Р Е Ш Е Н И Е № 163 София, 23 юни 2020 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесети септември две хиляди и деветнадесета година, в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА НАДЕЖДА ТРИФОНОВА при секретаря Илияна Рангелова и в присъствието на прокурора Петър Долапчиев изслуша докладваното от съдия ЧОЧЕВА касационно наказателно дело № 633 по описа за 2019 г. и за да се произнесе взе пред вид следното: Касационното производство е образувано по протест на прокурор при Софийска градска прокуратура и жалба на повереника на гражданския ищец и частен обвинител А. В. Г., против въззивна присъда № 110/25.04.2019 г. на Софийския градски съд, НО, 15-ти въззивен състав, постановена по ВНОХД № 734/2019 г. В касационния протест, както и в жалбата, са изложени доводи, съотносими към касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК – съществени нарушения на процесуалните правила и неправилно приложение на материалния закон. Претендира се отмяна на съдебния акт и връщане на делото за ново разглеждане на въззивната инстанция с оглед отстраняване на допуснатите нарушения и осъждане на подсъдимия по повдигнатото му обвинение по чл. 209, ал. 1 от НК. В с. з. пред ВКС прокурорът от ВКП поддържа протеста по изложените в него съображения и предлага въззивната присъда да бъде отменена и делото върнато за ново разглеждане. Частният обвинител и граждански ищец А. Г. редовно уведомен, не се явява пред ВКС. Повереникът му– адв. П., поддържа направените в жалбата доводи и искания. Подсъдимият не се явява в с. з., като защитникът му изразява позиция за неоснователност на жалбата и протеста. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното: С присъда от 06.07.2016 г., постановена по НОХД № 9598/2015 г., Софийският районен съд, НО, 14-ти състав, е признал подсъдимия Л. Ц. Т. за виновен в това, че през месец октомври 2012 г., в [населено място], с цел да набави за себе си имотна облага, възбудил у А. В. Г. заблуждение, и с това му причинил имотна вреда в размер на 1176.00 лв., поради което и на основание чл. 209, ал. 1 от НК му е било наложено наказание 6 месеца лишаване от свобода, чието изпълнение съгласно чл. 66 от НК е било отложено за срок от 3 години. Със същия съдебен акт СРС е осъдил подсъдимият да заплати на гражданския ищец А. Г. сумата от 1176.00 лева, представляваща обезщетение за причинените му имуществени вреди, ведно със законната лихва, както и сумата от 550.00 лева разноски за адвокат. Въз основа на депозирана жалба от защитника на подсъдимия, Софийският градски съд е отменил изцяло първоинстанционната присъда, като вместо нея е постановил нова въззивна присъда № 110/25.06.2019 г., предмет на настоящата касационна проверка, с която на основание чл. 304 от НПК изцяло е оправдал подсъдимия Л. Т. по горепосоченото обвинение и е отхвърлил предявения граждански иск от А. Г.. Касационният протест и касационната жалба са неоснователни. Неправилното приложение на закона, респективно незаконосъобразното оправдаване на подсъдимия и в двата процесуални документа, сезиращи касационната инстанция, се твърди като последица от допуснати процесуални нарушения по чл. 13, чл. 14 и по чл. 107, ал. 5 от НПК. По конкретно, критиката към доказателствената дейност на въззивния съд е аргументирана с превратна оценка и едностранчив анализ на събраните гласни и писмени доказателствени средства, които държавното и частното обвинение намират за достатъчни да обосноват извод за осъществен състав на деянието по чл. 209 от НК. Така развитите доводи, съотнесени от касаторите към формулировка по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, по естеството си съставляват възражения по обосноваността на обжалвания въззивен съдебен акт, която не е самостоятелно касационно основание. При липса на процесуална възможност в производство, развиващо се по реда на редовния триинстанционен контрол, касационната инстанция да установява нови фактически положения, проверката относно правилното приложение на материалния закон се извършва въз основа на приетата от инстанциите по същество фактическа обстановка. Контролът върху начина на формиране на вътрешното убеждение на съда цели установяване на допуснати процесуални нарушения при формирането на вътрешното убеждение на въззивния съд, като при констатация за отсъствие на порок в доказателствената му дейност, е недопустима последваща ревизия или подмяна на направените от втората инстанция оценки за достоверност, надеждност и достатъчност на доказателствените материали. В разглеждания казус, СГС е изпълнил задължението си за съвкупна оценка на доказателствата, изложил е конкретни и убедителни съображения поради какви причини e кредитирал едни от тях, а на други не e дал вяра. Настоящият касационен състав напълно споделя развитата от въззивния съд обстоятелствена аргументация, въз основа на която е стигнал до заключението, че от частично приетите показания на пострадалия и обяснения на подсъдимия, както и от събраните по делото други гласни и писмени доказателствени средства, е невъзможно да се изгради категоричен и безспорен извод, че подсъдимият Т. изначално е имал намерение да не изпълни задължението си спрямо пострадалия, както и че съзнателно след като е получил парите се е укрил от него и е преустановил контакт със същия с цел да му причини имотна вреда, а за себе си да набави имотна облага чрез получаване на инкриминираната сума. Изложените в протеста и жалбата възражения за неправилно приложение на материалния закон не могат да бъдат споделени, тъй като по делото не е било доказано Л. Т. да е въвел в заблуждение пострадалия, че може да му докара лек автомобил от Италия, а обективно да не е имал такава възможност (предвид факта, че е бил търговец на автомобили и вече един път - две години преди инкриминирания случай между двамата, е била осъществена покупко-продажба на лек автомобил). Не е било установено по несъмнен начин и че подсъдимият е имал намерение съзнателно да задържи преведената по банков път сума от пострадалия за себе си, без да изпълни поетото задължение. За да е налице състав на чл. 209 ал. 1 от НК е нужно деецът да е проявил активни действия за въвеждане на пострадалия в заблуждение или в утвърждаване на заблудата при уговаряне на условията за изпълнение, както и да е вършил това с цел да си набави облага, като съответно под въздействие на тези неправилни представи измаменото лице да се е разпоредило със своето имущество. По делото не е било установено подсъдимият да е манифестирал такива действия към момента на договарянето или впоследствие т. е. няма обективна база да е осъществена която и да е от формите на изпълнително деяние (възбуждане и/или поддържане на заблуждение), а оттук да се преценява и дали целта, която следва да е налице към момента на деянието да е била користна. Извън това, съобразно изискванията на закона имотната вреда следва да е пряка последица от разпореждането, извършено от измамения под въздействие на заблудата. В конкретния казус не са налице измамливи действия, а договорни отношения, поради което и деянието се явява несъставомерно от обективна страна. Касае се за наличие на типични гражданскоправни взаимоотношения между Л. Т. и А. Г., които не са изисквали намесата на прокуратурата. Подсъдимият се е занимавал с търговска дейност и в тази връзка между него и св. Г. е била устна договорка между за капарирането и докарването на автомобила от Италия, като не са били уговорени крайна цена на същия, конкретна дата за заплащането и доставянето му. От субективна страна не е било установено подсъдимият Т. да е имал намерение да задържи парите за себе си с цел облагодетелстване и да не изпълни поетото задължение, когато е имал и обективната възможност да стори това, нито пък, че съзнателно и целенасочено е изключил всичките си телефони, за да не може да се осъществи контакт с него. Макар да не е върнал своевременно инкриминираната сума (а е сторил това едва в хода на съдебното следствие пред първоинстанционния съд) това не променя характера на взаимоотношенията му със св. Г. като гражданскоправни. Въз основа на приетите от въззивния съд обстоятелства, елементите от състава на престъплението по чл. 209, ал. 1 от НК не са реализирани, поради което материалният закон е бил приложен правилно с оправдаване на подсъдимия по повдигнатото му обвинение. Поради това, отправената с касационния протест и касационна жалба претенция за отмяна на обжалваната присъда и връщане на делото за ново разглеждане от СГС, не може да бъде удовлетворена. Предвид изложените съображения, настоящият съдебен състав намери, че не са налице сочените касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК и въззивната оправдателна присъда следва да бъде оставена в сила. С оглед изложеното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда № 110/25.04.2019 г. на Софийски градски съд, НО, 15-ти въззивен състав, постановена по ВНОХД № 734/2019 г. Решението не подлежи на обжалване и протестиране. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.