РЕШЕНИЕ № 505 София, 03 януари 2013 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение в публично заседание на четиринадесети ноември две хиляди и дванадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов Борис Илиев при участието на секретаря Р. Пенкова като разгледа докладваното от съдията Б. Белазелков гр.д. № 1476 по описа за 2011 година, за да се произнесе, взе пред вид следното: Производство по чл. 290 ГПК. Допуснато е касационното обжалване на решението на Софийския градски съд от 20.03.2011 г. по гр.д. № 12705/2010, с което е отменено решението на Софийския районен съд от 31.05.2010 г. по гр.д. № 37894/2009 като са уважени предявените искове за сумата 9.600 лева уговорено обезщетение при прекратяване на трудовия договор по чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр.чл. 66, ал. 2 КТ със законната лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Обжалването е допуснато поради значението на материалноправните въпроси за съотношението между свободата на договаряне по чл. 9 ЗЗД и обвързаността на страните от императивните норми в трудовото законодателство по чл. 66, ал. 2 КТ, кои правоотношения между работник и работодател са свързани с предоставяне на работна сила и влизат ли в това число правоотношенията, свързани с последиците от прекратяването на трудовия договор, както и за тълкуването на договорите и съдържащите с в тях отделни уговорки. По повдигнатите материалноправни въпроси Върховният касационен съд намира, че в гражданското право страните са свободни да определят съдържанието на договора, затова наред с уредените в особената част на ЗЗД, в ТЗ, СК, КТ и други закони съществуват и т. нар. ненаименовани договори (напр. договор за прехвърляне на собственост срещу задължение за издръжка и гледане, договор за рента, предприемачески договор и др.), в които страните сами определят съдържанието на насрещните престации. Страните са свободни също да уговарят и различни взаимни права и задължения вън и в отклонение от уреденото в закона съдържание на договора. Договорната свобода е принцип на гражданското право, тя е ограничена единствено от императивите разпоредби на закона и добрите нрави. В трудовото право договорната свобода е ограничена допълнително чрез забраната в чл. 66, ал. 2 КТ да се условия, които са по-неблагоприятни за работника или служителя от установените с колективния трудов договор. Тази забрана не изключва възможността страните по трудовия договор да имат и други отношения (напр. по договор за заем или отношения, произтичащи от непозволено увреждане, но всички отношения между тях, които са свързани с възникването, съществуването, изпълнението и прекратяването на трудовото правоотношение, както и с изпълнението на колективните трудови договори и установяването на трудов стаж са трудови. Съгласно чл. 20 ЗЗД при тълкуването на договорите трябва да се търси действителната обща воля на страните – върху какво страните са се споразумели и какъв правен резултат трябва да бъде постигнат. Отделните уговорки трябва да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността – какви са и как се съчетават отделните правомощия на страните с оглед постигането целта на договора, какво поведение на страната кои правомощия поражда за нея и как може да се упражняват те. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като разгледа жалбата и провери обжалваното решение с оглед изискванията на чл. 290, ал. 2 ГПК, я намира основателна поради следните съображения: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че страните са уговорили при прекратяване на трудовото правоотношение работодателят да изплати обезщетение в размер на 12 брутни работни заплати, без оглед на основанието за прекратяване. Такава уговорка е валидна, поради което обезщетението се дължи и при прекратяване по искане на работника. Правилно въззивният съд е приел, че страните са уговорили валидно при прекратяване на трудовото правоотношение работодателят да изплати на служителя обезщетение в размер на 12 брутни работни заплати. В нарушение на чл. 20 ЗЗД обаче той е приел, че уговореното задължение възниква при наличието на всяко основание за прекратяване на трудовото правоотношение. В т. 2.2. от допълнителното споразумение от 30.03.2008 г. страните са се съгласили в 14 дневен срок от прекратяването на трудовия договор работодателят да изплати на служителя 12 брутни работни заплати. Не е уговорено изрично при наличието на кои основания за прекратяване на трудовия договор възниква това задължение, но те може да бъдат изведени от съдържанието на уговорката, която урежда последиците от неизплащането на уговореното обезщетение, съгласно която при неизплщане на обезщетението основанието за прекратяване се счита отпаднало, както и от липсата на други уговорени последици от неплащане на обезщетението. Посочената уговорка показва на първо място, че задължението възниква, когато работодателят прекратява трудовия договор без вина на работника – това правило няма смисъл, ако работникът е уволнен дисципинарно. На второ място, възникването на такова задължението има смисъл и когато работникът прекратява трудовото правоотношение, но по причина на неправомерното поведение на работодателя. В такъв случай при неплащането в срок на обезщетението, основанието за прекратяване няма да се счита отпаднало. Възможно е и в практиката съществуват случаи да се уговаря изплащането на обезщетение от работодателя при прекратяване на трудовото правоотношение от работника и без наличието на неправомерно поведение на работодателя, но в такива случаи целта на обезщетението е друга, обикновено размерът на обезщетението зависи от продължителността на трудовото правоотношение и последиците неизпълнението на задължението за плащане са други. Видно от изложеното обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон, поради което следва да бъде отменено, а делото – решено от касационната инстанция съгласно чл. 293, ал. 2 ГПК. По делото е установено, че страните са били в трудово правоотоншение по безсрочен трудов договор, прекратен от работника по 327, т. 9 поради постъпване на държавна служба. Работодателят се е задължил да изплати в 14 дневен срок от прекратяването на трудовия договор на служителя 12 брутни работни заплати, когато той прекратява трудовото правоотношение не по вина на служителя и когато служителят го прекратява поради неправомерното поведение на работодателя. В други случаи за работодателя не възниква задължение за изплащане на уговореното обезщетение. Видно от изложеното работодателят не дължи уговореното обезщетение, поради което предявените искове за заплащането му и законна лихва следва да бъдат отхвърлени като неоснователни. На ответника следва да бъдат присъдени и всички разноски по делото в размер на 230,00 лева. Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение РЕШИ: ОТМЕНЯ решението на Софийския градски съд от 20.03.2011 г. по гр.д. № 12705/2010. ОТХВЪРЛЯ предявените от А. А. А. от срещу [фирма], искове за сумата 9.600,00 лева на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД със законни лихви на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД. ОСЪЖДА А. А. А. от да заплати на [фирма], сумата 230,00 лева разноски за всички инстанции. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.