Р Е Ш Е Н И Е № 122/2014 г. гр.София, 31.03.2015 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Второ гражданско отделение, в открито съдебно заседание на шести октомври през две хиляди и четиринадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА ГЕРГАНА НИКОВА при участието на секретаря Теодора Иванова, изслуша докладвано от съдия Гергана Никова гр.дело № 6902 по описа за 2013 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 – чл.293 ГПК. С касационна жалба, подадена в срока по чл.283 ГПК чрез адвокат К. К. от АК – В., С. Г. Г. обжалва и моли да бъде отменено въззивно Решение № 110 от 02.07.2013 г. по в.гр.д.№ 222/2013 г. на Апелативен съд – Варна. Поддържа, че решението е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на материалния закон и при съществено нарушение на процесуалните правила. Заявила е искане делото да бъде върнато на АС – Варна за продължаване на въззивното производство и произнасяне по същество по иска, алтернативно - претенцията й да бъде уважена с решението на ВКС. Претендира разноски. Касационното обжалване е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, поради констатирано противоречие между въззивното решение и Решение № 62 от 09.02.2012 г. по гр.д.№ 294/2011 г. на ВКС, І г.о., Решение № 185 от 25.06.2013 г. по гр.д.№ 2006/2013 г. на ВКС, І г.о. и Решение № 68 от 13.06.2011 г. по гр.д.№ 791/2010 г. на ВКС, ІІ г.о., по въпроса за съществуването на правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за лице, на което е признато право на възстановяване на собствеността върху земеделски имот, попадащ в терен по § 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ, но още не е издадена заповед по § 4к от ПЗР на ЗСПЗЗ. В срока по чл.287 ал.1 ГПК ответникът по касация Г. И. И. е подал писмен отговор чрез адвокат К. М. от АК - В., с който е заел становище, че жалбата е неоснователна. Претендира разноски. Състав на ВКС, Второ отделение на гражданската колегия, след преценка на изложените с касационната жалба основания за отмяна и в правомощията си по чл.291 и чл.293 ГПК, намира следното: С обжалваното решение апелативният съд, в правомощията на въззивна инстанция по чл.258 и сл. ГПК, е обезсилил решение № 417 от 07.03.2013 г. по гр.д.№ 475/2012 г. на Окръжен съд – Варна и е прекратил производството по предявения от С. Г. Г. срещу Г. И. И. отрицателен установителен иск за признаване, че ответникът не е собственик на недвижим имот – място с площ 1052 кв.м., находящо се в землището на [населено място], м.”Св.Н.” /”В.”/, съставляващо ПИ № 1128 по ПНИ на СО ”Св.Н.”, бивш имот с пл.№ 605 от КП от 1977 год., при граници на имота: ПИ №№ 1127, 1129 и път. С първоинстанционното решение предявеният отрицателен установителен иск за собственост е уважен, като е прието, че към момента на постановяване на решение № 1168 от 24.11.2004 г. на ОСЗГ - В. процесният имот е имал статут на земеделски, какъвто статут притежавал и към момента на кооперирането му през 1958 г., както и към 01.03.1991 г., когато е влязъл в сила ЗСПЗЗ, което обуславя и предопределя възстановяването му чрез земеделска реституция. Първоинстанционният съд е приел, че правният интерес се установява от обстоятелството, че в полза на ищцата (сега касатор) е издадено цитираното решение на ОСЗГ - В. за лозе от 3,353 дка, находящо се в терен по § 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ, но за част от същия имот, а именно: имот, представляващ ПИ № 1128 по ПНИ на СО”С. Н.”, ответникът се легитимира като собственик въз основа на договор за продажба (нотариален акт № 77, т.І, нот.д.№ 887/1999 г.) на имота от страна на баща му И. Г. И., самият той легитимирал се като собственик посредством констативен нотариален акт за право на собственост вследствие на придобивна давност, съставен през 1967 г. Изложено е, че процедурата по възстановяване на собствеността не е приключила за процесния имот поради липса на заповед на кмета на общината по § 4к, ал.7 от ПЗР на ЗСПЗЗ и за ищцата (сега касатор) не съществува правна възможност по исков ред да защити правата си спрямо трети лица, които претендират право на собственост вследствие на придобивна давност. За да обезсили първоинстанционното решение, въззивният съд е приел, че отрицателният установителен иск е недопустим поради липса на правен интерес. Според апелативния съд, ако ищцата е собственик на процесния имот, тя може да търси връщането му от всяко лице, което го държи без основание, а възможността да се предяви осъдителен иск прави установителния иск недопустим, тъй като от него няма правен интерес и той не дава достатъчно ефикасна защита на накърненото право. Доколкото в случая е безспорно, че ответникът владее процесния имот, въззивният съд е приел, че ищцата (сега касатор) разполага с по-силна защита – осъдителен иск. По основанието за допускане на касационното обжалване: Цитираните в определението за допускане на касационното обжалване Решение № 62 от 09.02.2012 г. по гр.д.№ 294/2011 г. на ВКС, І г.о., Решение № 185 от 25.06.2013 г. по гр.д.№ 2006/2013 г. на ВКС, І г.о. и Решение № 68 от 13.06.2011 г. по гр.д.№ 791/2010 г. на ВКС, ІІ г.о. са постановени по реда на чл.290 ГПК и разрешенията им изцяло се споделят от настоящия състав. С така формираната задължителна съдебна практика обобщено се приема, че лице, на което е признато право на възстановяване на собствеността върху земеделски имот, попадащ в терен по § 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ, но още не е издадена заповед по § 4к от ПЗР на ЗСПЗЗ, има правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост. Административната процедура за реституция на тези терени приключва с приемане на план на новообразуваните имоти и издаване на заповедите по § 4к, ал.7 от ПЗР на ЗСПЗЗ. До този момент не е налице самостоятелен обособен обект на собственост и за лице, на което само е признато право на възстановяване на собствеността при условията на § 4 - § 4л от ПЗР на ЗСПЗЗ, но още не е издадена заповед по § 4к от ПЗР на ЗСПЗЗ, единствената възможност да защити правата си е да предяви отрицателен установителен иск. Действително, както възразява и ответникът по касация, цитираните актове са постановени в производства, предмет на които е било разрешаването на колизия между правата на бившите собственици и правоимащи по § 4а и § 4б от ПЗР на ЗСПЗЗ. Независимо от това обаче, принципът, на който почиват дадените в цитираните решения отговори по реда на чл.290 ГПК, е общ и е приложим и по отношение разрешаването на колизията между правата на бившите собственици и други лица (извън кръга на правоимащите по § 4а и § 4б от ПЗР на ЗСПЗЗ), легитимиращи се като собственици на имоти, попадащи в терени по § 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ, което недвусмислено следва и от разясненията, дадени по т.1 от ТР № 8 от 27.11.2013 г. по тълк.д.№ 8/2012 г. на ВКС, ОСГТК. При условията на чл.130, ал.2 ЗСВ съдилищата са длъжни да приемат, че правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост и други вещни права е налице когато ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва; позовава се на фактическо състояние или има възможност да придобие права (на оригинерно основание или по реституция), ако отрече правата на ответника, в която именно хипотеза попада разглежданият случай. Като принципно неправилна е отречена тезата, че отрицателният установителен иск винаги е субсидиарна форма на защита и че е недопустим по съображение, че защитата чрез него не би била в пълен обем по отношение засегнатото от спора право. Видът на иска и обемът на защитата зависят от нуждата, обусловена от конкретното засягане на правата от насрещната претенция. Разяснено е още, че за да обоснове правния си интерес от предявяването на отрицателен установителен иск, ищецът следва да установи наличието на свое защитимо право, засегнато от правния спор, като докаже фактите, от които то произтича. Въззивното решение противоречи на посочената задължителна съдебна практика, като в нарушение на съдопроизводствените правила е прието, че е налице процесуална пречка за произнасяне по съществото на предявения от С. Г. Г. срещу Г. И. И. отрицателен установителен иск за собственост. Касаторката е обосновала правния си интерес от предявяването на иска, предвид постановеното Решение № 1168 от 24.11.2004 г. на ОСЗГ - [населено място], с което на наследниците на Г. Т. Б. (чиято единствена наследница по закон е тя) е признато правото на собственост в стари реални граници на земеделски имот: лозе, с площ от 3,353 дка, находящо се в местността „В.”, землището на [населено място], съставляващо по КП от 1956 г. имот с пл.№№ 13401, 13413 и 13414. С оглед доказване на фактите, обосноваващи правния интерес от отрицателния установителен иск, по делото е ангажирана и съдебно техническа експертиза, от чието заключение се установява, че бившият имот пл.№ 13413 по КП от 1956 г. е записан на името на Г. Т. Б., както и че новообразуваният имот № 1128 (записан в регистъра на имоти по ПНИ на Р. Г. И. и на праводателя на ответника по касация – И. Г. И.) е идентичен с част от бившият имот пл.№ 13413 по КП от 1956 г. Предвид вписването на И. Г. И. в регистъра на имоти към ПНИ на СО „Св.Н.”, независимо от успешно проведения от С. Г. Г. срещу правоприемницата на Р. Г. И. отрицателен установителен иск за собствеността на новообразуваният имот № 1128, в полза на касаторката е невъзможно издаването на заповед по § 4к, ал.7 от ПЗР на ЗСПЗЗ. Тези обстоятелства сочат на невъзможност за касаторката да защити правата си спрямо трети лица, които претендират право на собственост вследствие на придобивна давност (на каквото придобивно основание се е позовал праводателят на ответника по касация – И. Г. И., снабдявайки се през 1967 г. с констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка и легитимирайки се с него при продажбата на имота през 1999 г. в полза на ответника по касация – негов син) върху същия имот чрез предявяването на осъдителен иск по чл.108 ЗС. С установяването на тези факти С. Г. Г. е обосновала интереса си от предявяването на отрицателен установителен иск за собственост, при евентуалното уважаване на който за нея ще произтече възможност да придобие по реституция права върху новообразуваният имот № 1128 по ПНИ на СО „Св.Н.”, [населено място]. Ето защо атакуваното решение следва да бъде отменено, а делото – върнато на въззивния съд за постановяване на акт по съществото на спора, при което ще следва да бъдат обсъдени и въведените от Г. И. И. с отговора на исковата молба и поддържани и с отговора на касационната жалба доводи, които касаят основателността, а не допустимостта на претенцията. Въззивният съд следва да разреши и въпроса за разпределението на отговорността за разноските във всички инстанции в производството (чл.294, ал.2 ГПК). По изложените съображения и на основание чл.293, ал.2 ГПК, състав на ВКС, Второ отделение на гражданската колегия Р Е Ш И : ОТМЕНЯВА въззивно Решение № 110 от 02.07.2013 г. по в.гр.д.№ 222/2013 г. на Апелативен съд – Варна. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния Апелативен съд – Варна. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: