О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 581 София, 23.06.2022 г. В И М Е Т О НА Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и девети март, две хиляди двадесет и втора година в състав: Председател: МАРИО ПЪРВАНОВ Членове: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА МАЙЯ РУСЕВА изслуша докладваното от съдията Марио Първанов гр. дело № 4363/2021 г. Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. Н. В., [населено място] – трето лице-помагач на И. Б. Г., приподписана от адвокат Г. М., и касационна жалба на И. Б. Г., приподписана от адвокат Г. М., срещу решение №260831 от 09.02.2021 г. по в. гр. дело №14658/2019 г. на Софийския градски съд, с което е потвърдено решение № 544355 от 23.11.2018 г. по гр. дело № 6329/2015 г. на Софийския районен съд. С първоинстанционното решение съдът е признал за установено по реда на чл. 422 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД, че И. Б. Г. дължи на „Топлофикация София” ЕАД, сумата от 5366,79 лв. лв. - главница, представляваща стойност на доставена топлинна енергия за периода от м.9.2011 г. до м.4.2014 г. (с включена в тази сума такса за дялово разпределение в размер на 44,88 лв.) в имот с абонатен № 022735, находящ се в [населено място], [улица], апартамент без номер, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 08.10.2014 г. до изплащане на вземането, както и сумата от 451,96 лв., представляваща обезщетение за забава в погасяването на главницата за ползвана топлинна енергия за периода от 31.10.2011 г. до 18.09.2014 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. дело № 54275/2014 г. на СРС, 87 състав. Ответницата по касационна жалба на В. Н. В. – И. Б. Г., чрез адвокат Г. Г., счита касационната жалба за допустима и основателна и моли да бъде уважена. Ответниците по касационната жалба на В. Н. В. – „Топлофикация София” ЕАД и „Техем Сървисис“ ЕООД, не представят становище в срок. Ответниците по касационната жалба на И. Б. Г. – „Топлофикация София” ЕАД и „Техем Сървисис“ ЕООД, не са представили становище. Въззивният съд е приел, че ответницата по исковете И. Б. Г. е абонат на „Топлофикация София” ЕАД като собственик на процесния имот, към който за исковия период е подавана топлинна енергия. Според приетите по делото технически експертизи, които са изготвени и въз основа на данните в ежемесечните отчети по общия топломер за процесната сграда, индивидуалните отчети за процесния имот и сметките за дялово разпределение на дружеството за топлинно счетоводство, на ответницата по исковете е доставена и потребена топлинна енергия. Дяловото разпределение на топлинната енергия за процесния имот е извършено съобразно действащата през периода нормативна уредба. От значение за основателността на предявения иск не е начислената от ищеца цена за топлинна енергия, а оттам и възможността за оспорването и от ответника в определен срок, а обемът на доставената енергия. Установяването на фактите, въз основа на които се приема, че исковете са основателни, се базира не само на издадените от ищеца частни свидетелстващи документи, но и на съвкупната проверка на всички доказателства по делото, включително и тези събрани чрез техническите и счетоводните експертизи. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на В. Н. В. – трето лице-помагач на страната на И. Б. Г., са поставени следните въпроси в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК: 1. Каква е доказателствената сила на записванията в счетоводните книги и при оспорване следва ли да се ангажират доказателства за редовното им водене, включително и служебно от съда. Твърди се противоречие по въпроса с практиката на ВКС, обективирана в решение № 187 по т.д. № 436/2012 г. на ІІ т.о., решение № 185 по т.д. № 813/2012 г. на ІІ т.о., решение № 44 по т.д. № 526/2010 г. на ІІ т.о., решение № 169 по т.д. № 664/2011 г. на ІІ т.о. 2. Следва ли съдът да уважава иска, ако са начислени от Топлофикация суми за ползвана топлоенергия на адрес, който е различен от притежавания имот от ответника. Твърди се противоречие по въпросите с практиката на ВКС, обективирана в решение № 196 от 11.11.2015 г. по гр. дело № 2495/2015 г. на І г.о. 3. Представлява ли съществено процесуално нарушение на съда липсата на доклад, който да отделя спорното от безспорното, да дава указания за това, кои са подлежащите на доказване факти и обстоятелства и чия е тежестта на доказване на тези факти и длъжен ли е въззивният съд да отстрани това нарушение на първоинстанционния съд. Твърди се противоречие по въпросите с практиката на ВКС, обективирана в решение № 458 от 23.11.2011 г. по гр. дело № 73/2011 г. на І г.