Ключови фрази


О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 667

[населено място] 10.08.2022 год.

Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на четвърти май две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
ТАНЯ ОРЕШАРОВА

разгледа докладваното от съдия Декова
гр.дело № 4998 по описа за 2021 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.
Постъпила е обща касационна жалба от З. Д. К. и К. В. К., чрез процесуалния им представител адв.К.,
срещу въззивно решение № 58 от 29.07.2021г., постановено по в.гр.д.№236/2021г. на Апелативен съд - Бургас, в частта, с която след частична отмяна на решение от 15.02.2021 г. по гр.д. № 1040/2020г. на Окръен съд – Бургас в частта, отхвърляща заявените от Първа инвестиционна банка" АД спрямо З. Д. К. и К. В. К.
претенции по чл.422 ГПК за установяване на вземания на банката-кредитор за главница, договорна, наказателна, мораторна лихви и разноски за събиране на вземането й в размер над 5484 евро, до общо претендираните по делото такива от 15 504,61 евро, спрямо солидарни длъжници З. Д. К. и К. В. К. за: още 1457,09 евро главница, над установената като дължима по договор от 25.04.2012г. за банков кредит с горепосоченото решение главница от 5484 евро; за 5414,46 евро - непогасена договорна лихва за периода 15.07.13г. – 13.11.19г.; за 3103,31 евро неплатена наказателна лихва, дължима за периода 15.08.12г.- 13.11.19г.; за 21,21евро- мораторна лихва за забава върху неиздължената главница, за периода от 14.11.19г./обявяването на предсрочната изискуемост на кредита/ до 24.11.19г./датата предхождаща подаването на молбата пред заповедния съд/ и за сумата 48 лв., представляваща дължими разноски по събиране на вземането на банката, произтичащи от горепосочения договор за банков кредит и общи условия на банката за кредити на физически лица, сторени в периода от 10.09.19г. до 25.11.19г., ведно със законна лихва върху горепосочената главница , считано от 25.11.19г., до окончателното й изплащане.
Касаторите считат, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1-3 и ал.2, пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
В срока по чл.287, ал.2 ГПК е постъпил отговор от ответника по касационната жалба от Първа инвестиционна банка" АД , чрез процесуален представител юрисконсулт Д., с който оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Претендира юрисконсултско възнаграждение.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК, намира следното:
Въззивният съд е посочил, че поради обжалване на първоинстанционното решение само от страна на ищеца-кредитор за неуважената разлика до пълния размер на претенциите му, решението на първата инстанция следва да се приеме за влязло в сила в частта, установяваща дължимост на главница от 5484 евро, поради настъпила нейна предсрочна изискуемост, на основание валиден договор от 25.04.2012г. за банков кредит
Въззивният съд е изложил подробни съображения за да приеме, че по делото не се установяват правни основания, отричащи задължението на потребителя да заплати на банката освен просрочената и непогасена главница, още и дължимото за финансовата услуга възнаграждение, а също и наказателна лихва в уговорения между страните размер, която е дължима, поради настъпилата в изпълнението на договора забава, съгласно констатациите на експерта по ССЕ, отразени в приложение №3 към заключението(л.131 дело БОС). Приел е, че размерите на горните задължения следва да бъдат съобразени с установеното от заключението на вещото лице по изслушаната пред БОС счетоводна експертиза, т.е. за задължение за непогасена главница - 6941,09 евро, колкото е главницата, вземането за която се иска да бъде установено. Нейният размер е равен на разликата между цялата заета по договора сума от 7050 евро и платената според ССЕ по делото част с настъпил падеж от 108,91 евро(л.131- дело БОС). От договорната лихва по погасителен план в размер на 7448,89 евро е заплатена от потребителя част в размер на 1382,66 евро(вж. приложение №2 към експертизата пред БОС) и е останала непогасена сумата 5414,46 евро, колкото е заявил като вземане в исковата си молба ищецът. От наказателната лихва(вж. приложение №3 към експертизата пред БОС)чийто общ размер е 3177,74 евро, е заплатена част в размер от 74,43 евро и остава неиздължена сумата 3103,31 евро, колкото е заявил ищецът в исковата си молба. Сумата е изчислена на база всички установени по делото забави в изпълнението на дължими по договора вноски, съобразно предвидения в ДБК при подписването му размер на наказателна лихва. Съдът е посочил, че не обсъжда направеното от въззиваемите ответници възражение за недължимост на част от наказателната лихва, като задължение погасено с изтичането на кратка погасителна давност към датата на заявяването на претенцията по реда на заповедното производство, т.к. е предявено в последното по делото съдебно заседание пред окръжния съд, т.е. извън срока по чл.131 от ГПК, поради което е преклудирано и като такова-недопустимо. Мораторната лихва за забава върху неиздължената главница следва да се начисли от датата на обявената предсрочна изискуемост- 14.11.19г. до датата, 19 предхождаща заявлението и според експерта е в размер на 21,21 евро, колкото е заявил ищецът по делото. Посочил е, че поради безспорно установената забава за погасяването на главницата по процесния ДБК и след подаването на молбата пред заповедния съд, кредитополучателят дължи на банката също законна лихва за забава върху тази главница от 25.11.19г., до окончателното й изплащане. С оглед предвиденото в глава ХІ „неизпълнение“, т.11.1 б. „г“ от ОУ право на банката да събере даже служебно своите изискуеми вземания, вкл. разноски по договора и предвид липсата на конкретно възражение по основанието и размера на претендираните по делото разноски по събирането на вземането за кредита, сторени в периода 10.09.19г.- 25.11.19г. от 48 лв., извън съображенията за нищожност на договора, съдът е счеб, че следва да приеме за доказано по основание и размер, т.е. да обяви за съществуващо и това задължение на заемополучателите, отразено в счетоводните сметки за отчитането на процесния кредит към 25.11.19г. по партидата на дълга и описано в експертизата на вещото лице по делото.
Касационното обжалване се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки: да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК.
Обжалваното решение е валидно и допустимо.
Настоящият касационен състав намира, че при постановяването на решението не е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите изводи на въззивния съд са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила, не се установява наличие и на вероятност въззивното решение да е очевидно неправилно. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания. Касационната инстанция извършва самостоятелна преценка на правилността на въззивното решение и в случай, че са нарушени правни норми и принципи, които нарушения го опорочат до такава значителна степен, че неправилността му произтича без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост, служебно или по искане на жалбоподателя го допуска до касационно обжалване. Настоящият съдебен състав не намира да са допуснати такива нарушения. Становището на касатора за очевидна неправилност е несъстоятелно и е налице отъждествяване на очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2 ГПК с неправилността по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът поставя следните въпроси: 1“Задължен ли е съдът да обсъди в решението си всички събрани по делото доказателства, твърдения и възражения на страните от значение за изхода на спора в тяхната съвкупност и да изложи в мотивите си изводи по отношение на тези доказателства, твърдения и възражения?“, който счита, че е разрешен в противоречие с практиката на ВКС и следващите въпроси: 2“Допустимо ли е в „общия размер на кредита“ по смисъла на чл.3 буква л и чл.10 параграф 2 от Директива 2008/48 да са включени суми предстдвляващи „общи разходи по кредита на поткребителя?“; 3“За действителността на договора за потребителски кредит необходимо ли е в съдържанието му да присъства ясна информация за възможността на кредитополучателя да упражни правото си на отказ в съответствие с член 101 параграф 2 от Директива 2008/48 или поне да е налице ясно и кратко препращане към съдържащите тези данни други хартиени или други трайни носители?“; 4“Представляват ли „свързани договори за кредит“ по смисъла на чл.10 т.2 буква д от Директива 2008/48 и чл.11 ал.1, т.8 от ЗПК договор за кредит, с който е погасено задължение по предходен договор за кредит и ако отговорът е положителен, следва ли в последващия договор да бъде включена цената на първия?“, по които три въпроса според касатора е налице основание за допусане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 ГПК – поради противоречие е практиката на Съда на Европейския съюз.
Първия от поставените въпроси касаторите свързват с оплакването си, че въззивният съд „не е обсъдил в решението си всички подробно наведени възражения на въззимаемите относно липсата на каквато и да е информация в договора за кредит, вкл.и липсата на препратки към ОУ, за възможността на кредитополучателят да откаже договора за кредит, не е обсъдил възражението за съдържанието на ГПР, включително и подробните възражения за неприлагането на Директива 2008/48/ ЕО и Директива 93/13/ЕИО посочени още в отговора“.
Въззивният съд е приел, че данните по делото сочат, че изискуемата от чл.10,ал.1 от ЗПК писмена форма за сключването на договор за потребителски кредит в случая е спазена, касателно обследвания ДБК на страните от 25.04.12г.; че са изпълнени също изискванията за валидност на този договор, визирани в чл.11, т.7,9,11 и 12, вр. чл.22 ЗПК, т.к. общият размер на кредита и условията за усвояването му са изрично описани; както и лихвеният процент, условията за прилагането му, БЛП включен в образуването на възнаградителната лихва( 7,99%), ведно с надбавката от 8,51 пункта. Въззивният съд е посочил, че действително тази лихва не е уговорена като постоянна, а променлива величина и условията за нейната промяна, визирани в чл. 10 от договора, както и в чл. 4.2, 4.4, 4.7 и 4.8 от ОУ даващи само на банката възможност за едностранна корекция на базовия лихвен процент и лихвената надбавка, представляват неравноправни клаузи, които не могат да намерят приложение в отношенията на страните, но това не се отразява на валидността на първоначалния договор, т.к. според данните от експертизата, промяна в тази част на условията по правоотношението не е извършена за целия срок на действието му. Не на последно място въззивният съд позовава извода си за валидност на първоначалната клауза, определяща размера на лихвения процент и нейната приложимост към отношенията на страните за целия срок на договора, на становището на ВКС, изразено в решение №92/09.09.19г. по д.№2481/17г.- ІІт.о. на ТК, в следния смисъл: “произтичащата от чл.146, ал.1,вр.чл.143 ЗЗП нищожност на уговорката в клауза от ДБК, даваща право на банката – кредитор да промени едностранно лихвата по кредита при промяна на БЛП, не обуславя нищожност и на уговорката в същата клауза за заплащане от кредитополучателя на договорна лихва в размер, формиран като сбор от БЛП с точно определен към датата на подписването на договора размер в проценти и договорна надбавка“.
Въззивният съд е изложил съображения, че споделя доводите на въззивника за неоснователност на възражението на въззиваемите, че т.к. процесният договор от 2012г. бил свързан с предходния кредитен договор от 2010г., сключен между страните по делото, в случая не било спазено императивното изискване на чл.11, ал.1, т.8 ЗПК за посочване на стоката или услугата, респективно на нейната цена. Посочил е, че понятието „свързан договор“ намира определението си в чл.3, б.“н“ от Директива 2008/48, транспонирана в §1,т.11 от ДР на ЗПК, легално дефиниран като договор за потребителски кредит, при който са налице кумулативно следните предпоставки: а) кредитът се използва изключително за финансиране на договор за доставка на стоки или за предоставяне на услуги и б) от търговска гледна точка двата договора представляват едно цяло, което означава, че продавачът на стоката или доставчикът на услугата финансира предоставянето на кредита или в случай, че кредитът се финансира от трета страна, кредиторът използва услугите на продавача на стоката или на доставчика на услугата за сключването, или за подготовката на договора за кредит, или че договорът за кредит посочва конкретни стоки или услуги, доставката на които ще се финансира чрез потребителския кредит. Въззивният съд е счел, че процесният договор не е свързан по смисъла на така цитираните разпоредби с предходния, сключен между страните по делото договор за потребителски кредит от 2010г., по съображения, че двата договора не са взаимозависими, нямат общ предмет и не представляват едно цяло, включая досежно условията на сключването, изпълнението и прекратяването им, както и на размера на заема. Посочил е, че договорите имат различен предмет, а връзката помежду им е в това, че касаят едни и същи страни и процесният договор е целеви - т.е. кредитът по него е отпуснат само с предназначението да погаси вземането на банката спрямо кредитополучателя К., произтичащо от предходния кредитен договор. С оглед на това съдът е заключил, че в случая чл.11, ал.1,т.8 ЗПК не намира приложение и неспазването на изискванията, императивно поставени от тази разпоредба при договаряне на потребителски кредити, не може да обуслови неоснователност на вземането на банката за възнаградителни и наказателни лихви, както и за разноски по потребителския кредит от 16 25.04.2012г., нито е основание за обявяване на целия договор за нищожен. Съдът е приел, че обстоятелството, че в процесния договор не се съдържа методика за изчисляване на референтния лихвен процент, съгласно чл.33а ЗПК, също не е основание за отказ за заплащане на възнаградителната лихва, формирана с участието на тази величина, т.к. поставящата това императивно изискване разпоредба на чл.11,ал.1,т.9а ЗПК е в сила от 2014г., т.е. не е съществувала към момента на сключване на обсъждания по делото кредитен договор на страните.
Въззивният съд е споделил като основателно и въведеното от въззивника съображение, че в случая е спазено поставеното от чл.11, ал.1,т.10 ЗПК изискване за посочване на годишния процент на разходите (ГПР) по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключването на договора за кредит, като са взети предвид допусканията, използвани при изчисляване на ГПР по определения в приложение №1 към ЗПК начин. Посочил е, че действително процесният договор не съдържа описание на взетите при горното изчисление допускания, но в общите условия на банката ясно и изчерпателно са посочени компонентите, които са включени при определянето на ГПР, а в договора на страните те са категорично и недвусмислено посочени в процентно изражение и като глобална сума, предвид което липсата на данни за взетите предвид допускания сама по себе си не би могла да попречи на потребителя да прецени обхвата на своето задължение и неговата икономическа тежест, както и да го съпостави с предложения на други кредитни институции, а също и при необходимост да се откаже от договора. Въззивният съд е посочил, че освен това от отговора на въпрос №5 към експертизата става ясно, че ГПР е изчислен от банката съобразно Приложение №1 към ЗПК, изрично е посочен в чл.5 от договора(18.82%) и по стойност не надвишава петкратния размер на законната лихва по просрочени задължения във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България (чл.19 ал.4 от ЗПК, редакция ДВ бр.35/14 год.). Въззивният съд е посочил, че нормата на чл.19 ал.4 ЗПК, на която се позовават ответниците, е приета след сключването на процесния договор, но кредитодателят е определил ГПР, вместващ се и в тези ограничителни рамки. Само за пълнота на настоящото изложение, т.к. не е изрично включено в доводите на въззивника, но присъства в мотивите на обжалвания акт, въззивният съд отбелязва, че в случая няма данни, включително и с оглед констатациите на експерта по делото, че при формиране на размера на ГПР е взета предвид и визираната в т.8 от ДБК комисионна за ангажимент на банката, в размер на 2% върху неусвоената част от кредита, каквато безспорно не е плащана, т.к. в процеса няма твърдения, нито данни за частично неусвояване на заема. Доказателствата сочат тъкмо обратното - своевременно, еднократно усвояване на заема и формиране на ГПР само за реални парични потоци.
Според въззивния съд в случая е спазено и изискването на чл.11, ал.1,т.20 ЗПК, в ДБК да бъде отразено наличието или липсата на право на отказ на потребителя от договора, срока, в който това право може да бъде упражнено и др.условия за упражняването му, вкл. информация за задължението на потребителя да погаси усвоената главница и лихвата, съгласно чл.29, ал.4 и 6 от ЗПК(в 30 дневен срок, при лихва, начислена на базата на уговорения в договора лихвен процент),като се посочи и размерът на лихвения процент на ден. Съдът е приел, че императивните изисквания на посочената норма са спазени, т.к. правото на отказ на К. от договора е изрично уредено в чл. 7.4 и 7.4.1 от ОУ, макар и само като еднократно упражнимо в срок от 14 календарни дни, считано от датата на сделката. Въззивният съд е приел, че така уговорената възможност за отказ би следвало да се счете за удовлетворяваща потребителя и достатъчно съхраняваща правния му интерес във връзка с отпускането на заема, предвид обстоятелството, че първоначално уговорените условия на кредитиране не са променени до края на действието на договора, а преценката за икономическата тежест на поетите с него задължения е обективно обусловена от ясното цифрово изразяване на всички договорени лихви- възнаградителни и наказателни. Посочил е, че процесният договор не сочи изрично размера на дължимия лихвен процент на ден, но годишният лихвен процент(ГЛП) е уговорен в чл. 4 от договора, а съгласно чл. 4.13 от ОУ, дължимите лихви се изчисляват въз основа на действителния брой дни, при година равна на 360 дни. Предвид това е приел, че дневният лихвен процент, макар и да не е числово определен, е изчисляем на база уговореното в договора и ОУ. Следователно липсата на данни за лихвения процент на ден при упражняване на правото на отказ, не би могла да попречи на потребителя да прецени обхвата на своето задължение.
Настоящият касационен състав не намира да е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по първия от поставените въпроси, тъй е постановено в съответствие с практиката на ВКС, посочена от касатора, относно задължението на въззивния съд да обсъди доказателствата, доводите и възраженията на страните. В решението си въззивният съд подробно е изложил съображенията си в тази насока, вкл. защо приема за неоснователни възраженията и доводите на ответниците „относно липсата на каквато и да е информация в договора за кредит, вкл.и липсата на препратки към ОУ, за възможността на кредитополучателят да откаже договора за кредит“ и „за съдържанието на ГПР, включително и подробните възражения за неприлагането на Директива 2008/48/ ЕО и Директива 93/13/ЕИО посочени още в отговора“. Несъгласието на касаторите с изводите на въззивния съд не осигуряват достъп до касационно обжалване. Правилността на изводите на въззивния съд не може да бъде проверявана в производството по допускане на касационно обжалване, а само при разглеждане на касационната жалба, ако такова бъде допуснато.
По втория от поставените от касатора въпроси не е налице основание за допускане на касационно обжалване, тъй като не осъществява общо основание за допускане на касационно обжалване. Същият предпоставя в себе си въззивният съд да е приел, че в конкретния случай в общия размер на кредита са включени суми, представляващи общи разходи по кредита, за да се твърди противоречие с приложената практика на СЕС. Както е разяснено в т.1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Основанията за допускане до касационно обжалване, саразлични от общите основанията за неправилност на въззивното решение -чл.281, т.3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба - чл.290, ал.1 ГПК. Същото се отнася и до следващия от поставените от касатора въпроси, който предпоставя в себе си въззивният съд да е приел, че потребителят К. не е бил информиран за правото да се откаже от договора, какъвто извод съдът не е направил. Напротив, въззивният съд е приел, че в случая е установено, че потребителят К. е бил информиран за срока, в който правоито на отказ може да бъде упражнено и другите условия за упражняването му и че така уговорената възможност за отказ би следвало да се счете за удовлетворяваща потребителя и достатъчно съхраняваща правния му интерес във връзка с отпускането на заема, предвид обстоятелството, че първоначално уговорените условия на кредитиране не са променени до края на действието на договора, а преценката за икономическата тежест на поетите с него задължения е обективно обусловена от ясното цифрово изразяване на всички договорени лихви- възнаградителни и наказателни. Както се посочи, несъгласието на страната с изводите на въззивния съд не е основание за допускане на касационно обжалване.
Не е налице соченото противоречие на въззивното решение с практиката на СЕС по последния от поставените от касатора въпроси. Въззивният съд е приел, че процесният договор не е свързан по смисъла чл.3, б.“н“ от Директива 2008/48, транспонирана в §1,т.11 от ДР на ЗПК, с предходния, сключен между страните по делото договор за потребителски кредит от 2010г., поради което неоснователно се сочи, че е в противоречие с посоченото от касаторите Решение на Съда от 9 септември 2021г. по съединени дела С-33/20, С-155/20 и С-187/20 относно изискването в съответните случаи договорът за кредит по ясен и кратък начин да посочва, че е налице „свързан договор за кредит“ по смисъла на чл.3, буква н от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008г., и че този договор е сключен за определен срок.
Отделно от това по поставените въпроси няма обосновка за допълнително соченото от касаторите основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Касаторите само са посочили основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, но не са аргументирали разрешен от въззивния съд въпрос да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно т. 4 на ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Касаторите не са посочили съдебната практика, която считат, че се нуждае от осъвременяване. Правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая липсва обосновка в тази насока в изложението на основанието за допускане на касационно обжалване. Отделно от това, както е посочил и въззивния съд понятието „свързан договор“ намира определението си в чл.3, б.“н“ от Директива 2008/48, транспонирана в §1,т.11 от ДР на ЗПК, легално дефиниран като договор за потребителски кредит, при който са налице кумулативно следните предпоставки: а) кредитът се използва изключително за финансиране на договор за доставка на стоки или за предоставяне на услуги и б) от търговска гледна точка двата договора представляват едно цяло, което означава, че продавачът на стоката или доставчикът на услугата финансира предоставянето на кредита или в случай, че кредитът се финансира от трета страна, кредиторът използва услугите на продавача на стоката или на доставчика на услугата за сключването, или за подготовката на договора за кредит, или че договорът за кредит посочва конкретни стоки или услуги, доставката на които ще се финансира чрез потребителския кредит. Поради специфичната обвързаност на двата договора, законодателят е предвидил специални разпоредби в глава девета от ЗПК, които го уреждат.
В изложенията на основанието за допускане на касационно обжалване се съдържат оплаквания за неправилност на въззивното решение. Както се посочи, основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение/чл.281, т.3 ГПК/. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба/чл.290, ал.1 ГПК/.
Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на делото и на основание чл.81, вр. чл.78, ал.8 ГПК на ответника по касация ще следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 150лв.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отд.
О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 58 от 29.07.2021г., постановено по в.гр.д.№236/2021г. на Апелативен съд - Бургас, в обжалваната част.
ОСЪЖДА З. Д. К., ЕГН [ЕГН] и К. В. К., ЕГН [ЕГН] да заплатят на „Първа инвестиционна банка“ АД с ЕИК[ЕИК] сумата 150лв. – юрисконсултско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: