Ключови фрази


13
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 349

гр. София, 02.06.2022 година


ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на дванадесети април през две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА

като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 1567 по описа за 2021г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288, във връзка с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника „ГТ – Воден транспорт“ ЕООД, [населено място] чрез процесуален представител адв. И. В. срещу решение № 10 от 26.02.2021г. по в. гр. дело № 586/2020г. на Видински окръжен съд, Гражданска колегия, с което е потвърдено решение № 621 от 29.09.2020г. по гр. дело № 1498/2018г. на Видински районен съд, Гражданска колегия. С потвърдения първоинстанционен съдебен акт е признато за установено по отношение на „ГТ – Воден транспорт“ ЕООД, че посоченото дружество дължи на „Интернешънъл Асет Консулт“ ЕООД сума в размер 12 780 евро, представляваща остатък и неплатена част от цялото вземане в размер 50 435 евро по запис на заповед от 21.12.2017г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК по ч. гр. дело № 847/2018г. на Видински районен съд - 13.04.2018г., до окончателното изплащане на сумата. Със същото решение „ГТ – Воден транспорт“ ЕООД е осъдено да заплати на „Интернешънъл Асет Консулт“ ЕООД сума в общ размер 799,91 лв., представляваща направени разноски за първоинстанционното производство, и сума в общ размер 6 972,85 лв., представляваща направени разноски в заповедното производство по ч. гр. дело № 847/2018г. на Видински районен съд.
Касаторът прави оплакване за недопустимост на въззивното решение поради нередовност на исковата молба, тъй като липсва изложение на обстоятелствата, на които се основава искът, не е посочено, че записът на заповед обезпечава каузално правоотношение, възникнало между издателя и поемателя по договор за лизинг, не е уточнено как е извършено плащането на сумата 37 655 евро, за какъв период и кои погасителни вноски по каузалното правоотношение са изплатени. Касаторът релевира и доводи за неправилност на обжалвания съдебен акт поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа, че са неправилни съображенията на въззивната инстанция, че не съществува като правно задължение изискване за предявяване на записа на заповед, както е неправилен поради нарушение на закона изводът за настъпила изискуемост на задължението по процесния запис на заповед. Излага доводи, че въззивният съд не е обсъдил възражението на ответника за нищожност на записа на заповед поради неизготвянето му по форма и съдържание с оглед изискванията на ТЗ, не е обсъдил недостатъците на записа на заповед по чл. 476, ал. 2 във връзка с чл. 537, чл. 500, чл. 491 и чл. 535 ТЗ и в този смисъл не е преценил всички доказателства и доводи на страните, като е допуснал нарушение на чл. 235, ал. 2 ГПК. Поддържа също, че неправилно във въззивното решение е прието, че приносителят на записа на заповед /джиратарят/ е добросъвестен, не са обсъдени доводите в отговора на исковата молба и въззивната жалба за недобросъвестност на ищеца, както и за несъобразяване на прехвърлителя /джиранта/ на записа на заповед „Софавто“ ООД при издаване на джирото с разпоредбата на чл. 99 ЗЗД. Касаторът прави оплакване и за допуснато нарушение на чл. 269 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по въпроси, които не са посочени във въззивната жалба, и не е следвало да допуска съдебно-счетоводна експертиза – във въззивната жалба няма доводи и оплакване за отмяна на първоинстанционното решение поради това, че договорът за лизинг не се изпълнява и са налице неизплатени лизингови вноски. Излага и съображения, че след като е приел, че задължението по каузалното правоотношение не е изпълнено изцяло за периода, през който автомобилът е бил при ответника, има неизпълнени задължения по вноски от погасителния план и има заключения на вещи лица относно този размер, то съдът е следвало да намали присъдената сума по записа на заповед.
В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. 3 ГПК, тъй като съдът се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси, които са решени в противоречие с практиката на ВКС, както и поради очевидна неправилност на въззивното решение:
1. Следва ли въззивният съд при постановяване на решението си да обсъди всички относими доказателства и всички направени доводи от страните?
2. Следва ли въззивният съд в своя съдебен акт да обоснове защо приема едни, а не приема за относими други доказателства по делото и длъжен ли е да обсъди събраните доказателства, възражения и доводи на страните в тяхната взаимовръзка?
3. Необходимо ли е предявяване на издателя за плащане на записа на заповед, съдържащ падеж на предявяване, за настъпване на изискуемостта на вземането по отношение на издателя?
Ответникът „Интернешънъл Асет Консулт“ ЕООД, [населено място] /ищец в първоинстанционното производство/ не изразява становище по касационната жалба.
Третото лице – помагач „Софавто“ ООД, [населено място] чрез процесуален представител адв. П. И. Т. оспорва касационната жалба и релевира възражение за липса на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като въззивният съд се е произнесъл по всички релевантни за делото въпроси, възражения и правни доводи. Поддържа становище за допустимост и правилност на обжалваното въззивно решение. Излага съображения, че исковата молба е редовна, като ищецът не е длъжен да сочи каузалното правоотношение, във връзка с което е издаден процесният запис на заповед. Поддържа също, че възраженията за нищожност са неоснователни, тъй като записът на заповед е с падеж на определен ден и по делото е прието за безспорно авторството на ценната книга; несъстоятелно е и възражението за приложението на чл. 99 ЗЗД поради това, че по своята форма и съдържание цесията се различава от джирото; дори да се приеме, че записът на заповед обезпечава вземане по договор за лизинг, то ответникът има задължения по каузалното правоотношение, предвид заключенията на съдебно-счетоводната експертиза.
Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от процесуалнолегитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в нея се излагат касационни основания по чл. 281 ГПК, а в приложеното към нея изложение се съдържат твърдения за наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. 3 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на страните и провери данните по делото, приема следното:
Въззивният съд е приел за установено, че ответникът по иска „ГТ – воден транспорт“ ЕООД /настоящ касатор/ чрез управителя си е издател на запис на заповед от 21.12.2017г., с място на издаване [населено място], с който се е задължил безусловно и неотменяемо да заплати в полза на „Софавто“ ООД на 21.03.2018г., без протест и предявяване за плащане на разноски, сумата от 50 435 евро. Констатирал е за безспорно обстоятелството, че ответникът по иска е изплатил сумата в размер 37 655 евро. Установил е, че правата по записа на заповед са джиросани от „Софавто“ ООД на ищеца „Интернешънъл Асет Консулт“ ЕООД на 10.04.2018г., видно от изготвеното на гърба на записа на заповед джиро.
За да направи извод, че процесният запис на заповед съдържа всички законови реквизити по чл. 535 ТЗ, въззивната инстанция е съобразила, че в заглавието и текста се съдържа наименованието „запис на заповед“, посочено е безусловно обещание да се плати определена парична сума - 50 435 евро, падеж - на 10.04.2018г., името на лицето, на което следва да се плати или на заповедта на което да се плати - „Софавто“ ООД, дата и място на издаване - 21.12.2017г., [населено място], подпис на издателя, няма добавки, поправки и зачертавания в съдържанието.
Възраженията на ответника по иска /настоящ касатор/ за нередовност на записа на заповед поради това, че не е предявен на издателя/платеца, са приети за неоснователни по съображения, че падежът е на определен ден и предявяването на записа на заповед за плащане е фактическо действие. В решението е посочено, че отразеното в записа на заповед вземане става изискуемо на падежа и ако не бъде платено, поемателят може да подаде заявление на основание чл. 417, т. 9 ГПК без да е необходимо предварително предявяване на длъжника на ценната книга.
Съдебният състав е изложил, че основанието за плащане не е елемент на съдържанието на записа на заповед, поради което не е условие за действителност на ефекта. Поради това, че абстрактният характер на менителничния ефект не трябва да се абсолютизира, тъй като обикновено причината за неговото издаване са каузални отношения, въззивният съд въз основа на представените по делото писмени доказателства е приел, че процесният запис на заповед е издаден като обезпечение на каузално правоотношение - сключен договор за финансов лизинг със страни „Софавто“ ООД и „ГТ – Воден транспорт“ ЕООД. Констатирал е, че е налице неизпълнение на задължението за заплащане на месечните лизингови вноски, така, както са уговорени между страните по договора за финансов лизинг, предвид заключението на вещо лице Р. К..
Въззивната инстанция е изложила съображения, че поемателят, независимо от процесуалното си качество, трябва да докаже факта, от който произтича вземането му, а длъжникът - възраженията си срещу вземането, които могат да бъдат абсолютни /срещу формата или съдържанието на записа на заповед, липсата на формална легитимация на приносителя, срещу действителността на волеизявленията, материализирани в ценната книга, възражения относно необходимите действия за запазване на регреса, просрочването на менителничния ефект, плащането по ценната книга/ и лични, основани на съпътстващите записа на заповед каузални отношения /нищожна, унищожаема или развалена каузална сделка, неизпълнение на задължение на другата страна по каузалната сделка, погасяване на задължението на длъжника по каузалната сделка, което е било обезпечено със записа на заповед и други/.
Приела е, че когато се касае за вземане по джиросана ценна книга, както е в настоящия случай, предвид разпоредбата на чл. 465 ТЗ, приложима и към записа на заповед съгласно чл. 537 ТЗ, и с оглед функциите на джирото, издателят не може да противопостави спрямо третите лица, които са придобили записа на заповед с джиро, възражения, извлечени от каузалните отношения с поемателя /джиранта/, предхождащи или съпровождащи издаването на менителничния ефект. Съдебният състав е посочил, че издателят на записа на заповед може да направи на джиратаря личните си възражения, основани на каузалните отношения със своя кредитор /поемател на записа на заповед и джирант/ само ако джиратарят /приносителят/ е недобросъвестен или е извършил злоупотреба с право - извод, който произтича от систематичното тълкуване на разпоредбите на чл. 8 ЗЗД, чл. 63, ал. 1 ЗЗД, чл. 289 и чл. 465 ТЗ. Възраженията по чл. 465 ТЗ са противопоставими на недобросъвестния приносител, като недобросъвестността се определя към момента на придобиване на менителничния документ, в случая към момента на джиросване на записа на заповед на 10.04.2018г. Ако джиратарят е знаел към момента на получаване на ефекта, че джирантът не е кредитор по документа или че правата му имат определени недостатъци, или че джирото се прави единствено с цел да се лиши длъжникът от възраженията по каузалното правоотношение между него и поемателя /джиранта/, следва да се приеме, че същият е недобросъвестен. Въззивният съд е приел за неоснователен довода на длъжника /ответник по иска/ за недобросъвестност на джиратаря /ищеца/ към момента на придобиване на записа на заповед - момента на джиросване на записа на заповед.
По отношение на основното възражение на ответника по иска във връзка с каузалното отношение, по което е издаден записът на заповед, съдебният състав е посочил, че дори да се приеме, че ответникът е доказал каузалното отношение и недобросъвестността на настоящия кредитор по ценната книга /т. е., че джиратарят е знаел, че записът на заповед обезпечава договора за лизинг/, то по каузалното правоотношение /договора за лизинг/ ответникът има непогасено задължение съгласно заключението на СИЕ, поради което претендираното вземане по записа на заповед е основателно.
