Р Е Ш Е Н И Е №83 гр.София, 13 юни 2018 година Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито заседание на двадесет и шести март през две хиляди и осемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ ЧЛЕНОВЕ: РУМЕН ПЕТРОВ ВАЛЯ РУШАНОВА при участието на секретаря Марияна Петрова и в присъствието на прокурора Мария Михайлова изслуша докладваното от съдия Рушанова дело № 124 по описа за 2018 година, взе предвид следното: Касационното производство е трето по ред. Образувано е по жалби на защитника на подсъдимия М. А. М. и на повереника на частните обвинители Хава С., Ф. С., Н. А. и Р. Е. срещу решение № 286/27.11.2017г. на Апелативен съд- Варна, постановено по внохд № 382/2017г. по описа на същия съд. В жалбата на защитника се претендира наличието на касационните основания по чл. 348, ал.1, т. 1 – т. 3 от НПК. Оспорва се процесуалната дейност на инстанциите по същество по установяване на фактите, като се заявява, че извършеното от подсъдимия представлява случайно деяние по смисъла на чл.15 от НК. В подкрепа на оплакването се изтъкват аргументи относно елементи от фактическата обстановка, невзети предвид от съдилищата, поради което неправилно е прието, че пострадалият не е паднал от собствен ръст, а падането му е било резултат от действията на подсъдимия. При условията на алтернативност се иска отмяна на решението и постановяване на ново, с което подсъдимият да бъде оправдан, а предявените граждански искове да бъдат отхвърлени като неоснователни или изменяване на решението с приложение на чл. 55, ал.1, т.2, б.”б” от НК и намаляване размера на присъденото обезщетение по гражданските искове. В жалбата на частните обвинители не се сочат някое от касационните основания по чл.348, ал.1 от НПК. От съдържанието й обаче могат да се извлекат съображения относно наличието на всички касационни основания - неправилно съдът не отчел, че по отношение на пострадалия е проявена сила и агресия с второ блъскане и ритане, поради което е неверен и извода на съда, че липсвали доказателства подсъдимият пряко да е целял или да е допускал причиняване на тежка телесна повреда. Затова, правилното приложение на закона предпоставяло осъждането на подсъдимия по първоначалното обвинение - по чл.124, ал.1, пр.1 във връзка с чл.128, ал.1 от НК, а не по това, по което е бил признат за виновен – по чл.123, ал.1, пр.3 във връзка с чл.130 от НК. Претендира се също и приложението на чл. 68 от НК. В съдебно заседание на касационната инстанция подсъдимият и защитникът му поддържат жалбата. Повереникът на частните обвинители поставя акцент на приложението на закона и искането си за осъждането на подсъдимия по внесеното с обвинителния акт обвинение. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура счита касационните жалби за неоснователни, а атакуваното решение на Варненски апелативен съд - за правилно и законосъобразно. ЖАЛБИТЕ СА НЕОСНОВАТЕЛНИ. С първоинстанционната присъда на Бургаски окръжен съд по нохд № 861/2015г. от 10.03.2016г., подсъдимият М. А. М. е признат за виновен в това, че на 12.04.2014г., по непредпазливост причинил смъртта на С. Е. С., настъпила на 09.05.2014г., вследствие на умишлено нанесена лека телесна повреда, изразяваща се в причинена болка, в резултат на прихващане под мишница, бутане и принудително изваждане на пострадалия С. извън търговски обект, довело до неговото падане върху бетонна площадка пред заведението, в резултат на което възникнали по-тежки усложнения, а именно черепно-мозъчна травма, довела до смъртта на С., поради което на осн. чл.124, ал.1, пр.3 във връзка с чл.130, ал.2 от НК и чл.54 от НК е осъден на 2/две/години и 6/шест/ месеца лишаване от свобода. Със същата присъда на осн. чл.304 от НПК подсъдимият е бил оправдан по първоначалното обвинение по чл.124, ал.1, пр.1 във връзка с чл.128, ал.1 и ал.2 от НК. Постановено е наказанието лишаване от свобода да се изтърпи в затворническо общежитие от открит тип при първоначален общ режим на изтърпяване. На осн. чл. 68, ал. 2 от НК съдът постановил подсъдимият М. да не изтърпява наложеното по нохд № 449/2012г. на РС- гр. Айтос наказание от три месеца лишаване от свобода, отложено с изпитателен срок от три години. Подсъдимият М. е осъден да заплати на гражданските ищци обезщетение за причинените от деянието неимуществени вреди, ведно със законната лихва от смъртта на С.- 09.05.2014г., както следва: на Х. С.- сумата от 30 000 /тридесет хиляди/ лева; на Ф. С. - сумата от 20 000/двадесет хиляди/ лева; на Р. Е. - сумата от 20 000/двадесет хиляди/лева и на Н. А.-сумата от 20 000/двадесет хиляди/ лева. С първоинстанционната окръжният съд се произнесъл по веществените доказателства, разноските по делото и дължимата държавна такса върху уважените части на гражданските искове. По жалба на защитниците на подсъдимия и жалба на частните обвинители/с искане за осъждане по първоначално повдигнатото обвинение и привеждане на осн. чл. 68, ал. 1 от НК на наказанието по условното му осъждане/ било образувано внохд № 90/2016г. по описа на Апелативен съд-Бургас. По него било постановено решение № 87/30.06.2016г., с което първоинстанционния съдебен акт бил потвърден изцяло. Въззивното решение било предмет на обжалване/жалба от подсъдимия и жалба от частните обвинители с идентични като пред въззивния съд искания/, като е образувано к.д. № 853/2016г., по което е постановено решение № 195/26.10.2016г. на ВКС, І н.о. С него въззивното решение е отменено, а делото - върнато за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд. Като порок на въззивното решение е констатирано особено съществено процесуално нарушение по смисъла на чл.348, ал. 3, т. 2 от НПК- липса на мотиви, поради липса на отговор по доводите и възраженията на страните. При повторното разглеждане на делото от въззивната инстанция е било образувано внохд № 245/2016г. по описа на Апелативен съд - Бургас, приключило с решение № 227/27.02.2017г., с което първоинстанционната присъда била потвърдена изцяло, а подсъдимият бил осъден да заплати направените пред апелативният съд разноски. Посоченото второ по ред въззивно решение е обжалвано от защитника на подсъдимия и от повереника на частните обвинители. По жалбите е образувано к.д. № 406/2017г., по което е постановено решение № 103/08.06.2017г. на ВКС, ІІІ н.о., с което въззивният акт е отменен, а делото върнато за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд. Дадени са задължителни указания за събиране на нови доказателства, чрез които да се отстрани съществуващото противоречие в експертните заключения, както и за изпълнение на задължението да се обсъдят доказателствените източници в цялост и даване на отговор относно спорните по делото въпроси. При третото по ред въззивно производство /протекло пред Апелативен съд-Варна, след процедура по чл. 43, т. 3 от НПК/ е било образувано внохд № 382/17г. по описа на Апелативен съд-Варна, финализирало с атакуваното пред ВКС решение № 286/27.11.2017г. на ВнАС. С него апелативната инстанция упражнила правомощията си по чл. 337, ал. 2, т. 1 и чл. 338 от НПК като първоинстанционната присъда била изменена в наказателно-осъдителната част, като е увеличено наложеното на подсъдимия наказание от 2/две/ години и 6/шест/месеца лишаване от свобода на 3/три/ години лишаване от свобода. В останалата част първоинстанционния съдебен акт е потвърден. На подсъдимия са възложени разноските, направени в хода на въззивното производство. В хода на настоящето касационно производство касаторите не са направили доказателствени искания, а при прегледа на материалите по делото не е констатирана необходимост от запълване на доказателствената съвкупност с нови доказателствени материали, поради което съдебно следствие не е провеждано. От наведените в касационните жалби доводи може да се заключи в най-обобщен вид, че спорни са въпросите относно установяване на релевантната за процеса фактология и в частност относно въпроса за конкретно реализираното от подсъдимия поведение, насочено към телесния интегритет на пострадалия, дадената от съдилищата правна оценка на това поведение и въпросът за параметрите на наказателната отговорност, която подсъдимия следва да понесе за евентуално извършеното от него престъпно деяние. Това означава, че спорните между страните въпроси, позволяват общото обсъждане на изложената в касационните жалби аргументация. І. По доводите за пороци в процесуалната дейност на съдилищата при установяване на значимата за производството фактология - касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК. Въззивният съд е насочил процесуалните си усилия по изпълнение на част от дадените задължителни указания в отменително решение 103/08.06.2017г. по н.д. № 406/2017г. на ВКС , ІІІ н.о. като е назначил, изслушал и приел заключение на повторна видеотехническа експертиза на видеофайлове, записани с охранителна камера, разположена от външната страна на кафе-магазин, находящ се в [населено място], общ. Р.. Въз основа на събрания и от него доказателствен материал апелативният съд е утвърдил фактическата обстановка, приета от първоинстанционния съд, с изключение на фактите относно „ хронологията на движенията на двете участващи в инцидента лица, заснето от камерата за видеонаблюдение”. Очертал е основните фактически положения във връзка с поведението на пострадалия, конкретно реализираното от подсъдимия поведение, включително и това, което е било насочено към телесния интегритет на пострадалия. Приети за несъмнени са следните обстоятелства: -на 12.04.2014г., след 17,00 ч., подс. М. посетил кафене в [населено място]-собственост на св. Ш.. Бил придружаван от св. Р. Е./син на пострадалия С. и частен обвинител по делото/; по някое време към тях се присъединил и св. Е. И.. Поръчали си алкохол и салата; - след известно време св. Р. Е. си тръгнал, а малко след това в заведението влязъл баща му- пострадалия С. и седнал на масата на подсъдимия. Последният го почерпил, като му поръчал ракия; - около 20, 00ч. между двамата възникнал словесен конфликт - С. С. отправил реплика към подсъдимия, че баща му се е самоубил заради него и майка му и го напсувал, това раздразнило подсъдимия, който го помолил да спре да говори за баща му и го приканил да се прибере в дома си; пострадалият отказал и продължил да го псува; - подс. М. не издържал на нападките и псувните на пострадалия, станал, вдигнал го от стола, хванал го под мишница и започнал да го избутва навън от заведението, като пострадалият бил с гръб към вратата; целта на подсъдимия била да изведе С. принудително от заведението; - апелативният съд е посочил, че при избутването на пострадалия през вратата подсъдимият допуснал пострадалият да падне от собствен ръст върху циментовата площадка като краката му останали в заведението, а главата и тялото му- върху площадката; -падането от собствен ръст довело до удар на главата на пострадалия върху бетонната площадка, в резултат на който С. получил черепно-мозъчна травма, причинила в по-късен момент смъртта му; - при избутването навън, държейки пострадалият под мишница с една ръка, подсъдимият е отворил вратата с другата си ръка; - тъй като вратата била с механизъм за затваряне се върнала в изходно положение, което наложил подсъдимият да я блъсне навън; - избутал пострадалия през отвора на вратата, който паднал назад по гръб, като ударил главата си в бетонната площадка; - след първото падане по гръб и удрянето на главата в бетонната площадка подсъдимият се навел и хванал пострадалия за ревера на дрехата и го подигнал до седнало положение, издърпал го около 2 метра навън, след което го пуснал, а пострадалият отново паднал по гръб; - последвало изритване с крак от подсъдимия в областта на таза на тялото на пострадалия, св. Ш. се появил и възпрял подсъдимия да нанесе и други удари, след което го издърпал настрани и конфликтът приключил; - след като пострадалият останал неподвижен подсъдимият предприел действия по оказване на помощ- опит да му извади езика, поставяне на кърпа под главата му; - на мястото, по сигнал на свидетели, пристигнал екип на бърза помощ, както и близки на пострадалия; - на пострадалия била извършена оперативна интервенция в МБАЛ-Бургас, тъй като при прегледа му била констатирана тежка черепно-мозъчна травма с причиняване на субдурален хематом. Пострадалият бил изписан на 21.04.2014г., а на 25.04.2014г. състоянието му се влошило, като на 26.04.2014г. била извършена и втора операция. На 07.05.2014г.- пострадалият бил поставен на асистирано дишане, но на 09.05.2014г. починал. Настоящият съдебен състав констатира известна неяснота в мотивите при излагане на фактическите обстоятелства, доколкото съдът като че ли не съвсем убедително е отграничил целенасоченото увреждащо поведение на подсъдимия. От една страна е посочил, че подсъдимият, при избутването на пострадалия през вратата е допуснал пострадалият да падне от собствен ръст върху циментовата площадка, а от друга страна - че е избутал пострадалия през отвора на вратата, който паднал назад по гръб, като ударил главата си в бетонната площадка. Касае се за несъществен недостатък на мотивите, тъй като при правната оценка на фактическите положения, апелативният съд ясно е посочил, че противоправното и виновно поведение на подсъдимия се е изразило в „хващане на пострадалия под мишниците и избутването му гърбом към вратата и през прага навън от заведението, като в резултат на избутването пострадалият е изгубил равновесие и е паднал назад по гръб от собствен ръст. Именно това е и фактическата основа, на която следва да се разсъждава относно съставомерността на поведението на подсъдимия по чл.124 от НК, а при извеждането й не се констатират пороци в процесуалната дейност на контролирания съд. В основата на претенциите на подсъдимия е тезата, че пострадалият е паднал сам, тъй като на вратата на заведението се спънал и „паднал до нея от външната страна на заведението, като паднал на задните си части, в седнало положение”. Според тази теза, след това падане подсъдимият излязъл след него, хванал го за да го вдигне, но пострадалият го напсувал на майка и рязко се дръпнал назад, поради което подсъдимият не могъл да го задържи и той паднал назад и странично от собствения си ръст, като си ударил главата в асфалта. В противоположна насока е претендираният от частното обвинение механизъм на причиняване на травмата – по същество се твърди, че черепно-мозъчната травма се дължи на повторното блъскане на пострадалия в бетонната площадка, поради което подсъдимият е действал умишлено за причиняването й, а тя по своята медико-биологична характеристика представлява тежка телесна повреда. ВКС намира предложените от касаторите тези за неподкрепени от доказателствената съвкупност. Тяхната несъстоятелност се корени в превратното интерпретиране на съдържанието на доказателствените източници - защитната теза въобще отрича засягането на телесния интегритет на пострадалия от страна на подсъдимия, а тази на частното обвинение е концентрирана на невярното разбиране, че травмата е настъпила едва при втория удар на главата на пострадалия в бетонната площадка. Видно е, че спорните въпроси се отнасят до две обстоятелства: 1/ в какво точно се е изразило поведението на подсъдимия спрямо пострадалия и представлява ли то умишлено причинена телесна повреда; 2/ при кой удар на главата на пострадалия в бетонната площадка е причинена черепно-мозъчната травма. Съвкупната преценка на обективните находки по делото позволява да се заключи, че единствено възможния и безспорно установен механизъм на причиняване на травмата на пострадалия е именно описаният от апелативния съд механизъм. Макар и твърде пестелив при анализа на доказателствените източници, въззивният съд се е позовал на показанията на св. М. и Ш., на заключението на съдебно-медицинската експертиза и на повторната видеотехническа експертиза, за да защити изводите си по фактите. Констатацията за непълнота на мотивите обаче е без значение, доколкото касационната инстанция е в хипотезата на чл. 354, ал.5, изр.2 от НПК и е задължена да коригира порока чрез собствен анализ на доказателствените материали по делото. По делото е несъмнено, че конфликтът между подсъдимия и пострадалия С. условно може да се раздели на два хронологически свързани етапа - ескалирането му във вътрешността на заведението и развитието на събитията извън заведението. Несъмнен факт е, че вътре в заведението, освен подсъдимия и пострадалия, са се намирали и св. И. и св. М., които са имали непосредствени впечатления за ставащото между подсъдимия и С., както и за конкретно реализираното от подсъдимия поведение спрямо пострадалия. Така св. И. без колебание е посочил/л.133 от нохд № 861/2015г. по описа на Окръжен съд- Бургас/, че двамата/подсъдимия и пострадалия/ „пиеха и се псуваха……по едно време М. хвана яката на бай С. да го изкара навън.М. го държеше отпред за яката. Хвана го и го изкара навън…..Когато М. изваждаше бай С., бай С. беше с гръб към вратата….”. В подобна насока са и показанията на св. М./л.133 на гърба от нохд № 861/2015г. по описа на Окръжен съд- Бургас/- „…М. изкара бай С. навън. М. го хвана под мишницата и го изкара……Само видях как го хвана и го изкара навън”, както и прочетените по реда на чл.281, ал.4 във връзка с ал.1, т.1 и т.2 от НПК показания на този свидетел, дадени на досъдебното производство/л. 95 от ДП- „….М. се нервира, хвана С. за врата и го изкара насила от кафенето…/, поддържани от свидетеля в съдебно заседание с уточнението, че подсъдимият е хванал пострадалия за рамото и подмишницата, а не за врата. По –важно е друго – противоречието относно детайла къде точно е хванал подсъдимия пострадалия/врата или подмишницата/ се явява несъществено, доколкото и двамата свидетели абсолютно еднопосочно изясняват, че чрез „хващането” пострадалия е бил принудително и насила изведен от подсъдимия от заведението, като се е намирал с гръб към вратата. Именно това са фактическите обстоятелства, на които следва да се стъпи за разсъждения в посока засягането на телесната неприкосновеност на жертвата. Без съмнение за извеждането на едно лице от помещение по принудителен начин-насила - е необходимо упражняване на сила по отношение на свободното му придвижване - чрез натиск, бутане, насочване и пр., като силата е възможно да бъде с различен интензитет и продължителност. Вярно е, че от изслушаната, приета и убедително защитена съдебно-медицинска експертиза по писмени данни/л. 98-102 от ДП/се установява, че не се установяват морфологични данни за лицеви травми и каквито и да е други травми в предната част на тялото. Това съвсем не означава обаче, че спрямо пострадалия не е упражнено насилие с по-ниска степен, което насилие да не е оставило белези по тялото на пострадалия, а единствено да е предизвикало физически дискомфорт и болка. Точно това е пояснило и вещото лице д-р Я., който в съдебно заседание на 14.01.2016г. пред първоинстанционния съд е разяснил, че при пострадалия С. се касае за тежка черепно-мозъчна травма, като самият вид на травмите по мозъка е от падане от собствен ръст и липсват данни, които да доказват дали падането по гръб, назад, е станало с предварително придадено ускорение. Пояснено е обаче, че и най-малкото стискане причинява някаква болка, като напълно е възможно да се причини болка от действията на подсъдимия по дърпането, хващането под мишница или за дреха, без за това да са останали обективни белези по тялото. Следователно гласните доказателствени средства - показанията на св. И. и М. се намират в корелация със заключението на съдебно-медицинската експертиза по писмени данни. Падането от собствен ръст не изключва упражнената от подсъдимия сила с нисък интензитет, причиняваща болка на пострадалия, насочена към избутването и извеждането на пострадалия извън заведението. С още по голямо значение са тези обстоятелства в контекста и на факта, че пострадалият е бил избутван от подсъдимия с гръб към вратата, където впоследствие той, поради различни причини/праг на вратата или дори поради употребения алкохол/, е загубил равновесие и е паднал назад, удряйки главата си в бетонната площадка. Точно при това падане е получена и черепно-мозъчната травма, довела до смъртта на пострадалия в по-късен момент, а развитите от частните обвинители доводи за друг момент на причиняването й се опровергават от заключението на неоспорената от тях съдебно-медицинска експертиза. За настоящата инстанция липсват основания да се усъмни в дадените от вещото лице –съдебен медик разяснения, че черепно-мозъчната травма е получена при първия удар при падането от собствен ръст, а не при второто падане от седнало положение, като вероятността пострадалият да удари главата си два пъти на едно и също място, е изключена. Затова, последващото поведение на подсъдимия, изяснено детайлно чрез назначаването на повторната видео-техническа експертиза/ вдигането на тялото на пострадалия до седнало положение и пускането му назад и изритването на тялото на пострадалия С./, е без особено значение за съставомерността на деянието и то не може да се интерпретира по начина, предложен в касационната жалба на частните обвинители. Това е така, тъй като още при първия удар на главата на жертвата в бетонната площадка, е причинена травмата, намираща се в причинно-следствена връзка с настъпилата й смърт. С особена доказателствена стойност е и заключението на повторната видео-техническа експертиза, назначена от въззивната инстанция по указания на ВКС, тъй като същата е изготвена при пълно и подробно запознаване с материалите по делото и от лице, притежаващо необходимата професионална компетентност. В нея са изследвани видеофайлове на записани действия както на подсъдимия, така и на пострадалия/обстоятелството, че се касае за двамата е неоспорено от страните/ при вратата на заведението, от външната му страна. Добре е видно от заключението, че са заснети две лица от мъжки пол да излизат от заведението, като пострадалият е с гръб към изхода и е държан и избутван от подсъдимия, като непосредствено след преминаване прага на вратата, пострадалият пада по гръб. Непосредствено след това подсъдимият го хваща за ревера на дрехата, повдига го до седнало положение, влачи го около два метра и го пуска, като С. отново пада по гръб. Докато той стои неподвижен на земята, подсъдимият му нанася удар с крак в областта на таза. Така депозираното заключение е в съответствие с останалата част от доказателствените материали и е в подкрепа на приетия от въззивния съд и утвърден от настоящата инстанция механизъм на деянието. Предвид всичко посочено дотук и настоящият съдебен състав прие, че обясненията на подсъдимия за това, че при извеждането на С. от заведението го е изпуснал неволно, се опровергават от останалия доказателствен материал, а представляват израз на защитната му позиция, която е изолирана. В заключение, приетите за установени по делото факти имат надлежна доказателствена основа, тъй като са основани на допустими и надлежно събрани доказателства, които при детайлния им анализ не оставят каквото и да съмнение в протичането на правно значимата фактология. ІІ. По претенциите за нарушение на материалния закон - касационно основание по чл. 348, ал.1, т.1 от НПК. С оглед наведените в касационните жалби доводи в подкрепа на оплакването на неправилна правна оценка на реализираното от подсъдимия противоправно поведение, ВКС намира за необходимо да изтъкне някои принципни положения във връзка с приложението на чл.124 от НК. Когато деецът причинява смърт на едно лице и тази смърт е в резултат на умишлено нанесена телесна повреда, деянието осъществява специфичния състав на убийство по чл. 124 от НК, не само поради вариантността на резултата/непосредствен и по – лек/телесната повреда/ и по-далечен, но по-тежък/смъртта на пострадалия/, но най-вече поради смесената форма на вината, усложнена, поради съчетаването на умисъла към по-близкия резултат /телесната повреда/ и непредпазливост към настъпващия в по-късен момент резултат/смъртта на пострадалия/, т.е. при едновременното протичане на различно психическо отношение на дееца към различни последици от деянието. Без съмнение, за обективната съставомерност на деянието, е необходимо поведението на дееца да е насочено към причиняване на телесна повреда, но резултатът се изразява не само в засягане телесния интегритет на пострадалия, но и в настъпването на смъртта му, която неминуемо следва да е последица от причинената телесна повреда. Така причинно-следствената връзка между изпълнителното деяние, изразило се в причиняване на телесна повреда/по раздел ІІ, гл.ІІ на НК/ и настъпилата, вследствие на тази телесна повреда, смърт е пряка и непосредствена. При това законодателят е приел диференциран подход за реализиране на наказателната отговорност на дееца - колкото по тежка е по характер и вид телесната повреда, толкова по-висока санкция следва да понесе той. Затова определянето на степента на засягане на телесната неприкосновеност на жертвата от дееца, както и на субективното му психическо отношение към последиците от деянието му са от решаващо значение за преценка на съставомерността на деянието му и параметрите на наказателната му отговорност. Изтъкнатото дава основание на ВКС да счете, че с осъждането на подсъдимия за престъпление по чл. 124, ал.1, пр.3 във връзка с чл.130, ал.2 от НК материалният закон е приложен правилно. В съответствие с доказателствата по делото, верни са изводите на инстанциите по същество, че подсъдимият М. е причинил умишлено единствено леката телесна повреда, като чрез хващане на пострадалия подмишниците и избутването му към вратата и през прага й навън от заведението, му е причинил болка по смисъла на чл.130, ал.2, пр.1 от НК. По отношение на междинния резултат – черепно-мозъчната травма и на причиняване на смъртта на пострадалия подсъдимият е действал непредпазливо. Извън хващането на пострадалия подмишниците и избутването му насила от заведението, подсъдимият не е упражнил друго физическо въздействие върху пострадалия, който при преминаване прага на вратата е паднал по гръб и е ударил главата си в бетонната площадка. Подсъдимият е съзнавал, че чрез хващането на пострадалия подмишниците и избутването му причинява болка на пострадалия и този резултат е бил желан от него. С това си поведение подсъдимият е стартирал причинно-следствената верига от събития – загубата на равновесие от пострадалия, падането му от собствен ръст, удрянето на главата му в бетонната настилка, довели до тежката черепно-мозъчна травма- тежка телесна повреда по смисъла на чл. 128, ал.2 от НК. Тази последица не е била част от представното съдържание на подсъдимия, макар същият/ с оглед особеностите на ситуацията – възрастта на пострадалия, употребеният от него алкохол, наличието на праг на вратата, през който е следвало да се премине/да е могъл и да е бил длъжен да го предвиди. Следователно, правилно във въззивния акт е утвърден извода на първостепенния съд, че подсъдимият е причинил смъртта на пострадалия С. вследствие на умишлено нанесена лека телесна повреда, като е неоснователна претенцията на защитата, че се касае за случайно деяние, по дефиниция предполагащо деецът да не е могъл или да не е бил длъжен да предвиди общественоопасния резултат. Аргументацията, изтъкната в касационната жалба на частните обвинители, с която се защитава схващането, че подсъдимият е действал с евентуален умисъл за причиняване на тежката телесна повреда на пострадалия, не се възприема. Принципно евентуалният умисъл към причиняване на тежката телесна повреда, означава в съзнанието на подсъдимия да се е включвала представа за тежката телесна повреда като възможен резултат, че е допускал този резултат, но се е съгласявал с настъпването му. Данните по делото обаче за възрастта на пострадалия, употребения от него алкохол и наличието на праг на вратата, не позволяват несъмнен и безспорен извод относно това подсъдимият да е съзнавал настъпването на по-тежкия резултат/черепно-мозъчната травма/, наред с исканата телесна повреда, изразяваща се в болка. Налице е обаче непредпазливост към по-тежкия междинен резултат, както бе отбелязано по-горе, понеже при конкретните фактически данни, подсъдимият е бил длъжен да предвиди настъпването на тази последица. Обобщено - правилен е извода, че по отношение както на далечния резултат - смъртта на С. С., така и на междинния такъв - причиняване на тежка телесна повреда, подсъдимият е действал при несъзнавана непредпазливост, а доводите в жалбата на частните обвинители са без основание. ІІІ. Не се споделят и доводите за "явна несправедливост" на наложеното на подс. М. наказание. Касаторите обосновават претенциите си на основата на направеното от тях оплакване относно правилното приложение на закона, което както стана рече по-горе, е неоснователно. Развитите противоположни тези - за завишеност на наказанието/ от защитата/ и за заниженост на наказанието/от частното обвинение/, позволяват общото им обсъждане. Изводът за явна несправедливост на наложеното наказание предполага положителна констатация, че наложеното наказание очевидно не съответства на обществената опасност на деянието и дееца, на смекчаващите и отегчаващи отговорността обстоятелства, както и на целите по чл.36 от НК. Следователно необходимата корекция в наказанието се явява последица от заключение за неправилна дейност на съдилищата по индивидуализация на наказанието. Такава в конкретния случай не е налице. Въззивният съд е отчел всички смекчаващи и отегчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства, според действителното им значение и тежест, съобразени са конкретната обществена опасност на дееца и извършеното от него деяние и правилно като справедливо и съответно на престъплението е наложено наказание в размер на 3 години лишаване от свобода. Неоснователно се претендира приложението на чл. 55, ал.1, т.2, б.”б” от НК и налагане на подсъдимия на наказание „пробация”, тъй като съобразените в пълнота смекчаващи отговорността на дееца обстоятелства/провокативното поведение на пострадалия, извън хипотезата на чл. 124, ал.2 от НК; оказаната от подсъдимия впоследствие помощ и изразените от него искрено съжаление и разкаяние/ не са нито многобройни, нито изключителни по своя характер. Не са били игнорирани, нито надценени отегчаващите отговорността, с особена тежест от които факта на предходните осъждания на подсъдимия и обстоятелството, че деянието е било извършено именно в изпитателния срок на едно от тях, което го характеризира като личност със завишена степен на обществена опасност. При това положение касационната инстанция счете, че по делото не се констатират нови, различни или неотчетени смекчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства, които да обуславят извод за несправедливост на отмереното наказание и които да доведат на неговата корекция в посока намаляването или увеличаването му. Незначителния превес на отегчаващите наказателната отговорност обстоятелства закономерно е повлиял определяне на наказание над средния размер в санкционната част на чл. 124, ал.1, пр. 3 от НК, а именно 3/три/ години лишаване от свобода. Апелативният съд се е съгласил с първата инстанция че спрямо подс. М. следва да се приложи чл. 68, ал. 2 от НК, позволяваща в случаите на непредпазливо престъпление съдът по същество да постанови отложеното наказание да не бъде изтърпяно изцяло или отчасти. В хода на инстанционния контрол частното обвинение всякога е изразявало несъгласие с посоченото разрешение на въпроса за изтърпяването на предходното наказание на подсъдимия, наложено му с присъда по нохд № 449/2012г. на РС - Айтос. С нея на подсъдимия е наложено наказание 3/три/ месеца лишаване от свобода за извършено престъпление по чл.343б, ал.1 от НК, като изтърпяването на наказанието е било отложено с изпитателен срок от 3/три/ години, считано от влизане в сила на присъдата - 14.10.2012 година. Видно е, че деянието по настоящето производство е извършено в изпитателния срок по предходното му осъждане. ВКС намира за правилна преценката на инстанциите по същество наказанието по условното осъждане на подсъдимия да не бъде изтърпявано изцяло в съответствие с възможността по чл.68, ал.2 от НК, макар и мотивите им за това да се твърде пестеливи. Първо, известно е, че предпоставка за активирането на условното наказание е извършването на друго умишлено престъпление от общ характер, за което е било наложено наказание лишаване от свобода. Второ, причиняване смърт по непредпазливост вследствие на умишлена средна телесна повреда по чл.124 от НК, с оглед систематичното си място, макар и тежко като резултат, не е умишлено, а непредпазливо/Р.№ 73 от 7.I.1980 г. по н. д. № 62/79 г., ОСНК/. Трето, при принципната приложимост на чл.68, ал.2 за конкретния случай правилно съдилищата са приели, че за постигане на целите по чл.36 от НК не е необходимо подсъдимият да изтърпява наложеното му по предходното осъждане наказание 3/три/ месеца лишаване от свобода, тъй като се касае до минимален срок, който не би могъл допълнително да допринесе за превъзпитанието на дееца и да има възпиращия ефект върху останалите членове на обществото. Касационният състав констатира, че въззивният съд не е съобразил настъпилата законодателна промяна в текстовете на чл. 41, ал. 6 от НК, както и тези на чл. 57, 59 и чл. 60 от ЗИНЗС, както и отмяната на чл. 61 от ЗИНЗС/ДВ. бр. 13/07.02.2017 г./, поради което формално се е съгласил с първоинстанционната присъда, с която е постановено на осн. чл. 59, ал. 1 от ЗИНЗС във връзка с чл. 61, т. 3 от ЗИНЗС наказанието лишаване от свобода да бъде изтърпяно в затворническо общежитие от открит тип при първоначален общ режим на изтърпяване. С посочената законова промяна отпада правомощието на съда да определя типа на затворническото заведение, като разпределението на осъдените в местата за лишаване от свобода, каквито са затворите, общежитията от открит и закрит тип се извършва не от съда, а по ред, определен от главния директор на Главна дирекция "Изпълнение на наказанията". Изложеното дотук налага изменяване на въззивното решение, с което първоинстанционната присъда е била потвърдена в частта й относно постановяването подсъдимият да изтърпи наказанието в затворническо общежитие от открит тип, като в тази то подлежи на отмяна. На последно място, липсват основания и за ревизия на съдебния акт в неговата гражданско-осъдителна част. Оплакването, развито от касаторите, е декларативно заявено, тъй като в касационните жалби не се съдържат конкретни доводи, подкрепящи твърдението за несправедлив размер на присъдените на гражданските ищци обезщетения. Друг е въпросът, че съдилищата са изпълнили задължението си внимателно да съобразят конкретно преживените от гражданските ищци- деца и съпруга на починалия в резултат на деянието С. С., морални страдания от загубата на техния близък. Отчетени са конкретните им родствени връзки, както и персоналното въздействие на смъртта на С. върху всеки един от тях, като обстоятелствата не са били нито подценени, нито надценени. Следователно липсват основания за коригиране размера на присъденото на гражданските ищци обезщетение за претърпените от тях неимуществени вреди от кончината на техния близък, поради което не се налага изменение на атакувания съдебен акт и в гражданско-осъдителната му част. Водим от изложеното и на основание чл. 354, ал. 5, във връзка с чл. 354, ал.1, т.1 и т.4 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И: ИЗМЕНЯ решение № 286/27.11. 2017 г. по внохд № 382/17 г. на Апелативен съд – Варна, като го отменя в частта, с която е потвърдена присъда от 10.03.2016г. по нохд № 861/2015г. на Окръжен съд - Бургас относно определеният тип затворническо заведение за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода. ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: