Р Е Ш Е Н И Е № 140 С., 10.09. 2012 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България,второ търговско отделение, в съдебно заседание на двадесет и седми септември две хиляди и eединадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО БОБАТИНОВ ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА МАРИЯ СЛАВЧЕВА при участието на секретаря Ирена Велчева и в присъствието на прокурора изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА т.дело № 329 /2010 година за да се произнесе, взе предвид: Производството е по чл.290 и сл. ГПК. Образувано е по касационната жалба на ЗД [фирма], [населено място] против въззивното решение на Благоевградския окръжен съд № 627/30.12.2009 год., по възз.гр.д.№ 964/2009 год., с което е оставено в сила решение № 1691/27.05.2009 год., по гр.д.№ 1058/2006 год. на Разложкия районен съд. С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на материалния закон и на съществените съдопроизводствени правила – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. В подробните си съображения, изложени в обстоятелствената част на касационната жалба, касаторът възразява срещу законосъобразността на извода на въззивния съд, че учредената с нотариален акт № 137, н.д. № 989/93год., по описа на СИС на Р. договорна ипотека върху спорния недвижим имот, придобит от него след вписването и, е действителна. Позовава се на допуснато при учредяването нарушение на императивното изискване на чл.166, ал.2 ЗЗД за „специалност на ипотеката”, налагащо конкретност в поединично определения ипотекиран имот, който за да е пълно и точно индивидуализиран трябва да е посочен не само с площ, местонахождение, вид, но и граници, като твърди, че в разглеждания случай този белег отсъства, както и на липсата на надлежно взето от ОС на съдружниците на ипотекарния длъжник - [фирма] – в /ликвидация/, в качеството му на волеобразуващ орган, решение по чл.137, ал.1 т.7 ТЗ за учредяване на процесната договорна ипотека върху собствен на дружеството недвижим имот. Останалите доводи във вр. с инвокираните оплаквания, които са били поддържани и във въззивното производство, са свързани с липсата на обоснованост и материална законосъобразност в приетата от съд тъждественост на имота и обезпеченото вземане, поради отсъствие на създадена в чл.167, ал.2 ЗЗД възможност да се подлага на тълкуване волята по правилото на чл.20 ЗЗД на съконтрахените относно размера на същото, при наличието на несъответствие между цифровото му и текстово изписване в ипотечния договор. С определение № 206 от 30.03.2011 год. постановено по настоящето дело, е допуснато касационно обжалване на основание чл.280, ал.1 т.3 ГПК за произнасяне по значимите за крайния правен резултат по делото въпроси на материалното право, свързани действителността на учредената договорна ипотека при липса на дадено по см. на чл. 137, т.7 ТЗ съгласие от собственика на ипотекирания имот – търговско дружество, правно и структурно обособено в О. и при отсъствие на задължителни, съгласно чл.167, ал.2ЗЗД, елементи от съдържанието на ипотечния договор. Ответниците по касационната жалба не са взели становище по същата нито в срока и по реда на чл.287, ал.1 ГПК, нито в съдебно заседание. Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид наведените доводи и провери правилността на обжалваното решение, съобразно правомощията си по чл.290, ал.2 ГПК и поддържаните касационни основания , намира: І. По въпросите, по отношение на които касационното обжалване е допуснато: Не съществува спор в съдебната практика и правна доктрина, че ипотекирането на имота, поради трайно обременяване на ипотекираното вещно право, е действие на разпореждане, поради което поначало не се включва в правомощията на управляващия ЮЛ. При търговските дружества, обаче, въпросът за волеобразуващия им орган и възложената му компетентност за вземане на решения за извършване на разпоредителни сделки със съответното притежавано от дружеството имущество е разрешен с оглед правно - организационната им форма, поради което в случая, при преценка валидността на даденото от управителя на ипотекарния длъжник съгласие при сключване на процесния ипотечен договор