О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 203 Гр.София, 13.04.2016 година Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на 30.03.2016 г. в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ ПЕТЯ ХОРОЗОВА изслуша докладваното от съдия Петя Хорозова ч.т.д. № 3633/2015 год. и за да се произнесе, взе предвид: Производството е по реда на чл.274 ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Х.-Т.-С АД [населено място] чрез процесуалния му пълномощник адв. Ж. К., против определение № 2678/02.10.2015 г. по гр.д.№ 3812/2015 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено определение на Софийски градски съд, ГО, 7 с-в от 07.07.2015 г. по гр.д.№ 8174/15 г. за прекратяване на производството по делото и изпращането му по подсъдност на Бургаския окръжен съд. В жалбата се излагат оплаквания, че определението на САС е неправилно – незаконосъобразно, т.к. съдът не е приложил правилно нормата на чл.109 ГПК относно особената местна подсъдност по местонахождение на недвижимия имот. С оглед подробните доводи, че подсъдността следва да се определи по общия ред на чл.105 ГПК /според адреса на ответника в [населено място]/, се моли обжалваното определение да бъде отменено. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК са поставени следните въпроси: 1. Какъв е характерът на иска по чл.170 от ЗЗД – иск за защита на вещни права върху имоти или иск за защита на облигационни субективни права, включително права, възникнали от договорен източник? /по него се сочи противоречие с определение № 571/11.10.2010 г. на ВКС по гр.д.№ 519/2010 г., ІV ГО, постановено по реда на чл.274 ал.3 ГПК/; 2. По иск с правно основание чл.26 ал.1 ЗЗД вр. чл.44 ЗЗД и чл.170 ЗЗД, дали намира приложение правилото на чл.109 ГПК? /по този въпрос се сочи и прилага противоречива практика на съдилищата/. Ответникът по частната жалба – Агенцията по приватизация и следприватизационен контрол – [населено място] не е изразил становище по нея. За да се произнесе по частната жалба, съставът на ВКС, ТК, второ отделение съобрази следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима – изхожда от легитимирано лице, насочена е против подлежащ на обжалване съдебен акт и е депозирана в законоустановения срок по чл.275 ал.1 ГПК. Според мотивите на въззивния съд, специалната местна подсъдност по чл.109 ГПК се отнася освен за искове за вещни права върху недвижим имот, делбените искове и тези за определяне на граници и защита на нарушено владение, още и за определена категория облигационни искове, имащи за предмет вещни права върху недвижим имот. Посочено е, че по аналогия тази подсъдност се прилага за П. иск – 135 ЗЗД, както и за отмяна на договор за дарение на недвижим имот – чл.227 ал.1 б.в ЗЗД, т.е. тя намира приложение само и единствено по отношение на вещни и облигационни искове с предмет недвижими имоти. В случая е налице установителен иск относно съществуването на ипотечни права върху недвижими имоти, което изисква и вписване на исковата молба, отново по местонахождението на имота. Предявеният иск е по чл.170 ЗЗД за прогласяване нищожността на законно учредена ипотека с гаранционно-обезпечителен характер с предмет недвижими имоти, поради което е приложима именно нормата на чл.109 ГПК. По тези съображения е потвърдено определението по чл.119 ал.2 ГПК на СГС. Настоящият съдебен състав намира, че първият от формулираните по чл.280 ал.1 ГПК въпроси не е обуславящ за изхода на делото, доколкото въззивният съд, за да обоснове приложното поле на чл.109 ГПК, не е квалифицирал изрично иска като такъв за вещни права. В обжалваното определение обаче несъмнено съдът се е произнесъл по поставения втори въпрос – приложима ли е разпоредбата на чл.109 ГПК по иск относно съществуването на законна ипотека, като утвърдителният му отговор е довел до постановения краен резултат. По отношение на този въпрос са налице и допълнителните предпоставки по чл.280 ал.1 т.2 ГПК, които се доказват посредством определение № 988/31.10.2012 г. по ч.т.д. № 692/2012 г. на ВКС, ТК, ІІ ТО, посочено от жалбоподателя, и определение № 301/04.11.2015 г. по ч.гр.д. № 4634/2015 г. на ВКС, ГК, ІІ ГО в обратния смисъл, служебно известно на съда. И с двете определения не е допуснато касационно обжалване на въззивни определения, като в едното е прието, че в подобен случай подсъдността по чл.109 ГПК е приложима, а в другото – че е неприложима. Становището на състава на ВКС, ТК, ІІ ТО по процесуалноправния въпрос произтича от следното: Съгласно чл.109, изр.2 ГПК, по местонахождението на недвижимия имот се предявяват освен исковете за вещни права върху недвижим имот, за делба, за граници и за защита на нарушено владение, още и исковете за сключване на окончателен договор за учредяване и прехвърляне на вещни права върху недвижим имот, за разваляне, унищожаване и обявяване нищожност на договори за вещни права върху недвижим имот. Касае се за особена местна подсъдност, спорът за която може да се повдига и служебно от съда до приключване на съдебното дирене в първата инстанция – чл.119 ал.2 ГПК. Нееднозначна е практиката, дали искът за нищожност /несъществуване/ на ипотечно право попада в приложното поле на чл.109 ГПК. С оглед специфичния характер на ипотеката върху недвижим имот, уредена като вид реално обезпечение в ЗЗД и зависима от обезпеченото вземане, тя едновременно се родее с вещните права, но и се отличава съществено от тях по своите белези. Това от своя страна налага извода, че за да е налице визираното в чл.109 ГПК изключение от общия принцип на чл.105 ГПК относно подсъдността, би следвало да е изрично посочено в закона, че за исковете за установяване нищожност /унищожаване, погасяване/ на ипотека също се прилага правилото за местната подсъдност по местонахождението на имота. Нормите, които имат изключителен характер, не бива да се тълкуват разширително. Освен това обхватът на тази правна норма бе вече разширен по време на действието на ГПК /отм./ - ДВ бр.124/1997 г., а чл.83 ГПК /отм./ съвпада изцяло с действащата редакция на чл.109 ГПК. По изложените съображения, настоящият съдебен състав споделя и намира за правилно разрешението в определение № 988/31.10.2012 г. по ч.т.д. № 692/2012 г. на ВКС, ТК, ІІ ТО, според което процесуалната разпоредба на чл.109 ГПК е ясна и безпротиворечива и в нея изчерпателно са изброени хипотезите, в които същата се прилага /като исковете относно ипотечни права не са част от приложното й поле/. С оглед горното, обжалваното въззивно определение на САС и потвърденото с него първоинстанционно определение на СГС, с които е прието, че предявените установителни искове са подсъдни на съда по местонахождението на имотите, върху които са учредени спорните законни ипотеки /БОС/, следва да бъдат отменени като неправилни, а делото да се върне на сезирания с исковата молба съд за продължаване на съдопроизводствените действия по него. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение О П Р Е Д Е Л И: ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 2678/02.10.15 г. по гр.д.№ 3812/2015 г. по описа на Софийския апелативен съд. ОТМЕНЯ определение № 2678/02.10.2015 г. по гр.д.№ 3812/2015 г. на Софийски апелативен съд и определение от 07.07.2015 г. по гр.д.№ 8174/2015 г. на Софийски градски съд, ГО, 7 състав и ВРЪЩА делото на СГС за продължаване на съдопроизводствените действия по него. Определението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.