправилност на обжалвания въззивен съдебен акт. Съгласно трайно установената съдебна практика на ВКС, това основание намира приложение в случаите,когато съдебният акт страда от такъв съществен негов порок, който позволява на касационната инстанция да отрече правилността му от пръв поглед, без да го подлага на същинска проверка за законосъобразност, тъй като неправилността е обективно и явно установима.Такива биха били случаите, когато например въззивният съд е основал изводите си на правна норма,която е отменена или, макар и да е приложена действащата такава към релевантния момент, смисълът й да е изтълкуван очевидно превратно; решаващият извод да е в явно противоречие с основополагащ принцип на правото или с правилата на елементарната формална логика и др. В представеното от касатора изложение се твърди, че определението е постановено „contra legem“ и „extra legem“, но конкретна обосновка в тази връзка липсва – не се сочи нито конкретна правна норма от приложимото към произнасянето национално законодателство, която да е тълкувана в превратния й смисъл, нито да е приложена от състава на въззивния съд разпоредба, която не е действаща.Видно от мотивационната част на обжалвания съдебен акт, съставът се е позовал на действащи процесуални норми от ГПК, свързани със задължението на съда преди да даде ход на делото по разглеждането му по същество, да отстрани констатирани от него недостатъци от исковата молба, а при неизпълнение – да върне исковата молба. Изпълнението на това задължение на съда, пред който е поставен за разглеждане повдигнатият спор, е в пряка зависимост от необходимостта да бъде точно определен и изяснен предметът на спора с оглед това на страните, които се намират в условията на равнопоставеност в процеса, да е ясно какво трябва да доказват , респ. срещу какво да се защитават. Предпоставката на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК частният касатор е обосновал с оплаквания,че в определението не се сочи кои са процесуалните действия, с които съдът е осъществил проверката на основанията от исковата молба, за да приеме, че те са неясни; че не се сочи в какво се състои неяснотата, кои от елементите от фактическия състав на отговорността се нуждаят от изясняване и дали се касае за неяснота от фактическо или правно естество; че съдът е извадил конкретни разпоредби на ДФЕС от обхвата на чл.4 §3, чл.6 §1 ДЕС и на чл.267 §3 ДФЕС , изграждайки „имунитет на двамата ответника“ ; че въззивният състав е допуснал процесуални нарушения, като не е извършил въз основа на ангажираните с исковата молба доказателства проверка за релевантност на обстоятелствата, от които произтича отговорността на втория ответник, нито е дал конкретни указания за отстраняване на фактическа празнота в основанията на исковете.Всички тези изявления на частния касатор представляват оплаквания за неправилност на въззивния съдебен акт, проверката за наличието на каквато може да бъде извършена след допускането на касационния контрол, но не е основание за селектиране на жалбата в хипотезата на чл.280 ал.2 предл.2 ГПК.
Не се обосновава наличие и на предпоставките за осъществяване на достъпа до касация в хипотезата на чл.280 ал.1 т.2 ГПК. Съгласно чл.280 ал.1 ГПК и възприетото с т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС задължително тълкуване на разпоредбата, до разглеждане по същество от касационната инстанция се допускат въззивни съдебни актове, във връзка с чиито, обуславящи крайния постигнат с тях резултат, разрешения касаторът следва да формулира съответни конкретни въпроси, тъй като именно с тях се определят рамките, в които ВКС дължи произнасяне след селектирането на касационната жалба. От значение за осъществяването на достъпа до касация е, че въпросите следва да са от правен характер, което означава да са обусловили решаващите изводи на въззивната инстанция, като същевременно разрешението им, което касационната инстанция дължи да даде с отговора си, да има общоважимо и общоприложимо към други случаи значение. Въпросите не могат да са хипотетични, а да са от непосредствено значение за изхода на делото, но същевременно да не са от фактологичен характер. Съставът на касационната инстанция нито е длъжен, нито има правото да извежда правни въпроси от твърденията на касатора или от сочените от него факти и обстоятелства,с оглед спазването на принципа за диспозитивното начало,а непосочването на правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване,без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това.
В представеното от частния касатор изложение въпроси, обвързани с и изведени от решаващите изводи на съда, не са формулирани. В §37 от изложението са изброени схематично и в известна степен неясно композирани принципни въпроси / за условията от отговорността на държавите –членки и техните юрисдикции, произтичаща от нарушаване правото на ЕС и установените от това право основни свободи и права, разгледан в касационната жалба; за съдебната функция на държавите-членки и за нейната роля за утвърждаване ефективността на основните свободи и права, закрепени в чл.63- чл.65 и чл.107 ДФЕС, чл.6 §1 ДЕС и чл.47, чл.51- чл.54 от Хартата, разгледани в касационната жалба; преюдициалните въпроси по чл.267 ДФЕС, отнасящи се до тълкуването на чл.6 §1 ДЕС, поставени в касационната жалба и преюдициалните въпроси по чл.267 ДФЕС, отнасящи се до тълкуването на чл.62, чл.64 §1 и чл.107 ДФЕС, поставени в касационната жалба/, които, дори да бъдат прецизирани и уточнени по някакъв начин от настоящия състав на ВКС, не биха имали никаква връзка с решаващите мотиви на въззивния съд,а това ги лишава от характер на обуславящи правни въпроси по смисъла, вложен в нормата на чл.280 ал.1 ГПК.
Формулираните в §47 от касационната жалба единадесет въпроса частният касатор релевира едновременно и с цитиране на нормата на чл.267 §3 ДФЕС, и с искане за извършване на тълкуване от страна на настоящия състав. Поради това тези въпроси следва да бъдат възприети като поставени както в контекста на направено искане за отправяне на преюдициално запитване до Съда на ЕС, така и като обосноваващи общата предпоставка за допустимост по чл.280 ал.1 ГПК.
Разгледани като формулирани в изпълнение на общото изискване на чл.280 ал.1 ГПК, въпросите нямат обуславящ характер, тъй като не са били разрешени от въззивния съд и то по начин, който да е обусловил изхода от обжалването на първоинстанционното определение.Освен това в по-голямата си част въпросите навлизат в същността на поддържаните в исковата молба твърдения и аргументации, които нито са били включени в предмета на обжалване пред въззивния съд, нито могат да бъдат отнесени към релевантните за законосъобразността на обжалваното пред настоящата инстанция определение на САС изводи на съдебния състав. Като неосъществяващи общата предпоставка за допустимост и необвързани с твърдения за разрешаването им в противоречие с конкретни решения на СЕС, въпросите не биха могли да обосноват положително за частния касатор произнасяне и предоставяне на достъп до касационен контрол в хипотезата на чл.280 ал.1 т.2 ГПК.
Определението на СГС не се преценява от настоящия състав на ВКС и като недопустимо. Съдебният акт би бил недопустим, когато е постановен при липса на положителна или при наличие на отрицателна процесуална предпоставка, когато съдът е бил десезиран, когато се е произнесъл по непредявено искане. В настоящия случай въззивният съд се е произнесъл по реда на инстанционния контрол с определение, за което е бил сезиран в законоустановения преклузивен срок с частна жалба от лице, представляващо легитимирана в процеса страна. Следователно обжалваният въззивен съдебен акт е постановен при наличието на всички изискуеми процесуални предпоставки за това. Обстоятелството, че, съгласно изискването на чл.10 ал.1 ЗОДОВ, исковете по чл.2в ЗОДОВ се разглеждат при задължителното участие на прокурор, а по делото такъв не е бил призоваван, не е основание, водещо до недопустимост на въззивното определение. Производството по делото не се е развило във фаза по разглеждането на предявените искове по същество в открито съдебно заседание в състезателен процес, а е приключило на етап извършване на проверка за редовност на исковата молба, при която останалите страни по делото не участват.
Задължението на Върховния касационен съд по чл.629 ал.2 ГПК да отправи преюдициално запитване до Съда на ЕС е изпълняемо единствено в случай,че е преодоляна фазата по извършване на селекцията, т.е. – допуснато е касационно обжалване, а поставеният като преюдициален въпрос е релевантен за изхода на делото и предпоставя правилното с оглед тълкуването и прилагането на съответните норми на европейското право произнасяне на съда при разрешаването на спора по същество /в случая – проверката на правилността на обжалвания съдебен акт/. В този смисъл и доколкото гореизложеното обосновава постановяването на отказ за допускане на касационно обжалване на въззивното определение, настоящият състав не следва да се произнася в хипотезата на чл.629 ал.2 ГПК, като отправя преюдициално запитване до СЕС по формулираните от частния касатор въпроси.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Второ Търговско отделение


О П Р Е Д Е Л И :


НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение №2328/01.09.2021г. по ч.гр.д.№1731/21г. по описа на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.



ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.


2.