Р Е Ш Е Н И Е № 193 гр. София, 19 април 2012г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на пети април, две хиляди и дванадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ :ФИДАНКА ПЕНЕВА ЧЛЕНОВЕ : ЦВЕТИНКА ПАШКУНОВА СЕВДАЛИН МАВРОВ при секретар ИВАНКА ИЛИЕВА и в присъствието на прокурора СТЕФКА БУМБАЛОВА изслуша докладваното от съдията ЦВЕТИНКА ПАШКУНОВА н. д. №415/2012 година Производството е образувано по искане на осъдените А. А. и Ф. Х., за ревизия на влязлата в сила присъда №409 от 15.09.2011г. на Пловдивски районен съд /РС/, по реда на възобновяването, регламентиран в чл.425, ал.1, т.3, вр.чл.422, ал.1, т.5, вр.чл.348, ал.1, т.3 от НПК. В депозираното искане се релевират оплаквания за явна несправедливост на наказанията на А. А. и Ф. Х.. В подкрепа на визираното основание по чл.422, ал.1, т.5, вр.чл.348, ал.1, т.3 от НПК се излагат съображения за недоказаност на участието на А. А. във физическия сблъсък на 11.09.2011г., в [населено място] и за несъответност на приетите от съдебните инстанции фактически положения за извършените от осъдения инкриминирани престъпления, на съдържимите се фактически данни в приобщения по разглежданото дело доказателствен материал. Поставя се акцент на направените от А. и Х. самопризнания, в рамките на диференцираната процедура по Глава двадесет и седма от НПК, пренебрегнати от съда при индивидуализация на тяхната отговорност. Предлага се възобновяване на наказателното производство и изменение на постановения и придобил юридически стабилитет съдебен акт, чрез намаляване на лимитираните на осъдените лица санкции и прилагане на материалноправния институт на чл.66 от НК, по отношение на А. А.. В съдебно заседание на 05.04.2012 година осъдените А. и Х., редовно уведомени и след изрично заявено в писмени декларации нежелание за лично участие, не се явяват пред ВКС, като техните права и интереси се охраняват от упълномощен адвокат. В хода на съдебните прения защитата поддържа направеното искане след подробно възпроизвеждане на обективираната в него аргументация. Представителят на обвинителната власт дава мотивирано заключение за неоснователност на искането на осъдените лица. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, при осъществения извънреден контрол, за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда №409 от 15.09.2011г., обявена по нохд №6208/2011г., Пловдивски РС, след проведено съкратено съдебно следствие, при предвидената в чл.371, т.2 от НПК алтернатива, е признал А. Х. А. за виновен в това, че на 11.09.2011г., в [населено място], при условията на съучастие, в качеството на съизвършител осъществил непристойни действия, грубо нарушаващи обществения ред и отличаващи се с изключителна дързост, поради което на основание чл.325, ал.2, вр.ал.1, вр.чл.20, ал.2 от НК и чл.58а, ал.1 от НК, го осъдил на ДВЕ ГОДИНИ лишаване от свобода. На подсъдимото лице са наложени санкции и за извършени в реална съвкупност престъпни деяния по чл.131, ал.1, т.12, вр.чл.130, ал.2, вр.чл.20, ал.2 от НК и по чл.165, ал.1 от НК - лишаване от свобода, за срок от по ШЕСТ МЕСЕЦА, като в съответствие с изискванията на чл.23 от НК, е определено едно общо най-тежко наказание за множеството престъпни посегателства – ДВЕ ГОДИНИ лишаване от свобода, при първоначален ОБЩ режим на изтърпяване в затвор или затворническо общежитие от открит тип. Със същия съдебен акт е ангажирана наказателната отговорност и на Ф. А. Х., по повдигнатите срещу него обвинения по чл.325, ал.2, вр.ал.1, вр.чл.20, ал.2 от НК; по чл.165, ал.1 от НК; и по чл.131, ал.1, т.12, вр.чл.130, вр.чл.20, ал.2 от НК, последното от които за три престъпления против личността на А. М., С. М. и О. Х., като след диференциране на санкционните последици в обсега на чл.58а, ал.1 от НК, е лимитирано подлежащото на изпълнение по чл.23, ал.1 от НК наказание- лишаване от свобода за срок от ДВЕ ГОДИНИ и ШЕСТ МЕСЕЦА, при СТРОГ режим, в затвор или затворническо общежитие от закрит тип. С решение №398/08.12.2011г., по внохд №1826/2011г., в производство, инициирано по жалби на подсъдимите лица, Пловдивски окръжен съд /ОС/ упражнявайки правомощията, възложени му от разпоредбата на чл.337, ал.1, т.1 от НПК ревизирал първоинстанционната присъда, чрез намаляване на наложената на А. А. санкция за хулиганство по чл.325, ал.2 от НК, на ЕДНА ГОДИНА и ЧЕТИРИ МЕСЕЦА лишаване от свобода, и съответно на определеното му общо, най-тежко наказание – ДВЕ ГОДИНИ лишаване от свобода на ЕДНА ГОДИНА и ЧЕТИРИ МЕСЕЦА лишаване от свобода. Съдебният акт е изменен и в частта, с която е санкциониран Ф. Х. за престъпно деяние по чл.325, ал.2 от НК, като е редуциран определения размер на наказанието лишаване от свобода на ЕДНА ГОДИНА и ОСЕМ МЕСЕЦА, и срока на наказанието по чл.23, ал.1 от НК за престъпленията от съвкупността на ЕДНА ГОДИНА и ОСЕМ МЕСЕЦА лишаване от свобода. Искането на осъдените лица е допустимо за разглеждане в съдебно производство при очертания от процесуалните норми на чл.419-чл.426 от НПК извънреден способ за проверка - възобновяване на наказателни дела, но преценено в контекста на доводите за ревизия на постановената и влязла в сила присъда на РС-Пловдив, в санкционната част, е неоснователно. При реализирания контрол, Върховният касационен съд не констатира явна несправедливост на наказанията на А. А. и Ф. Х.. Правилно, на базата на признатите и възприети в рамките на чл.372, ал.4, вр. чл.371, т.2 от НПК факти, при съблюдаване тежестта на инкриминираните престъпления и личната опасност на извършителя, в съответствие със смекчаващите и отегчаващи обстоятелства, и съобразявайки императивно предписаната от чл.58а, ал.1 от НК редукция, е индивидуализирана наказателната отговорност на А. А. . При лимитиране на санкцията ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА е отчетена конкретиката на неправомерните действия, субсумиращи престъпните състави на чл.325, ал.2; чл.165, ал.1 и чл.131, ал.1, т.12, вр.чл.130, ал.2 от НК. С юридически усет са коментирани и обстоятелствата, сочещи на каузалния принос на осъдения А. и очертаващи усложнена престъпна дейност, с оглед съпричастните към процесния инцидент лица и предвид извършеното множество от посегателства, насочени срещу обществения ред и спокойствие, вероизповеданията и телесната неприкосновеност на гражданите. Мотивиращи наложеното наказание са и данните, свързани с личността на дееца, проектирани в облика и спецификата на престъпленията - отражение на неговите обществени, психологически и индивидуални качества; и съдържими се в приложените бюлетини за обремененото с криминални прояви съдебно минало на А. А., в добрите характеристични справки за осъдения, и в писмения материал за социалния му статус, семейно положение, трудова ангажираност и процесуално поведение по време на наказателното разследване, на които е отдадено нужното значение. В противоречие с буквата и духа на закона, и с Тълкувателно решение №1 от 06.04.2009г. по т.д.№1/2008г. на ВКС на РБ е лансираната от защитата теза за доказателствена необезпеченост на участието на А. А. в процесния конфликт, обосноваваща редуциране на санкционните последици. Характерът и особеностите на диференцираната процедура по чл.371, т.2 от НПК формират заключение за процесуална недопустимост на подобни възражения за недоказаност и за несъответност на описаните от представителя на обвинителната власт факти, признати от осъдения и впоследствие възпроизведени в съдебния акт, на обективната действителност. След като А. А. по своя воля е създал предпоставки за разглеждане на делото по предвидения в Глава двадесет и седма на НПК ред, отказвайки се от състезателен наказателен процес, и особеното производство е проведено при стриктно спазване на предписанията на чл.372, ал.4, вр.чл.371, т.2 от НПК не може да се релевира фактология, различна от тази в прокурорския акт, съответно съдът да установява несъвместими с признатите обстоятелства фактически положения и да инкорпорира подкрепящи ги доказателства. При визираната процедура, в очертаната от чл.371, т.2 от НПК алтернатива, допустимата защита на осъденото лице остава ограничена в рамките на признатите факти по обвинителния акт. В техния обсег могат да се противопоставят правопроменящи и правопогасяващи обстоятелства, свързани с приложимия материален закон, и с наказателната отговорност.В тези предели е лимитирано излагането на съображения за необходимост от приложение на относимите основни институти на наказателното право; предлагане на аргументи за обективните и субективни признаци на престъпния състав, и за правната квалификация, лимитирана в особените норми на наказателния кодекс; релевиране на доводи за наказателна неотговорност, погасителна давност и за индивидуализация на санкциите. Това обаче е възможно при условие, че е съвместимо с фактологията, описана в прокурорския акт и не внася съществени изменения в нейните очертания. Несъстоятелен е и поставеният от процесуалният представител на А. А. акцент за недостатъчна оценъчност от контролираните съдебни инстанции на направените самопризнания, налагащи по-леки наказания. Признанието на фактите в обвинителния акт, предпоставящо прилагане на диференцираната процедура - Съкратено съдебно следствие в производство пред първата инстанция и последващо лимитиране на отговорността по чл.58а от НК, не обуславя прекомерна снизходителност. Несъмнено при индивидуализация на наказателната отговорност в очертаните от императивните разпоредби на чл.373, ал.2 от НПК и чл.58а от НК граници се преценяват процесуалните прояви на лицето при проведеното разследване, в обхвата на които са и депозираните от него самопризнания. Последните обаче следва да се анализират в аспекта на характера и съдържанието им на доказателствен източник и на средство за защита. Ако са спомогнали действително и своевременно за разкриване на престъпното посегателство и на неговия извършител в хода на досъдебното производство, а не са логическо следствие от ефективната дейност на компетентните органи, те трябва да се третират като смекчаващо обстоятелство, включително в санкционните рамки по чл.58а от НК. Без да се пренебрегват степента на обществена опасност на деянието, социалният му резонанс и фактическите данни, свързани с личността на осъдения, признанието може да обоснове определяне на наказание с по-нисък размер на основание чл.58а, ал.1 от НК, или лимитиране на наказателната отговорност, при условията на чл.58а, ал.4, вр. чл.55 от НК. Заявените от А. А. признания в конкретното дело, обективирани във формално волеизявление пред съда, по предвидения в чл.371, т.2 от НПК ред, не следва обаче да се интерпретират допълнително като смекчаващо обстоятелство при диференциране на санкционните последици и не мотивират намаляване на наложеното му наказание лишаване от свобода. Бонусът от това признание е предопределен от самия закон /чл.373, ал.2 от НПК, вр.чл.58а от НК/ и то не трябва да се отъждествява с безнаказаност. Правнозначимите, за наказателната отговорност на осъдения А., обстоятелства са ценени от първостепенния и въззивен съд и при определяне начина на изтърпяване на лимитираната санкция ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА С демонстриран професионализъм са обсъдени предхождащите настоящото осъждане на А. А. съдебни актове по нохд №2384/2004г., нохд №1866/2006г. и по нохд №5944/2011г. на Пловдивски РС, индициращи на формирани антисоциални навици и престъпна упоритост. Компетентно е изведена липсата на упражнен чрез тях възпиращ ефект с ангажиране на административно-наказателната отговорност на лицето по чл.78а от НК и с налагане на пробационни мерки, изискваща адекватни на репресивната и поправително-възпитателна функции на наказанието, санкционни последици, и очертаваща наложителност от социална изолация през определения период от ЕДНА ГОДИНА и ЧЕТИРИ МЕСЕЦА, за постигане целите на индивидуалната и генерална превенция. Отлагане изпълнението на наказанието - ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА, предпоставя кумулативната даденост на лимитираните в чл.66 от НК изисквания относно размера на определената санкция и съдебното минало на подсъдимия, които съдът е суверенен и оправомощен да преценява във взаимовръзка с възможната реализация на целите по чл.36 от НК. Характеристиките на осъществените от А. А. множество престъпни посегателства по чл.325, ал.2; по чл.165, ал.1 и по чл.131, ал.1, т.12, вр.чл.130, ал.2 от НК, техният обществен отзвук и инкорпорираните в бюлетините за съдимост данни за личността на извършителя им, не мотивират прилагане на института на условното осъждане, поради предписаната необходимост от предупредително и поправително-възпитателно въздействие на наказанието спрямо осъдения и останалите членове на обществото, която в обсега на своята дискреция, Пловдивски РС и въззивната инстанция са взели предвид. По справедливост е отмерена и наказателната отговорност на Ф. Х. за инкриминираните престъпления по чл.325, ал.2, вр.чл.20, от НК; по чл.165, ал.1 от НК; и по чл.131, ал.1, т.12, вр.чл.130, вр.чл.20 от НК. Наложените, при спазване на предписанията на чл.58а, ал.1 от НК, наказания са съобразени с конкретните проявления на извършените в съвкупност и при условията на задружна престъпна дейност деяния. Те са съответни и на фактите за личната опасност на дееца, очертани чрез доказателствата, установяващи изключителна активност и агресия на Х. при инкриминираните неправомерни прояви, и чрез писмения материал за неговата младежка възраст, задължения към семейството, трудова заетост, процесуално съдействие в рамките на диференцираната процедура по Глава двадесет и седма от НПК и за предходните му осъждания, на последните от които правилно се обръща особено внимание. Визираните обстоятелства, коментирани при съблюдаване на изискванията на чл.36 от НК, не компрометират наложените от материалния закон и от съдебната практика критерии за справедливост, при индивидуализация на наказателната отговорност, и не обосновават налични предпоставки за реализиране на правомощията на ВКС, по чл.425, ал.1, т.3, вр. чл.422, ал.1 т.5, вр. чл.348, ал.1, т.3 от НПК. Изложените съображения формират вътрешното убеждение на настоящия състав за неоснователност на искането на осъдените А. А. и Ф. Х. за изменение на атакувания съдебен акт, при очертаните от процесуалните норми на Глава тридесет и трета от НПК условия. Водим от горното и на посочените основания, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на осъдените А. А. и Ф. Х. за ревизия на влязлата в сила присъда №409 от 15.09.2011г., постановена по нохд №6208/2011г., по описа на Пловдивски РС и изменена с въззивно решение №398 от 08.12.2011г., по внохд №1826/2011г. на ОС - Пловдив, по реда на възобновяването. РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.