Ключови фрази


О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№560

гр.София, 17.06.2022 год.


Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на двадесети април две хиляди двадесет и втора година в състав:


ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
ТАНЯ ОРЕШАРОВА

разгледа докладваното от съдия Декова
гр.дело № 2692 по описа за 2018год., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.
С решение № ІV-15 от 16.03.2018г. по в.гр.д.№ 62/2018г. на Окръжен съд – Бургас след частична отмяна на решение от 19.10.2017г., постановено по гр.д. № 93/2015г. на Районен съд – Бургас е осъдено Военно формирование 32890 – Бургас да заплати на Т. С. А. сумата от 1995,97 лв., представляваща възнаграждение за 880 часа положен и некомпенсиран труд в рамките на общото удължено служебно време в периода от 15.07.2002г. до 15.08.2011г., ведно със законната лихва от предявяване на иска, както и сумата от 1000 лв., представляваща мораторна лихва върху главница от 1995,97 лева, дължима за периода от 15.07.2002г. до 15.08.2011г. С въззивното решение след частична отмяна на пъровинстанционното решение в осъдителната част, е отхвърлен иска на Т. С. А. против Военно формирование 32890 – Бургас за заплащане на сумата от 2 418,60лв., представляваща дължимо и неплатено трудово възнаграждение на ищеца за периода от 12.05.2009г. до 31.12.2012г, ведно със сумата от 150лв., представляваща мораторна лихва върху главницата. С въззивното решение е потвърдено първоистанционното решение в останалата част.
Срещу въззивното решение е постъпила касационна жалба от Т. С. А., чрез процесуален представител адв.П., в частта, с които е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която са отхвърлени предявените от него искове за присъждане на неизплатено възнаграждение за 880 часа положен и некомпенсиран труд в рамките на общото удължено служебно време в периода от 15.07.2002г. до 15.08.2011г. в останалата част над присъдения размер до пълния предявен размер от 13 946лв., както и за мораторна лихва в останалата част над присъдения до пълния предявен размер.
Касаторът А. счита, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Поставя следните въпроси: 1“Ако страната се е позовала на процесуално нарушение на съда по повод ненадлежно събиране на доказателствата и основавайки решението си въз основа на тях, а именно извършена и приета експертиза от вещо лице без необходимото разрешение за достъп до класифицирана информация и съответно без лично да се е запознал с първичните документи поради това, длъжен ли е въззивният съд да назначи служебно повторна съдебна експертиза?“; 2“Ако страната се е позовала на процесуално нарушение на съда по повод на постановяване на съдебния си акт въз основа на негодно, недостоверно и неистинско доказателство, а именно заключението по приетото основно заключение по назначената от съда съдебно- счетоводна експертиза на в.л.Х. П. Х., длъжен ли е въззивният съд да назначи служебно повторна съдебна експертиза?“; 3“ Ако страната се е позовала на процесуално нарушение на съда по повод поставянето в неравностойно положение на страните в процеса и задължението им да представят по делото всички писмени доказателства, с които разполагат – чл.127, ал.2 и чл.131, ал.3 ГПК и са направили искане във въззивната жалба за събирането им, длъжен ли е въззивният съд да събере тези доказателства?“. Според касатора по тези въпроси въззивното решение е в противоречие с т.3 на ТР №1/2013г. по тълк.д.№1/13г. на ОСГТК на ВКС, както и че е очевидно неправилно.
Ответникът по жалбата Военно формирование 32890 – Бургас, чрез процесуален представител ст.юрисконсулт Б., оспорват наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Претендира юрисконсултско възнаграждение.
Срещу въззивното решение е постъпила касационна жалба от Военно формирование 32890 – Бургас, чрез процесуален представител ст.юрисконсулт Б., в частта, с която след частична отмяна на първоинстанционното решение частично са уважени предявените искове.
Касаторът Военно формирование 32890 – Бургас счита, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1 и 3, е ал.2, пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Поставя следните въпроси: 1“Какъв преиод от време преди датата на прекратяване на служебното правоотношение обхваща правото на вземане за парично обезщетение „като за извънреден труд“, възникнало при прекратяване на служебното правоотношение на мястото на потестативното право на работника/съответно служителя/военнослужещия сам да определи кога ще почива, което потестативно право вече не може да бъде упражнено поради прекратеното служебно правоотношение?“; 2“В какъв период от време след полагане на труд над общата продължителност на служебното време, при дежурства по график, служителят е длъжен да упражни правото си да поиска писмено от работодателя си да му бъде осигурено ползването на почивка/намалено работно време/, в случай, че предвидените дни за почивка в месечния график бъдат препланирани за друга дата? От кой момент правото на военнослужащия на компенсация с почивка, респ. правото на обезщетение за труда, положен над законоустановеното удължено работно време, става изискуемо и кога се погасява това право?“; 3“Кога е началния и крайния момент на правото на заместващо вземане за парично обезщетение „като за извънреден труд“, възникнало на мястото на потестативното право на военнослужещия да извърши сам компенсацията, което вече не може да бъде упражнено поради прекратеното служебно правоотношение?“; 4“Как правото на военнослужещия за ползване на почивка се е трансформирало в право на парично обезщетение за положен труд, едва след датата на прекратяване на договора, щом военнослужещият като титуляр на вземането нито веднъж не е поискал изпълнение в срока на договора? Следва ли от собственото си пасивно поведение служителят да черпи права, т.е. да получи плащане на труд, положен преде 10-14 години, който сам не е упражнил правото си да поиска компенсиране с почивка?“. Според касатора разрешенията на поставените въпроси във въззивното решение са в противоречие с практиката на ВКС /посочени са определения и решения/, „като правните изводи, до които е достигнал съда водят до един очевидно неправилен съдебен акт“.
Ответникът по жалбата Т. С. А., чрез процесуален представител адв.П., оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски.
Касационните жалби са подадени в срока по чл.283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирани страни, които имат интерес от обжалването и са процесуално допустими.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира:
Въззивният съд, позовавайки се на практиката на ВКС, обективирана в решение № 128/26.05.2010г., постановено по гр.д. № 282/2009г., IV ГО на ВКС, решение № 439/01.07.2010г., постановено по гр. д. № 1733/2009г., III ГО и решение № 127/18.05.2011г., постановено по гр. д. № 1123/2010г., III ГО, е приел, че в отменения ЗОВСРБ и в сега действащия ЗОВСРБ съществува непълнота, която може да се преодолее чрез приложение на чл.136а, ал.5 КТ и превишеното служебното време да се заплаща „като извънреден труд”. До 12.05.2009г. превишаването на служебното време над установеното, но в рамките на максимално допустимото, се компенсира с почивка, а при невъзможност за такава компенсация – с възнаграждение за извънреден труд към датата на прекратяване на правоотношението. По тези съображения съдът е приел,, че в конкретния случай не се касае за същински извънреден труд по смисъла на специалния закон, а за приравнен на него труд, който се възмездява „като извънреден“ при прекратяване на правоотношението - чл.136а, ал. 5 КТ. Въззивният съд е приел за основателно възражението в жалбата на А. за неприложимост на чл.111, б. „а“ ЗЗД. Според правилото на цитираната правна норма с изтичането на тригодишна давност се погасяват вземанията за възнаграждение за труд, за които не е предвидена друга давност. В конкретния случай вземанията, за които е приложен института на погасителната давност представляват дължими, неизплатени месечни ликвидни и изискуеми вземания по чл.136а, ал.5 КТ. Въпросът от кой момент започва течението на 3-годишния срок от чл.111, б. „а“ ЗЗД в хипотезата на чл.136а, ал.5 от КТ не е решен еднозначно от Върховен касационен съд в практиката му, създадена по чл.290 ГПК. Съгласно чл.114, ал.1 от ЗЗД давността започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. Изискуемостта настъпва от момента на възникване на задължението. При полагане на труд от кадрови военнослужещ с продължителност на служебното време над нормалното, но в границите на увеличеното такова, на същия се дължи компенсация чрез ползване на намалено работно време в рамките на съответния месец. Когато военнослужещият не е компенсиран с намалено работно време през съответния месец, при прекратяване на служебното правоотношение правото му се трансформира в право да получи възнаграждение за труда, положен в удълженото работно време като извънреден. Това право, според въззивния състав се погасява с изтичането на 3-годишна погасителна давност, считано от датата на прекратяване на правоотношението.
Установено е от заключението на съдебно-икономическата експертиза, че в периода от 15.07.2002г. до 15.08.2011г. Т.А. е положил 880 часа труд над нормално установената удължена продължителност на работното време /справка № 7 и справка № 8/. Изчислено съобразно нормативно утвърдената ставка за извънреден труд, възнаграждението за тези 880 часа възлиза на 1 995,97 лева /колона № 15 от справка № 8/. Въззивният съд е приел, че това е размерът на обезщетението, който Военно формирование 32890 – Бургас дължи на А. за неупражненото от него право на компенсация с почивка или намалено работно време, трансформирано в право на вземане след прекратяване на служебното правоотношение. Изчислена върху тази основа, мораторната лихва върху вземането за периода от 15.07.2002г. до 15.08.2011г. възлиза на 4 550,38 лева. Мораторната лихва е предявена в размер от 1 000 лева на всяко месечно задължение в периода от 15.07.2002г. до 15.12.2014г. Районният съд е присъдил мораторна лихва за периода от 16.12.2014г. до 08.01.2015г. в размер на 1,58 лева, поради което с въззивното решение е присъдена разликата до 1 000 лева, а именно – 998,42лв.
Въззивният съд е приел за неоснователно възражението на жалбоподателя А. за некомпетентност на вещото лице и за невъзможността му да работи с класифицирана информация. Изложил е съображения, че от приложените по делото документи - удостоверение за завършено обучение по защита на класифицираната информация, издадено на 25.04.2008г., удостоверение за професионална квалификация рег.№ УВ-4808/28.05.2004г., сертификат № 4192/28.05.2004г., разрешение за достъп до класифицирана информация № 41746/28.08.2009г., валидно до 27.08.2013г. и разрешение за достъп до класифицирана информация № 105067/10.05.2016г., издадено от заместник – председателя на ДА „Национална сигурност“, валидно до 09.05.2020г. е видно, че на вещото лице П. е разрешен достъп до класифицирана информация на ниво строго секретно и секретно. Установено е от посочените в списъка на вещите лица професионални квалификации, че експертът притежава необходимите научни знания и професионален опит да извърши експертизата по поставените му задачи. По тези съображения въззивният състав кредитира заключението на съдебно-икономическата експертиза, извършено от П. и коригиращото заключение на Д. С. в обсъжданите части като обективно, вярно и безпристрастно.
Обжалваното решение е валидно и допустимо.
Настоящият касационен състав намира, че при постановяването на решението не е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите изводи на въззивния съд са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила, не се установява наличие и на вероятност въззивното решение да е очевидно неправилно. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания. Касационната инстанция извършва самостоятелна преценка на правилността на въззивното решение и в случай, че са нарушени правни норми и принципи, които нарушения го опорочат до такава значителна степен, че неправилността му произтича без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост, служебно или по искане на жалбоподателя го допуска до касационно обжалване. Настоящият съдебен състав не намира да са допуснати такива нарушения. Становищата на касатора А. и това на касатора Военно формирование 32890 – Бургас за очевидна неправилност са несъстоятелни и е налице отъждествяване на очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2 ГПК с неправилността по чл. 281, т. 3 ГПК.
По първия и втория от поставените от касатора въпроси не е налице основание за допускане на касационно обжалване, тъй като не осъществяват общо основание за допускане на касационно обжалване. Поставеният първи въпрос предпоставя в себе си въззивният съд да е приел, че е „извършена и приета експертиза от вещо лице без необходимото разрешение за достъп до класифицирана информация и съответно без лично да се е запознал с първичните документи“, а вторият – че съдът да е приел за „негодно, недостоверно и неистинско доказателство, а именно заключението по приетото основно заключение по назначената от съда съдебно- счетоводна експертиза на в.л.Х. П. Х.“, каквито изводи не се съдържат във въззивното решение. Несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд не е основание за допускане на касационно обжалване. Основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение/чл.281, т.3 ГПК/. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба/чл.290, ал.1 ГПК/. Това се отнася и до третия от поставените от касатора въпроси. Както е прието и в т.3 на ТР №1/2013г. по тълк.д.№1/13г. на ОСГТК на ВКС задължението за служебно допускане на експертиза от въззивния съд е при въведено оплакване за допуснато процесуално нарушение, ако обаче от него може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма. Въззивният съд не е констатирал посочените предпоставки в случая да са налице, а напротив – приел е, че в случая делото е изяснено и фактическите изводи на пръвноинстанционния съд са обосновани. Както е разяснено в практиката на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
По поставените от касатора Военно формирование 32890 – Бургас, въпроси е дадено разрешение с тълкувателно решение №5/2019 от 11.02.2022 г. по тълкувателно дело № 6/2017 г. на ОСГК на ВКС, с което е уеднаквена съществуващата практика на ВКС по следните правни въпроси: „В кой момент възниква вземането за заплащане на обезщетение на военнослужащ, положил труд повече от нормативно определения при даване на 24-часови дежурства, некомпенсиран с почивка, от кой момент изпада в забава работодателят по отношение на това вземане и съответно от кой момент започва да тече погасителната давност за същото, включително и в случаите на прекратено служебно правоотношение“. С тълкувателното решение е прието, че: „Вземането за заплащане на обезщетение на военнослужещ, положил труд повече от нормативно определения при даване на двадесет и четири часови дежурства, некомпенсиран с почивка, възниква от датата на прекратяване на служебното правоотношение. От този момент то става изискуемо и военнослужещият може да упражни правото си на иск. От същия момент започва да тече тригодишната погасителна давност по чл.358 ал.1, т.3 във връзка с ал.2, т.2 КТ“. Въззивното решение е в съответствие с даденото разрешение с тълкувателното решение, поради което не е налице соченото от касатора основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, жалбоподателят Военно формирование 32890 – Бургас, сочи, че е налице основание за допускане до касационно обжалване по чл.280, ал.1, т. 3 ГПК на въззивното решение, но не формулира правен въпрос, разрешен във въззивното решение, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Освен това, не е налице и соченото от касатора допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Съгласно т.4 на ТР №1/2009 от 19.02.2010г.г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Касаторът не е посочил съдебната практика, нуждаеща се за осъвременяване. Съгласно т.4 на ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая липсва обосновка в тази насока в изложението.
В изложенията на основанието за допускане на касационно обжалване и към двете касационни жалби се съдържат оплаквания за неправилност на въззивното решение. Както се посочи основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение/чл.281, т.3 ГПК/. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба/чл.290, ал.1 ГПК/.
Предвид изложеното касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № ІV-15 от 16.03.2018г. по в.гр.д.№ 62/2018г. на Окръжен съд – Бургас.
Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: