- 9 -
РЕШЕНИЕ
№ 143
гр. София 23.08.2016 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в публичното заседание на 20.04.2016 (двадесети април две хиляди и шестнадесета) година в състав:
Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров
при участието на секретаря РАЙНА ПЕНКОВА, като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 5958 по описа за 2015 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 290 от ГПК и е образувано по повод на подадена от Т. Х. Г. и Х. Т. Г., срещу решение 142/22.07.2015 година на Апелативен съд Пловдив, гражданско отделение, първи състав, постановено по гр. д. № 151/2015 година, касационна жалба с вх. № 6152/27.08.2015 година.
С обжалваното решение на основание чл. 40 от ЗЗД е прогласена по отношение на ищеца А. К. А. недействителността на договор за наем на недвижими имоти от 26.03.2008 година, сключен от Т. Х. Г., в качеството му на пълномощник на наемодателя ищец въз основа на пълномощно рег. № 6061/04.10.2002 година на С.**.-нотариус с район на действие района на Районен съд Пловдив, вписан под № *** в регистъра на Нотариалната камара и наемателя Х. Т. Г.. Заедно с това Т. Х. Г. е осъден да заплати на А. К. А. сумата от 49 000.00 €, представляваща обезщетение за имуществени вреди, причинени чрез упражнена от последния представителна власт по договор за поръчка, сключен между същите страни през 2002 година, чрез уговаряне на същата сума за прихващане с нереализирани подобрения и неосъществени ремонти в имотите, предмет на договора за наем; сумата от 500.00 €, представляваща получен и непредаден депозит по чл. 4 от посочения договор за наем и сумата от 10 000.00 €, представляваща получен и непредаден наем за описаните недвижими имоти за периода от 01.05.2012 година до 28.02.2013 година, ведно със законната лихва върху тези суми, считано от предявяване на исковете 25.03.2013 година до окончателното им изплащане. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на решението, поради неточно приложение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поискано е решението на Апелативен съд Пловдив да бъде отменено изцяло и да се постанови друго, с което предявените срещу Т. Х. Г. и Х. Т. Г. искове да бъдат отхвърлени.
Ответникът по касационната жалба А. К. А. е подал отговор с вх. № 6876/12.10.2015 година, с който е изразил становище, че жалбата е неоснователна и като такава трябва да бъде оставена без уважение, а атакуваното с нея решение да се потвърди.
Касаторите са били уведомени за обжалваното решение на 03.08.2015 година, а подадената от тях касационна жалба е с вх. № 6152/27.08.2015 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
С постановеното по делото определение № 34/08.01.2016 година обжалваното решение е допуснато до касационно обжалване в частта му, с която са уважени предявените от А. К. А. срещу Т. Х. Г. искове с правно основание чл. 79, ал. 1 във връзка с чл. 281 от ЗЗД и чл. 79, ал. 1 във връзка с чл. 284, ал. 2 от ЗЗД за заплащане на сумата от 49 000.00 €, представляваща обезщетение за имуществени вреди, причинени при упражнена от последния представителна власт по договор за поръчка, сключен между същите страни през 2002 година, чрез уговаряне на същата сума за прихващане с нереализирани подобрения и неосъществени ремонти в имотите, предмет на договора за наем от 26.03.2008 година и на сумата от 10 500.00 €, от които сумата от 500.00 €, представляваща получен и непредаден депозит по чл. 4 от посочения договор за наем и сумата от 10 000.00 €, представляваща получен и непредаден наем за описаните в договора недвижими имоти за периода от 01.05.2012 година до 28.02.2013 година, заедно със законната лихва за забава върху двете суми, считано от предявяване на исковете 25.03.2013 година до окончателното им изплащане. В останалата част отнасяща се до иска по чл. 40 от ЗЗД обжалваното решение не е допуснато до касационно обжалване, поради което е влязло в законна сила. Касационното обжалване е допуснато по материално правния въпрос за това от кой момент възниква задължението на наемателя да заплаща наемната цена-дали от момента на предоставянето на наетата вещ от наемодателя на наематели или от момента на сключването на договора, независимо от това дали е изпълнено задължението на наемодателя за предоставяне на наетата вещ. По така поставения въпрос следва да се има предвид, че договорът за наем е неформален и консенсуален такъв и за валидното възникване на наемното правоотношение е необходимо между страните, а бъде постигнато съгласие за вещта, която наемодателят ще предостави за ползване на наемателя и за възнаграждението, което наемателят ще заплаща за така предоставеното му ползване. При постигането на такова съгласие договорът се счита за сключен, независимо от това дали вещта, предмет на същия, реално е била предадена на наемателя. Предаването й е от значение единствено за дължимостта на наемната цена, доколкото вземането на наемодателя за същата е обусловено от изпълнението на основното му задължение да отстъпи ползването на вещта, предмет на наемния договор. В случай, че наемодателят не е изпълнил задължението си по чл. 228 във връзка с чл. 230 от ЗЗД да предаде на наемателя вещта, предмет на наемния договор, за последния не е възникнало обусловеното от изпълнението на задължението за предаване насрещно такова за заплащане на наемната цена. В случай, че наемодателят е изпълнил задължението си за предаване на вещта на наемателя и му е предоставил ползването върху същата, насрещното задължение на наемателя за заплащане на наемната цена е възникнало и той дължи такава, като обстоятелството дали реално ползва вещта или не. В този смисъл и решение № 238/04.09.2013 година, постановено по т. д. № 123/2011 година и решение № 27/16.04.2014 година, постановено по т. д. № 1893/2013 година, двете по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о.
С оглед на така дадения отговор на правния въпрос, по повод на който е допуснато касационно обжалване Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение приема, че решението на Апелативен съд Пловдив е частично неправилно в обжалваната му част по следните съображения:
За да уважи предявения от А. К. А. срещу Т. Х. Г. и Х. Т. Г. иск с правно основание чл. 40 от ЗЗД съставът на Апелативен съд Пловдив е приел, че Т. Х. Г., който въз основа на пълномощно рег. № 6061/04.10.2002 година на С. П.-нотариус с район на действие района на Районен съд Пловдив, вписан под № *** в регистъра на Нотариалната камара, е действал като пълномощник на наемодателя А. К. А., и наемателят Х. Т. Г. са баща и син, поради което между тях е налице родство по силата, на което, съгласно чл. 135, ал. 2 от ЗЗД, се презумира знанието за увреждането от страна на третото лице. Изложени са съображения за това, че факта на сключването на договора с наемна цена, под действителната пазарна такава към момента на сключването му, е признато от Т. Х. Г. и Х. Т. Г. в подадените от тях отговори на исковата молба, като този факт е обяснен от двамата с влошените им отношения с упълномощителя А. К. А. и нежеланието му да прехвърли част от своите имоти на пълномощника Т. Х. Г. или на членове от семейството му. Наред с това е прието за установено по категоричен начин, че в началото на 2008 година ответникът Т. Х. Г., в качеството си пълномощник на А. К. А., е сключил аналогични договори за наем с останалите членове на семейството си за имоти, които са собственост на упълномощителя и при условия аналогични с тези в процесния договор, а именно с клауза за прихващане на дължим наем с извършени в имотите подобрения и ремонтни работи, т. е. наемателите по тези договори, които са син, дъщеря и съпруга на пълномощника, са освободени за продължителен срок от основното задължение да заплащат наем за ползването на имотите, включително и тези по оспорвания договор. Въззивният съд е посочил, че Т. Х. Г. е извършил прихващане на дължимия се от Х. Т. Г. наем за периода от 26.03.2008 година до април 2012 година, със сумата от 49 000.00 €, представляваща стойност на извършени от наемателя в имотите строително монтажни работи. Изложени са мотиви, че тази сума не съответства на извършените в имотите подобрения и строително монтажни работи. Доколкото такива били налични то тяхната стойност, съгласно заключението на изслушаната по делото тричленна съдебно-техническа експертиза, била наполовина в лева и при това не били налице предпоставките за включване на ДДС в тази стойност. Липсвали доказателства за това кога са извършени наличните подобрения и строително монтажни работи, както и за това от кого са извършени и кой е вложил средства за това. Липсвали доказателства наемателят Х. Т. Г. да е влагал свои средства за подобрения в имотите, предмет на наемния договор, а имало такива за влагане на средства от пълномощника. Затова въззивният съд е приел, че при тези доказателства се налагал извод, че извършвайки прихващането Т. Х. Г. е договарял в своя полза, при условията на чл. 38, ал. 1 от ЗЗД, поради което е налице съществено увреждане на патримониума на упълномощителя поради това, че имотите му са ползвани безвъзмездно за продължителен период от време.
С обжалваното решение са уважени и предявените от А. К. А. срещу Т. Х. Г. искове с правно основание чл. 79, ал. 1 във връзка с чл. 281 от ЗЗД и чл. 79, ал. 1 във връзка с чл. 284, ал. 2 от ЗЗД. По първия от тези искове Т. Х. Г. е осъден да заплати на А. К. А. сумата от 49 000.00 €, представляваща обезщетение за имуществени вреди, причинени при упражнена от последния представителна власт по договор за поръчка, сключен между същите страни през 2002 година, чрез уговаряне на същата сума за прихващане с нереализирани подобрения и неосъществени ремонти в имотите, предмет на договора за наем от 26.03.2008 година, а по втория сумата от 10 500.00 €, от които сумата от 500.00 €, представляваща получен и непредаден депозит по чл. 4 от посочения договор за наем и сумата от 10 000.00 €, представляваща получен и непредаден наем за описаните в договора недвижими имоти за периода от 01.05.2012 година до 28.02.2013 година. Върху двете суми е присъдена законната лихва за забава, считано от предявяване на исковете 25.03.2013 година до окончателното им изплащане.
За да уважи първия иск съставът на Апелативен съд Пловдив е приел, че между А. К. А., в качеството му на доверител и Т. Х. Г., в качеството му на довереник е бил сключен договор за поръчка, който довереникът е изпълнявал до 2008 година. Прието е, че при сключването на оспорвания договор за наем Т. Х. Г. не е действал като добър стопанин и с извършените от него действия по прихващане на задължението на наемателя за заплащане на наемната цена с подобрения, които не са били доказани по делото е причинил на доверителя имуществена вреда равняваща се по размер на прихванатата наемна цена от 49 000.00 €. По отношение на втория иск е прието, че съгласно чл. 4 от сключения между страните договор наемателят заплаща при подписването му 500.00 € депозит, а за посочения в исковата молба период от 01.05.2012 година до 28.02.2013 година съответно договорения наем, който се получава от довереника. За неоснователни са били приети възраженията на Т. Х. Г. за липса на разписка за получения депозит, тъй като такъв бил уговорен в наемния договор, с подпис на всяка от страните по него и следователно довереникът дължи предаване на сумата на доверителя. Същото се отнасяло за получен и незаплатен наем за периода от 01.05.2012 година до 28.02.2013 година като не било доказано възражението на Т. Х. Г., че наемният договор с Х. Т. Г. не е изпълняван през този период по вина на А. К. А.. Липсвали каквито и да било доказателства ищецът да е лишил наемателя Х. Т. Г. от възможността да ползва наетия имот. Поради това е направен извод, че на основание чл. 284, ал. 2 от ЗЗД Т. Х. Г. дължи на А. К. А. така посочените суми и исковете са приети за основателни. Въззивният съд е преценил, че направеното от Т. Х. Г. възражение за погасяване на тези задължения по давност е неоснователно. Изложени са мотиви за това, че исковете са обусловени от наемния договор, но са с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД и отговорността на Т. Х. Г. се претендира въз основа на договор за поръчка, за който е приложима общата петгодишна давност по чл. 110 от ЗЗД, а не кратката такава по чл. 111, б. „б” от ЗЗД, на която са се позовали ответниците. Тъй като договорът за поръчка бил прекратен през август 2008 година, а исковете били предявени на 25.03.3013 година трябвало да бъде прието, че са предявени в рамките на петгодишния давностен срок.
На 26.03.208 година А. К. А., в качеството му на наемодател, действащ чрез пълномощника си Т. Х. Г., упълномощен с пълномощно рег. № 6061/04.10.2002 година на С. П.-нотариус с район на действие района на Районен съд Пловдив, вписан под № *** в регистъра на Нотариалната камара и Х. Т. Г., в качеството му на наемател е сключен договор за наем на описаните в него имоти за срок от десет години, считано от 01.04.2008 година, при месечен наем в размер на 1000.00 €. В т. 4 от договора е посочено, че при подписването му наемателят заплаща депозит в размер на 500.00 €, който подлежи на връщане в петдневен срок от прекратяването на договора, след представянето от страна на наемателя на писмени документи удостоверяващи платените от него консумативи за ползване на имота до прекратяване на договора като ако са останали неплатени такива, то размерът им се удържа от депозита, а разликата се връща на наемателя. Същевременно в т. 5 от договора е предвидено, че при предсрочно едностранно прекратяване на договора от страна на наемателя без предизвестие и при липса на вина от страна на наемодателя депозита по т. 4 остава като обезщетение в полза на наемодателя, в чиято полза оставали и трайните подобрения в имота. Видно от тези уговорки заплащането на сумата от 500.00 € е било условие за сключването на договора, поради което заплащането на същата се установява с подписването на самия договор за наем. В тази си част договорът има характера на разписка. Съгласно чл. 77, ал. 1 от ЗЗД при изпълнение длъжникът може да поиска от кредитора разписка. С оглед на тази разпоредба при заплащане на дължими се суми, длъжникът може да изиска разписка от кредитора за това изпълнение. Не съществува законово изискване, когато плащането на сумата се извършва при сключването на конкретен договор тази разписка да бъде оформена в отделен документ от самия договор. Поради това е напълно възможно в случаите, когато сключването на договора и плащането на сумите, които са предвидени в него се извършва в един и същи момент, тези действия да бъдат документирани в един и същи документ както е и в сегашния случай. Предвид на това е доказано, че Т. Х. Г. е получил сумата от 500.00 €, от името и за сметка на А. К. А., в момента на сключването на договора за наем. По делото е установено, че между А. К. А. в качеството му на доверител и Т. Х. Г., в качеството му на доверител е имало сключен неформален договор за поръчка, в изпълнението на който е сключен и горепосочения договор за наем. По силата на чл. 284, ал. 2 от ЗЗД довереникът е длъжен да даде на доверителя сметка и да му предаде всичко, което е получил в изпълнение на поръчката. С оглед на това си задължение Т. Х. Г. е бил длъжен да предаде на А. К. А. сумата от 500.00 €, получена от него като депозит при сключването на договора за наем. Доказателствената тежест за установяване изпълнението на това задължение по силата на чл. 154, ал. 1 от ЗЗД се носи от Т. Х. Г. и тъй като той не е ангажирал доказателства в тази насока предявеният от А. К. А. иск с правно основани чл. 79, ал. 1 във връзка с чл. 284, ал. 2 от ЗЗД за заплащане на тази сума е основателен и правилно е бил уважен от състава на Апелативен съд Пловдив. Задължението на Т. Х. Г. за предаването на тази сума възниква от момента на получаването и като от този момент се поражда и вземането на А. К. А.. Затова вземането на ответника по касацията за сумата от 500.00 €,е възникнало от момента на сключването на договора за наем-26.03.2008 година и от тази дата, съгласно чл. 114, ал. 1 от ЗЗД е започнала да тече предвидената в чл. 110 от ЗЗД обща погасителна давност. Същата е изтичала на 26.03.2013 година, но исковата молба, с която вземането е предявено по съдебен ред е подадена на 25.03.2015 година, поради което и към този момент вземането на А. К. А. не е погасено по давност. Обстоятелството, че договорът за наем е прогласен за недействителен по реда на чл. 40 от ЗЗД не е основание за отхвърлянето на иска. Дори и въз основа на така прогласената недействителност сумата да е била платена без основание и да подлежи на възстановяване, то задължението за това е на А. К. А., а не на Т. Х. Г.. Затова последният трябва да предостави получената от него сума на А. К. А., а не може да я задържи за себе си.
С втория предявен от А. К. А. срещу Т. Х. Г. иск с правно основание чл. 79, ал. 1 във връзка с чл. 284, ал. 2 от ЗЗД се иска осъждането на ответника да заплати сумата от 10 000.00 €, представляваща получен и непредаден наем за недвижими имоти, предмет на договора от 26.03.2008 година, за периода от 01.05.2012 година до 28.02.2013 година. Това задължение на Т. Х. Г. обаче не възниква само от съществуването на договора за наем. Наемодателят има възможност да претендира заплащането на дължима се по наемен договор цена, в случаите, когато същата не е заплатена от наемателя, като длъжник по това вземане е именно наемателя. Това важи и за случаите, когато договорът за наем е сключен от довереника, но името и за сметка на наемодателя, с трето лице, в изпълнение на съществуващ договор за поръчка по смисъла на чл. 280 и следващите от ЗЗД. Законът не е предвидил възможност, в случаите когато договорът с третото лице е сключен от довереник, от името и за сметка на доверител по договор за поръчка, довереникът да носи отговорност пред възложителя за изпълнение на задълженията на третото лице. Предвид на това А. К. А. може да претендира заплащането на наемната цена направо от Х. Т. Г., но в случай че е изпълнил задължението си да му предаде имотите, предмет на наемния договор. В самия договор за наем не се съдържа клауза установяваща изпълнението на това задължение на А. К. А., в качеството му на наемодател. Липсват и писмени доказателства за установяване на този факт, а и извод за наличието му не може да бъде направен и от показанията на разпитаните по делото свидетели И. Л. Д., К. Р. Д. и А. Д. К.. Поради това не може да бъде прието за установено, че за Х. Т. Г. е възникнало задължението да заплаща наемната цена за имотите предмет на договора за наем от 26.03.2008 година. Дори и такова задължение да е възникнало то отговорността за него се носи от наемателя, а не от Т. Х. Г., в качеството му на довереник на А. К. А.. Т. Х. Г. би могъл да носи отговорност за заплащане на сумата от 10 000.00 €, представляваща получен и непредаден наем за недвижими имоти, предмет на договора от 26.03.2008 година, за периода от 01.05.2012 година до 28.02.2013 година само ако тя му е била предадена от Х. Т. Г., в качеството му на представител на А. К. А., което в случая не е установено. Предвид на това предявеният иск за заплащане на сумата от 10 000.00 €, представляваща получен и непредаден наем за недвижими имоти, предмет на договора от 26.03.2008 година, за периода от 01.05.2012 година до 28.02.2013 година не е доказан по основание. Още повече както се посочи по-горе договорът за наем е прогласен за недействителен по реда на чл. 40 от ЗЗД с влязло в сила решение. След като договорът е недействителен то за наемодателя, който се ползва от тази недействителност не съществува възможност да претендира заплащането на наемната цена по него било от самия наемател, било от третото лице-довереник по договор за поръчка, за което се твърди тази цена. Ако наемателят по прогласения за недействителен по реда на чл. 40 от ЗЗД договор за наем е ползвал имотите, предмет на договора, той ще дължи обезщетение за това ползване на друго основание, а не като наемна цена. Предвид на това така предявеният от А. К. А. срещу Т. Х. Г. иск за заплащане на сумата от 10 000.00 €, представляваща получен и непредаден наем за недвижими имоти, предмет на договора от 26.03.2008 година, за периода от 01.05.2012 година до 28.02.2013 година е неоснователен и неправилно е бил уважен от състава на Апелативен съд Пловдив. Затова въззивното решение трябва да се отмени в тази му част и да се постанови друго, с което искът да бъде отхвърлен.
В т. 3.4 от договора за наем е уговорено прихващане на дължимия се от наемателя наем за периода от 01.04.2008 година до края на месец април 2012 година със стойността на извършени от Х. Т. Г. подобрения в наетите имоти, подробно описани в т. 3.4.1 от договора, които са на стойност 49 000.00 €. С оглед на това прихващане е било договорено наемателя да заплаща наемната цена от месец май 2012 година до изтичане на крайния срок на договора. А. К. А. е твърдял, че описаните в договора за наем подобрения, срещу които е извършено прихващането не съществуват, поради което с извършването му са му причинени вреди, изразяващи се в невъзможността да получи наемната цена за периода от момента на сключването на договора до края на април 2012 година. Данни за извършвани дейности в имотите, предмет на наемния договор, се съдържат в показанията на разпитаните по делото свидетели К. Р. Д., П. С. Г. и А. Д. К., макар и в тях самите дейности да не са точно конкретизирани по вид и обем. Изслушаната пред първата инстанция съдебно-техническа експертиза с вещо лице Л. Р. Б.-Т. е определила стойността на извършените в имотите работи на 18 100.00 лева. Пред въззивната инстанция е била изслушана тричленна съдебно-техническа експертиза с вещи лица Л. Р. Б.-Т., В. К. Р. и И. К. Ш., която е посочила, че стойността на извършените работи е 57 261.00 лева с включен ДДС и 47 717.52 лева без ДДС. След като е извършил преценка на тези доказателства съставът на Апелативен съд Пловдив е приел, че не е установено описаните в т. 3.4.1 от договора за наем подобрения да са извършени от Х. Т. Г., поради което с прихващането на наемната цена срещу неизвършени и липсващи подобрения Т. Х. Г. е нарушил задълженията си по чл. 281 от ЗЗД и е причинил вреди на доверителя А. К. А.. Предвид на това въззивният съд е уважил така предявения иск, като при това е приел за неоснователно направеното от Т. Х. Г. възражение за изтекла погасителна давност. Изложени са съображения за това, че искът се погасява с предвидената в чл. 110 от ЗЗД обща погасителна давност, която към момента на предявяването на иска не е изтекла.
Във връзка с горното следва да се има предвид, че предпоставките за извършване на прихващането са уредени в хипотезата на чл. 103, ал. 1 от ЗЗД. Съгласно тази разпоредба когато две лица си дължат взаимно пари или еднородни и заместими вещи, всяко едно от тях, ако вземането му е изискуемо и ликвидно, може да го прихване срещу задължението си. В случая е необходимо вземането на лицето, което отправя изявлението за прихващане да е изискуемо и ликвидно. Такова изискване не е налице по отношение на пасивните вземания, т. е. тези срещу които се извършва прихващането, а се изисква те да са изпълними, т. е. длъжникът по тях да може да реализира изпълнение. В случая така са формулирани уговорките в договора за наем от 26.03.2008 година следва, че изискуемо и ликвидно е вземането на Х. Т. Г. за описаните в договора подобрения и затова именно той е кредиторът, който по силата на чл. 103, ал. 1 от ЗЗД може да направи изявлението за прихващане. Що се отнася до задължението му за заплащане на наем то същото е уговорено като срочно-за всеки един от месеците на наемния договор. В случая обаче срокът за заплащане на наемните вноски, по силата на чл. 70 от ЗЗД, се счита уговорен в полза на длъжника, тъй като друго не следва нито от волята на страните по договора, нито от естеството на задължението. Затова Т. Х. Г. може да изпълни задължението си за заплащане на дължимите се наемни вноски и преди уговорения в договора срок като може да направи прихващане на това си задължение с твърдяното вземане за извършени подобрения. С оглед на това и предвид разпоредбата на чл. 104 във връзка с чл. 103, ал. 1 от ЗЗД изявлението за прихващане ще породи действие от момента на извършването му, който в случая е този на сключването на договора за наем-26.03.2008 година. Увреждането на доверителя ще настъпи в този момент и затова вземането за обезщетение за претърпените вреди е изискуемо от тази дата и от нея започва та тече предвидената в закона погасителна давност, което следва от изричната разпоредба на чл. 114, ал. 1 от ЗЗД. В този смисъл е и решение № 400/01.04.2016 година, постановено по гр. д № 7379/2014 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. Искът по чл. 79, ал. 1 във връзка с чл. 281 от ЗЗД е такъв за обезщетение за причинени на доверителя вреди причинени на доверителя, вследствие на неизпълнение от страна на довереника на задължението му да изпълни поръчката като добър стопанин и да пази имуществото, което получи във връзка с нея. Затова по отношение на него намира приложение предвидената в разпоредбата на чл. 111, б. „б“, пр. 1 от ЗЗД тригодишна давност. Тъй като вземането е станало изискуемо на 26.08.2008 година и от тази дата е започнала да тече давността, то същата е била изтекла към датата на предявяването на иска 25.03.2013 годна, поради което вземането на А. К. А. е било погасено по давност и искът е трябвало да бъде отхвърлен. Предвид на това обжалваното решение трябва да се отмени в частта му, с която искът е уважен като се постанови друго, с което искът бъде отхвърлен.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
РЕШИ:
ОТМЕНЯВА решение 142/22.07.2015 година на Апелативен съд Пловдив, гражданско отделение, първи състав, постановено по гр. д. № 151/2015 година, в частта му, с която Т. Х. Г. от [населено място], [улица], с Е. [ЕГН] е осъден да заплати на А. К. А. с Е. [ЕГН] и съдебен адрес [населено място], [улица], чрез адв. Н. Г. сумата от 49 000.00 €, представляваща обезщетение за имуществени вреди, причинени при упражнена от него представителна власт по договор за поръчка, сключен през 2002 година, чрез уговаряне на същата сума за прихващане с нереализирани подобрения и неосъществени ремонти в имотите, предмет на договора за наем от 26.03.2008 година, на основание чл. 79, ал. 1 във връзка с чл. 281 от ЗЗД и сумата от 10 000.00 €, представляваща получен и непредаден наем за описаните в договора недвижими имоти за периода от 01.05.2012 година до 28.02.2013 година, на основание чл. 79, ал. 1 във връзка с чл. 284, ал. 2 от ЗЗД, заедно със законната лихва за забава върху двете суми, считано от предявяване на исковете 25.03.2013 година до окончателното им изплащане и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от А. К. А. с Е. [ЕГН] и съдебен адрес [населено място], [улица], ет. 1, ап. 4, чрез адв. Н. Г. срещу Т. Х. Г. от [населено място], [улица], с Е. [ЕГН] искове за заплащане на сумата от 49 000.00 €, представляваща обезщетение за имуществени вреди, причинени при упражнена от него представителна власт по договор за поръчка, сключен през 2002 година, чрез уговаряне на същата сума за прихващане с нереализирани подобрения и неосъществени ремонти в имотите, предмет на договора за наем от 26.03.2008 година, на основание чл. 79, ал. 1 във връзка с чл. 281 от ЗЗД и сумата от 10 000.00 €, представляваща получен и непредаден наем за описаните в договора недвижими имоти за периода от 01.05.2012 година до 28.02.2013 година, на основание чл. 79, ал. 1 във връзка с чл. 284, ал. 2 от ЗЗД, заедно със законната лихва за забава върху двете суми, считано от предявяване на исковете 25.03.2013 година до окончателното им изплащане.
ПОТВЪРЖДАВА решение 142/22.07.2015 година на Апелативен съд Пловдив, гражданско отделение, първи състав, постановено по гр. д. № 151/2015 година в частта му, с която Т. Х. Г. от [населено място], [улица], с Е. [ЕГН] е осъден да заплати на А. К. А. с Е. [ЕГН] и съдебен адрес [населено място], [улица], чрез адв. Н. Г. сумата от 500.00 €, представляваща получен и непредаден депозит по чл. 4 от договора за наем от 26.03.2008 година, заедно със законната лихва върху сумата, считано от предявяване на исковете 25.03.2013 година до окончателното им изплащане.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2. |