Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   № 372   гр. София, 16 ноември 2009 г.   В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А   Върховен касационен съд на Република България, ….Второ наказателно отделение, в публично заседание на двадесет и трети септември...... две хиляди и девета година в състав:                                                                ПРЕДСЕДАТЕЛ:  ЛИДИЯ СТОЯНОВА                                                                         ЧЛЕНОВЕ:   ЮРИЙ КРЪСТЕВ                                                                                                БИЛЯНА ЧОЧЕВА при секретаря Н. Цекова............……………………………………в присъствието на прокурора Любенов................…………..…………………..изслуша докладваното от съдия ЧОЧЕВА …………………....……наказателно дело № 407 по описа за 2009 г. и за да се произнесе взе пред вид следното:   Производство пред ВКС е по реда на чл. 420 ал. 2, вр. чл. 422 ал. 1, т. 5 от НПК и е образувано по искане на осъдения Г. Р. ХРИСТОВ (ГЮЛЕНТ РИДВАНОВ ХЮСЕИНОВ) за възобновяване на ВНОХД № 242/2009 г. на Шуменския окръжен съд и отмяна на постановеното по него въззивно решение № 75/08.05.2009 г., с което е била потвърдена присъда № 443/20.03.2009 г. на РС – Шумен по НОХД № 1324/2003 г. С тази присъда подсъдимият Г е бил признат за виновен в това, че на 29.07.2003 г., в гр. Ш., отнел чужди пари на стойност 218 лв. от владението на М. Г. Р. , без негово съгласие и с намерение противозаконно да ги присвои, като кражбата е извършена повторно и не представлява маловажен случай, поради което и на основание чл. 195 ал. 1, т. 7, вр. чл. 194 ал. 1, вр. чл. 28 ал. 1 и чл. 54 от НК е бил осъден на 1 година лишаване от свобода. На основание чл. 25, вр. чл. 23 от НК на подсъдимия е било определено общо наказание по настоящата присъда и тези по НОХД № 223/2000 г. на РС – Велики Преслав и по НОХД № 387/2006 г. на РС – Търговище в размер на 1 година и 4 месеца лишаване от свобода, което да бъде изтърпяно при първоначален общ режим. Определено е било общо наказание по реда на чл. 25, вр. чл. 23 от НК и по друга група дела (по НОХД № 169/2001 г. на РС – Попово, № 811/2003 г. на РС – Варна) в размер на 1 година и 1 месец лишаване от свобода при първоначален общ режим, като е било постановено отделно изтърпяване на наказанието глоба от 200 лв. по НОХД № 166/2006 г. на РС – Попово. В тежест на подсъдимия са били присъдени разноските по делото. С въззивното решение Шуменският окръжен съд е потвърдил изцяло първоинстанционната присъда. В искането за възобновяване са релевирани доводи, съотносими към основанията по чл. 348 ал. 1, т. 1 и 2 от НПК. Твърди се, че поради превратното тълкуване на налични по делото доказателства, както и немотивирани откази са събиране на доказателства с оправдателно значение, оценявани като процесуални нарушения, се е стигнало до неправилно осъждане на подсъдимия за деяние, което той не е извършил. Отправени са алтернативни претенции – за отмяна на въззивния съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане или оправдаване на подсъдимия в рамките на приетите фактически положения. В с. з. пред ВКС осъденият лично и чрез служебния си защитник поддържа изцяло доводите, направени в писменото искане за възобновяване. Представя и писмени бележки. Прокурорът от ВКП намира изложените в искането оплаквания за нарушения на материалния и процесуален закон за неоснователни. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка за наличието на основанията за възобновяване, намери следното: Искането за възобновяване (формулирано като жалба) е било депозирано на 29.06.2009 г. и се вмества в изискуемия по чл. 421 ал. 3 от НПК 6-месечен срок, считано от влизане в сила на въззивното решение – 08.05.2009 г., което не е подлежало на проверка по касационен ред. Поради това то е допустимо, а при разглеждането му по същество ВКС намери същото за неоснователно предвид следните съображения: Практически всички аргументи, изтъкнати в подкрепа на основанието по чл. 348 ал. 1, т. 2 от НПК са изцяло за необоснованост. Същевременно, разгледани на плоскостта на процесуални нарушения, произтичащи от неправилна оценка на събраните доказателства и отказ за събиране на такива с оправдателно значение, които от своя страна да са довели до неправилно приложение на материалния закон, те са изцяло неоснователни. За да приеме, че подсъдимият е автор на инкриминираното му деяние, първоинстанционният съд добросъвестно е изпълнил процесуалните си задължения, като в контекста на едно обвинение без особена фактическа и правна сложност, но с цел осигуряване интересите на защитата и на обвинението, е провел близо 5 годишно съдебно следствие. В тази връзка е направил максималното, за да събере непосредствено показанията на св. П, което практически не се е случило поради пребиваването му в друга държава и което в крайна сметка е наложило дадените от него пред съдия да бъдат прочетени. В този смисъл упреците, застъпени в писменото искане, че се е стигнало до прочитане на тези негови показания, независимо, че в предходен момент съдът е отчитал непосредствения му разпит за наложителен, са несъстоятелни. Обективната истина се разкрива по ред и със средства, предвидени в НПК, като показанията на свидетел, разпитан в досъдебната фаза пред съдия, са допустимо доказателствено средство и те подлежат на обсъждане и оценка наред с всички останали. Отделен е въпросът дали осъждането на едно лице би могло да се основава единствено върху такива показания, които решаващият съд непосредствено не е събрал, но случаят очевидно не е бил такъв. Както е видно от мотивите и на двете инстанции, показанията на св. П са били внимателно обсъдени и съпоставени с данните, съобщени от св. Р полицаят, пред който св. Р е направил оплакване за кражбата, изяснил е детайлите, при която е била извършена и разбира се нейния автор. В тази връзка след надлежен анализ двете инстанции са констатирали съответствие между изложеното от св. П за мястото и начина на извършване на кражбата, както и нейния предмет и онова, което св. Р е възприел като оплакване от страна на св. Р което е довело до наказателно преследване на подсъдимия по настоящото обвинение. На тази основа не е отдадено доверие на заявеното от св. Р в с. з. пред първата инстанция в аспекта, че подсъдимият не е взимал парите, поставени в портфейл върху таблото на автомобила му, а че то всъщност било паднало в парното през счупена решетка на въздухопровода, за което разбрал по-късно и което освен всичко друго е било и технически невъзможно предвид констатациите на назначена по този повод техническа експертиза. В мотивите и на двете инстанции се съдържат подробни и убедителни съображения поради какви точно причини е била отдадена тежест на една група доказателствени средства - показанията на св. Р, които съответно съдилищата са отчели за достатъчни за осъждане и съответно не се кредитират други – показанията на св. Р, респ. те не се възприемат като такива с оправдателно значение. По този повод и е неоснователно имплицитно съдържащото се в искането твърдение за основаване на присъдата и респ. нейното потвърждаване, върху предположения, а също и върху непроверени доказателства. Всъщност същината на оплакването касае несъгласие с изхода от оценката на доказателствата и по-точно тяхната достатъчност да обусловят доказаност на обвинението, а не начина, по който тя е проведена и което по естеството си би могло да се оценява като процесуално нарушение в различие от необосноваността, което не е касационно основание, а поради това и не е такова за възобновяване. Същото важи и относно оплакването по повод откази на двете инстанции да се събират допълните доказателства, които явно са били мотивирани и няма никакво основание да се счита, че процесуалните права на подсъдимия са били съществено ограничени. Такова заключение не може да бъде направено и в контекста на липсата на връчена лично на подсъдимия призовка за с. з. пред Шуменския окръжен съд. При равни други условия това би било нарушение със съществен характер, тъй като поначало призоваването във въззивното производство се извършва по реда на чл. 328, вр. чл. 178-182 от НПК. Доколкото обаче въззивната жалба е била депозирана от защитника на подсъдимия – адв. Л в нея е бил съобщен адрес за кореспонденция – този на защитника, който и се е явил в с. з., като няма данни за обективни пречки той да е информирал подсъдимия, то на тази плоскост ВКС не открива нарушение, което от своя страна да води и до заключение за ограничаване на правото на участие в тази фаза на съдебния процес. На последно място няма основание да се счита, че след като подсъдимият междувременно си е възстановил името Г. Р. Х. , то с присъдата е било осъдено друго лице – Г. Р. Х. По делото отсъства документация за въпросната промяна, а и самата жалба – искане до ВКС явно е заявено, че става въпрос за едно и също лице. Предвид изложените съображения ВКС намира, че направеното искане за възобновяване следва да бъде оставено без уважение. Твърдяните процесуални нарушения със съществен характер по повод изясняване на авторството на деянието не са били допуснати, а с осъждането на подсъдимия по повдигнатото му обвинение, обхванато от състава на чл. чл. 195 ал. 1, т. 7, вр. чл. 194 ал. 1 от НК, материалният закон е бил приложен правилно. С оглед изложеното, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение   Р Е Ш И:   ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на осъдения Г. Р. ХРИСТОВ за възобновяване на ВНОХД № 242/2009 г. на Шуменския окръжен съд и отмяна на постановеното по него въззивно решение № 75/08.05.2009 г., с което е била потвърдена присъда № 443/20.03.2009 г. на РС – Шумен по НОХД № 1324/2003 г. Решението не подлежи на обжалване.   ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: