Р Е Ш Е Н И Е   № 471   гр. София, 28.06.2010 г.   Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на осемнадесети май през две хиляди и десетата година, в състав:                               ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ                                      ЧЛЕНОВЕ: БОЙКА ТАШЕВА                                                                         МИМИ ФУРНАДЖИЕВА   при секретаря Райна Пенкова, като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 679 по описа на четвърто гражданско отделение на ВКС за 2009 г., за да се произнесе, взе предвид следното:   Производството е по реда на чл. 290 и сл. от ГПК. Образувано е по касационната жалба на Ц. Н. Р. от гр. С., чрез процесуалния му представител адв. С, против въззивното решение № 470 от 30 декември 2008 г., постановено по гр.д. № 2* по описа на Софийския градски съд за 2008 г., с което е отменено решение без номер от 8 април 2004 г., постановено по гр.д. № 2* по описа на районния съд в гр. С. за 2003 г. и вместо него исковете на касатора против Комисията за ф. н. за признаване на уволнението му за незаконно, за възстановяването на заеманата преди уволнението длъжност и за заплащане на обезщетение за оставането му без работа, са отхвърлени. Касационният контрол е допуснат с определение № 766 от 14 юли 2009 г. поради наличието на основанието по чл. 280 ал. 1 т. 3 от ГПК по правния въпрос след като в чл. 126 т. 12 от КТ не е определен срок за изпълнение на нововъзникнало законово задължение, в какъв срок работникът е длъжен да изпълни това задължение, във връзка с правилото на чл. 330 ал. 2 т. 7 от КТ. По поставения въпрос касаторът сочи, че ако не е посочен срок за уведомяване в разпоредбата на чл. 126 т. 12 от КТ, то следва по аналогия да се прилагат разпоредбите на закона, които се отнасят до подобни случаи, а именно – в ЗЗД в чл. 69, според който ако задължението е без срок кредиторът може да иска изпълнението му веднага, а според чл. 84 от ЗЗД когато няма определен ден за изпълнение длъжникът изпада в забава след покана от страна на кредитора; след като в изменението на КТ не посочен срок, то работодателят следва да покани работника да изпълни задължението си, ако е налице несъвместимост, като едва след това може да се говори за неизпълнение на законово задължение. Ответникът К. за ф. н. , чрез юрисконсулт Д. В. , в отговор по реда на чл. 287 ал. 1 от ГПК изтъква, че законът е ясен – уведомяването се дължи веднага. С атакуваното решение въззивният съд приел, че за ищеца по силата на изменение в КТ е възникнало задължение да уведоми работодателя си за наличието на несъвместимост по чл. 107а ал. 1 т. 2 пр. 4 от КТ; уведомлението се дължи на лицето, овластено да представлява работодателя, което е сторено на практика писмено 14 дена след възникването на основанието; ищецът е следвало да стори уведомлението незабавно, защото това, което се дължи без срок, се дължи веднага; след като задължението не е изпълнено в деня на възникването на основанието за уведомяване, работодателят законосъобразно е упражнил правото си да го уволни. По поставения въпрос касационният съд приема следното: По същината си твърдението е за празнота в нормативния акт, която следва да се попълни посредством правните способи за попълване на празноти в правото чрез аналогия на закона. Този способ е приложим само в случаите, когато е налице правна норма, която се отнася до юридически факти, притежаващи общи признаци с тези, които не са уредени изрично. При обсъждане на проблема за липсата на срок, определен в чл. 126 т. 12 от КТ за изпълнение на нововъзникнало законово задължение, следва да се има предвид регламентирането на срокове във връзка с осъществяване на задължения по сходни правоотношения съобразно правилото на чл. 46 ал.1 от Закона за нормативните актове, като разпоредби в този смисъл се съдържат в самия Кодекс на труда. Кодексът на труда свърза неизпълнението на задължението по чл. 126 т. 12 от КТ за уведомяване на работодателя за наличие на несъвместимост с изпълняваната работа, когато по време на осъществяването й за него възникне някое от основанията за недопустимост по чл. 107а ал. 1 от Кодекса на труда, с прекратяване на трудовото правоотношение от страна на работодателя – чл. 330 ал. 2 т. 7 от КТ. Следователно, при възникването на несъвместимост работникът или служителят е изправен пред необходимостта да избере кое от съществуващите правоотношения да запази, като инициативата за това е негова, а не на работодателя, или приложими са разпоредбите на чл. 326 от КТ. Затова следва да се приеме, че работникът или служителят желае да се възползва от възможността да запази съществуващото трудово правоотношение, когато едновременно с осъществяване на предпоставките на несъвместимостта той уведоми работодателя – аналогично на разрешението, дадено в чл. 326 ал. 4 изр. второ пр. второ от КТ. Като е приел същия правен извод, въззивният съд е приложил правилно закона. Касационната жалба е неоснователна. Съдът е сезиран с искове по реда на чл. 344 ал. 1 т. 1-3 от Кодекса на труда. В исковата си молба касаторът сочи, че е уведомил писмено търговското дружество с искане за заличаването му от търговския регистър като изпълнителен директор на дружеството, а работодателят е уведомен за наличието на несъвместимост и за предприетите от касатора действия за заличаването му от търговския регистър; не е налице несъвместимост, защото към момента на прекратяване на трудовия договор касаторът е започнал ползването на отпуск за отглеждане на дете до 2 годишна възраст. В жалбата се сочи, че решението е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон, допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано с доводи за неприлагане на указанията на касационната инстанция, устно уведомяване на ответника в деня след узнаването, сторено в разумен срок, липса на обективна преценка на данните по делото, както и на обстоятелството, че касаторът е бил в отпуск по майчинство, поради което е налице неупражняване на несъвместими функции. Не е спорно, че трудовото правоотношение между страните е прекратено със заповед № Р* от 11 ноември 2003 г., връчена на 17 ноември 2003 г., като към момента на прекратяването касаторът е бил директор на дирекция “Е” в управление “Н”. Прекратяването на трудовото правоотношение е предприето във връзка с вписването на касатора като член на съвета на директорите и представляващ дружеството на “К” АДСИЦ – публично акционерно дружество със специална инвестиционна цел. Вписването на касатора в това му качество е извършено на 31 октомври 2003 г., а промените в Кодекса на труда, предвиждащи допълнителни условия за работещите по трудово правоотношение в държавната администрация (какъвто е касаторът по смисъла на разпоредбите на Закона за Комисията за ф. надзор) – чл. 107а, чл. 126 т. 12 и чл. 330 ал. 2 т. 7 и 8 от КТ, влизат в сила на 1 ноември 2003 г. Следователно, задължението за уведомяване на работодателя е възникнало за касатора по силата на посочените разпоредби, като това е следвало да бъде сторено на 3 ноември 2003 г. – понеделник, присъствен ден. Законът не предвижда форма за уведомяването, поради което следва да се приеме, че уведомяването може да бъде извършено и устно. Касаторът поддържа, че е извършил съответните действия, с които е поискал от дружеството да бъде заличен от търговския регистър, като изпратил уведомление и нотариална покана. На 14 ноември 2003 г. ответникът получил писмо от касатора, с което той заявил, че е налице несъвместимост по смисъла на чл. 126 т. 12 от КТ и за предприетите от него действия спрямо търговското дружество. Според свидетелските показания, на 3 ноември 2003 г. касаторът уведомил устно представляващия дружеството, че подава оставка, а на 6 ноември се състоял разговор между касатора и представляващия ответника във връзка с подадената оставка в дружеството. Събраните данни водят до извода, че касаторът не е изпълнил своевременно задължението си, предвидено в закона, да уведоми касатора за наличието на несъвместимост с изпълняваната от него работа. Необходимо е да се отбележи, че съпоставката на текстовете на чл. 330 ал. 2 т. 7 и 8 от Кодекса на труда води до извода, че първата хипотеза предвижда само уведомяване на работодателя, но не въвежда изискването незабавно да бъде извършен изборът на предпочитаното от държавния служител правоотношение, нито пък в деня на възникването на несъвместимостта непредпочетеното правоотношение да бъде прекратено. След уведомяване на работодателя по смисъла на чл. 126 т. 12 от КТ би следвало работодателят да даде разумен срок, за да може служителят да направи своя избор и да прекрати едно от правоотношенията. Едва в случай, че с изтичането на този срок служителят не е прекратил едно от правоотношенията, би следвало да се приложи хипотезата на чл. 330 ал. 2 т. 8 от КТ. На последно място, несъстоятелно е твърдението на касатора, че, понеже е бил в отпуск по майчинство, то е налице неупражняване на несъвместими функции, поради което основанието за уволнение по чл. 330 ал. 2 т. 7 е неприложимо. Към момента, в който касаторът е бил длъжен да уведоми работодателя за възникналата несъвместимост, той е изпълнявал работата, за която се е уговорил с работодателя. Касаторът е излязъл в отпуск за гледане на малко дете на 6 ноември 2003 г. – след датата, на която е дължал уведомяването. Касаторът освен това в касационната жалба изтъква, че уволнението е било сторено по време на отпуск, поради което е налице нарушение на чл. 333 ал. 1 т. 4 от КТ, но този довод се изтъква за първи път едва при тази касационна жалба и не е въведен от ищеца като основание за незаконосъобразност на атакуваното уволнение. Мотивиран от изложеното, състав на четвърто гражданско отделение на ВКС   Р Е Ш И :   ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение № 470 от 30 декември 2008 г., постановено по гр.д. № 2* по описа на Софийския градски съд за 2008 г.   ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: