Р Е Ш Е Н И Е   №  213   София,  14 май  2010 година   В  ИМЕТО  НА  НАРОДА                 Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в съдебно заседание на ...деветнадесети април......  две хиляди и десета година в състав:                                       ПРЕДСЕДАТЕЛ :ЛИДИЯ СТОЯНОВА                                                 ЧЛЕНОВЕ :ТАТЯНА КЪНЧЕВА                                                                           ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА                                                                           при участието на секретаря…НАДЯ ЦЕКОВА.....…и в присъствието на прокурора...ИСКРА ЧОБАНОВА...........изслуша докладваното от съдия Т. Кънчева касационно дело № 118 по описа за 2010  година и за да се произнесе взе предвид следното:     Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия К. В. К. срещу решение № 5/ 11.01.2010 г. по внохд № 312/09 г. на Варненския апелативен съд с оплаквания за допуснато нарушение на закона и съществени нарушения на процесуалните правила- касационни основания по чл.348 ал.1 т.1 и т.2 от НПК. Правят се няколко алтернативни искания- да се прекрати наказателното производство поради изтекла абсолютна давност, да се постанови оправдаване на подсъдимия или делото да се върне на прокурора. Жалбоподателят не се явява в съдебно заседание, като е депозирал допълнителни съображения в подкрепа на оплакванията си. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура намира жалбата за неоснователна. Министърът на ф. изразява становище, че решението е законосъобразно в гражданско- осъдителната му част и следва да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт установи следното:   Касационното производство е второ по ред. С решение № 247/ 22.05.2009 г. ВКС, ІІІ н.о. е отменил присъдата и е върнал делото за ново разглеждане от първоинстанционния съд поради допуснати съществени процесуални нарушения при проведено съкратено съдебно следствие. При повторното разглеждане на делото, с присъда № 31/ 12.08.2009 г. по нохд № 304/09 г. Шуменският окръжен съд признал подсъдимия К за виновен в извършване на две престъпления по чл. 257 вр. чл. 255 ал.1 пр.1 и 2 от НК /стар/, за които наложил наказания при предпоставките по чл.54 от НК и на осн. чл.23 от НК определил едно общо наказания от три години лишаване от свобода и глоба в размер на 6000 лева. На осн. чл.66 от НК отложил изтърпяването на наказанието лишаване от свобода за срок от пет години. Осъдил К. К. да заплати на държавата сумата от 27 375 лв., представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди. С решението, предмет на настоящото касационно производство, Варненският апелативен съд изменил присъдата в частта за наказанието, като намалил срока на лишаването от свобода от три години на осем месеца и отменил глобата. Намалил и размера на изпитателния срок по чл.66 от НК до три години и осем месеца.   Оплакванията в касационната жалба се мотивират основно с доводи, че Варненският апелативен съд не е дал отговор на направените с въззивната жалба възражения за пороци в изготвянето на обвинителния акт, не е посочил доказателствените източници, въз основа на които е формирал фактическите си изводи и не е обсъдил възраженията по приложението на материалния закон. Касаторът изразява несъгласие с приетата от съдилищата правна квалификация, като от една страна сочи липса на умисъл, а от друга счита, че деянието осъществява признаците на престъплението по чл.255 от НК /отм./, за което е изтекла абсолютната давност за наказателно преследване. Счита, че гражданският иск на държавата е процесуално недопустим и погасен по давност. Настоящият касационен състав намира за неоснователно оплакването за пороци в обвинителния акт, в който липсвало отразяване на специалните норми от ЗОДФЛ, запълващи бланкетната диспозиция на чл.255 от НК. Възражението е било предмет на обсъждане от първоинстанционния съд, който го е отхвърлил като несъстоятелно, позовавайки се на отменителното касационно решение. Този касационен състав също счита, че обвинителният акт отговаря на изискванията на чл. 246 от НПК, защото в него са описани фактическите действия на обвиняемия К. , посочено е дължимото му поведение като данъчно задължено лице, изводимо от нормите на чл.41 и чл.43 от ЗОДФЛ и са изложени обстоятелствата по неизпълнението им от дееца. Предмет на обвинението са данъчните декларации по чл.43 от ЗОДФЛ, подадени от подсъдимия за извършвана дейност, облагаема с патентен данък, неверните обстоятелства, отразени в тях, водещи до определяне на данък в по-малък размер в годишната декларация по чл.41 за 2000 г и неподаването въобще на такава за 2001 г. и престъпния резултат от тези му действия- неплатени данъчни задължения в особено големи размери. Затова оплакването за неяснота на обвинителния акт и нарушено право на защита е лишено от фактическо основание. Доводите в подкрепа на възражението се свеждат до разпоредбата на чл.53 ал.1 от ЗОДФЛ, която не е инкриминирана с обвинителния акт и за чието евентуално отношение към съставомерността на деянието следва да вземе отношение съдът с акта си по същество. Основателни са оплакванията, че Варненският апелативен съд не е отговорил на съществени възражения във въззивната жалба, поради което решението е постановено при допуснати съществени процесуални нарушения. Като втора инстанция по фактите въззивният също следва да изложи съображения за приетите от него фактически обстоятелства и доказателствата, които ги подкрепят, а когато потвърди присъдата е длъжен да обсъди задълбочено направените от жалбоподателя възражения и да мотивира защо ги намира за неоснователни. В случая, жалбоподателят К. К. е оспорил някои от фактическите изводи на първата инстанция, които имат пряко отношение към правилното квалифициране на деянието. Твърдял е, че декларираните в двете данъчни декларации по чл. 43 от ЗОДФЛ обстоятелства отговарят на истината, защото е смятал да осъществява търговската си дейност в с. Л., че е извършвал повече от една патентна дейност с личен труд, за което са налице свидетелски показания, игнорирани от първата инстанция и дължи патентен данък в по-нисък размер, че не е действал умишлено, защото според адвокат О, с когото се консултирал и чиито показания също не са кредитирани, даването на заеми срещу ипотека не покрива признаците на дейност на “заложна къща”. Оспорил е правната квалификация, излагайки доводи за недопустимо разширително тълкуване на дейността “заложна къща”, за съставомерност на деянието по чл.255 от НК и е поискал прекратяване на делото поради изтекла абсолютна давност. На лист 11 от мотивите на решението, Варненският апелативен съд е групирал оплакванията на подсъдимия, но е дал мотивиран отговор само на възражението за явна несправедливост на наказанието. В две изречения в декларативен стил е отхвърлил твърденията на К. за допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд при установяване на фактите, без да изложи някакви съществени аргументи. Не е обсъдил възражението на жалбоподателя, че патентният данък може да се плати на четири равни вноски, всяка от които е под обективния критерий за “данък в особено големи размери” по см. на чл.93 т.14 от НК, което сочи на съставомерност на деянието по чл.255 НК, а от там и за изтекла абсолютна давност. Не може да се приеме за задълбочен отговор на възражение изложеното в мотивите, че оплакването за липса на умисъл е неоснователно, защото “ако липсва прекия умисъл за извършване на деянията, няма да бъдат налице и престъпленията по чл.257 от НК”. Да, без съмнение престъпления по чл.255-257 от НК са съставомерни само ако са извършени при умишлена вина, но задължение на съда е да аргументира въз основа на кои точно факти, касаещи поведението на конкретния деец прави извод за пряк умисъл, съотв. защо не възприема твърденията му в обратния без смисъл. Неубедителни и до голяма смисъл неясни са и доводите на Варненския апелативен съд, касаещи гражданския иск. Подсъдимият е атакувал допустимостта на иска с правно основание чл.45 от ЗДД, твърдейки, че е предявен след изтичане на пет годишната давност по чл.110 от ЗЗД, както и че приемането му за съвместно разглеждане противоречи на нормата на чл. 84 ал.2 от НПК. Възраженията по същество не са обсъдени, като съдът е посочил само, че не е изтекла десет годишна давност. Ако съдът е имал предвид давността за събиране на публични вземания по чл. 171 ал.2 от ДОПК, то е следвало да мотивира решението си за приложимостта на този давностен срок, което не е сторил. Въз основа на изложеното до тук, Върховният касационен съд приема, че по начина на изготвянето на мотивите, не става ясно какво е решението на съда по жалбата и защо не се възприемат доводите на подсъдимия. Липсата на отговор на възраженията съществено нарушава нормата на чл.339 ал.2 от НПК и представлява по същество липса на мотиви. Допуснатото нарушение препятства извършването не само на касационна проверка на решението, но се отразява съществено и върху ефективното упражняване на правото на защита от подсъдимия. Точно защото касаторът не е получил отговор на възраженията си от Варненския апелативен съд, в касационната си жалба развива съображения, относими повече към присъдата, отколкото към решението. Предмет на касационна проверка обаче е въззивния акт, която не може да бъде извършена поради допуснатите съществени процесуални нарушения. Това налага решението да бъде отменено и делото върнато за ново разглеждане от въззивния съд. При тези съображения и на основание чл.354 ал.1 т.4 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение       Р Е Ш И :     ОТМЕНЯВА решение № 5/ 11.01.2010 г. по внохд № 312/09 г. на Варненския апелативен съд и ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на съда.   ПРЕДСЕДАТЕЛ :   ЧЛЕНОВЕ: