Р Е Ш Е Н И Е № 315 Гр. София, 30 септември 2015 год. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в публичното заседание на двадесет и четвърти септември през две хиляди и петнадесета година в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ ЧЛЕНОВЕ: ЛАДА ПАУНОВА МАЯ ЦОНЕВА С участието на секретаря И. Петкова и в присъствието на прокурора М. Михайлова като разгледа докладваното от съдия Цонева наказателно дело № 1051/2015 год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на Глава Тридесет и трета от НПК, образувано по искане на осъдения З. Х. З. за възобновяване на в. н. о. х. д. № 2/2015 год. по описа на Окръжен съд – гр. Враца и за отмяна на постановеното по него решение № 5/27. 01. 2015 год. В искането, основаващо се на чл. 423, ал. 1 и чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК, са изложени доводи за явна несправедливост на наложеното наказание, тъй като не са отчетени всички смекчаващи отговорността обстоятелства. Същевременно се поддържа, че производството пред първата и въззивната инстанция е протекло в отсъствие на осъденото лице, поради което З. е бил лишен от правото да сключи споразумение. Служебният защитник на осъдения – адв. Н., поддържа искането. Счита, че са налице предпоставките за възобновяване на наказателното производство, тъй като делото е разгледано в отсъствие на З., а наложеното наказание е явно несправедливо. Осъденият З. З. моли съда да възобнови наказателното производство, тъй като по време на разглеждане на делото се е намирал извън страната и не е могъл да сключи споразумение. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение, че искането е неоснователно. Сочи, че осъденият сам се е поставил в невъзможност да вземе участие в съдебното производство, тъй като независимо от уведомяването му за първото съдебно заседание е напуснал страната. Акцентира върху обстоятелството, че в издадената Европейска заповед за арест не са дадени гаранции за възобновяване на наказателното производство. Счита, че не е налице явна несправедливост на наложеното наказание и пледира искането да бъде оставено без уважение. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на правомощията си, намери следното: Искането за възобновяване е допустимо, тъй като е направено от процесуално легитимирана страна и има за предмет акт по чл. 419, ал. 1, изр. 1 от НПК. Спазени са сроковете по чл. 423, ал. 1 от НПК и чл. 421, ал. 3 от НПК, тъй като първоинстанционната присъда е влязла в сила на 27. 01. 2015 год., осъденият е задържан от властите на Кралство Швеция на 24. 03. 2015 год., а искането за възобновяване е направено на 12. 06. 2015 год. Разгледано по същество искането е неоснователно. С присъда № 92/03. 12. 2014 год., постановена по н. о. х. д. № 975/2014 год. Районният съд – гр. Враца е признал З. Х. З. за виновен в това, че на 21. 03. 2013 год.в [населено място] при условията на опасен рецидив след предварителен сговор с Д. М. М. и непълнолетните М. Н. К. и А. Е. Т., чрез използване на МПС – л. а. „марка” с ДК № /номер/ отнел чужда движима вещ – агне на стойност 180 лева от владението на К. А. В. без негово съгласие и с намерение противозаконно да го присвои, поради което и на основание чл. 196, ал. 1, т. 2 вр. чл. 195, ал. 1, т. 4 и 5 вр. чл. 194, ал. 1 вр. чл. 29, ал. 1, б. „А” от НК и чл. 54 от НК го е осъдил на четири години лишаване от свобода, като е определил първоначален строг режим на изтърпяване на наказанието в затвор. На основание чл. 70, ал. 7 от НК съдът е постановил З. да изтърпи отделно и остатъка от наказанието, наложено по ч. н. д. № 413/2012 год. на Районен съд – гр. Враца в размер на три месеца и двадесет и шест дни лишаване от свобода, като е определил първоначален строг режим на изтърпяването му в затвор. Първоинстанционният съдебен акт е бил проверен по жалба на служебния защитник на осъдения, като с решение № 5/27. 01. 2015 год. в. н. о. х. д. № 2/2015 год. Окръжният съд – гр. Враца е изменил присъдата в санкционната и част, като е намалил размера на наказанието лишаване от свобода от четири на три години. В останалата част присъдата е потвърдена. Наказателното производство срещу З. З. е било образувано на 25. 04. 2013 год. и с постановление от 15. 05. 2014 год. осъденият е бил привлечен в качеството на обвиняем. Наред с правата му в наказателния процес на З. е било разяснено и задължението му да не променя местоживеенето си и да се явява при призоваване. На същата дата е проведен и разпит на осъдения, при който той е депозирал подробни обяснения, признавайки участието си в инкриминираното деяние. Веднага след това разследващият орган е пристъпил към предявяване на материалите по делото. След внасяне на делото с обвинителен акт в съда същото е било насрочено за 08. 09. 2014 год. Призовката за това заседание е била получена лично от З. З. на 31. 07. 2014 год., като в нея изрично е отбелязано, че делото може да бъде разгледано в негово отсъствие при наличие на основанията по чл. 269 от НПК. На З. е бил връчен и препис от обвинителния акт. Независимо, че е бил известен за датата на съдебното заседание, осъденият не се е явил и не е посочил уважителни причини за отсъствието си. Съдът е преценил, че следва да бъдат предприети действия по издирване на З., поради което не е даден ход на делото и същото е отложено за 08. 10. 2014 год. При извършена справка за задграничните пътувания на осъдения (л. 59 от н. о. х д. № 975/2014 год.) е установено, че той е напуснал страната на 26. 08. 2014 год. и не са налице данни за завръщането му. Наред с това първата инстанция е уведомена (л. 60 от н. о. х д. № 975/2014 год.), че З. е обявен за общодържавно издирване с телеграма № 38643/24. 09. 2014 год. на ГД „КИ”, като местонахождението му не е известно и издирването му продължава. Предвид постъпилата информация за продължаващото издирване на З. и за пребиваването му на неустановен адрес в Кралство Испания (л. 79 от н. о. х д. № 975/2014 год.) съдията-докладчик е отсрочил делото за 10. 11. 2014 год. След като се е уверил, че проведеното щателно издирване на осъдения е останало безрезултатно и след потвърждение на информацията, че същият е напуснал страната и местоживеенето му в чужбина остава неизвестно, в заседанието на 10. 11. 2014 год. съдът е преценил, че са налице предпоставките на чл. 269, ал. 3, т. 4, б. „А” от НПК и е дал ход на делото в отсъствие на З.. Същото е било отложено на 03. 12. 2014 год., като е постъпила информация (л. 98 и л. 100 от н. о. х д. № 975/2014 год.), че осъденият е търсен на известния по делото адрес в РБ, не е намерен на него и са налице данни, че З. се намира в Швеция на неустановен адрес. Това обстоятелство е дало основание на първата инстанция да продължи разглеждането на делото в отсъствие на подсъдимото лице, като в това заседание е постановена атакуваната присъда. Въззивното съдебно заседание също е проведено в отсъствие на осъдения след като окръжният съд се е убедил, че З. не се намира на известния по делото адрес, напуснал е страната на 26. 08. 2014 год., не са налице данни за завръщането му в РБ и въпреки проведените издирвателни мероприятия местонахождението на лицето на територията на страната или извън нея остава неизвестно (л. 14 от в. н. о. х. д. № 2/2015 год.). Както пред първата, така и пред въззивната инстанция осъденият е бил защитаван от служебен защитник – адв. М. Б., който е осъществявал защитата на З. и на досъдебното производство. По отношение на З. З. е била издадена Европейска заповед за арест от 16. 03. 2015 год. с искане за предаването му за изтърпяване на наложеното наказание от три години лишаване от свобода, както и на остатъка от наказанието по ч. н. д. № 413/2012 год. на Районен съд – гр. Враца в размер на три месеца и двадесет и шест дни лишаване от свобода. В ЕЗА не са дадени гаранции, че при предаване на лицето наказателното производство ще бъде възобновено, за да може осъденият да упражни правото си на лично участие в наказателния процес. Проследяването на хронологията на процесуалните действия, извършени от редовните съдебни инстанции, мотивира настоящия състав на ВКС да приеме, че не са налице предпоставките на чл. 423, ал. 1 от НПК за възобновяване на наказателното производство. За основателността на искането не е достатъчно делото да е било разгледано в отсъствие на осъденото лице. Необходимо е освен това да се установи, че то не е било запознато с характера и естеството на повдигнатото срещу него обвинение, т. е. изобщо не му е било известно, че срещу него се води наказателно производство, както и че неучастието му не се дължи на собственото му недобросъвестно процесуално поведение, а на липса на процесуална активност и неизпълнение на служебните задължения от страна на органите на досъдебното производство или съда. В настоящия казус осъденият е участвал лично в досъдебната фаза на наказателния процес, като е бил запознат не само с обвиненията срещу себе си, но и с процесуалните си задължения, произтичащи от качеството му на обвиняем. Нещо повече, З. е бил уведомен лично за образуваното съдебно производство и за фактическите и правни параметри на обвинението посредством връчване на препис от обвинителния акт. Лично е бил известен и за датата на първото съдебно заседание, както и за процесуалната възможност за разглеждане на делото в негово отсъствие. Независимо от това той е заминал първоначално за Кралство Испания, а след това и за Кралство Швеция и не е уведомил съда за промяната на местоживеенето си. Отклоняването му от известния по делото адрес и напускането на страната без да бъде уведомен ръководно-решаващия орган представлява укриване по смисъла на чл. 423, ал. 1, изр. 2 от НПК и тъй като никой не може да черпи права от собственото си противоправно поведение, действията на З. З. съставляват процесуална пречка за възобновяване на наказателното производство. Същевременно са били предприети всички необходими действия за установяване местонахождението на осъдения и едва след като редовните съдебни инстанции са констатирали, че той е напуснал страната и вследствие на проведеното общодържавно издирване не е установен негов адрес на територията на Република България или извън нея, делото е било разгледано в негово отсъствие при стриктно спазване изискванията на чл. 269, ал. 3 от НПК, а правото му на защита е било гарантирано посредством участието на служебен защитник, осъществявал защитата му още в досъдебната фаза на наказателния процес. С оглед изложеното не може да бъде възприета тезата на осъдения, че съдилищата са нарушили гарантираното му от НПК и ЕКПЧ право на лично участие в наказателния процес. Доколкото в издадената Европейска заповед за арест не са били дадени гаранции за ново разглеждане на делото с лично участие на З., осъденият не би могъл успешно да се позове на разпоредбата на чл. 423, ал. 5 от НПК и предаването му от властите на Кралство Швеция за изтърпяване на наложеното му наказание не съставлява основание за възобновяване на наказателното производство. Що се отнася до твърденията за нарушено право на осъдения да поиска приключване на делото със споразумение и до искането му за налагане на по-леко по вид наказание, следва да се отбележи, че те намират правното си основание в чл. 422, ал. 1, т. 5 вр. чл. 348, ал. 1, т. 2 и 3 от НПК. Неоснователен е доводът, че осъденият е бил лишен от правото да поиска приключване на делото със споразумение. Диференцираната процедура по Глава двадесет и девета от НПК не създава право на обвиняемия или подсъдимия за приключване на наказателното производство със споразумение с кореспондиращо му безусловно задължение от страна на съда да реши делото по този процесуален ред. Касае се за правна възможност, чието реализиране зависи не само от волята на осъдения, но и от наличието на насрещни съвпадащи си волеизявления от страна на прокурора и защитника досежно въпросите по чл. 381, ал. 5 от НПК, както и от положителната преценка на съда, че споразумението не противоречи на закона и морала. Отделен е въпросът, че с отклоняването си от известния по делото адрес и с недобросъвестното си процесуално поведение осъденият сам се е поставил в невъзможност да поиска сключването на споразумение. Несъстоятелни са и възраженията за явна несправедливост на наложеното наказание. При индивидуализацията му са били отчетени всички смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства без тежестта и значението на едни от тях да бъдат надценени за сметка на останалите. На осъдения е наложено минималното наказание, предвидено за престъплението по чл. 196, ал. 1, т. от НПК – три години лишаване от свобода, поради което намаляването му би било възможно единствено ако са налице предпоставките на чл. 55 от НК, които обаче отсъстват в разглеждания казус. Ниската стойност на предмета на престъплението, възстановяването на вредите, младостта на осъдения, самопризнанията му и проявеното критично отношение към извършеното в хода на досъдебното производство са получили своята адекватна оценка от първата и въззивната инстанция като смекчаващи отговорността обстоятелства, но те не удовлетворяват изискването на чл. 55 от НК за изключителност, необичайност, извънредност, доколкото не излизат извън типичните смекчаващи отговорността обстоятелства. Същевременно не може убедително да бъде защитена и тезата за многобройност на смекчаващите отговорността обстоятелства, доколкото са налице редица отегчаващи такива, които не позволяват да се приеме, че и най-лекото наказание, предвидено за извършеното от З. престъпление, е несъразмерно тежко. В тази насока както районният, така и окръжният съд правилно са интерпретирали предходните осъждания на дееца, като следва да бъде внесена корекция в решението на въззивната инстанция, че отегчаващо обстоятелство е не просто „обремененото съдебно минало, обективиращо квалифициращото обстоятелство „опасен рецидив”, а всички други осъждания, надхвърлящи минимално необходимото за тази правна квалификация. Не е без значение за размера на наказанието и фактът, че с изключение на една от присъдите, невлияещи върху правната квалификация, всички други касаят посегателства срещу собствеността. Наред с това престъплението, предмет на настоящото дело е извършено по-малко от четири месеца от условното предсрочно освобождаване на З. З. от местата за лишаване от свобода – факт, който сам по себе си свидетелства за престъпна упоритост и трайно възприет модел на незаконосъобразно поведение. Тези обстоятелства, преценени в съвкупност с недобрите характеристични данни за осъдения дават основание за извод, че личната му обществена опасност не е незначителна. Същевременно не може да бъде игнориран фактът, че макар предметът на престъплението да е на ниска стойност и да са възстановени причинените вреди, извършеното от З. се характеризира с три квалифициращи обстоятелства, което сочи на немалка степен на обществена опасност и на конкретното деяние. Следва да се има предвид, че, съобразно приетото от инстанциите по фактите, осъденият е въвлякъл в престъпната си деятелност и две непълнолетни лица – факт, който също представлява отегчаващо отговорността обстоятелство. Изложеното обосновава категоричния извод, че за постигане целите по чл. 36 от НК и преди всичко за поправянето и превъзпитанието на З. З. е необходимо той да бъде изолиран от обществото за по-продължителен период от време, както и че намаляването на наказанието под предвидения в чл. 196, ал. 1, т. 2 от НК минимум би било в противоречие с изискванията на чл. 55 от НК и би довело до неоправдано снизхождение към осъдения. Предвид тези съображения искането за възобновяване се явява неоснователно на всички посочени основания, с оглед на което то следва да бъде оставено без уважение. Така мотивиран Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на осъдения З. Х. З. за възобновяване на в. н. о. х. д. № 2/2015 год. по описа на Окръжен съд – гр. Враца и за отмяна на постановеното по него решение № 5/27. 01. 2015 год. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протест. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.