Ключови фрази
Плащания от Гаранционен фонд * застрахователно обезщетение за неимуществени вреди * критерии за определяне на неимуществени вреди * законна лихва * съдебни разноски * евентуален иск


9
Р Е Ш Е Н И Е

№ 130
София, 09.07.2013 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А


ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в публичното съдебно заседание на дванадесети юни през две хиляди и тринадесета година в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА

при участието на секретаря Ирена Велчева
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 669/2012 година



Производството е по чл.290 ГПК.
С определение № 211 от 28.03.2013 г. е допуснато касационно обжалване на постановеното от Софийски апелативен съд, 1 състав, въззивно решение № 1651 от 26.10.2011 г. по гр. д. № 1576/2011 г., допълнено по реда на чл.192, ал.4 ГПК /отм./ с определение № 313 от 06.02.2012 г., в частта, с която е потвърдено решение от 28.01.2011 г. по гр. д. № 4103/2007 г. на Софийски градски съд, І-8 състав, в частта за отхвърляне на предявените от Микерям Я. А. и М. Х. А. против Гаранционен фонд искове с правно основание чл.288, ал.1, т.2 КЗ за разликите над сумите 53 000 лв. до сумите 95 000 лв., в частта за отхвърляне на предявения от Д. П. С. против Гаранционен фонд иск с правно основание чл.288, ал.1, т.2 КЗ за разликата над сумата 25 000 лв. до сумата 60 000 лв., в частта, с която Микерям Я. А., М. Х. А. и Д. П. С. са осъдени да заплатят на Гаранционен фонд разноски по чл.64, ал.2 ГПК /отм./ върху отхвърлената част от исковете, и в частта, с която Микерям Я. А., М. Х. А., Д. П. С. и К. Т. Я. са осъдени да заплатят на евентуалния ответник ЗД [фирма] юрисконсултско възнаграждение по чл.64, ал.5 ГПК /отм./ за производството пред първата инстанция.
Касаторите - ищци Микерям Я. А., М. Х. А. и Д. П. С. - всички със съдебен адрес в [населено място], поддържат доводи за необоснованост и нарушения на материалния закон - чл.52 ЗЗД, при формиране на изводите на въззивния съд относно размера на дължимите обезщетения за неимуществени вреди и началния момент на задължението за лихви. Касаторите молят за отмяна на решението и за присъждане на пълните размери на претендираните с исковете обезщетения, ведно с направените разноски. Навеждат оплаквания за неправилност на решението и в частта за разноските като твърдят, че въпреки освобождаването им от такси и разноски по делото на основание чл.63, ал.1, б.”б” ГПК /отм./ и липсата на доказателства за извършване на разноските, са осъдени да заплатят разноски по чл.64, ал.2 във вр. с ал.5 ГПК /отм./ на ответника Гаранционен фонд.
Ответникът по касация Гаранционен фонд - [населено място], не заявява становище по жалбата.
В частната касационна жалба на ищците Микерям Я. А., М. Х. А., Д. П. С. и К. Т. Я. се прави искане за отмяна на въззивното решение в допълнената с определение № 313 от 06.02.2012 г. част, с която са осъдени да заплатят юрисконсултско възнаграждение по чл.64, ал.5 ГПК /отм./ за производството пред първата инстанция на евентуалния ответник ЗД [фирма]. Според касаторите, възнаграждението е присъдено в нарушение на закона, без да са представени доказателства за изплащането му и без да е взето предвид освобождаването им от разноски на основание чл.63, ал.1, б.”б” ГПК /отм./.
Ответникът по частната жалба ЗД [фирма] - [населено място], оспорва жалбата като неоснователна по съображения в писмен отговор.
Касационното обжалване е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по значимия за изхода на делото правен въпрос за съобразяване на залегналия в чл.52 ЗЗД принцип за справедливост при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди, предмет на исковите претенции по чл.288, ал.1, т.2 КЗ.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните по делото и заявените касационни основания в съответствие с правомощията по чл.290, ал.2 ГПК, приема следното :
По касационната жалба на Микерям Я. Х., М. Х. А. и Д. П. С. :
За да постанови обжалваното решение, Софийски апелативен съд е приел, че предпочитаният ответник Гаранционен фонд дължи на основание чл.288, ал.1, т.2 КЗ на ищците Микерям Я. А. и М. Х. А. обезщетения в размер на по 53 000 лв. и на ищеца Д. П. С. обезщетение в размер на 25 000 лв. за неимуществените вреди, произлезли от настъпило на 18.03.2007 г. пътно - транспортно произшествие, реализирано в района на вилно селище „Ч. чешма” до КК „Слънчев бряг” по вина на водача на лек автомобил „Пежо 405” с рег. [рег.номер на МПС] - С. И. С., който не е имал валидно сключена застраховка „Гражданска отговорност”.
Отговорността на Гаранционния фонд към първите двама ищци е ангажирана по повод болките и страданията, претърпени вследствие причинената при произшествието смърт на сина им Я. Х.. Въззивният съд е преценил, че с оглед възрастта на починалия към момента на събитието и грижите, които той е полагал за родителите си, ищците имат право на справедливо обезщетение по чл.52 ЗЗД в размер на по 53 000 лв. Поради това е присъдил на всеки от тях по още 15 500 лв. над определените от първата инстанция обезщетения - 37 500 лв., и е потвърдил първоинстанционното решение в частта, с която исковете за обезщетения са отхвърлени за разликите над 53 000 лв. до предявените размери от по 95 000 лв. Решаващият въззивен състав не е възприел доводите във въззивната жалба, че с оглед принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД тежестта на действително понесените вреди налага определяне на обезщетения в по-висок размер. Изложил е съображения, че обезщетенията трябва да бъдат съобразени и с лимита на отговорност по застраховката „Гражданска отговорност” /1 000 000 лв. за 2007 г./, тъй като при същото произшествие са пострадали още седем лица и няма данни за размера на отправените от тях претенции към Фонда.
Искът на ищеца Д. С. е счетен за основателен до размер на сумата 25 000 лв. Въззивният състав се е позовал на заключението на съдебно - медицинската експертиза, чрез което са установени причинените на С. телесни увреждания, продължителността на проведеното лечение, периодът и интензитетът на понесените болки и страдания. С оглед на констатациите в заключението е направил извод, че сумата 25 000 лв. е достатъчна за справедливото възмездяване на претърпените неимуществени вреди и след като е присъдил на ищеца допълнително обезщетение от 8 000 лв., е оставил в сила първоинстанционното решение в частта, с която искът по чл.288, ал.1, т.2 ГПК е отхвърлен за разликата над 25 000 лв. до 60 000 лв.
Решението е постановено в отклонение от задължителната практика в Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС и е частично неправилно.
С Постановление № 4/1968 г. Пленумът на Върховния съд е дал указания относно критериите, които следва да бъдат съблюдавани от съдилищата при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт. В т.ІІ на постановлението е разяснено, че понятието „справедливост” не е абстрактно понятие, а е свързано с преценка на редица обективно проявили се обстоятелства, които имат значение за размера на обезщетението. Релевантните за размера на обезщетението обстоятелства са специфични за всяко дело, но във всички случаи правилното прилагане на чл.52 ЗЗД е обусловено от съобразяване на указаните от Пленума на ВС общи критерии като например характерът на увреждането, начинът и ситуацията на извършването му, получените осакатявания и загрозявания, претърпените морални страдания - при телесните увреждания, а в хипотезата на причинена смърт - възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между него и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди. Изследването на общите критерии, наред със специфичните за конкретния спор факти, е гаранция, че чрез определеното от съда обезщетение ще се постигне целта на чл.52 ЗЗД - справедливо възмездяване на произлезлите от деликта неимуществени вреди.
Въззивният съд се е позовал на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД, но не е изследвал всестранно обстоятелствата, които формират съдържанието на понятието „справедливост” в конкретния случай. В резултат на това е достигнал до необосновани и незаконосъобразни изводи, че обезщетенията от 53 000 лв. и 25 000 лв. са достатъчни да възмездят неимуществените вреди от настъпилото на 18.03.2007 г. ПТП.
Починалият при процесното ПТП Я. Х. е син на касаторите Микерям А. и М. А.. Към момента на инцидента Я. Х. е бил на 36 г. и е пътувал на предната лява седалка в управлявания от Д. С. лек автомобил. Смъртта му е настъпила след осъществен челно - кос удар, предизвикал запалване на автомобила. В резултат на удара Х. е получил несъвместими с живота тежки травматични увреди, които според заключението на съдебно - медицинската експертиза са предизвикали смъртта му. Поради получените травми пострадалият не е бил в състояние да напусне горящия автомобил и тялото му е изгоряло напълно. От показанията на свидетеля Ю. Х. - брат на пострадалия, се установява, че касаторите са узнали за обстоятелствата, при които е загинал синът им, и поради силната привързаност помежду им са понесли изключително тежко загубата му. Свидетелят е обяснил, че смъртта на Я. Х. е рефлектирала негативно върху здравословното и емоционално състояние на родителите, чиито страдания са се задълбочили във времето. При така установените обстоятелства не може да се приеме за правилна преценката на въззивния съд, че обезщетението от 53 000 лв. е еквивалентно на болките и страданията, които двамата касатори са претърпели вследствие внезапната и жестока смърт на сина им. Определеното обезщетение е занижено и не отговаря на изискването за справедливост, вложено в разпоредбата на чл.52 ЗЗД. Преценявайки възрастта на пострадалия към момента на произшествието, обстоятелствата, при които е настъпила смъртта му, действителните отношения между него и родителите му и интензитета на понесените болки и страдания, настоящият състав на ВКС намира, че справедливото по смисъла на чл.52 ЗЗД обезщетение, което всеки от касаторите има право да получи, възлиза на сумата 85 000 лв. Исковете с правно основание чл.288, ал.1, т.2 КЗ са основателни до размер на посочената сума и неоснователни за разликата до 95 000 лв. Това налага въззивното решение да бъде отменено в частта, с която исковете са отхвърлени за разликите над 53 000 лв. до 85 000 лв. и на касаторите да се присъдят допълнителни обезщетения в размер на по още 32 000 лв. По делото няма данни и доказателства за изчерпване на лимита на отговорност по § 27, ал.2 ПЗР на КЗ, поради което не може да се възприеме становището на въззивната инстанция, че чрез завишаване на размера на обезщетенията ще се стигне до нарушаване на забраната да се ангажира отговорността на Гаранционния фонд по чл.288, ал.1 КЗ над нормативно установените лимити по задължителната застраховка „Гражданска отговорност”.
Разпоредбата на чл.52 ЗЗД е приложена неправилно и при произнасянето по размера на обезщетението за неимуществени вреди, дължимо на касатора Д. С.. Въпреки, че е отчел характера и броя на получените телесни травми, изразяващи се в множествена фрактура на дясната главоулечна ямка, изкълчване на дясната тазобедрена става, порезна рана на дясното колно, разкъсно-контузни рани на долната устна и на челото, фрактури на предните зъби и контузия на белия дроб, въззивният съд е игнорирал други доказани факти, които имат значение за справедливия размер на обезщетението. Не е съобразена констатацията на вещото лице - лекар, че счупването на дясната тазобедрена става е довело до дегенеративни процеси на ставата, характеризиращи се с промяна на хрущяла, зашипявания по предния ръб и ограничение на абдукцията с около 15 градуса, заради които пострадалият се движи бавно с накуцваща надясно походка. Не са взети предвид възрастта на пострадалия - 35 г., и трайните белези върху челото, долната устна и дясното коляно, причинени от получените порезни и разкъсно-контузни рани. Промените в походката и видимите трайни белези несъмнено въздействат отрицателно върху психо - емоционалното състояние на касатора и му създават неудобства в ежедневието, за което сочат и показанията на свидетелката Х. Ш.. Като се изходи и от многобройните телесни травми, получени при инцидента, извършените хирургически интервенции, продължилия около една година лечебно - възстановителен период, съпътстван с интензивни болки и страдания, с обездвижване на десния долен крайник за около 5 месеца, със затруднено дишане и носене на шина за стабилизиране на разклатените зъби /показанията на свидетелката Ш./, не може да бъде споделен изводът на въззивната инстанция, че неимуществените вреди биха били обезщетени напълно със сумата 25 000 лв. Според настоящия съдебен състав, справедливостта по смисъла на чл.52 ЗЗД изисква определяне на обезщетение в размер на сумата 40 000 лв., която ще покрие вредите и ще спомогне за цялостното преодоляване на негативните преживявания при инцидента. Предвид изложеното, въззивното решение следва да се отмени като неправилно в частта, с която искът по чл.288, ал.1, т.2 КЗ е отхвърлен за разликата над 25 000 лв. до 40 000 лв., и на касатора да се присъди допълнително обезщетение в размер на 15 000 лв. В частта, с която искът е отхвърлен за разликата над 40 000 лв. до 60 000 лв., въззивното решение е правилно и следва да остане в сила.
Върху обезщетенията се дължат законни лихви от датата на предявяване на исковете - 22.10.2007 г., до окончателното плащане. Въззивното решение не е допуснато до касационно обжалване в частта относно началния момент на законните лихви и с влизането му в сила е преклудирано разглеждането на касационните доводи за дължимост на лихвите от по-ранен момент /02.10.2007 г./.
С оглед изхода на спора в полза на процесуалния представител на касаторите адв. П. К. следва да се присъди адвокатско възнаграждение по чл.38 ЗА съобразно уважената в касационното производство част от исковете в размер на сумата 1 390 лв. Ответникът по касация не е претендирал разноски по повод на подадената от ищците касационна жалба и затова не следва да му бъдат присъждани разноски.
На основание чл.78, ал.6 ГПК ответникът по касация дължи държавна такса върху допълнително присъдените в настоящото производство обезщетения в размер на сумата 1 840 лв., изчислена след приспадане на внесената от Д. С. държавна такса /от заплащането на каквато същият е освободен частично/.
Въззивното решение следва да бъде отменено в частта, с която е оставено в сила решението на Софийски градски съд в частта за осъждането на касаторите Микерям А. и М. А. да заплатят на Гаранционен фонд разноски по чл.64, ал.2 във вр. с ал.5 ГПК /отм./ за разликата над 247.37 лв. до 1 000 лв., тъй като с оглед окончателния изход на делото тази разлика не се дължи. Разноските, възложени в тежест на ответника Д. С. - 100 лв., са в рамките на дължимите съобразно отхвърлената в касационното производство част от иска, поради което не се налага коригирането им. В частта, с която първите двама касатори са осъдени да заплатят на Гаранционен фонд разноски до размер на 247.37 лв., а третият касатор - разноски в размер на 100 лв., въззивното решение следва да бъде оставено в сила. Неоснователни са касационните доводи за недължимост на разноските поради освобождаването на касаторите от такси и разноски на основание чл.63, ал.1, б.”б” ГПК /отм./ и непредставянето на доказателства от ответната страна за предварително заплащане на присъденото като разноски юрисконсултско възнаграждение. Отговорността по чл.64, ал.2 ГПК /отм./ е законова последица от признатата с решението неоснователност на исковата претенция, за защита срещу която ответникът е извършил разноски. Задължението за заплащане на разноски по чл.64, ал.2 ГПК /отм./ не е тъждествено със задължението за заплащане на разноски за водене на делото /напр. за експертизи, за свидетели, за оглед/, които страната трябва да покрие и от които може да бъде освободена при предпоставките на чл.63, ал.1, б.”б” ГПК /отм./. Освобождаването от разноски за водене на делото е ирелевантно за отговорността по чл.64, ал.2 ГПК /отм./ и не освобождава ищеца от задължението да възмезди ответника за разноските, направени по повод на неоснователно предявения и отхвърлен /изцяло или частично/ иск. В този смисъл е и задължителната практика на ВКС в решение № 148/19.10.2012 г. по т. д. № 39/2012 г. на ВКС, ІІ т. о., която се споделя напълно от настоящия състав на ВКС. Частичното отхвърляне на предявените от касатора искове е основание за ангажиране на отговорността им по чл.64, ал.2 във вр. с ал.5 ГПК /отм./, както правилно е приел и въззивният съд. Още повече, че касаторите са освободени по реда на чл.63, ал.1, б.”б” ГПК /отм./ само от заплащане на държавна такса, но не и от разноски за водене на делото, както тъврдят. А., че не е доказано извършването на разноски за юрисконсултско възнаграждение, не намира опора в разпоредбата на чл.64, ал.5 ГПК /отм./, аналогична на чл.78, ал.8 ГПК, която не предвижда като условие за присъждане на юрисконсултско възнаграждение предварителното му заплащане от представляваната страна /юридическо лице или едноличен търговец/ на процесуалния й представител - юрисконсулт. С оглед характера на правоотношението, в изпълнение на което осъществява процесуално представителство по делата, юрисконсултът не получава отнапред възнаграждение за работата си по всяко дело, поради което плащането на възнаграждението не е елемент от фактическия състав на чл.64, ал.5 ГПК /отм./.
По частната жалба на Микерям Я. А., М. Х. А., Д. П. С. и К. Т. Я. :
С определение № 313 от 06.02.2012 г. Софийски апелативен съд е допълнил по реда на чл.192, ал.4 ГПК /отм./ решението си в частта за разноските като е осъдил ищците Микерям А., М. Х., Д. С. и К. Я. да заплатят разноски за юрисконсултско възнаграждение на евентуалния ответник ЗД [фирма], по отношение на когото исковете са оставени без разглеждане. За да приеме за основателна частната жалба на ЗД [фирма] срещу отказа на първата инстанция да присъди поисканите разноски, въззивният съд е преценил, че след като е участвал в делото и е извършвал процесуални действия, евентуалният ответник има право на разноски, независимо, че предявените срещу него искове са оставени без разглеждане.
Произнасянето на въззивния съд е съобразено със закона и със задължителната практика на ВКС в определение № 82/19.02.2009 г. по ч. т. д. № 60/2009 г. на І т. о. В определението е изразено категорично становище, което се възприема и от настоящия състав на ВКС, че в случаите, когато искът срещу евентуалния ответник е оставен без разглеждане поради уважаване на иска срещу предпочитания ответник, процесуалните права на евентуалния ответник са приравнени на процесуалните права на ответника, по отношение на когото производството по делото е прекратено. При прекратяване на делото ответникът има право да бъде възмезден за разноските, които е направил в хода на прекратеното дело, по силата на изричната разпоредба на чл.64, ал.3 ГПК /отм./, съответно чл.78, ал.3 ГПК. Евентуалният ответник участва в производството по делото не по своя воля, а по волята на ищеца, и когато това участие е свързано с извършване на разноски, няма законово основание да му бъде отказано присъждане на разноски с аргумент, че предявеният срещу него иск не е разгледан по същество. В случая евентуалният ответник е участвал в първоинстанционното производство чрез надлежно упълномощен юрисконсулт, който е извършвал процесуални действия за защита срещу оставените без разглеждане искове, и това е достатъчно за присъждане на своевременно поисканите разноски за юрисконсултско възнаграждение по чл.64, ал.2 във вр. с ал.5 ГПК /отм./. По отношение на доводите, че не е доказано реалното заплащане на юрисконсултското възнаграждение, следва да се имат предвид изложените по-горе съображения относно присъденото в полза на предпочитания ответник юрисконсултско възнаграждение.
По изложените съображения въззивното решение следва да бъде оставено в сила и в допълнената с определение № 313 от 06.02.2012 г. част.
Мотивиран от горното и на основание чл.293, ал.1 във вр. с ал.2 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ постановеното от Софийски апелативен съд, 1 състав, въззивно решение № 1651 от 26.10.2011 г. по гр. д. № 1576/2011 г., в частта, с която е потвърдено решение от 28.01.2011 г. по гр. д. № 4103/2007 г. на Софийски градски съд, І-8 състав, в частта за отхвърляне на предявените от Микерям Я. А. и М. Х. А. против Гаранционен фонд искове с правно основание чл.288, ал.1, т.2 КЗ за разликите над сумите 53 000 лв. до сумите 85 000 лв., в частта за отхвърляне на предявения от Д. П. С. против Гаранционен фонд иск с правно основание чл.288, ал.1, т.2 КЗ за разликата над сумата 25 000 лв. до сумата 40 000 лв., и в частта за осъждането на Микерям Я. А. и М. Х. А. да заплатят на Гаранционен фонд разноски по чл.64, ал.2 във вр. с ал.5 ГПК /отм./ за разликите над сумите 247.37 лв. до сумите 1 000 лв., и вместо това постановява :

ОСЪЖДА Гаранционен фонд със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], ет.4, да заплати на Микерям Я. А. с ЕГН [ЕГН] и на М. Х. А. с ЕГН [ЕГН], двамата със съдебен адрес [населено място], [улица], офис 3, по 32 000 лв. /тридесет и два хиляди лв./ на всеки един - обезщетение по чл.288, ал.1, т.2 КЗ за неимуществени вреди по повод причинената при ПТП на 18.03.2007 г. смърт на сина им Я. Х., ведно със законната лихва от 22.10.2007 г. до окончателното плащане.

ОСЪЖДА Гаранционен фонд със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], ет.4, да заплати на Д. П. С. с ЕГН [ЕГН] и съдебен адрес [населено място], [улица], офис 3, сумата 15 000 лв. /петнадесет хиляди лв./ - обезщетение по чл.288, ал.1, т.2 КЗ за неимуществени вреди от получени при ПТП на 18.03.2007 г. телесни увреждания, ведно със законната лихва от 22.10.2007 г. до окончателното плащане.

ОСЪЖДА Гаранционен фонд да заплати на адв. П. К. от САК със служебен адрес [населено място], [улица], офис 3, сумата 1 390 лв. /хиляда триста и деветдесет лв./ - адвокатско възнаграждение по чл.38 ЗА.

ОСЪЖДА Гаранционен фонд да заплати по сметката на Върховен касационен съд сумата 1 840 лв. /хиляда осемстотин и четиридесет лв./ - държавна такса, на основание чл.78, ал.6 ГПК.

ОСТАВЯ В СИЛА постановеното от Софийски апелативен съд, 1 състав, решение № 1651 от 26.10.2011 г. по гр. д. № 1576/2011 г. в частта, с която е потвърдено решение от 28.01.2011 г. по гр. д. № 4103/2007 г. на Софийски градски съд, І-8 състав, в частта за отхвърляне на предявените от Микерям Я. Х., М. Х. А. и Д. П. С. искове с правно основание чл.288, ал.1, т.2 КЗ за разликите над 85 000 лв. до 95 000 лв., съответно над 40 000 лв. до 60 000 лв. и в частта, с която Микерям А., М. А. и Д. С. са осъдени да заплатят на Гаранционен фонд разноски по чл.64, ал.2 във вр. с ал.5 ГПК /отм./ до размер на сумите 247.37 лв. и 100 лв., както и в частта, допълнена с определение № 313 от 06.02.2012 г., с която Микерям Я. А., М. Х. А., Д. П. С. и К. Т. Я. са осъдени да заплатят разноски по чл.64, ал.4 във вр. с ал.5 ГПК /отм./ на евентуалния ответник ЗД [фирма].

В останалата част решението по гр. д. № 1576/2011 г. на Софийски апелативен съд е влязло в сила.

РЕШЕНИЕТО е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ :

ЧЛЕНОВЕ :