следва да бъде съобразена правно-структурната обособеност на търговското дружество - [фирма] – понастоящем в ликвидация и компетенциите на ОС на съдружниците, според законово посочените в чл.137, ал.1 ТЗ негови правомощия. По силата на изрично разпореденото от чл.137,ал.1 т.7 ТЗ в тях, като изключителна прерогатива на ОС на съдружниците, е включено вземането на решения за придобиване и отчуждаване на недвижими имоти и вещни права върху тях. Следователно, макар ипотекирането на имота да е действие на разпореждане, то доколкото няма присъщия за последното отчуждителен характер, решението за учредяване на ипотека, съобразно буквата на закона, не се включва в изключителната компетентност на ОС на съдружниците. Въз основа на тези съображения, по поставения по реда чл.280, ал.1 ГПК въпрос на материалното право настоящият съдебен състав на ВКС приема, че липсата на взето решение от ОС на съдружниците на ипотекарния длъжник- О. за ипотекиране на имота, не е основание за недействителност на ипотечния договор, сключен от управителя му - негов законен представител, поради отсъствие на валидно формирана воля. Отделен в тази вр. остава въпросът за отговорността на последния, при произтекли от учредената договорна ипотека вредоносни последици за ипотекарния длъжник- представляваното О., но евентуалната вероятност за настъпване на същите и засягане на съществени дружествени интереси, са обстоятелства, които сами по себе си са ирелевантни за правна характеристика на ипотекирането, като действие на разпореждане, а не отчуждително действие. С оглед така възприетото разрешение не следва да бъде обсъждан въпроса за характера на разпоредбата на чл.137, ал.1 т.7 ТЗ , който според преобладаващо в съдебната практика становище, израз на което е и решение по гр.д.№ 179/2005 год. на ІІ т.о. на ВКС, не е императивен. На следващия поставен за разглеждане по реда на чл.280, ал.1 ГПК материалноправен въпрос съдебният състав намира, че следва да бъде отговорено в смисъл, че определеността на обезпеченото вземане и тъждеството на имота, която чл.170 ЗЗД изисква, като условие за действителност на учредената ипотека не следва да се считат за нарушени, само поради непосочване границите на имота, предмет на ипотечното право, щом признаците,с които индивидуализацията на същия е извършена са достатъчни за определяне пространствените предели на правото на собственост и поради различен размер на обезпеченото вземане в договора за кредит и в ипотечния договор, който в тази хипотеза има действие за по- малката сума. Същото разрешение следва да бъде приложено и когато обезпеченото вземане е в различни валути, щом в ипотечния договор и в договора за кредит е изрично конкретизирана равностойността им в български лева. Горното разбиране произтича от липсата на изрично посочени като признак за индивидуализация на недвижимия имот, предмет на ипотечното право, границите на същия, както от неизчерпателно посочените в чл. 167, ал.2 ЗЗД признаци за определяне на обезпеченото вземане и смисъла на тази негова определеност, произтичаща от принципа за специалност на ипотеката -достатъчната му конкретизация по размер и основание, за да изпълни същата предназначението си. ІІ. По основателността на касационната жалба: Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. За да постанови обжалваното решение, с което е потвърдено първоинстанционното решение на Разложкия районен съд за отхвърляне на предявените от касатора, като ищец, срещу [фирма], [фирма] – в ликвидация, със седалище [населено място] и [фирма], чийто правоприемник е „У. КРЕДИТ БАЛБАНК”АД, надлежно конституирана като страна в процеса, обективно и субективно пасивно съединени установителни искове: за признаване правото му на собственост върху недвижим имот, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификационен номер 61813.759.39.1.1, с предназначение за офис, построена в имот с идентификационен № 61813759.39, находящ се в [населено място], Б. област по кадастралната карта, одобрена със Заповед № РД18-33/ 15. 05. 2006 год. на изп.д. на АК, с вписан административен адрес : „Х. Б.” № 1, ет.2 и застроена площ 495 кв.м., при съседни самостоятелни обекти: с идн.№ 61813.759.39.1.2, представляващ втори етаж от пристройка към съществуваща девет етажна търговска сграда, ведно с входа към втория етаж, с обща площ от 495 кв.м., която постройка е застроена в парцел І-ви и ІІ-ри, отредени за имот пл.№ 1313, в кв.79 по плана на [населено място], ведно със съответния % идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото; за признаване за установено, че учредената с нотариален акт № 137, н.д. № 989/93год., по описа на СИС на Р. договорна ипотека е недействителна, поради липса на валидно формирано съгласие от ТД, собственик на ипотекирания имот и отсъствие на изискуемите се от чл. 167, ал.2 ЗЗД задължителни елементи от съдържанието на ипотечния договор; за признаване на установено, че ипотечните права по процесната ипотека, учредена в полза на ТБ [фирма], чиито правоприемници са съответно ЕИЧ ВИ БИ Б. Б.” АД, а впоследствие - „У. КРЕДИТ БАЛБАНК”АД и по договор за прехвърляне на вземане от 04.12.2003год. са погасени, поради заличаване на вписаната ипотека и за признаване на установено, че липсва идентичност в имота, собственост на ищцовото ТД и този описан във възлагателното постановление на ДСИ по изп. д. № 215/ 2006 год. от 07.10.2004 год., Благоевградският окръжен съд е приел за недоказано, съобразно въведената доказателствена тежест, учредената ипотека върху закупения от ищцовото АД недвижим имот, след вписването и, да е нищожна, поради което същата му е противопоставима и породила целените с нея правни последици, изключва принадлежността на правото на собственост на последния върху ипотекирания имот, предвид извършената от ДСИ при Р. публична продан и настъпилото стабилизиране в Постановлението за възлагането му на ответника [фирма] от 07.10.2004 год., вписано в СР при Р. на 30.03.2005 год.. Произнасяйки се подробно по отделните въведени от ищеца основания за нищожност на учредената ипотека, като относими към предявената установителна искова претенция на ищеца за собственост на ипотекирания недвижим имот, придобит от него по силата на извършена покупко- продажба от 04.08.1994 год. по нот.акт № 135т.ІІ, д.№736/2004 год. на Р. след вписване на процесната ипотека, решаващият съд е счел същите за неоснователни. Изложени са съображения, че наведените доводи за нищожност на сключената договорна ипотека, поради липса на съгласие на една от страните по ипотечния договор - отсъствие на надлежно взето от ОС на съдружниците на [фирма] – в ликвидация, решение за учредяване на договорна ипотека за обезпечаване бъдещия банков кредит от [фирма], върху собствен на търговското дружество- заемател недвижим имот, са свързани с превишаване пределите на представителната власт на законния представител на ЮЛ, поради което не е налице законова възможност за ЗД [фирма], трето на този договор лице, макар и последващ приобретател на имота, успешно да се позове на визираното нарушение, упражнявайки чуждо субективно право – на представлявания ипотекарен длъжник, който от своя страна в нито един момент не се е противопоставил на действията на представляващото го лице. По отношение твърдяното погасяване на учредената договорна ипотека чрез частичното и заличаване въз основа на кредиторовото съгласие въззивният съд, след обстойна преценка на събрания по делото доказателствен материал, вкл. заключението – основано и допълнително на изслушаната специализирана техническа експертиза, е счел, че такова не е настъпило нито по силата на закона, нито по искане на длъжника със съгласието на кредитора, тъй като независимо от липсата на категоричност относно даденото от ипотекарния кредитор съгласие, поради отсъствие на документа в който то е било обективирано, не е налице идентичност между придобития от ищеца имот и имота, за който частичното заличаване на ипотеката е относимо, предвид извършеното вписване и неговото безспорно конститутивно действие. Като лишени от основание в закона и доказателствения материал по делото са преценени доводите на касатора за нарушаване изискването за „специалност на ипотеката”, поради недостатъчна индивидуализация на имота, предмет на ипотечното право, което да обуславя недействителност на ипотечния договор, поради противоречието му със закона. Счетено е, че доколкото и при отсъствието на посочени в ипотечния договор граници на ипотекирания имот, същият, описан като самостоятелен обект в масивна девет етажна търговска сграда, конкретизиран с площ, етаж, община и индивидуализиращи парцела белези по плана на селището, в което се намира, каквито са пл. № , кв. и пр., се явява в достатъчна степен определен, поради което изискването на чл.166, ал.2 ЗЗД е спазено. По съображения, черпени от целта на ипотеката, като реално обезпечение и законовото правило на чл.20 ЗЗД, възприето за приложимо досежно установяване действителната воля на съконтрахентите и по ипотечния договор, въззивният съд е изградил краен правен извод, че учредената от [фирма] /в ликвидация/под отлагателно условие ипотека е валидна и е породила целеното свое действие за обезпечаване на възникналото по силата на договор за банков кредит, вземане в щатски долара, независимо от формалното несъответствие между описаната в същата главница в щатски долара и левовата им равностойност. Позовавайки се на заключението на изслушаната съдебно- техническа експертиза- основна и допълнителна въззивната инстанция е приела за установено, че предвид съществуващото понастоящем положение и обособен самостоятелен вход за придобитият от „Д.”АД имот с предназначението си за офиси, последният независимо от съществуващия идентитет по отношение на имотите предмет на учредената с нот. акт № 137/ 22.11.93 год. , н.д.№ 989/93 год. на Р. договорна ипотека, на извършената с н.а. № 135/ 04.08.1994 год., по н.д.№ 736/94 год. на Р. продажба и на Постановлението за възлагане на недвижим имот от 07.10.2004 год. се явява фактически само част от възложения на купувача по извършената публична продажба „ М.-КО”Е. имот. Решаващите правни изводи на Благоевградския окръжен съд за отхвърляне на предявеният при условията на евентуалност отрицателен установителен иск за признаване на установено по отношение на ответниците, че липсва на идентичност между вземането по договора за ипотека и вземането по издадения въз основа на влязлото в сила решение по гр.д.№ 0834/96 год., на СРС изп.лист, е обоснован със съдържанието на съдебното изпълнително основание и неговото действие, като е прието, че погрешно изписаният номер на договора за банков кредит е техническа грешка, която не се отразява на безспорно съществуващия идентитет на размера му и неговото основание. Решението е правилно и следва да бъде потвърдено. Неоснователно е оплакването за допуснато нарушение на материалния закон- чл.137, ал.1, т.7 ТЗ. С оглед дадения отговор на поставения в тази вр. материалноправен въпрос, обусловил допускане на касационния контрол не следва отново да бъдат повтаряни съображенията за липсата на основание за приложението на чл.137, ал.1, т.7 ТЗ по отношение учредяването на договорна ипотека за задължения на ТД- ипотекарен длъжник, които са обосновани с правната характеристика на ипотекирането, като действие на разпореждане, а не на отчуждаване. В този см. макар и настоящият съдебен състав да не възприема за правилни изложените от въззивния съд съображения, с които е отречена основателността на въведеното основание за нищожност на ипотечния договор, поради липса на взето решение от ОС на съдружниците, като счита, че те са лишени от основание в закона, то доколкото същите не са отразили на крайния правен резултат по приложението на чл.26, ал.2 ЗЗД, те не се явяват и касационно основание за отмяна на обжалвания въззивен съдебен акт в тази му част. С възприетото разрешение по отношение на втория въведен с чл.280, ал.1 ГПК въпрос на материалното право, всъщност настоящата инстанция се е произнесла и по приложението на чл.170 ЗЗД, във вр. с чл.167, ал.2 ЗЗД , като поради съвпадение на съображенията с тези на Благоевградския окръжен съд, изложените в противна насока доводи на касатора не следва да бъдат споделени. Необходимо е единствено в тази вр. да се допълни, че с нормата на чл.167, ал.2 ЗЗД законодателят не е посочил изрично правноважимите за индивидуализация на ипотекирания имот признаци. Затова, макар и да е безспорно, че най- важният индивидуализиращ признак на недвижимите имоти са техните граници, то отсъствието им в процесния ипотечен договор, само по себе си не е основание да се приеме, че е нарушено изискването за специалност на ипотеката и имотът не е индивидуализиран, щом с белези, с които е описан той е в достатъчна степен определен като конкретен самостоятелен имот, предмет на съответното ипотечно право. Неоснователно е и оплакването за липса на тъждество на обезпеченото вземане. Извън изложените по- горе съображения в отговора на поставения в тази вр. материалноправен въпрос е нужно също да се посочи, че в хипотезата на договор за ипотека, с който се обезпечава бъдещо вземане, изискването за тъждественост между посоченото в ипотечния договор и действително породеното, произтичащо от принципа за специалност не е нарушено, само поради неточното текстово изписване на размера, щом, начинът, по който същият е определен в сключения впоследствие договор за кредит, съответства на този в ипотечния договор, както е в разглеждания случай - чрез левовата равностойност на щатските долари,което е достатъчно, за да позволи отъждествяването му, т.е. за определяне в необходимата степен на основанието му. Що се касае до възприетата от въззивния съд възможност определеността на обезпеченото вземане да бъде изведена чрез тълкуване волята на страните по ипотечния договор, то това становище, поради липса на изрична законова разпоредба в подобен смисъл и формалния характер на договора за ипотека, не се приема от настоящия съдебен състав за законосъобразно. Доколкото, обаче, то не е довело до неправилност в крайния изход на спора, не се явява и основание за касиране на обжалваното въззивно решение. Несъмнено е, че посочените от законодателя в чл.167, ал.2 ЗЗД реквизити на договора за ипотека имат задължителен характер, предвид осигурената чрез нормата защитата на правната сигурност, както поддържа и касатора, но от императивния характер на разпоредбата, не следва правен извод, че признаците за индивидуализация на обезпеченото вземане са изчерпателни, а не минимално определени, поради което е недопустимо определеността на последното да бъде извършена и чрез допълнителни такива, както е процедирано в ипотечния договор, поради което изразеното в противна насока в касационната жалба становище не се възприема. Оплакването за процесуална незаконосъобразност на обжалваното решение също е неоснователно. Съдържанието на мотивите на въззивния съд е в съгласие със задължителните изисквания за същите, разяснени с ППВС № 1/53 год.; ППВС № 1/83 год. и в ТР № 1/2001 год. на ОСГК на ВКС, последното свързано с правомощията на въззивната инстанция на съд по същество на спора, тъй като с тях е даден отговор на всички съществени за делото въпроси, поставени за решаване в хода на процеса. Правилно е приложена и разпоредбата на чл.188 ГПК /отм./, при действието на която норма се е развило въззивното производство. При постановяване на обжалвания съдебен акт в подробните си мотиви въззивният съд е подложил на обстоен анализ събраните и относими към спора доказателства, вкл. заключенията - основно и допълнително на изслушаната специализирана съдебно- техническа експертиза и е обсъдил доводите на страните, като въз основа на съвкупната преценка на доказателствения материал по делото е изградил свои собствени правни и фактически изводи, с които е обосновал приетата неоснователност на предявените искови претенции. Отсъствието на твърдяните от касатора пороци на обжалваното решение, изключва и основателността на исканата касация. С оглед изхода на спора в настоящата инстанция на касатора не се следват направените в касационното производство деловодни разноски, своевременно поискани. Ответниците по касационната жалба не са претендирали деловодни разноски, на осн. чл.78, ал.3 ГПК, поради което ВКС не дължи произнасяне в тази насока. Водим от тези съображения настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.293, ал.1 ГПК Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение на Благоевградския окръжен съд № 627/30.12.2009 год., по въз.гр.д.№ 964/2009 год., по описа на с.с.. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: