2 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 104 София, 14.03. 2022 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание седемнадесети февруари две хиляди двадесет и втора година в състав: Председател:Маргарита Соколова Членове:Светлана Калинова Гълъбина Генчева като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 3916/2021 г., и за да се произнесе, взе предвид: Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК. С решение № 39/30.07.2021 г. по в. гр. д. № 144/2021 г. Окръжният съд - М. е потвърдил решение № 260125/09.04.2021 г. по гр. д. № 2027/2020 г. на Районния съд - М., с което е признато за установено по отношение на Ц. К. К. и К. К. К., че Г. С. К. е собственица на поземлен имот с идентификатор .........по кадастралната карта на [населено място], община Г. Д., с площ 1 257 кв. м., и на основание чл. 537, ал. 2 ГПК е отменен н. а. № .../2018 г., с който Ц. К. К. е признат за собственик на поземлен имот с идентификатор .........., находящ се в землището на [населено място], на основание придобивна давност. Касационна жалба срещу въззивното решение са подали ответниците по иска, които се позовават на основанията за касационно обжалване по чл. 281, т.т. 2 и 3 ГПК. От ответницата по касация - ищца по делото, е получен писмен отговор със становище да не се допуска касационно обжалване. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна, насочена е срещу въззивно решение, което попада в обхвата на касационното обжалване и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е допустима. При произнасяне по допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., намира следното: Ищцата твърди, че е собственица на спорния имот на основание възстановяване по реда на ЗСПЗЗ и последваща доброволна делба между на наследниците на Б. И. Б., при която имотът бил възложен в неин дял. Ответниците, които са се снабдили с нотариален акт за собственост по давност на името на Ц. К. К., оспорват правото ѝ. Ответниците са оспорили иска с твърдението, че през 1982 г. заедно с още две семейства застроили имота с трифамилна жилищна сграда и от тогава го владеят необезпокоявано. Твърдят, че са заградили имота от три страни, направили са ограда между двете основни постройки, както и мост през реката, засадили са имота с овощни дръвчета, плащат дължимите за него данъци и са го придобили по давност, като правото им е удостоверено с н. а. № .../2018 г. На основание чл. 17, ал. 2 ГПК са поискали съдът да извърши косвен съдебен контрол и се произнесе по материалната законосъобразност на решението на органа по поземлената реформа, като твърдят, че към момента на образуване на ТКЗС имотът не е бил земеделска земя, поради което и не подлежи на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ. Поискали са допускане на експертиза със задачи след като вещото лице - земемер се запознае с материалите по делото и със старите планове: кадастрален, комасационен или частичен земеустройствен план преди образуването на ТКЗС, стари геодезични снимки, аерофотоснимки, дешифровъчни фотокопия, ортофотопланове и скици на имота, издадени от техническата служба на общината, и извърши оглед на място, да даде заключение: 1. съществувал ли е идентичен с претендирания имот преди образуването на ТКЗС в тази местност и на същото място, със същата квадратура и при какви граници /съседи/, собственост на Б. И. Б. - наследодателят на ищцата, или на друго лице, като вещото лице представи копие от скица или друг документ; 2. вещото лице да нанесе върху скицата на имота, издадена от кадастъра, съществуващите граници на имота на място, както и съществуващите в него жилищни /вилни/ и други сгради; 3. каква е квадратурата на имота на място; имотът ограден ли е и разделен ли е с вътрешна ограда между двете основни постройки. Поисканата от ответниците техническа експертиза първоначално е била допусната с определение на първоинстанционния съд, постановено по реда на чл. 140 ГПК. В първото по делото заседание процесуалният представител на ищцата е възразил срещу допускането на експертизата по съображения, че ответниците са трети за административното производството по възстановяване на собствеността лица, които не заявяват свои права към момента на обобществяването на земята, а процесуалният представител на ответниците е пояснил твърденията си, като е посочил, че спорният имот не е представлявал земеделска земя, тъй като е бил скат на планината, и не е бил включван в ТКЗС. След изслушване становищата на страните съдът на основание чл. 253 ГПК е заличил допуснатата експертиза, като се е позовал на ТР № 9/07.11.2012 г. по тълк. д. № 9/2012 г. на ОСГК на ВКС и е посочил, че ответниците не предявяват свои права към момента на обобществяването на имота, поради което е недопустимо и искането им по реда на чл. 17, ал. 2 ГПК да се произнесе по материалната законосъобразност на решението за възстановяване на собствеността. По делото е установено, че с решение № В./14.04.1995 г. на общинската служба по земеделие е възстановено в стари реални граници правото на собственост върху ливада с площ 1.257 дка в м. „Т.“, представляваща имот № ..........по картата на землището на [населено място], на наследниците на Б. И. Б., починал на 25.03.1955 г., а въз основа на договор за доброволна делба от 10.10.2013 г. ищцата е получила в дял процесния имот, който по кадастралната карта е с идентификатор ........... С н. а. № ..../11.12.2018 г. ответникът Ц. К. е признат за собственик на спорния имот на основание придобивна давност. Констативният нотариален акт е издаден по време на брака между ответниците по иска. В молбата-декларация ответникът К. е описал имота като собствен на Б. Б., в каквато насока са и представените при съставяне на нотариалния акт документи. Въззивният съд приел за установено от показанията на разпитаните по делото свидетели, че в периода 1979-1982 г. в имота са построени две вилни сгради, едната от които е построена от наследниците на Б. Б., а другата - от бащата и чичото на ответника К. с разрешение на наследниците на Б. да строят върху тяхната земя, като от тогава всеки държи съответната сграда. Оттук съдът заключил, че е налице държане, като по делото не е установено то да е трансформирано във владение нито преди възстановяването на имота, нито след това и до 2018 г., когато ответникът К. е признат за собственик по давност. Съдът приел, че ответникът и неговите роднини са знаели, че имотът не е техен, ответникът се интересувал кой е собственик и дори през 2014 г. предложил на ищцата да му го продаде, който факт е установен от показанията на св. Р. К. - дъщеря на ищцата и очевидец на случая. Съдът посочил, че ако е имал намерение за своене и с действията си е демонстрирал своята власт върху имота от 1982 г., каквито са твърденията, ответникът не би търсил друг начин за придобиването му. Не е установено в периода след реституцията ответниците да са демонстрирали намерението си за своене пред наследниците на Б., респ. пред ищцата, с действия, с които по явен и недвусмислен начин да показват ограничаване владението на наследниците, респ. на ищцата, която не се е дезинтересирала от имота, продължила е да се интересува, да се грижи за него и да го посещава доколкото е възможно според нейната възраст и характера на имота - ливада с вилна сграда в планината. В основата на тези изводи въззивният съд поставил показанията на свидетелите М. П., Б. П., Д. П. и Р. К. и не кредитирал показанията на свидетелите К. К. и Цв. Ц. като явно заинтересовани от изхода на делото - първият от тях е бил свидетел при извършената обстоятелствена проверка, въз основа на която е издаден нотариалният акт на ответника, а вторият е близък родственик на ответника и наравно с него ползва имота. Въззивният съд посочил и това, че тъй като ответниците не заявяват собственически права към момента на образуване на ТКЗС, не разполагат с възражението да оспорват материалната законосъобразност на решението за възстановяване на собствеността и за тях не е налице правен интерес от противопоставяне на възражения срещу легитимацията на ищцата. Съобразно изложеното въззивният съд приел, че ищцата се легитимира за собственица на спорния имот като възстановен по реда на ЗСПЗЗ и поставен в неин дял при доброволната делба, а възражението на ответниците да са придобили имота на основание придобивна давност в периода от 1982 г. до предявяване на иска на 21.09.2020 г. е неоснователно, поради което правилно предявеният положителен установителен иск за собственост е уважен от районния съд, който е приел и това, че не е установен и обективният признак на владението, и като последица констативният нотариален акт е отменен по реда на чл. 537, ал. 2 ГПК. Във въззивната жалба ответниците са подновили искането си за техническа експертиза със същата задача като поставената в отговора на исковата молба, като са посочили, че по време на образуването на ТКЗС спорният имот е представлявал част от естествен склон на Стара планина, през него е минавала само една пътека, през която хората достигали до хижата на селото; към посочения момент имотът не е отговарял на изискванията на чл. 2 ЗСПЗЗ за земеделска земя, за него този закон не се е прилагал и затова е възстановен неправилно; решението на поземлената комисия е нищожно и не поражда правни последици. Изложили са оплакване, че като се е позовал на ТР № № 9/07.11.2012 г. по тълк. д. № 9/2012 г. на ОСГК на ВКС и е заличил допуснатата експертиза, първоинстанционният съд е нарушил процесуалните правила и ги е оставил без възможност да докажат възраженията си и без право да се защитят. В закрито заседание, проведено по реда на чл. 267 ГПК, въззивният съд е приел, че не са налице основания за уважаване доказателствените искания на въззивниците. Посочил е, че съгласно чл. 266, ал. 3 ГПК във въззивното производство страната може да иска събиране на доказателства, които не са били допуснати от първоинстанционния съд поради процесуални нарушения. В случая такива не са допуснати, тъй като експертиза с посочените задачи е неотносима към предмета на спора. В касационната жалба ответниците са въвели оплаквания за недопустимост на обжалваното въззивно решение, както и за допуснати нарушения материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т.т. 2 и 3 ГПК. Искат решението да бъде отменено и делото - върнато за ново разглеждане с указания за допускане на техническа /геодезична/ експертиза във връзка с твърдението им, че на практика е възстановен държавен имот, част от държавния горски фонд, от което следва извод, че ищцата не е собственица на имота и за нея липсва активна легитимация за водене на процеса. Сочат, че след като за имота ЗСПЗЗ не се прилага, тъй като същият не отговаря на изискванията за земеделска земя съгласно чл. 2 ЗСПЗЗ, решението за възстановяване на собствеността е нищожно и не поражда правни последици. Отказът да се изследва поставеният от тях въпрос като необходим за служебното прилагане на императивната материалноправна норма на чл. 2 ЗСПЗЗ, съставлява съществено процесуално нарушение, довело и до неизясняване на делото от фактическа страна. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, както и в касационната жалба, ответниците поставят въпроса: когато изслушването на експертиза е необходимо за изясняване на делото от фактическа страна и приложение на императивна материалноправна норма - чл. 2 ЗСПЗЗ, и същата не е допусната от първоинстанционния съд поради нарушение на процесуалните правила, при съдържащо се искане във въззивната жалба, длъжен ли е въззивният съд да назначи такава и да постави допълнителна задача, когато нейното заключение е непълно и неясно. Като основания за допускане на касационно обжалване поддържат чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 и чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро и 3-то ГПК. Позовават се на следната съдебна практика: т. 3 на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 34/28.03.2017 г. по гр. д. № 2858/2016 г. на ВКС, І-во г. о., решение № 167/26.10.2017 г. по гр. д. № 209/2017 г. на ВКС, І-во г. о., и решение № 243/05.11.2015 г. по гр. д. № 2410/2015 г. на ВКС, ІІІ-то г. о. Настоящият състав на ВКС, I-во г. о., намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване, като съображенията за това са следните: Според разясненията, дадени в т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на делото и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалваното решение. В разглеждания случай такъв въпрос, който е обусловил правната воля на въззивния съд в обжалваното решение, е въпросът с какви възражения срещу решението за възстановяване по реда на ЗСПЗЗ на собствеността на недвижим имот разполагат ответниците по иск за собственост, след като не заявяват свои права към момента на образуване на ТКЗС, но твърдят, че имотът не представлява земеделска земя по смисъла на чл. 2 ЗСПЗЗ, поради което решението за възстановяване е нищожно и не поражда правни последици. Такъв въпрос касаторите не са поставили, а както е указано в мотивите към т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба; противното би засилило твърде много служебното начало във вреда