8 Р Е Ш Е Н И Е № 241 С., 07.01. 2015 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение, в съдебно заседание на осми октомври, през две хиляди и четиринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА ЧЛЕНОВЕ: Л. БОГДАНОВА С. ДИМИТРОВА при участието на секретаря Райна Стоименова и в присъствието на прокурора изслуша докладваното от съдията С. Д. гр.д. № 3269/2014 година, за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 290 ГПК. С определение № 950 от 22.07.2014 г. на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение, по касационни жалби на И. К. Говедарска от [населено място] и на Медицински център [фирма] [населено място], е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК до касационно обжалване въззивно решение № ІІ-129 от 10.02.2014 г., постановено по в.гр.д. № 1795/2013 г. на Бургаския окръжен съд, Гражданска колегия, втори въззивен състав, с което е отменено решение № 111 от 28.06.2013 г. на Несебърския районен съд, постановено по гр.д. № 1241/2012 г. и са отхвърлени предявените искове с правно основание по чл. 128 КТ, чл. 86, ал. 1 ЗЗД и чл. 224, ал. 1 КТ от И. К. Говедарска срещу Медицински център [фирма], за сумата от 27 908,47 лв. неизплатено трудово възнаграждение за периода от м. 09.2010 г. до м. 10.2012 г. и за сумата от 1844,21 лв. – обезщетение за неползван платен годишен отпуск за 2011 г. и 2012 г., както и обезщетение за забавено плащане в размер на 201,52 лв., като погасени чрез съдебно прихващане с вземане на МЦ [фирма] срещу И. К. Говедарска в размер на 69 283,69 лв., представляваща сума, получена от нея без основание. Касационното обжалване е допуснато по правните въпроси, обусловили изхода на спора, а именно - допустимо ли е прихващане срещу вземане за трудово възнаграждение върху което не се допуска предварително изпълнение с оглед разпоредбата на чл. 446, ал. 1 ГПК и когато разпоредбата на чл. 270, ал. 3 КТ урежда изискване за доказване на определени обстоятелства с нарочен писмен документ, изключена ли е възможността в съдебния процес съответните обстоятелства, т.е. плащането на трудовите възнаграждения да бъдат доказани с други доказателствени средства, в т.ч. и случаен документ; когато по делото са налице данни, че съставените нарочни документи относно плащането на трудовите възнаграждения са изгубени или унищожени не по вина на страната, носеща тежестта на доказване, допустими ли са в процеса други доказателствени средства – косвени доказателства – други писмени доказателства, свидетелски показания, заключения на вещи лица и др., които сочат на единствения възможен извод, че сумите по трудовите възнаграждения са изплатени на лицето, както и за значението на събраните писмени доказателства с косвен характер – счетоводни документи – годишен финансов отчет, декларации пред НАП и НОИ, служебни бележки и др., подписани от ищцата в качеството й на управител на ответното дружество и съдържащи нейни изявления, че всички суми са изплатени на персонала, които правни въпроси са решени от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК - решение № 295 от 18.06.2012 г. на ВКС по гр.д. № 251/2012 г., ІV г.о. и решение № 89 от 29.03.2013 г. на ВКС по гр.д. № 558/2012 г., ІV г.о. По първия правен въпрос в решение № 295 от 18.06.2012 г. на ВКС по гр.д. № 251/2012 г., ІV г.о. е прието, че вземането за трудово възнаграждение е уредено от процесуалния закон като частично несеквестируемо - чл. 446, ал.1 ГПК като материалният закон забранява да се извършва компенсация с несеквестируемата част от такова вземане без съгласието на кредитора – чл. 105 ЗЗД. Съответно е и разрешението, което дава КТ при осъществяване на ограничената имуществена отговорност на работника. И в този случай прихващането е допустимо само със секвестируемата част от дължимото на работника трудово възнаграждение – чл. 210, ал. 4 КТ. За пълната имуществена отговорност чл. 211 КТ препраща към общия ред, т.е. и при нейното реализиране важи забраната за компенсиране без съгласие на кредитора на вземането му за трудово възнаграждение. Съдебното възражение за прихващане е всъщност искане на реализиране на пълна имуществена отговорност по съдебен ред, работодателят не е длъжен да предяви иск, когато може да се брани с възражение. Обаче решението на съда трябва да бъде съобразено с правилата за несеквестируемостта, към които чл. 105 ЗЗД препраща. Изводът е валиден и когато работодателят прави възражение за прихващане не с текущи или бъдещи, а с изискуеми вземания за трудово възнаграждение на работника. В противен случай би се дало възможност от собственото си неправомерно поведение (неплащане в срок на дължими заплати) той да черпи благоприятни последици, изразяващи се в преодоляване на забраната за компенсиране с такива вземания. По втория правен въпрос в решение № 89 от 29.03.2013 г. на ВКС по гр.д. № 558/2012 г., ІV г.о. е прието, че съгласно чл. 270, ал. 3 КТ изпълнението на произтичащото от писмения трудов договор парично задължение за изплащане на дължимото трудово възнаграждение се удостоверява с подписа на работника или посочено от него лице във ведомостта, в разписка, както и в документ за банков превод по влог на работника. Когато изпълнението на задължението за изплащане на дължимото трудово възнаграждение е удостоверено чрез подпис във ведомостта не възникват никакви съмнения за основанието, на което работникът или посоченото от него лице е получило плащането. Такива съмнения не възникват и когато основанието за плащането е посочено изрично в нареждането за банков превод или разписката. Когато законът урежда изискване за доказване на определени обстоятелства с писмен документ, това не изключва възможността съответните обстоятелства да бъдат доказани със случаен документ. Доказването с нарочен документ е улеснено, тъй като от предполагаемото намерение на неговия автор и предполагаемите обстоятелствата, при които е съставен нарочният документ може да се направи обоснован извод, че съдържащото се в него изявление за знание съответства на обективната действителност, т.е. е вярно. Разбира се, винаги може да се доказва, че действителното намерение на автора на документа и обстоятелствата, при които той е съставен са различни, т.е. че съдържащото се в него изявление за знание не съответства на обективната действителност, т.е. е невярно. Законодателят може да ограничи възможността за доказване на определени обстоятелства със свидетели. Такова ограничение може да бъде уредено по два равностойни начина – чрез забраната съответните обстоятелства да бъдат доказвани чрез разпит на свидетели или чрез уреждането на писмена форма за доказване. Ограничението на свидетелските показания обаче никога не е абсолютно, те стават допустими, ако документ е съставен, но той е изгубен или унищожен не по вина на страната, която има тежестта да докаже обстоятелствата. В този случай със свидетели се доказва съществуването на документа към определен момент, неговото най-общо или по-точно съдържание, както и обстоятелствата, които са били удостоверени в него. Ограничаването на свидетелските показания и равнозначното му изискване за писмена форма на доказване на определени обстоятелства не изключват допустимостта на други доказателствени средства, каквито са извънсъдебното и съдебното признание (първото може да бъде установяване със всички доказателствени средства, а второто в съдебния протокол), веществените доказателства, огледа и освидетелстването, заключенията на вещи лица. Писмената форма за валидност се отнася за волеизявленията, поради което свързаните с нея правни въпроси не се обсъждат. К./ищца/ И. К. Говедарска от [населено място], чрез пълномощника си адв. Е. М. от АК-Б., в касационната жалба релевира касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК като моли въззивното решение в отхвърлителната му част да бъде отменено изцяло или частично до размера на несекрестируемата част, съобразно критериите по чл. 446, ал. 1 ГПК и до този размер бъдат уважени предявените искове със законните последици, или при условията на чл. 293, ал. 3 ГПК делото се върне на въззивния съд за ново разглеждане от друг състав. К./ответник/ Медицински център [фирма] [населено място], чрез пълномощника си адв. П. В. от АК-Б., в съдебно заседание поддържа касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК и моли въззивното решение в обжалваната му от него част като неправилно да бъде отменено и постановено друго от касационната инстанция, с което се отхвърлят изцяло предявените искове като неоснователни. След така приетите отговори на поставените от страните правни въпроси, за разрешаването на които е допуснато касационното обжалване, съдът намира касационната жалба на ищцата И. К. Говедарска за неоснователна, а тази на ответника Медицински център [фирма] за основателна, а постановеното въззивно решение за неправилно като постановено в нарушение на материалния закон и необосновано – касационни основание по чл. 281, т. 3 ГПК. За да отхвърли предявените искове в посочените размери, въззивният съд е изложил мотиви, че за исковия период ищцата не е получила уговореното с договора трудово възнаграждение в общ размер от 27 908,47 лв. и обезщетение за неползван платен годишен отпуск в размер на 1 844,21 лв. и че работодателят дължи плащането им, включително и лихви за забава. Приел е за основателно обаче възражението на ответното дружество, че ищцата е получила без основание от дружеството-работодател сума в размер на 69 283,69 лв. и дължи връщането й, поради което е извършил съдебно прихващане на вземанията на работодателя с тези на ищцата, които са по-малки по размер и е отхвърлил исковете на основание погасяване на вземането за трудово възнаграждение и обезщетение за неползван отпуск поради компенсация. Съдът е извършил прихващане с вземания на ищцата за трудово възнаграждение, макар и дължими за минало време, които са секвестируеми само частично и върху които удръжки могат да се правят само в изрично предвидените в КТ хипотези. По делото не се спори, че страните са били в трудовоправни отношения по силата на трудов договор № 7 от 02.09.2010 г., съгласно който ищцата изпълнявала длъжността „лекар кардиолог, вътрешни болести” в ответния медицински център, на четири часа, с основно месечно възнаграждение в размер на 1 250 лв., който е бил прекратен със заповед № 27 от 01.11.2012 г. Освен това тя е изпълнявала и длъжността управител на медицинския център по силата на договор за управление от 19.04.2010 г. с месечно възнаграждение в размер на 1 000 лв., от която длъжност е била освободена с решение на ОС на МЦ [фирма] на 05.11.2012 г. От заключенията на изслушаните съдебно-счетоводни експертизи се установява, че заплатата на ищцата като част от общия фонд РЗ на МЦ е била надлежно начислявана и изплащана като оригиналните разчетно-платежни ведомости не са представени, за което ищцата в качеството й на управител на ответното дружество и събраните данни, че тези документи се намират при нея, е била задължена от първоинстанционния съд на основание чл. 190 ГПК да ги представи на съда, като и индивидуалните фишове за работната заплата на целия персонал, включително и на ищцата не са подписани лично, т.е. документите не са били надлежно оформени, поради което не могат да се приемат за заместващ документ, но дружеството, чийто управител е била ищцата, за процесния период е декларирало пред ТД на НАП, че всички заплати на персонала са изплатени. Нещо повече, от представените по делото служебни бележки, издадени и подписани от ищцата в качеството й на управител на ответния МЦ, се установява, че самата тя удостоверява, че е получила доходи по трудовото си правоотношение за 2010 г. и 2011 г. общо в размер на сумата от 39 512 лв., за която сума е удържан и внесен дължимия данък по З./л. 70-73 от първоинст. производство/. Установено е също така, че в качеството си на управител на ответното дружество ищцата, която в това си качество е имала право единствена да тегли суми от банковите сметки на дружеството, през процесния период е изтеглила сумата от 69 283,69 лв., които не са били отразени в счетоводните регистри и финансовите отчети на ответното дружество през 2012 г., въпреки сключения договор от нея с [фирма] за обработка на счетоводни документи. При тези фактически данни, настоящата инстанция приема за неоснователни доводите на ищцата, че съответните платежни документи по см. на чл. 270, ал. 3 КТ, които не са представени по делото в оригинал и не са надлежно оформени, са единствените възможни доказателства за плащане. Действително, законът забранява установяването на факта на плащането със свидетелски показания, но не ограничава допустимите доказателствени средства единствено до ведомост или платежно нареждане. Тези документи, ако са съставени, биха съставлявали пълно доказателство за плащане, но е допустимо плащането да се установи и с други доказателства (с изключение на свидетелските показания), включително косвени, стига да водят до единствено възможен извод. По делото е установено, че в отговорност на ищцата като управител на ответния медицински център е да следи за редовното изплащане заплатите в дружеството, както и за съставяне на съответните документи, за което тя е сключила на 01.10.2010 г. договор с [фирма] с предмет – обработка на счетоводни документи, съставяне на ведомости за заплати, месечни и годишни финансови отчети, както и че счетоводната фирма й е предала оригиналните счетоводни документи за процесния период. Установено е също така, че за процесния период ищцата е декларирала от името на ответното дружество пред ТД на НАП, че всички заплати на персонала са изплатени, а от представените по делото служебни бележки, издадени и подписани от ищцата е установено, че тя е удостоверила, че е получила доходи по трудовото си правоотношение за 2010 г. и 2011 г. общо в размер на сумата от 39 512 лв., за която сума е удържан и внесен дължимия данък по З., т.е. тук се съдържа извънсъдебно признание на факта, че за процесния период дружеството не дължи на ищцата трудови възнаграждения, тъй като тя е получила дължимите й заплати, за което изрично е подала съответните данъчни декларации. Не е без значение и фактът, че в нейно задължение като управител на ответното дружество за процесния период е да следи за изготвянето и съставянето на ведомости за заплати и съответните платежни документи, които оригинали в цялост в случая тя не е предала на работодателя при прекратяване на мандатното правоотношение с него, което се установява от данните по делото. Съдът е изискал представянето им и доколкото задължението не е изпълнено, като се имат предвид и останалите изложени по-горе обстоятелства, закономерно е приложението на чл. 190 ал. 2, вр. чл.161 ГПК. От фактическа страна следва да се направи извод, че ищцата е получила дължимото й за исковия период трудово възнаграждение, следователно искът по чл. 128 КТ е неоснователен и следва да бъде отхвърлен. При този изход на делото по този иск не намира приложение чл. 446, ал. 1 ГПК. Съответно акцесорните претенции за обезщетение за забавено изпълнение на задължението за плащане на работна заплата, в размер законната лихва, също са неоснователни и подлежащи на отхвърляне. Що се касае до вземането за неизползван платен годишен отпуск, по делото е установено, че ищцата не е използвала целия платен годишен отпуск, на който е имала право, докато е съществувало трудовото правоотношение между нея и ответното дружество като дължимата сума е в размер на 1 844,21 лв. Този иск се явява също неоснователен, тъй като не е спорно между страните, че на 15.11.2011 г. ищцата в качеството й на управител на ответното дружество е превела по сметката си сумата от 1 921,03 лв., за която липсва основание за плащането й, поради което и искът по чл. 224, ал. 1 КТ следва да бъде отхвърлен. При този изход от спора, не следва да се поставя на разглеждане възражението за прихващане, направено от МЦ [фирма] срещу И. К. Говедарска в размер на 69 283,69 лв., представляваща сума, получена от нея без основание, тъй като не се установи наличие на вземания на ищцата спрямо ответното дружество, с които да бъде извършена компенсация. Като е приел обратното, въззивният съд е постановил решението си в нарушение на материалния и процесуалния закон и необосновано, като изложените основания за материална незаконосъобразност налагат касирането му и произнасяне по съществото на спора, като по изложените по-горе съображения предявените искове с правно основание чл. 128, т. 2 КТ, чл. 224, ал. 1 КТ и обусловения от първия иск за забавено плащане по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, следва да бъдат отхвърлени като неоснователни. При този изход на спора, на касатора-ответник следва да се присъдят направените разноски по делото в размер на 1 729 лв., съгласно представения списък на разноските по чл. 80 ГПК. По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 1 и ал. 2 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, Р Е Ш И : ОТМЕНЯ въззивно решение № ІІ-129 от 10.02.2014 г., постановено по в.гр.д. № 1795/2013 г. на Бургаския окръжен съд, Гражданска колегия, втори въззивен състав и вместо него постановява: ОТХВЪРЛЯ предявените от И. К. Говедарска, ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], ет. 1, против Медицински център [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], искове по чл.128 от КТ, за заплащане на сумата 27 908,47 лв. неизплатено трудово възнаграждение за периода от м. 09.2010 г. до м. 10.2012 г. и за сумата от 1844,21 лв. – обезщетение за неползван платен годишен отпуск за 2011 г. и 2012 г., както и обезщетение за забавено плащане в размер на 201,52 лв. ОСЪЖДА И. К. Говедарска да заплати на [фирма] направените по делото разноски в размер на 1 729 лв./хиляда седемстотин двадесет и девет лева/. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: