Р Е Ш Е Н И Е № 261 София, 11 юли 2023 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на петнадесети февруари две хиляди и двадесета и трета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА ЧЛЕНОВЕ:РУМЕН ПЕТРОВ ДЕНИЦА ВЪЛКОВА при секретар: Елеонора Михайлова и в присъствието на прокурора Ивайло Симов изслуша докладваното от съдия Ружена Керанова н. дело № 39/2023 година Касационното производство е образувано по жалба, подадена от защитника на подсъдимия Б. П. М., срещу въззивно решение № 345/21.11.2022 г., постановено по ВНОХД № 1000/2022 г. от Софийски апелативен съд. В касационната жалба се настоява, че в нарушение на чл. 314 и чл. 339, ал.2 от НПК въззивният съд не е извършил дължимата проверка на атакуваната пред него присъда, като в атакуваното решение са копирани и поставени мотивите към нея. Обосновава се оплакване за неправилно кредитиране на част от свидетелските показания, съответно за неоснователно отхвърляне на други и на обясненията на подсъдимия, за пороци при извършеното претърсване и изземване в жилището, обитавано от него, за необсъждане на експертното заключение по съдебно химико-токсикологична експертиза (СХТЕ). Касаторът изтъква, че приетата фактическа обстановка не се подкрепя от доказателствените материали, които не установяват по несъмнен начин съпричасност на М. към инкриминираната дейност. Наложеното наказание е счетено за несъразмерно тежко поради пренебрегване на смекчаващите отговорността обстоятелства. Отправеното искане е за отмяна на въззивния съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане от апелативния съд, алтернативно за коригиране на решението в санкционната му част с прилагане на чл. 55 от НК. В съдебното заседание пред касационната инстанция подсъдимият Б. П. М. и неговият защитник поддържат жалбата по съображенията изложени в нея. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура пледира за оставяне в сила на атакуваното въззивно решение, тъй като при постановяването му не са допуснати нарушения от кръга на касационните основания. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното : Софийският градски съд с присъда № 58/26.04.2022 г., постановена по НОХД № 4110/2021г., признал подсъдимия Б. П. М. за виновен, както следва: в това, че на 12.04.2019 г. около 17,50 ч., в гр. София, в съучастие като съизвършител с Р. В. К. (сключила споразумение), без надлежно разрешително държал с цел разпространение аналог на високорискови наркотични вещества, които са включени в Списък І на Наредбата за реда за класифициране на растенията и веществата като наркотични, на обща стойност 290,34 лева, поради което и на основание чл. 354а, ал.1, изр. 1 във вр. с чл. 20, ал.2 и чл. 54 от НК го осъдил на две години лишаване от свобода и глоба в размер на 5 000 лева; и за това, че на 12.04.2019 г. около 15, 30 ч. в гр. София без надлежно разрешително разпространил, като продал на Х. Т. М. за сумата от 10 лева, аналог на високорискови наркотични вещества, които са включени в Списък І на Наредбата за реда за класифициране на растенията и веществата като наркотични, поради което и на основание чл. 354а, ал.1, изр. 1 и чл. 54 от НК му наложил наказание две години лишаване от свобода и глоба в размер на 5 000 лева; на основание чл. 23, ал.1 и ал. 3 от НК съдът определил общо наказание – две години лишаване от свобода, изпълнението на което отложил на основание чл. 66, ал.1 от НК за срок от пет години и присъединил наказанието глоба в размер на 5 000 лева. В рамките на иницииран от подсъдимия Б. М. инстанционен контрол апелативният съд с атакуваното сега решение потвърдил изцяло постановената присъда. Касационната жалба е неоснователна. Преди всичко следва да се отрази, че с част от наведените доводи се формулира претенция за необоснованост, която в процесуалния закон не е изведена като самостоятелно касационно основание. Развитата аргументация в жалбата по същество разкрива предимно несъгласие с оценката за достоверност на доказателствените материали и с приетите въз основа на тях фактически констатации, като се настоява определени доказателствени източници да бъдат интерпретирани единствено по предложения от касатора начин, противостоящ на съдебния прочит на доказателствената съвкупност. В рамката на допустимостта остават твърденията за липса на мотиви на проверявания съдебен акт и за съществени нарушения на процесуалните правила при проверката и анализа на доказателствата и средствата за тяхното установяване, както и за явна несправедливост на наказанието. Отправената критика към мотивите на предходната инстанция е неоснователна. Принципно липсата на мотиви е от категорията на т.нар. абсолютни процесуални нарушения, което намира израз както при пълно тяхно отсъствие, така и при непълна, неясна, вътрешно противоречива аргументация на съдебния акт, препятстваща възможността страните и контролната инстанция да проследят действителната воля на съда. Касационната инстанция нееднократно е посочвала, че функциите на въззивния съдебен акт не могат да бъдат успешно осъществени с дословното възпроизвеждане (копиране, както се настоява в жалбата) на съдържанието на мотивите към присъдата, без решаващият съдебен орган да е разгледал доводите на страните, да им е дал конкретен отговор и без да е осъществил собствена самостоятелна проверка на доказателствените материали, на приетите факти и на направените въз основа на тях прави изводи. В разглеждания случай няма основание да се направи заключение за допуснато нарушение от посочената категория. Като обхват и структура въззивното решение удовлетворява стандарта по чл. 339, ал.1 и ал. 2 от НПК и не подлежи на корекция поради липса на мотиви. Решението съдържа достатъчни по съдържание съображения, позволяващи да се проследи вътрешното убеждение на съда относно всички елементи на проверяваната присъда. Изложени са и основанията, поради които не са били приети доводите, с които е подкрепена жалбата на подсъдимия. Въззивният съд е споделил както фактическите, така и правните изводи на първата инстанция и е отхвърлил необходимостта за тяхното коригиране, но това не сочи на формално отношение към задължението, предвидено в чл. 313 и чл.314 от НПК. Второинстанционният съдебен състав е проверил доказателствените разсъждения на предходната инстанция и след собствен прочит на доказателствената съвкупност е утвърдил тяхната правилност. Възраженията, поддържани с въззивната жалба и в пледоарията на защитата, са разгледани на стр. 11-13 от съдебният акт. Както точно е констатирал апелативният съд, те съвпадат с изразеното пред първата инстанция несъгласие с тезата на обвинението и са били обстоятелствено обсъждани в присъдата. В тази си част проверяваното решение също не страда от процесуален порок, тъй като обективира самостоятелни, лаконични, но достатъчни аргументи в подкрепа на становището на основния съд. Не намира основание в съдържанието на въззивното решение доводът за превратно обсъждане на показанията на свидетели Хр. М., Д. М. и А. С. във вреда на подсъдимия. По същество възражението е свързано с подхода на предходните инстанции при наличието на противоречие в доказателствените източници да кредитират с доверие онези от тях, които противостоят на обясненията на подсъдимия. Тъй като защитата поставя акцент на изявленията на свидетеля М. в съдебното заседание настоящият касационен състав намира за необходимо да отбележи следното : М. е разпитан от първата инстанция на 10.03.2022 г. Показанията му от досъдебната фаза, депозирани на 23.04.2019 г. пред съдия, са прочетени на основание чл. 281, ал.1, т. 1 от НПК. След изслушване на протокола за разпит свидетелят изцяло е потвърдил отразеното в него, като се е позовал на актуалността на възприятията си към момента на провеждането му, дни след инкриминираните събития, а липсата на спомен при свидетелстването му в съдебното заседание е обяснена с изминалия период от време. По този начин съдът е изключил всякаква конфронтация или вътрешна противоречивост в данните, съобщени от свидетеля в хода на наказателния процес. Показанията му несъмнено са съществен източник на обвинителни доказателства срещу подсъдимия, защото непосредствено установяват обстоятелства, отнасящи се към основните факти, подлежащи на доказване - разпространението на инкриминирания аналог на високорисково наркотично вещество. Поставянето на съобщената от М. доказателствена информация в основата на фактическите изводи не е сторено произволно. В този аспект доказателствената дейност на предходните инстанции не търпи критика, защото в съдебните актове са констатирани обективни факти, подкрепящи достоверността на коментираното доказателствено средство. Показанията на свидетелите С. и М. са обсъдени от съда по действителното им съдържание и чрез тях се изяснява начинът, по който те са договаряли със свидетелката К. за закупуването на т.нар. „билка“ и последвалото задържане на тримата. Контролът за достоверност на доказателствените материали е извършен обективно и не се наблюдават нарушения на процесуалните норми, които да поставят под съмнение вътрешното убеждение на съдебните инстанции. Същото се отнася и за обясненията на подсъдимия М. и показанията на свидетелката К., върху които се гради твърдението, че инкриминираната тревна маса, съдържаща добавен синтетичен канабиноид, е държана само от последната и е предоставяна от нея на приятели. Тази версия е проверена в общия доказателствен контекст и правилно е отклонена с аргументирано защитени мотиви, в които не се установява тенденциозна избирателност при обсъждането на посочените доказателствени средства. При спазване на изискванията по чл. 14, ал.1 от НПК е направена констатацията, че твърденията на подсъдимия и свидетелката са изолирани и опровергани от останалите доказателствени източници, съдържащи непротиворечива и взаимно допълваща се доказателствена информация в подкрепа на обвинението. На следващо място, неуспешен е опитът да се разколебае процесуалната изрядност на извършеното претърсване и изземване в жилището, обитавано от подсъдимия, и обискът на свидетеля М.. Възраженията, че извършените действия са опорочени поради формално и неприсъствено участие на поемни лица, са базирани в жалбата на избирателно поднесени фрагменти от показанията на свидетелите С., Л. и Р., пренебрегващи общия им смислов контекст. Изтъкват се доводи, че поемните лица не са възприели действията на разследващите органи и не са прочели протоколите преди да ги подпишат. Идентични твърдения са правени и пред двете съдебни инстанции, които след обсъждане на показанията на посочените свидетели не са открили основания да изключат коментираните протоколи като негодно доказателствено средство за проведените следствени действия и за събраните чрез тях доказателства. Свидетелите Л. и С. са потвърдили присъствието си при извършване на действието по разследване в жилището, ползвано от подсъдимия и не отричат, че са подписали съставения за това протокол. При разпита в съдебното заседание пред окръжния съд уточняват детайли от обстановката, която са възприели. Л. споделя данни за конкретни действия, извършени в жилището, определени като „ровене“, както и намирането на „найлонови пликчета“, предоставени на вниманието на присъстващите, вкл. и на него. Свидетелят Р. също не отрича присъствието си при извършване на следствено действие и макар да няма пълен спомен, обяснимо предвид изминалия период от време, не оспорва, че е положил подпис върху предявения му протокол за обиск. Няма съмнение, че органът, извършващ съответното действие, е длъжен да разясни правата на поемните лица и да им даде възможност да се запознаят със съставения протокол преди да го подпишат, а дали последните ще се запознаят с неговото съдържание зависи от тяхната добросъвестност и желание. Неизпълнението на тези законови предписания не води винаги до изключване на писменото доказателствено средство, а само тогава, когато посочените пропуски компрометират достоверността на отразените обстоятелства. Показанията на поемните лица, така както те са депозирани, не разколебават съдебните изводи за законосъобразност на проведените действия по разследване и не създават съмнение в истинността на резултатите. Протоколите са одобрени от съдия по реда на чл. 161, ал.2 и чл. 164 от НПК и съдържанието им отговаря на процесуалните изисквания. С оглед на изложеното въззивната инстанция не е имала основание да изключи коментираните протоколи от кръга на доказателствените средства и правилно те са ценени като източник за установяване на относими за предмета на доказване факти. По този начин съдът е получил и възможността да обсъжда експертните заключения, базирани на изследване на приобщените вещества. Маркираното възражение, че свидетелите Б. и Н. са извършили „претърсване и изземване в жилището“ на подсъдимия, без това да им е възложено по съответния ред, е бланкетно заявено. В жалбата не са представени конкретни разяснения, годни за съдържателно касационно обсъждане и коментар. В тази връзка настоящият съдебен състав само ще отбележи, че писмените доказателствени средства удостоверяват, че действието е извършено от конкретно посочен разследващ орган по смисъла на чл. 52, ал.1, т. 2 от НПК. Присъствието на полицейските служители Б. и И. при реализирания съгласно чл. 163 от НПК способ не ги прави разследващ орган по смисъла на закона, поради което не обосновава заключение за недопустимост на техните показания на основание чл. 118, ал.2 от НПК. Без подкрепа в материалите по делото са и доводи за необсъждане на заключението по СХТЕ. Точно обратното следва от прочита на въззивното решение. Съдът не е приел идентичност на веществата 5F – MDMB – PICA, 5F-ADB и MDMB – CHMICA. Напротив, правилно съобразно експертното мнение и закона е възприето, че към тревистата маса е добавен синтетичен канабиноид - 5F – MDMB – PICA, невключен в забранителните списъци по Наредба за реда за класифициране на растенията и веществата като наркотични. По експертен път е установено, че веществото 5F – MDMB – PICA има сходен химичен строеж и предизвиква аналогично действие върху човешкия организъм на вече поставени под контрол наркотични вещества - 5F-ADB и MDMB – CHMICA. При тези характеристики съдът е третирал установения синтетичен канабиноид като аналог по смисъла на § 1, т. 17 от ЗКНВП. Оплакването за неправилно приложение на закона, макар и не отчетливо заявено, се поддържа единствено чрез оспорване на релевантните обстоятелства, формиращи обективните и субективни признаци на престъпния състав. Несподелимо е мнението заявено в жалбата, че приетото разпространение на аналог на наркотични вещества е „житейски нелогично, тъй като това може да бъде установено само от специалист с познания в областта на химията“, поради което и подсъдимият не би могъл да знае тази неговата характеристика. Разбирането на касатора принципно отрича възможността съдът да постигне извод за субективното отношение на дееца към извършеното общественоопасно деяние и неговите общественоопасни последици. Известно е, че вината, като съвкупност от психични моменти, които отразяват определеното субективно отношение на дееца към деянието и общественоопасните му последици, е съществуващ факт, проявен в неговата психическа сфера и подлежи на установяване в наказателния процес. Многократно е разисквано в съдебната практика и това, че въпросите за наличието и формата на вината се решават най-напред в дейността по установяване на фактите (по доказването) и едва след това – в дейността по приложението на материалния закон. Правилното приложение на закона се преценява с оглед конкретно установени факти, защото елементите от субективната страна от състава на престъплението се извличат от поведението на дееца. В разглеждания случай решаващият съд е изградил заключението си за съставомерност на деянията върху доказаните факти по делото, вкл. организираният конспиративен начин на разпространение на инкриминираните вещества и конкретната деятелност на подсъдимия, обективиращи познанието на същия за характеристиките на добавения към тревистата маса синтетичен канабиноид. Обобщено, не са нарушени правилата за събиране и оценка на доказателствата, поради което фактическите изводи на съда не подлежат на преразглеждане от настоящата инстанция. В касационната жалба не са посочени конкретни доводи в защита на твърдението за незаконосъобразност извън вече обсъдените по-горе. Не са налице процесуалните предпоставки за приложението на чл. 348, ал. 3 от НПК за връщане на делото за ново разглеждане от друг съдебен състав. Неоснователно е и оплакването за явна несправедливост на наложеното наказание. Изброените в касационната жалба облекчаващи отговорността на подсъдимия фактори са съобразени от предходните инстанции и са в основата на решението размерът на елементите от наложената комплексна санкция да бъде отмерен в установения минимум по чл. 354а, ал.1 от НК. Няма данни смекчаващите обстоятелства да са многобройни или изключителни, за да обосноват несъразмерна тежест на най-лекото, предвиденото в закона наказание. С отлагането на изтърпяването на наложеното наказание съдът е дал възможност на подсъдимия да поправи поведението си, без да търпи неблагополучията на затворническата изолация. Ето защо няма основания касационната инстанция да упражни правомощието си по чл. 354, ал.2, т. 1 във вр. с чл. 348, ал.5, т. 1 от НПК, в каквато насока се претендира в жалбата. Водим от горното и на основание чл. 354, ал.1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 345/21.11.2022 г., постановено по ВНОХД № 1000/2022 г. от Софийски апелативен съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.