на ответната страна по касационната жалба, а и възможно би било жалбоподателят да влага в правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело друго, различно съдържание от това, което ще изведе съдът. Поставеният от касаторите въпрос - длъжен ли е бил съдът да допусне техническа експертиза за установяване характера на земята към образуването на ТКЗС с оглед приложението на чл. 2 ЗСПЗЗ, също е обуславящ, но е последващ. Неговото разрешаване е в зависимост от изхода на въпроса за допустимите възражения, с които разполагат ответниците по иска /сега касатори/. Ето защо общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване не е налице. При това положение не е необходимо произнасяне по сочените допълнителни основания за това - в случая чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 ГПК. Но дори да се приеме, че обуславящ изхода на делото е само поставеният от касаторите въпрос, и се установи, че към момента на образуването на ТКЗС спорният имот не е притежавал характеристиките на земеделска земя, поради което решението за възстановяване не поражда правни последици, то изходът на спора за собственост не би се променил. В случай, че имотът не отговаря на изискванията на чл. 2 ЗСПЗЗ и не е бил включен в блокове на кооперативно стопанство, съгласно трайната практика на ВС и ВКС следва да се приеме, че наследодателят на ищцата е запазил правото си на собственост върху имота в реални граници. При това положение и с оглед становището, че ответниците са построили сграда в имота със съгласието на наследниците на собственика, зачитайки към 1982 г. техните права, за защитата им срещу иска за собственост е било необходимо да установят момента, в който са противопоставили своето владение на собствениците - нещо, което ответниците не са сторили. Освен това - когато преценява дали да приложи твърдяна императивна материалноправна норма, съдът изхожда от данните по делото и становищата на страните, а в случая становището на ответниците по иска изключва извода, че имотът е бил държавна собственост /част от държавния горски фонд/, доколкото строеж в имот - държавна собственост, се осъществява по ред, съвършено различен от реда, по който ответниците са застроили спорния имот. Не е налице и следващата поддържана от касаторите предпоставка за допускане на касационно обжалване - чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро ГПК, тъй като не съществува вероятност въззивното решение да страда от порока недопустимост. Едно съдебно решение е недопустимо, когато съдът е разгледал спор, който не е подведомствен на съдилищата - чл. 14 ГПК, или не е подсъден на съответния съд; когато е разгледал непредявен иск и не е разгледал предявения; или съдът се е произнесъл при липса на право на иск или при ненадлежно упражнено право на иск - по нередовна искова молба, при липса на положителна процесуална предпоставка или наличие на отрицателна процесуална предпоставка за възникването и надлежното му упражняване; при оттегляне или отказ от иска; когато в законоустановения срок не е направено искане за възобновяване на производството, спряно по взаимно съгласие на страните, и др. /в този смисъл т. 9 от Постановление на Пленума на ВС № 1/10.11.1985 г. по гр. д. № 1/1985 г./. В разглеждания случай такива хипотези не са налице, а и касаторите не са обосновали в какво според тях се изразява недопустимостта на обжалваното въззивно решение. Не се установява и последната въведена от касаторите предпоставка- очевидна неправилност. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика. В разглеждания случай тези предпоставки не са налице, а и касаторите не са обосновали в какво според тях се изразява очевидната неправилност на обжалваното въззивно решение. С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на ответницата по касация следва да се присъдят разноските по водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 1 000 лева по договор за правна защита и съдействие № .........../09.09.2021 г. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о. О П Р Е Д Е Л И: НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 39/30.07.2021 г. по в. гр. д. № 144/2021 г. на Окръжния съд - М.. ОСЪЖДА Ц. К. К. и К. К. К. да заплатят на Г. С. К. разноските по водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 1 000 /хиляда лв./ лева. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: