12
Р Е Ш Е Н И Е № 50015 София, 27.08.2024 година В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в съдебно заседание на двадесет и четвърти април две хиляди двадесет и четвърта година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: | КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА |
ЧЛЕНОВЕ: | ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА |
 | ИВО ДИМИТРОВ |
при секретаря Александра Ковачева
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 657/2021г.
Производството е по чл. 290 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на „Юробанк България” АД, [населено място] против решение № 11550 от 15.07.2020 г. по в. т. д. № 2544/2018г. на Софийски апелативен съд и допълнително решение № 12107 от 14.10.2020 г. по същото дело.
С основното въззивно решение, след частична отмяна и частично потвърждаване на постановеното от Софийски градски съд, I-21 състав решение № 5597 от 04.07.2016 г. по гр. д. № 14416/2012 г., предявените от „Юробанк България” АД срещу В. И. Д. и Ж. Г. Г., двамата от [населено място], искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК за установяване съществуването на вземания по договор за кредит за покупка на недвижим имот HL 43329 от 02.10.2008г., предмет на издадена заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК, са уважени за: сумата 15 610.11 евро – падежирала главница; сумата 29 875.27 евро – възнаградителна лихва по чл. 3, ал. 1 от договора за периода 13.06.2009 г. - 28.02.2012 г.; сумата 1 080.08 евро – наказателна лихва по чл. 3, ал. 3 от договора за периода 13.06.2009 г. - 28.02.2012 г.; сумата 618.93 евро – комисионна за управление на кредита по чл. 4, т. 2 от договора за периода 15.12.2008 г. - 28.02.2012 г. и сумата от 583.39 лв. – застрахователна премия по чл. 14, ал. 4 от договора, дължима за периода 13.12.2010 г. - 28.02.2012 г., като за разликата до пълните претендирани размери на посочените вземания претенциите са отхвърлени.
С постановеното допълнителното въззивно решение е оставено без уважение искането на страните за изменение и допълване на основното решение в частта за разноските, както и молбата на „Юробанк България” АД за допълване на решението чрез присъждане за законна лихва върху сумата на присъдената главница, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК до окончателното й изплащане.
Касаторът поддържа, че основното въззивно решение е необосновано и е постановено в противоречие със задължителната съдебна практика. Счита, че съдът неправилно не е присъдил претендираната от него валута – швейцарски франкове, каквато именно е предоставена на ответниците с процесния договор за кредит, а е присъдил валута (евро), каквато не им е предоставена и не е претендирана с исковата молба. Според него, за установяване действителната воля на страните, в съответствие с правилото на чл. 20 ЗЗД, решаващият състав е следвало да обсъди всички доказателства по делото поотделно и в тяхната взаимна връзка, което той не е направил. В касационната жалба е изразено несъгласие и с извода, че клаузите на чл. 21 - чл. 23 от процесния договор за кредит са неравноправни.
По отношение на допълнителното въззивно решение се твърди, че е неправилно поради допуснато процесуално нарушение и поради противоречието му със задължителната практика на ВКС. Оспорва се приетото от Софийски апелативен съд, че е недопустимо да се произнесе по дължимостта на законна лихва върху присъдената главница предвид обстоятелството, че в първоинстанционния акт липсва произнасяне по този въпрос и не е поискано допълването му по реда на чл. 250 ГПК. Като несъобразен с указанията по т. 12 от Тълкувателно решение № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС касаторът преценява отказа да му бъдат присъдени разноски за заповедното производство и като противоречащ на разпоредбата на чл. 80 ГПК – отказа за присъждане на разноски за първоинстанционното производство.
Касационното обжалване на въззивното решение е допуснато с определение № 53 от 04.02.2022 г. по настоящото дело на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса: „В хипотеза на банков кредит, по който цялата сума фактически е предоставена на разположение на кредитополучателя в резервната валута на страната /евро/, а не в чуждестранната валута /швейцарски франкове/, уговорена в договора за кредит, и задължението за погасяване е посочено в договора в същата чуждестранна валута, счита ли се договорът сключен в резервната валута на страната /евро/ и в коя валута се дължи връщането на кредита“.
Ответниците по касация – В. И. Д. и Ж. Г. Г., двамата от [населено място] – не заявяват становище по основателността на касационната жалба.
Върховен касационен съд – състав на Търговска колегия, Второ отделение, като прецени данните по делото, с оглед заявените касационни основания и съобразно правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК, приема следното:
При постановяване на обжалваното решение Софийски апелативен съд е приел за безспорно установено, че: Между „Юробанк България“ АД, от една страна, и В. И. Д. и Ж. Г. Г., от друга страна, е сключен договор за кредит за покупка на недвижим имот HL 43329 от 02.10.2008г., с който банката е предоставила на физическите лица ипотечен кредит в швейцарски франкове с равностойност на 123 000 евро, която се дължи по курс купува за швейцарския франк към еврото в деня на усвояване на кредита – 13.10.2008 г., определен съгласно чл. 1, т. 5 от договора и след превалутирането й е в размер на 193 155 швейцарски франка; По кредита са постъпили суми в общ размер на 6 475.65 швейцарски франка, с които е погасена главница в размер 3 329.08 швейцарски франка, лихва в размер на 2 856.20 швейцарски франка и такса управление в размер на 290.37 швейцарски франка.
Въззивният съд е споделил извода на първата инстанция, че в случая не е настъпила предсрочна изискуемост на целия кредит, тъй като банката не е уведомила кредитополучателите за това съгласно т. 18 от ТР № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС. Съобразявайки обаче задължителните указания по т. 1 на ТР № 8/2017 от 02.04.2019 г. на ОСГТК на ВКС, съдебният състав е счел, че искът може да бъде уважен за вноските с настъпил падеж към датата на формиране на силата на пресъдено нещо, но само за частта, съставляваща главница съгласно погасителния план, т. е. в случая ответниците следва да бъдат осъдени да заплатят на ищеца частта от вноските по първоначалния погасителен план към договора за кредит с настъпил падеж към 30.06.2020г. (датата на приключване на устните състезания във въззивното производство), съставляваща главница, която съобразно заключението на вещото лице и данните от погасителния план възлиза на 24 513.55 CHF, включваща и главница в размер на 4 353.02 CHF, която е падежирала до подаването на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение.
С оглед обстоятелството, че ответниците са потребители по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, въззивният съд е извършил преценка за неравноправен характер на конкретни клаузи от процесния договор за кредит, за което изрично е уведомил страните с определение от 22.05.2018г. и от 22.03.2019г. и им е дал възможност да заявят становище и ангажират доказателства. След задълбочен анализ на вътрешната и общностната нормативна уредба, на практиката на ВКС и практиката на Съда на Европейския Съюз във връзка с приложението на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. досежно преценката за неравноправни клаузи в потребителски договори, когато предоставеният кредит реално е отпуснат в национална валута и задължението за погасяване е уговорено в чуждестранна валута, решаващият състав е стигнал до извода, че клаузите на чл. 22, чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 3. и чл. 12, ал. 1 от процесния договор са неравноправни и съответно нищожни.
Изводът за неравноправен характер на чл. 22 е аргументиран с това, че: Договорът за кредит е изготвен от банката и презумпцията на чл. 146, ал. 4 ЗЗП не е оборена, защото по делото не са ангажирани доказателства, установяващи, че ответниците са имали възможност да изразят становище по съдържанието на договора; Кредитополучателите не са имали достъп до сумата от 193 155 CHF, защото същата е постъпила по блокирана сметка в банката, която, преди нейното усвояване, служебно е била превалутирана в евро като равностойност на швейцарските франкове и потребителите са получили евро; Клаузите на чл. 21, 22 и 23 от договора не отговарят на изискването за яснота и разбираемост, защото банката не е предоставила на потребителите към момента на сключване на договора за кредит в чуждестранна валута цялата относима информация, която би им позволила да преценят икономическите последици от клаузата за валутния риск за финансовите им задължения, за които ще им бъде икономически трудно да понесат при значимо обезценяване на валутата, в която получават доходите си; След като банката не е изпълнила задължението си да уведоми по-слабата страна по договора за възможните промени в обменните курсове с оглед валутния риск, свързан с вземането на кредит в посочената чуждестранна валута, не може да се приеме, че кредитополучателите са могли да преценят потенциално значимите икономически последици върху финансовите си задължения при сключването на договора; Поради това клаузите на чл. 22 вр. с чл. 23 са във вреда на потребителите, върху които изцяло се прехвърля валутният риск и се създава значително неравновесие между правата и задълженията на страните по кредитния договор по см. на чл. 143, т. 19 ЗЗП.
С оглед нищожността на клаузата за поемане на валутния риск от потребителите и на вредите, свързани с този риск, решаващият състав е приел, че дължимите от кредитополучателите суми за месечни вноски, следва да бъдат определени съобразно размера на месечната анюитетна вноска в евро по курса на швейцарския франк към евро, определен в договора при усвояването на сумата – 13.10.2008 г., т. е. по курс „купува“ за 1 CHF 1.5703638 за 1 евро, като дължимата сума от 24 513.55 CHF следва да се превалутира съобразно този курс. С оглед на това, искът за главница е уважен за сумата 15 610.11 евро, като за разликата до пълния предявен размер 189 825.92 CHF същият е отхвърлен като неоснователен.
По отношение клаузата на чл. 3, ал. 5 от договора, съдържаща условията и основанията за изменение на БЛП, като компонент от възнаградителната лихва, е прието, че е уговорена във вреда на потребителя и е нищожна, тъй като: В договора не е установен обективен критерий, механизъм и методология за промяната на БЛП, който да е уговорен от страните, респективно компонентите, които влияят върху неговото формиране; Банката е уредила само за себе си правото едностранно да изменя БЛП, като го увеличава със ставка, която тя счете за целесъобразна, което накърнява принципа на добросъвестност. Въззивният съд е приел, че нищожността на клаузата на чл. 3, ал. 5 от договора за промяна на БЛП обуславя нищожност и на клаузата на чл. 6, ал. 3, като неравноправна по чл. 143, т. 3, т. 10 и т. 12 ЗЗП, доколкото не е индивидуално договорена и задълженията на кредитополучателите по вноските се определят въз основа на неравноправната клауза за промяна на БЛП. По същите съображения, като неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 3, т. 10 и т. 12 ЗЗП и съответно нищожна, е преценена и клаузата на чл. 12, ал. 1 от договора за промяна на тарифата, лихвите, таксите и комисионните.
Изчислени, без да се съобразява едностранното изменение на БЛП, за дължими от ответниците са приети: възнаградителна лихва в размер на сумата от 29 875.27 евро; наказателна лихва в размер на 618.93 евро; комисионна за управление в размер на 1080.08 евро и такси за застраховки по чл. 14, ал. 4 от договора в размер на 583.39 лева, като за разликата до пълните предявени размери исковете са отхвърлени като неоснователни.
С допълнителното решение въззивният съд е оставил без уважение депозираната от „Юробанк България“ АД молба за допълване на постановеното по делото решение за присъждане на законна лихва върху главницата, считано от подаването на заявлението по чл. 417 ГПК, както и за присъждане на разноски за заповедното и първоинстанционното производство. Приел е, че доколкото в диспозитива на обжалвания акт първоинстанционният съд не се е произнесъл по искането за присъждане на законна лихва върху претендираната главница, считано от датата на подаване на заявлението до окончателното й изплащане, е недопустимо въззивният съд за първи път да се произнася по това искане.
