Р Е Ш Е Н И Е № 137 гр.София , 11 октомври 2019 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на седемнадесети септември две хиляди и деветнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНТОАНЕТА ДАНОВА ЧЛЕНОВЕ: МАЯ ЦОНЕВА КРАСИМИРА МЕДАРОВА при участието на секретаря Илияна Петкова и прокурора от ВКП Ивайло Симов след като изслуша докладваното от съдия ДАНОВА наказателно дело № 744/2019 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по касационна жалба, депозирана от адв. И., служебен защитник на подсъдимия В. К. Д., срещу въззивно решение №127 от 12.06.2019 г., постановено по внохд №144/2019 г. по описа на Великотърновски апелативен съд, на основание чл.348 ал.1 т.1 и т.3 от НПК. Като акцент в жалбата е изведено, че „обвинението, че убийството е извършено умишлено, не беше доказано по безспорен начин. Изводите на съда относно приетата правна квалификация, не се подкрепят от данните по делото и са довели до необоснован съдебен акт.“. Всъщност оплакването за нарушение на материалния закон се свързва с твърдение за липса на пряк умисъл за убийство. Претендира се деянието да е извършено при превишаване пределите на неизбежна отбрана, тъй като физическата агресия е започнала от пострадалия, като нападението на подсъдимия не е било прекратено към момента на нанасяне на удара с брадва, алтернативно- че превишаване пределите на неизбежната отбрана се дължи на уплаха или смущение, или че деянието е извършено в състояние на силно раздразнение по смисъла на чл.118 от НК. Недоволството от наложеното на подсъдимия наказание се аргументира с наличие на многобройни смекчаващи отговорността обстоятелства, обосноваващи техния превес над отегчаващите. Моли се да бъде изменена присъдата на ОС-Плевен и да се приложи закон за по-леко наказуемо престъпление-чл.118 или чл.119 от НК, като се определи наказанието при превес на смекчаващите отговорността обстоятелства. В съдебното заседание пред ВКС защитникът на подсъдимия поддържа касационната жалба по изложените в нея съображения и с направените искания. Представителят на Върховната касационна прокуратура изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Намира постановеното от апелативния съд решение за законосъобразно и справедливо и предлага да бъде оставено в сила. В последната си дума подсъдимият В. К. Д. моли да му бъде намалено наказанието. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето наказателно отделение като обсъди доводите, релевирани в касационната жалби, становището на страните от съдебното заседание и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в рамките на правомощията си, установи следното: С присъда №7 от 13.02.2019 г., постановена по нохд №1190/2018 г., Плевенски окръжен съд е признал подсъдимия В. К. Д. за виновен в това, че на 14.06.2018 г. в [населено място] умишлено умъртвил баща си К. Т. Д., поради което и на основание чл.116 ал.1 т.3 във вр.с чл.115 във вр.с чл.58а ал.1 от НК го е осъдил на десет години лишаване от свобода, при първоначален „строг“ режим на изтърпяване. Зачетено е предварителното задържане на подсъдимия, като в негова тежест са възложени направените по делото разноски. Съдът се е произнесъл и по веществените доказателства по делото. По въззивна жалба на защитника на подсъдимия- адв.И., пред Апелативен съд-Велико Търново е образувано внохд №144/2019 г., приключило с решение №127 от 12.06.2019 г., с което първоинстанционната присъда е потвърдена изцяло. Касационната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА. На първо място е необходимо да се отбележи, че след като производството пред първата инстанция е протекло по реда на чл.371 т.2 от НПК, подсъдимият не може да оспорва впоследствие приетите в обвинителния акт факти, самопризнати от него. Настоящото делото е решено при условията на посочената диференцирана процедура, като при нейното провеждане не са допуснати съществени процесуални нарушения. Ето защо, защитата на подсъдимия остава ограничена в рамките на признатите фактически положения по обвинителния акт. Оттук насетне на преценка подлежи подкрепеността на самопризнанието на подсъдимия от доказателствата, събрани на досъдебното производство, защото ако такава подкрепеност липсва, съдът е длъжен да не допуска провеждането на съкратено съдебно следствие по чл.371 т.2 от НПК, а да премине към разглеждане на делото по общия ред. В случая е налице подкрепеност на самопризнанието на подсъдимия Д. от валидно събрани на досъдебното производство доказателства и в тази насока аргументация се съдържа в мотивите към присъдата, споделена от въззивния и касационния съд. Следва да се отбележи още и че съгласно разрешенията, дадени в ТР №1/2009 г. на ОСНК на ВКС, не е необходимо всички надлежно събрани и проверени в хода на досъдебното производство доказателства да подкрепят самопризнанието. Необходимо е приобщените доказателства да са достатъчни за установяването по несъмнен начин на фактите, очертани в обстоятелствената част на обвинителния акт и признати от подсъдимия. По настоящето дело се констатират достатъчни както по обем, така и в съдържателно отношение гласни доказателствени средства, от чиято съвкупна преценка се налага извод, че описаните в обвинителния акт и самопризнати от подсъдимия Д. фактическите констатации са несъмнено установени. Не следва да се оставя без внимание и факта, че описания от свидетелите механизъм на нанасянето на удар по главата на пострадалия и използвания предмет за това, са в пълна кореспонденция с констатираните от СМЕ за изследване на труп увреждания, довели до смъртта му. Преразказът на свидетелските показания и обясненията на подсъдимия в касационната жалба /впрочем същата е пълен препис на въззивната, което не следва да бъде така, доколкото е налице съществена разлика между проверката, която извършват въззивната и касационната инстанция/, е ненужен и несъответен на спецификите на касационното производство. ВКС не може да преобсъжда достоверността на доказателствения материал, събран по делото, нито да се произнася по необоснованост на съдебния акт, доколкото необосноваността не е визирана от законодателя като касационно основание в нормата на чл.348 ал.1 от НПК. В допълнение- след като направеното от подсъдимия самопризнание по реда на чл.371 т.2 от НПК е подкрепено от доказателствата по делото, извод, направен от решаващите съдебни инстанции и споделен от ВКС, извеждането на юридическата страна на осъщественото от подсъдимия престъпно деяние може да бъде сторено единствено въз основа на описаните в обвинителния акт факти, самопризнати от подсъдимия. Действително не съществува пречка, на фактическите обстоятелства в процесуалния документ да бъде дадена различна правна оценка, като съдът приложи закон за същото, еднакво или по-леко наказуемо престъпление, както и дори да признае подсъдимия за невиновен. По делото обаче такъв извод не може да бъде направен. В този смисъл претенцията на защитата, че деянието е извършено при превишаване пределите на неизбежна отбрана, алтернативно- в състояние на силно раздразнение, е неоснователна. От самопризнаните от подсъдимия В. Д. факти е видно, че преди пострадалият да се „спусне към подсъдимия и да му нанесе няколко слаби удара с юмрук в лицето“, подсъдимият с няколко удара с метална тръба с дължина 106 см. е унищожил музикалната уредба. Съгласно трайната съдебна практика, деецът не може да се позовава на неизбежна отбрана, или че е извършил деянието в състояние на силно раздразнение, ако е провокирал нападението. Посегателството върху имуществото на пострадалия, чрез неговото унищожаване, е посегателство върху негови законни права и на практика представлява провокация, довела до реакцията на К. Д.. Освен това описаните в обвинителния акт факти сочат, че към момента на вземане на брадвата от антрето на жилището и нанасянето на смъртоносния удар в главата на пострадалия, нападението, преминало в сбиване между сина и бащата, е било прекратено. Горния извод намира опора във фактите, свързани с това ,че подсъдимият е взел от антрето брадвата и се е приближил към пострадалия, който в този момент се е намирал близо до прага между антрето и всекидневната. Доколкото настоящият съдебен състав приема, че липсва неизбежна отбрана, то е безпредметно обсъждането дали е налице превишаване на нейните предели, както и дали превишаването се дължи на уплаха или смущение. Освен това, съгласно Постановление №14/1963 г. на Пленума на ВС, деецът не може да се ползва от привилегията на чл.118 от НК, когато е предизвикал пострадалия. С други думи, ако за състоянието си на силно раздразнение има вина самия деец, извършеното убийство не може да се квалифицира по чл.118 от НК. Не следва да бъде оставен без внимание и извода, направен от експертите в СППЕ, изготвена за подсъдимия, че „предвид параметрите на ситуацията и след оценка на преживяванията му преди, по време и след деянието, не се обосновават хипотези за повлияност от физиологичен афект, уплаха или смущение“. Твърдението, посочено в касационната жалба, че „подсъдимият не е имал времето и възможността да прецени нито средството, с което е осъществил тази защита, нито мястото, към което е насочил този единствен удар“, аргументирано чрез обясненията на В. Д. от досъдебното производство за липса на спомен за повечето детайли от преживяната ситуация, не държи сметка на заключението на СППЕ, от което се установява, че към момента на инкриминираното деяние при подсъдимият липсват данни за качествени нарушения на възприятия, мислене и паметови функции, като предвид болезненото изживяване на последиците от случилото се е възможно, за да се съхрани подсъдимия от дистрес, да мобилизира защитни стратегии с потискане на онези паметови съдържания, които са свързани с негативни чувства и да прояви нежелание да си спомня някои подробности. Предвид гореизложеното, в заключение ВКС приема, че въззивната инстанция правилно е приложила материалния закон, поради което не е налице касационното основание по чл.348 ал.1 т.1 от НПК. На следващо място, съдът не констатира определеното на подсъдимия наказание в размер на 15 години лишаване от свобода, редуцирано на основание чл.58а ал.1 от НК с 1/3 - десет години, да е явно несправедливо. Не се установяват многобройни или изключителни смекчаващи отговорността обстоятелства, когато и най-лекото предвидено в закона наказание за конкретното престъпление се явява несъразмерно тежко, налагащи приложението на чл.58а ал.4 във вр.с чл.55 ал.1 от НК. Наличните смекчаващи отговорността обстоятелства са били в пълнота отчетени от решаващите съдебни инстанции /чистото съдебно минало на подсъдимия, добрите характеристични данни, сравнително младата възраст, изразеното съжаление, дългогодишните конфликтни отношения с жертвата, дължащи се отчасти на личностните характеристики на пострадалия- доминантни нагласи при отношенията в семейството си, ригидност, педантичност, с твърди принципи, изискващ съобразяване с мнението и позициите му и налагащ патриархален модел в семейните отношения, както и тези на подсъдимия- слабост на нервните процеси, тревожност, неуравновесен тип висша нервна дейност/, като ВКС напълно споделя извода, че те не се явяват многобройни или изключителни по своя характер, а обосновават определяне на наказание лишаване от свобода в минималния размер, предвиден в чл.116 ал.1 от НПК. Претенцията, релевирана в касационната жалба, за наличие на многобройни смекчаващи отговорността обстоятелства, не се аргументира с несъобразени от апелативния съд такива, а и ВКС не констатира неотчетени от контролирания съд обстоятелства. По изложените съображения, настоящият касационен състав счита жалбата на подсъдимия за неоснователна, поради което прие, че решението на АС-Велико Търново следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл.354 ал.1 т.1 от НПК, Върховният касационен съд ,трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение №127 от 12.06.2019 г., постановено по внохд №144 /2019 г. по описа на Великотърновски апелативен съд. РЕШЕНИЕТО не може да се обжалва. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1/ 2/