6 Р Е Ш Е Н И Е № 30 [населено място] , 03.06.2019г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в публичното заседание на единадесети март през две хиляди и деветнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: БОНКА ЙОНКОВА ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА при участието на секретаря Ангел Йорданов, като изслуша докладваното от съдия Цолова т.д.№207/18г.,за да се произнесе,взе предвид следното: Производството е по реда на чл.290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Баташки и партньори“ЕООД против решение №128/30.06.2017г. по в.т.д.№78/17г. на Великотърновски апелативен съд,с което е потвърдено решение №127/31.10.16г. по т.д.№197/14г. на Окръжен съд Плевен,с което на основание чл.124 ал.1 ГПК вр. чл.26 ал.1 ЗЗД е признато за установено,че „Ер Мизия“ООД не дължи на „Баташки и партньори“ЕООД сумата 510 000 лв., произтичаща от договор от 01.03.11г.,с лихвите върху нея от 02.03.11г. и сумата 10 200 лв., представляваща присъдени в тежест на „Ер Мизия“ООД разноски за заповедното производство,в което срещу дружеството е издадена заповед за изпълнение на парично задължение в посочения размер. В касационната жалба се поддържат оплаквания за недопустимост на въззивното решение, поради постановяването му по недопустим иск и неправилност, поради противоречие с материалния закон и необоснованост. Претендира се обезсилване на съдебния акт,евентуално неговата отмяна и отхвърляне на иска. Ответникът Д. И. Д. в писмения си отговор на касационната жалба излага съображения, обосноваващи тезата му за допустимост на предявения от него отрицателен установителен иск. Навежда доводи за правилност на възприетите в решението на ВТАС разрешения по повдигнатия правен спор,респ. – за неоснователност на изложените в касационната жалба оплаквания. Ответникът „Ер Мизия“ООД е оспорил касационната жалба. С определение №400/01.08.18г. въззивното решение е допуснато до касационно обжалване за проверка на допустимостта на обжалвания съдебен акт,за която и съгласно разясненията в т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС касационният съд следи служебно. Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, първо отделение, като прецени данните по делото и съобразно правомощията си по чл.290 и сл. ГПК, приема следното: Първоинстанционният Плевенски окръжен съд е бил сезиран от Д. И. Д. /съдружник в „Ер Мизия“ООД с дялово участие в размер на 60% от капитала на дружеството/ с предявен срещу „Ер Мизия“ООД и „Баташки и партньори“ЕООД отрицателен установителен иск.Поискано е да бъде признато за установено,че първият ответник не дължи на втория сумата 510 000 лв. , ведно с лихва за забава,както и сумата 10 200 лв. разноски за заповедното производство, за които суми е издадена в полза на „Баташки и партньори“ЕООД заповед за незабавно изпълнение въз основа на документ по чл.417 т.3 ГПК и изпълнителен лист.Твърдението за недължимост на вземането е обосновано с доводи за наличие на влязло в сила след издаването на заповедта за изпълнение съдебно решение, с което договор от 26.10.10г. /съдържащ задължение, за неизпълнението на което е уговорена с последващ договор между двете дружества от 01.03.11г. неустойка в размер на присъдената със заповедта сума / е признат за нищожен. С определението си по чл.374 ГПК съдът е приел,че е сезиран с иск по чл.124 ал.1 ГПК вр. чл.424 ГПК,евентуално съединен с такъв по чл.124 ал.1 ГПК вр. чл.439 ГПК.С последващо определение докладът на съда е изменен, като е прието,че ищецът предявява един иск, намиращ правното си основание в разпоредбата на чл.124 ал.1 ГПК вр. чл.26 ЗЗД. Възприето е като обуславящо допустимост на така предявения иск наличието на твърдения от ищеца правен интерес, обоснован с доводи за накърняване на имуществената му сфера с оглед правото му на дружествен и ликвидационен дял от имуществото на дружеството,което би било значително намалено с предприетите въз основа на заповедта за изпълнение действия по удовлетворяване на вземането по нея. С постановеното по същество решение Плевенски ОС е признал за установено на основание чл.124 ал.1 ГПК вр. чл.26 ЗЗД, че, поради обявяването на договора от 26.10.2010г. за нищожен, присъденото със заповедта за изпълнение вземане,основано на договора от 01.03.2011г., имащ характер на допълнително споразумение към него и поради това – също нищожен , е недължимо от „Ер Мизия“ООД на „Баташки и партньори“ЕООД.Влязлото в сила решение е възприето като писмено доказателство за настъпило ново обстоятелство, с което дружеството не е имало възможност да се снабди до изтичането на срока за възражения по чл.414 ГПК. За да потвърди първоинстанционния акт въззивният съд е възприел като правилна дадената от окръжния съд правна квалификация на иска по чл.124 ал.1 ГПК вр. чл.26 ЗЗД.Намерил е за неоснователни възраженията на въззивника „Баташки и партньори“ЕООД за липса на активна легитимация и пропуснат тримесечен преклузивен срок за подаване на исковата молба,поради относимост на подобни възражения към иск с правно основание чл.424 ГПК,какъвто не е предявен. Несподелен от въззивната инстанция е останал и доводът на въззивника за липса на правен интерес у ищеца /в качеството му на трето за правоотношението лице/ от воденето на отрицателен установителен иск за недължимост на вземане,за което е издадена заповед за изпълнение.Наличието на такъв апелативният съд е обосновал със съображения,че с право на установителен иск се ползват и лица,които не са субекти на правоотношението ,предмет на установителния иск, без да имат при това качеството на процесуални субституенти.Прието е,че правният интерес на ищеца в случая произтича от обстоятелството,че същият е съдружник в дружество, което е задължено чрез действия на другия съдружник /притежаващ останалите 40% от капитала на „Ер Мизия“ООД/,извършени в качеството му на управител на същото, със сумата по договора от 01.03.11г., плащането на която, бидейки в значителен размер, би се отразило върху имущественото състояние на дружеството,респективно – върху размера на дружествения и ликвидационния дял на ищеца като съдружник.Обстоятелството,че заповедта за незабавно изпълнение е влязла в сила, съдът е игнорирал, приемайки, че тя е от значение за отношенията между страните в заповедното производство, създавайки между тях състояние на безспорност по отношение съществуването на вземането,а спрямо ищеца същата няма действие, доколкото той не е страна в заповедното производство. Разгледан по същество, искът е счетен от въззивния съд за основателен. Съобразено е влязлото в сила на 14.08.2014г. съдебно решение,с което на основание чл.26 ал.1 изр.1 и ал.2 изр.2 ЗЗД е признат за нищожен договорът за покупко-продажба на търговско предприятие,сключен между ответниците на 26.10.2010г. и анексът към него. Последващо сключеното на 01.03.2011г. съглашение между дружествата, озаглавено от тях „договор“,съдържащо признание на „Ер Мизия“ООД за дължимост на сумата 510 000 лв. /с препращане към основание - договора от 26.10.2010г. и анекса към него/,съдът е определил като несамостоятелно и акцесорно на основното правоотношение,а доколкото последното е признато за нищожно със сила на пресъдено нещо,е обоснована нищожност и на съглашението от 01.03.2011г., послужило като несъдебно изпълнително основание в заповедното производство.С последното е обоснована недължимостта на вземането, предмет на предявения отрицателен установителен иск. Така постановеното въззивно решение е недопустимо. Измежду общите абсолютни положителни процесуални предпоставки за допустимост на предявен отрицателен установителен иск за недължимост на вземане са наличието на активна процесуална легитимация и правен интерес. Съгласно разпоредбата на чл.26 ал.2 ГПК процесуалните права /включително правото на иск/ се предявяват и упражняват само от техния носител, лично или чрез представител, освен ако законова разпоредба не предвижда изрично друга възможност. Според правната доктрина и съдебната практика трети, чужди на конкретно правоотношение, лица могат да оспорват същото единствено в случай, че претендирано от субект на това правоотношение право засяга техни признати от закона права. Правният интерес от воденето на отрицателен установителен иск в такъв случай следва да е обоснован от ищеца, отричащ спорното право в отношенията между субектите на правоотношението, с твърдения, позволяващи да се приеме,че евентуално положително за него решение би постигнало определения, целен от него, правен резултат, защитавайки непосредствено правната му сфера. В настоящата хипотеза с предявения от него отрицателен установителен иск ищецът е оспорил съществуването на вземане на единия ответник срещу другия, което е установено с влязла в сила заповед за незабавно изпълнение, обосновавайки правния си интерес от воденето на иска с носителството на имуществени права, произтичащи от качеството му на съдружник в осъденото със заповедта дружество, които биха били накърнени вследствие предприетото срещу последното принудително изпълнение. Оспорването на вземане, присъдено със заповед за изпълнение, законодателят е предвидил като допустима процесуална възможност единствено в полза на длъжника и то като осъществимо по строго определен процесуален ред – чл.414 ал.2, чл.423, чл.424 и чл.439 ГПК. Обстоятелствената част и петитума на исковата молба сочат на иск по чл.439 ГПК, какъвто ищецът не е овластен да води, доколкото законът не му признава качество на процесуален субституент, действащ в интерес на длъжника по заповедта „Ер Мизия“ООД /предвид заявения петитум да се признае за установено,че „Ер Мизия“ООД не дължи на „Баташки и партньори“ЕООД вземането/. Твърденият от него личен правен интерес е незащитим по предприетия процесуален ред, тъй като липсва правна възможност по силата на съдебното решение ищецът да постигне пряко защита на дружествените си имуществени права. Такъв правен интерес би бил налице само когато с установителното решение ще се постигне непосредствено целения правен резултат, без да се налага воденето на друг иск, тъй като по силата на пресъденото нещо на претендиращия спорното право ще бъде забранено упражняването му. Неприложима в тази връзка е цитираната от ответника по касационната жалба Д. в обосноваване на правния му интерес съдебна практика - решение №133/22.11.2011г. по т.д.№17/11г. на първо т.о. на ВКС , доколкото с него се признава правен интерес на съдружник да оспорва действителността на договор за ипотека, сключен от дружеството за обезпечаване на чуждо задължение с иск по чл.26 ЗЗД, преди кредиторът да е упражнил правото си да реализира вземането си по съдебен ред. Разликата с настоящата хипотеза е,че в случая вземането е присъдено със заповед за изпълнение, ползваща се със стабилитет, поради влизането й в сила /чл.416 ГПК/, която в отношенията между ответниците /дружеството и неговия кредитор/ създава състояние на безспорност и принудителна изпълняемост на вземането. Предприетата от ищеца защита не би постигнала целения от ищеца правен резултат – да запази имуществото на дружеството-длъжник, а едновременно с това – и имуществения интерес на съдружниците. Както правилно е посочил в обжалвания съдебен акт въззивният съд /но неправилно интерпретирал по отношение правния интерес на ищеца/, ищецът не е страна в заповедното производство и именно поради това не би могъл да влияе върху събирането на вече присъденото вземане от дружеството по съдебен ред. Принудителното изпълнение, предприето въз основа на заповедта за изпълнение, би могло да бъде осуетено единствено с действия на длъжника по някой от предвидените и посочени по-горе процесуални способи за оспорване на вземането от него, но не и от трето,чуждо за заповедното правоотношение лице, каквото е ищецът. Поради това същият не е активно легитимиран да води иск по чл.439 ГПК , какъвто на практика е предявен и разгледан от съдилищата, въпреки сочената от тях различна правна квалификация. Освен пряк, за ищеца липсва дори опосреден правен интерес от решение, отричащо правото на вземане на „Баташки и партньори“ЕООД по заповедта за изпълнение. Освен че с него не би могъл да се преодолее непосредствено преклудиращия ефект на влязлата в сила заповед за изпълнение, такова решение не попада и сред основанията, на които длъжникът впоследствие би могъл да инициира производство по оспорване на присъденото в негова тежест вземане /чл.424 и чл.439 ГПК/, нито да иска отмяна на заповедта за изпълнение по реда на чл.303 и сл. ГПК, тъй като последната не е сред актовете, подлежащи на отмяна по този ред / в т.см. опр. №110/06.04.2017г. по ч.гр.д.№1210/17г. на трето г.о. на ВКС/. Решението не би могло да ползва дружеството и в отношенията му с управителя при евентуален последващ иск по чл.145 ТЗ, въз основа на който напусналото патримониума на дружеството имущество да бъде възстановено с присъдено обезщетение за вреди, тъй като управителят не е страна в инициираното производство и поради това той не би бил обвързан от него. Липсата на осъществени абсолютните положителни процесуални предпоставки – активна процесуална легитимация и правен интерес правят предявения иск недопустим и поради това – неспособен да сезира надлежно съда с произнасяне за разрешаване на възникналия спор по съществото му. Като е разгледал по същество и се е произнесъл по недопустимия иск, въззивният съд е постановил недопустим съдебен акт,който на основание чл.270 ал.3 изр.1 ГПК подлежи на обезсилване. Ведно с това следва да бъде обезсилено и потвърденото от въззивния съд първоинстанционно решение, а образуваното по недопустимия иск производство следва да бъде прекратено. Доколкото касаторът изрично е заявил,че не претендира съдебни разноски, такива не следва да се присъждат с настоящото решение. Така мотивиран , Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо отделение Р Е Ш И : ОБЕЗСИЛВА решение №128/30.06.2017г. по в.т.д.№78/17г. на Великотърновски апелативен съд и потвърденото с него решение №127/31.10.16г. по т.д.№197/14г. на Окръжен съд Плевен. ПРЕКРАТЯВА като недопустимо производството по предявения от Д. И. Д. срещу „Ер Мизия“ООД и „Баташки и партньори“ЕООД отрицателен установителен иск за недължимост на вземане в размер на сумата 510 000 лв., произтичаща от договор от 01.03.11г.,с лихвите върху нея от 02.03.11г. и сумата 10 200 лв., представляваща присъдени в тежест на „Ер Мизия“ООД разноски за заповедното производство,в което срещу „Ер Мизия“ООД и в полза на „Баташки и партньори“ЕООД е издадена заповед за изпълнение на парично задължение в посочения размер. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.