о. 4. Може ли въззивният съд да цени доказателства и да основе решението си на доказателства, които не са събрани по съответния процесуален ред в хода на съдебното производство и не се намират в кориците на делото. Твърди се противоречие по въпросите с практиката на ВКС, обективирана в решение № 263 от 01.07.2011 г. по гр. дело № 561/2010 г. на ІV г.о., решение № 265 от 10.09.2012 г. по гр. дело № 703/2011 г. на ІV г.о., решение № 81 от 08.07.2014 г. по гр. дело № 5665/2013 г. на ІІІ г.о. 5. Допустимо ли е съдът да постанови решението си, без да изложи мотиви по част от направените възражения и доводи на страната и без да извърши анализ на събраните по делото доказателства относно тези релевантни обстоятелства. Твърди се противоречие по въпросите с практиката на ВКС, обективирана в решение № 80 от 02.06.2020 г. по гр. дело № 4031/2019 г. на ІV г.о. В в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК се поставя и въпросът: в случай, че погасяващите задължението на обогатилия се факти настъпят след момента на неоснователното разместване на блага при хипотезата на чл. 59 ЗЗД и извън волята на обеднелия, това води ли автоматично до отпадане на задължението на обогатилия се да върне на обеднелия онова, с което се е обеднил или поне в този случай обогатилият се дължи връщане на обеднелия онова, с което се е обеднил или в този случай обогатилия се дължи връщане на обеднелия и има претенция към лицето получило изпълнение при отпаднало основание. Посочено е, че по поставения въпрос липсва съдебна практика, поради което са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на И. Б. Г., се твърди, че обжалваното въззивно решение е очевидно неправилно – предпоставка за допускане до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. В изложението са поставени и следните въпроси в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК: 1. Следва ли съдът да се произнася по основание, което не е заявено в петитума на исковата молба и не е направено като изменение на иска в хода на процеса. 2. По кое основание на иска следва да се произнесе съда – по първоначално предявения иск или по основание на иск, който извежда, че вероятно е предявен, тълкувайки представени по делото писмени доказателства. 3. Представените в хода на производството писмени доказателства, приети като доказателства по делото, следва ли да служат на съда за определяне основанието на така предявения иск или следва да бъдат кредитирани единствено във връзка с неговата основателност по съществото на спора. Изложени са съображения, че отговорите на така поставените въпроси ще дадат възможност да бъде развита тази част от правото, което от своя страна ще доведе до създаване на константна съдебна практика, ще допринесе по този начин за развитието на правото и за бъдещо еднообразно решаване на съдебните спорове със сходен предмет, каквито неизменно ще се появят в бъдеще. В хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК са поставени и въпросите: 1. Длъжен ли е въззивният съд да обоснове решението си като обсъди всички обстоятелства по делото и посочи кои релевантни за спорното право факти счита за установени и кои намира за недоказани. Твърди се противоречие по въпроса с практиката на ВКС, обективирана в решение № 344 от 21.09.2012 г. по гр. дело № 862/2011 г. на ІV г.о., решение № 127 от 05.04.2011 г. по гр. дело № 1321/2009 г. на ІV г.о., решение № 554 от 08.02.2012 г. по гр. дело № 1163/2010 г. на ІV г.о., решение № 194 от 18.06.2013 г. по гр. дело № 1100/2012 г. на ІV г.о., решение № 324 от 22.04.2010 г. по гр. дело № 1413/2009 г. на ІV г.о. 2. Длъжен ли е въззивният съд ясно и точно да изложи мотиви кои писмени доказателства кредитира и кои не, на база на кои базира изводите си и защо. Твърди се противоречие по въпроса с практиката на ВКС – решение № 463 от 25.05.2010 г. по гр. дело № 1261/2009 г. на ІV г.о., решение № 375 от 26.10.2011 г. по гр. дело № 931/2009 г. на ІV г.о. и решение № 230 от 24.07.2012 г. по гр. дело № 978/2010 г. на 3 г.о. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане касационно обжалване на решение №260831 от 09.02.2021 г. по в. гр. дело №14658/2019 г. на Софийски градски съд. Допускането на касационно обжалване на решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС - т. 1, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. По отношение на поставените от касаторите въпроси не е налице общото основание за достъп до касационно обжалване. Съгласно ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В производството по чл. 288 ГПК не може да бъде проверявано дали мотивите на въззивното решение са правилни. Основателността на искането за допускане на касационен контрол се преценява само с оглед конкретните правни разрешения на въззивния съд, обусловили изхода на спора, доколкото във връзка с тях касаторът е формулирал относим правен въпрос. В настоящия случай повдигнатите въпроси са правноирелевантни, защото въззивният съд в рамките на предмета на делото и след обстоен анализ на събраните по делото доказателства е направил извод за основателност на исковете. Въззивиното решение е постановено при съобразяване на задължителната съдебна практика, включително и тази посочена от касаторите. Според нея съдът е длъжен да обсъди всички събрани по делото доказателства, относими към релевантните за спора факти. Съдът не може да основе изводите си по съществото на спора въз основа на произволно избрани доказателства, поради което следва да обсъди всички доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и да изложи мотиви защо приема едни от тях за достоверни и отхвърля други, както и въз основа на кои от тях намира определени факти за установени, а други за неосъществили се. Това задължение има и въззивният съд като инстанция по същество на спора. В рамките на заявените във въззивната жалба оплаквания, той следва да се произнесе по основателността на иска и правилността на първоинстанционното решение като формира вътрешното си убеждение по правнорелевантните факти въз основа на всички събрани по предвидения от ГПК ред доказателства в първата и втората съдебни инстанции. Когато във въззивната жалба или отговора страната се позове на допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с доклада, дори и да прецени тези оплаквания за основателни, въззивният съд не извършва нов доклад по смисъла и в съдържанието, уредено в чл. 146, ал. 1 ГПК, тъй като характерът на въззивната дейност изключва повторение на действията, дължими от първата инстанция. В тази хипотеза въззивният съд дължи единствено даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания, което по смисъла на чл. 266, ал. 3 ГПК е извинителна причина за допускането на тези доказателства за първи път във въззивното производство. Съобразена е и задължителната съдебна практика, според която в отношенията си с доставчика потребителят, който е възложил на топлинен счетоводител индивидуалното отчитане и разпределението на консумираната топлинна енергия в сградата – етажна собственост, е обвързан от съставените в съответствие с нормативните изисквания от топлинния счетоводител документи. Доставчикът на топлинна енергия във всички случаи има право да получи стойността на отчетената от общия топломер топлинна енергия в сградата. Вътре в сградата, в режим на етажна собственост, отношенията по повод ползването, разпределението и заплащането на постъпилата топлинна енергия са само между потребителите. Обжалваното решение не е очевидно неправилно съобразно самостоятелното селективно основание на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. От съдържанието му не се констатира нито превратно прилагане на материалния закон, нито груби нарушения на правилата на формалната логика. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване (ЗИДГПК, обн. в ДВ бр.86/2017г.), не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл.281, т.3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл.290, ал.2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл.280, ал.1 ГПК. Обжалвано въззивно решение не е очевидно неправилно, защото не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито изводите на съда са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика. Съобразно изхода на спора не следва да се присъждат деловодни разноски. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІII г.о. О П Р Е Д Е Л И : НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №260831 от 09.02.2021 г. по в. гр. дело №14658/2019 г. на Софийския градски съд. Определението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.