За да отхвърли искането на банката за допълване на въззивното решение в частта за разноските в заповедното и първоинстанционното производство, съдът е приел, че процесуалният представител на ищеца е представил във въззивното производство списък по чл. 80 ГПК, като е претендирал разноски само за въззивното производство в размер на 9 139.72 лева, които са му присъдени съобразно уважената част на предявените искове.
Като некоректно решаващият състав е преценил твърдението на ищеца, че с исковата молба е претендирал разноски за заповедното производство, тъй като, според него, такова искане липсва и в представения списък по чл. 80 ГПК.
Настоящият състав намира, че обжалваните решения са неправилни.
По отношение на основното решение:
По приетия за релевантен за спора правен въпрос е налице последователна практика на ВКС по реда на чл. 290 ГПК, обективирана в множество актове на касационната инстанция – решение № 136 от 20.01.2021 г. по т. д. № 1467/2019 г. на ІІ т. о., решение № 168 от 29.01.2021 г. по т. д. № 2184/2019г. на ІІ т. о., решение № 170 от 16.03.2021 г. по т. д. № 1901/2019г. на ІІ т. о. т. о., решение № 67 от 12.09.2019 г. по т. д.№ 1392/2018 г., І т. о., решение № 83 от 12.05.2022 г. по гр. д. № 2859/ 2021 г. на ІІІ г. о. и др. Съгласно тази практика, съобразена и със задължителната практика на Съда на Европейския съюз, постановена по транспонирани в Закона за защита на потребителите разпоредби на правото на ЕС (определение от 22.02.2018г. по дело С-119/17, EU:C:2018:103 и решение от 20.09.2017г. по дело С-186/16, EU:C:2017:703): Предвидената в чл. 9 ЗЗД свобода на договаряне позволява на страните по договор за кредит да уговорят сумата на кредита да бъде отпусната във валута, различна от националната (лев) или резервната за страната (евро); Уговорката за предоставяне на кредит в швейцарски франкове в размер на равностойността на швейцарски франкове в лева/евро по курс „купува“ за швейцарски франк към лева/евро на банката в деня на усвояване на кредита определя основната, характеризираща договора за кредит престация и не противоречи на специални разпоредби от Закона за кредитните институции, нито на разпоредбата на чл. 430, ал. 1 ТЗ; Обстоятелството, че реален паричен поток от кредитора към кредитополучателя в швейцарски франкове не е налице, както и фактическото предоставяне на усвоения кредит на разположение на кредитополучателя в националната или резервната валута, а не в чуждестранната валута (швейцарски франкове), уговорена в кредитния договор, въз основа на подадени от кредитополучателя искане за усвояване на суми по кредита и молба за превалутиране, не обуславя извод, че договорът е сключен в български левове или в евро и че кредитът е предоставен в националната или резервната валута; Когато механизмът за изчисление на общата заета сума, както и приложимият обменен курс са изложени ясно, така че средният потребител, относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен, може да прецени въз основа на точни и ясни критерии икономическите последици за него, произтичащи от договора за кредит по отношение на размера на общата заета сума и обменния курс, клаузите относно валутата, в която се договаря кредитът и които касаят основния предмет на договора, не са неравноправни, действителни са и обвързват страните.
Обжалваното въззивно решение е постановено в противоречие с посочената практика.
Сама по себе си, нищожността на клаузите, с които се поема валутният риск, не обуславя извод, че дължимите от кредитополучателите месечни вноски следва да бъдат определени в евро, както неправилно е приел въззивният съд. Клаузите на чл. 1, ал. 1 и ал. 3 и чл. 2, ал. 1 и ал. 3, чл. 6, ал. 2 (в частта, с която е прието, че кредитът е усвоен в швейцарски франкове), чл. 21, ал. 2 не пораждат каквото и да е съмнение относно волята на страните за: предоставяне на кредита в швейцарски франкове (равностойни на определено количество евро); превалутиране на така получения ресурс от швейцарски франкове в евро в деня на усвояването му по приложим и при двете превалутирания един и същ курс, определен в приложението към договора; дължима цена (лихва) за ползване на паричния ресурс в същата валута – швейцарски франкове; възможност за погасяване на кредита в евро или в лева. Посочените уговорки в договора са ясни и разбираеми, тъй като въз основа на тях потребителят не само е известeн за еднаквия курс на двойното превалутиране към момента на отпускане на кредита, но въз основа на тези клаузи средният потребител може да прецени, че независимо, че кредитът се предоставя в швейцарски франкове (в която валута кредитът е договорен и се дължи и възнаградителната лихва), той реално ще използва паричен ресурс в резервната валута на страната (евро), в която (или в лева) ще има и възможност да погасява вноските. С оглед на това, тези клаузи не могат да бъдат преценени като неравноправни.
Неравноправни обаче са клаузи, свързани с носенето на валутния риск – чл. 6, ал. 2 и чл. 21-23 (в частта, с която е прието превалутирането да се извършва по курс „купува“, съответно „продава“ на банката за швейцарския франк към евро/лева към деня на превалутирането/погасяването). Процесният договор за кредит е сключен в швейцарски франкове при очевидна необходимост за ответниците от паричен ресурс в евро (с оглед целта на договора за кредит), при клауза в договора, възпрепятстваща реалното предоставяне на паричния ресурс в швейцарски франкове (сметката в швейцарски франкове е блокирана), респективно договорът е сключен в посочената валута, само поради по-ниския лихвен процент на кредита в швейцарски франкове. При сключване на договора на ответниците е била предоставена информация, че е възможна промяна на обявения курс на банката купува/продава на швейцарския франк и че това ще рефлектира върху размера на дълга в евро. Не им е предоставена обаче каквато и да е информация относно икономическите последици за задълженията по договора при значителна обезценка на евро/лева спрямо швейцарския франк, относно очакваните прогнози за промяната на курса швейцарски франк/евро, с каквато информация банката, с оглед професионалната й и експертна дейност, е следвало да разполага, както и относно действията, които могат да предприемат кредитополучателите за минимизиране на риска. Въз основа на високия професионализъм и експертен потенциал на служителите на банката, анализът на обективно съществуващите и осъществили се в световен икономически план към момента на сключване на договора факти, ищецът е могъл и е бил длъжен да предвиди устойчивия темп на поскъпване на швейцарския франк, за което и за икономическите последици от което е следвало да уведоми кредитополучателите, но такова уведомяване липсва – предоставената от банката информация е била недостатъчна ответниците да преценят дали да носят валутния риск при нисък лихвен процент по кредита или да получат кредит при по-висок лихвен процент, но без да носят валутния риск. Ответниците, като средни потребители – относително осведомени и в разумни граници наблюдателни и съобразителни, не биха могли въз основа само на предоставената им информация да преценят потенциално значимите последици от поетия от тях валутен риск, което ги е принудило да се съгласят с предварително установените от банката условия, без да могат да повлияят на съдържанието им. При липсата на ясни и разбираеми критерии за икономическите последици, не може да се приеме, че клаузите, свързани с носенето на валутния риск, са уговорени по прозрачен начин, а при липса и на предоставяне на достатъчна информация, банката е действала в нарушение на принципа на добросъвестност. Ето защо, изводът за неравноправност на клаузите, свързани с носенето на валутния риск, е правилен, а оспорването му от касатора – неоснователно.
По отношение приетите за неравноправни клаузи, касаещи лихвения процент, предвид липсата на заявено в касационната жалба оплакване, същите не подлежат на обсъждане.
Установяването на неравноправния характер на клаузите относно курса, по който ще се превалутират платените в лева или евро суми в швейцарски франкове, и поемането на целия валутен риск от промяната на обявения от банката курс купува и/или продава на швейцарския франк към лев/евро само от кредитополучателите-потребители позволява да се възстанови правното и фактическото положение на последните каквото би било без наличието на посочените неравноправни клаузи. Договорът за кредит може да се прилага и да се изпълнява и без тези клаузи, тъй като се запазват съществените задължения на страните – задължението на банката да отпусне на заемателя парична сума за определена цел и при уговорени условия и срок и задължението на заемателя да ползва сумата съобразно уговореното и да я върне след изтичане на срока. С оглед конкретните обстоятелства, запазването на действието на договора без неравноправните клаузи не противоречи на интересите на кредитополучателите-потребители. При преценка за последиците от неравноправните клаузи настоящият съдебен състав съобразява практиката на СЕС и ВКС и разпоредбата на чл. 146, ал. 5 ЗЗП, транспонираща разпоредбата на чл. 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО, съгласно която наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, не води до неговата нищожност, ако договорът може да се прилага и без тези клаузи. С посочените разпоредби се цели не обявяване недействителността на целия договор, съдържащ неравноправни клаузи, а замяна на формалното равновесие, което договорът установява между правата и задълженията на съдоговорителите, с действително равновесие, което може да възстанови равенството между тях, като се прави уточнението, че по принцип съответният договор трябва да продължи да се изпълнява без друго изменение, освен произтичащото от премахването на неравноправните клаузи. В практиката си СЕС е посочил, че ако последното условие е изпълнено, съгласно чл. 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО съответният договор трябва да продължи да действа без друго изменение освен произтичащото от премахването на неравноправните клаузи, доколкото съгласно нормите на вътрешното право съществува правна възможност за запазване на договора без неравноправните клаузи, което трябва да се провери, като се приложи обективен подход (в този смисъл решение от 14.03.2019г. по дело C-118/17, EU:C:2019:207, т. 40 и 51, решение от 26.03.2019г. по дело C-70/17 и C-179/17, EU:C:2019:250, т. 57, решение от 03.10.2019г. по дело С-260/18, т. 39, решение от 15.03.2012г. по дело С-453/10, EU:C:2012:144, т. 32).
Съобразявайки посочената практика, както и указанията в междувременно постановеното определение по дело С-117/23 на СЕС, настоящият състав преценява, че процесният договор може да продължи да съществува и без неравноправните клаузи, доколкото не се налага да бъде допълван от съда чрез изменение на съдържанието на тези клаузи (в какъвто смисъл е приетото в т. 55 и т. 57 на посочения акт), тъй като и след премахването на неравноправните клаузи в него се запазват клаузите, съдържащи уговорки относно съществените за всеки кредитен договор престации – поето от банката задължение за предоставяне на определена парична сума при конкретно посочен при сключването на договора лихвен процент и поето от кредитополучателите задължение за връщане на същата в определен срок.
С оглед всички изложени съображения, дължимите от кредитополучателите суми по процесния кредит следва да се присъдят в уговорената валута – швейцарски франкове, като размерът на същите се определи по курс „купува“ на швейцарския франк към еврото към датата на усвояването на кредита – 13.10.2008 г., изрично посочен в подписаното от страните приложение № 1 към договора – 1.5703638 и при уговорената при сключване на договора възнаградителна лихва – 6 % годишно.
За дължими, съгласно задължителните указания в т. 1 от Тълкувателно решение № 8/2017 г. от 02.04.2019 г. на ОСГТК на ВКС, следва да се счетат всички вноски с настъпил падеж към момента, в който се формира силата на пресъдено нещо, т. е. към датата на приключване на съдебното дирене във въззивната инстанция. Доколкото в касационната жалба не е заявено изрично оплакване срещу извода на въззивния съд, че не e настъпила предсрочна изискуемост на целия кредит, съгласно разпоредбата на чл. 290, ал. 2 ГПК, този въпрос е извън предмета на осъществяваната от настоящия състав проверка за правилността на обжалвания акт.
Като е определил задълженията на ответниците в евро, а не в уговорената от страните валута (швейцарски франкове), постановеното от въззивния съд основно решение е неправилно и подлежи на отмяна. На основание чл. 293, ал. 3 ГПК делото следва да бъде върнато на въззивния съд за ново разглеждане, тъй като се налага извършването на нови съдопроизводствени действия, а именно – назначаване на нова счетоводна експертиза, която да даде заключение за размера на всички дължими по процесния договор суми в швейцарски франкове. Необходимостта от назначаването на нова експертиза произтича от обстоятелството, че в нито едно от приетите по делото експертни заключения изчисленията на дължимата възнаградителна лихва не са съобразени с уговорения при сключване на договора годишен лихвен процент – 6 %.
По отношение на допълнителното решение:
Неправилно въззивният съд е отказал да присъди законна лихва върху дължимата от ответниците сума за главница от датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК. Присъждането на законна лихва от датата на исковата молба (когато такава е поискана) представлява последица от уважаването на претенцията за главница, а не самостоятелен иск. Поради това, в случай, че искът е отхвърлен, съдът не дължи произнасяне с изричен диспозитив по искането за присъждане на законна лихва, като при промяна на правния резултат (уважаване на иска) – въззивната инстанция присъжда законната лихва без да е необходимо искането да бъде заявено отново. В този смисъл е и формираната по реда на чл. 290 ГПК практика на ВКС, която настоящият състав споделя – решение № 49 от 29.01.2024 г. по гр. д. № 1198/2023 г. на III г. о. и решение № 60145 от 05.04.2022 г. по т. д. № 1172/2020 г. на I т. о. Ето защо, при уважаване на иска по чл. 422 ГПК върху дължимата на банката сума за главница следва да се присъди и законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК, която дата, съгласно изричната разпоредба на чл. 422, ал. 1 ГПК, се счита за дата на предявяване на иска.
На второ място, основателно е оплакването и във връзка с отказа на въззивния съд да присъди разноски за заповедното производство. Съгласно указанията в т. 12 от Тълкувателно решение № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС, с решението по установителния иск съдът се произнася по дължимостта на разноските за заповедното производство – относно размера им, както и разпределя отговорността за заплащането на тези разноски съобразно с отхвърлената и уважената част от иска, като е посочено, че е недопустимо ищецът в исковото производство да поиска за първи път присъждане на разноски за заповедното производство, ако не е направил такова искане със заявлението. С оглед на тези указания, следва да се приеме, че съдът, разглеждащ иска по чл. 422 ГПК, е длъжен да се произнесе относно дължимостта на разноски за заповедното производство, след като искане за присъждането им е направено в заявлението за издаване на заповед за изпълнение, независимо дали такова искане е заявено впоследствие в хода на исковото производство и дали същото е включено в представения от ищеца списък по чл. 80 ГПК. В случая, в заявлението по чл. 417 ГПК банката-ищец е направила изрично искане за присъждане на разноски за заповедното производство, като е посочила и конкретния им размер. Поради това, при решаване на спора по същество въззивният съд следва да разпредели отговорността за разноски и за заповедното производство.
На последно място, несъответен на данните по делото е и изводът на въззивния съд за липса на заявено от страна на банката искане за присъждане на разноски за първоинстанционното производство, тъй като такова искане се съдържа в самата въззивна жалба (последната страница).
С оглед на всички изложени съображения, постановеното от въззивния съд допълнително решение е неправилно и също следва да бъде отменено.
При новото разглеждане на делото, на основание чл. 294, ал. 2 ГПК, въззивният съд следва да се произнесе и по отношение на разноските за настоящото производство.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 293, ал. 1, пр. 3 вр. ал. 3 ГПК
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 11550 от 15.07.2020 г. по в. т. д. № 2544/2018г. на Софийски апелативен съд и допълнително решение № 12107 от 14.10.2020 г. по същото дело.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Софийски апелативен съд.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: |