Във връзка с оплакването на касатора за недопустимост на въззивното решение поради нередовност на исковата молба, тъй като липсва изложение на обстоятелствата, на които се основава искът, не е посочено, че записът на заповед обезпечава каузално правоотношение, възникнало между издателя и поемателя по договор за лизинг, не е уточнено как е извършено плащането на сумата 37 655 евро, за какъв период и кои погасителни вноски по каузалното правоотношение са изплатени, настоящият съдебен състав счита, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК. Съгласно задължителната практика на ВС и ВКС, обективирана в т. 9 от ППВС № 1/10.11.1985г., съдът дължи произнасяне и защита само в рамките на заявеното искане и по начина, който е поискан от ищеца. Решението е недопустимо, когато не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, т. е. когато решението е постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, при нередовна искова молба, когато съдът е бил десезиран, когато липсва положителна или е налице отрицателна процесуална предпоставка. Съдът е длъжен да разгледа иска на предявеното основание и когато се е произнесъл по непредявен иск, по незаявена претенция постановеният съдебен акт е недопустим, тъй като липсва положителна процесуална предпоставка, обуславяща надлежно упражнено право на иск, за която съдът е длъжен да следи служебно. Съгласно Тълкувателно решение № 1/17.07.2001г. на ВКС, ОСГК дейността на въззивната инстанция има за предмет разрешаване на материалноправния спор, произнасяне по спорния предмет на делото, който предмет се въвежда с исковата молба. Предмет на делото е спорното материално право, индивидуализирано от ищеца с основанието и петитума на иска. Съдът е длъжен да определи правната квалификация на спорното право съобразно въведените от ищеца твърдения и заявеното искане. Когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало съдът се е произнесъл по предмет, с който не е бил сезиран, когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, решението е недопустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено основание. Въззивното решение е недопустимо и в случай, че въззивният съд се е произнесъл по предявен иск, който не е разгледан от първоинстанционния съд.
Съгласно т. 17 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014г. по тълк. дело № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС предметът на делото по иска, предявен по реда на чл. 422 ГПК, се определя от правното твърдение на ищеца в исковата молба за съществуването на подлежащо на изпълнение вземане, за което е издадена заповедта за изпълнение. Подлежащото на изпълнение вземане в хипотезата на издадена заповед за изпълнение по чл. 417, т. 9 ГПК въз основа на запис на заповед е вземането по редовен от външна страна менителничен ефект. Вземането по запис на заповед произтича от абстрактна сделка, на която основанието е извън съдържанието на документа. Ищецът не е длъжен в исковата молба да посочи каузалното правоотношение по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед. При въведено от ищеца твърдение с исковата молба по чл. 422 ГПК, че вземането му по издадената заповед за изпълнение произтича от конкретно каузално правоотношение, изпълнението по което е било обезпечено с издадения запис на заповед, не се променя предметът на делото. Ищецът - кредитор сочи обезпечителната функция на записа на заповед спрямо каузалното правоотношение, като доказва вземането си, основано на менителничния ефект. При заявени релативни възражения от ответника съдът е длъжен да ги разгледа. В настоящия случай в обстоятелствената част на исковата молба са изложени конкретните факти и обстоятелства, въз основа на които се претендира процесното вземане и които обосновават извод за правна квалификация на иска по чл. 422 ГПК във връзка с чл. 535 ТЗ, евентуално съединен с иск по чл. 531 ТЗ.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по него. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Посочените от касатора първи и втори въпроси са процесуалноправни, отнасят се до правомощията на въззивния съд за обсъждане на доказателствата, възраженията и доводите на страните и са релевантни за спора, предвид направеното оплакване във въззивната жалба на ответника значението им за формиране на фактическите изводи, правните доводи и решаващата воля на въззивния съд. Тези въпроси не са разрешени в противоречие с константната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК и множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК /напр. решение № 55/03.04.2014г. по т. д. № 1245/2013г. на ВКС, І т. о., решение № 63/17.07.2015г. по т. д. № 674/2014г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 263/24.06.2015г. по т. д. № 3734/2013г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 111/03.11.2015г. по т. д. № 1544/2014г. на ВКС, ТК, II т. о. и други/, съгласно която непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В случай, че във въззивната жалба са релевирани оплаквания за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи /например неправилно установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка, необсъдени доказателства, несъобразени или неправилно интерпретирани факти, обстоятелства и доказателства/, въззивният съд е длъжен да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания всички събрани относими и релевирани своевременно доказателства, възражения и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми.
В конкретния случай в отговора на исковата молба ответникът, освен възражението за нередовност на исковата молба, е релевирал следните възражения за неоснователност на предявените искове: записът на заповед е нередовен от външна страна, тъй като не е предявен на издателя /платеца/; освобождаването от задължение за предявяване на записа на заповед е в противоречие с разпоредбите на ТЗ; записът на заповед е нищожен поради противоречие с разпоредбите на чл. 476, ал. 2 във връзка с чл. 537 ТЗ, чл. 491 ТЗ; нищожност на записа на заповед поради нарушаване на безусловността на задължението с клаузите на гарантирания договор за лизинг; прехвърлителят /джирантът/ „Софавто“ ООД не се е съобразил с разпоредбата на чл. 99 ЗЗД; записът на заповед е издаден за обезпечение на каузално правоотношение, възникнало по договор за лизинг на лек автомобил № 104374, сключен на 21.12.2017г. между „Софавто“ ООД като лизингодател и „ГТ – Воден транспорт“ ЕООД като лизингополучател; по договора за лизинг са извършени плащания на лизингови вноски в посочени в отговора размери, а на 17.04.2018г. автомобилът е върнат на лизингодателя поради прекратяване на договора за лизинг и е останала непогасена сума в размер общо 6 217,36 лв.
Във въззивната жалба ответникът по исковата молба /въззивник/ поддържа направените с отговора на исковата молба възражения и прави оплакване за допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение – съдът не е преценил всички доказателства и доводи на страните, не е изпълнил задължението си по чл. 235, ал. 2 ГПК да постанови решението си върху установените факти и закона, не е обсъдил договора за лизинг. Във въззивната жалба се поддържат доводи, че ищецът е недобросъвестен и е знаел, че записът на заповед обезпечава договора за лизинг, предвид обстоятелството, че адв. Г. Г. М. е едноличен собственик и процесуален представител на „Интернешънъл Асет Консулт“ ЕООД, както и поради обстоятелството, че в първоинстанционното производство ищецът е направил искане за допускане на съдебно-икономическа експертиза, която да установи задължението по договора за лизинг и дължимите по него неустойки.
Настоящият съдебен състав приема, че въззивният съд в съответствие с константната практика на ВКС е обсъдил възражението за нередовност на записа на заповед от външна страна поради непредявяването му на издателя /платеца/. Изводът на въззивната инстанция, че когато падежът е на определен ден, поемателят може да подаде заявление за издаване на заповед за изпълнение на основание чл. 417, т. 10 /преди т. 9/ ГПК без да е необходимо предварително предявяване на длъжника на ценната книга, е направен в съответствие със задължителната практика, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 28.12.2005г. по тълк. д. № 1/2004г. на ОСТК на ВКС. Освобождаването от задължение за предявяване на записа на заповед, когато падежът е на определен ден, не е в противоречие с разпоредбите на ТЗ и т. 3 на посоченото тълкувателно решение. Съгласно т. 3 на тълкувателното решение, за да е налице подлежащо на изпълнение вземане, не е необходимо записът на заповед да е бил предявен за плащане. По своята правна същност предявяването на записа на заповед за плащане представлява покана за изпълнение на менителничното задължение. Когато падежът е на определен ден, не съществува като правно задължение изискване за предявяване на записа на заповед за плащане. Непредявяването на посочения менителничен ефект за плащане не се отразява върху възможността да бъде ангажирана отговорността на издателя по реда на чл. 237, б. „е“ ГПК /отм./, респективно по чл. 417, т. 10 ГПК, което следва от разпоредбата на чл. 514, ал. 1 ТЗ. Предявяването за плащане се явява предпоставка само за поставянето на длъжника в забава и представлява необходимото съдействие от кредитора за изпълнение на задължението. Непредявяването на записа на заповед за плащане в срок води до загубване на правата по него по отношение на регресно отговорните лица - джирантите и техните авалисти, но това не се отнася за издателя на записа на заповед и неговия авалист. Същите последици има неизвършването на протест поради неплащане при запис на заповед, в който не се съдържа клауза „без протест“, „без разноски“ или друг равнозначен израз.
Обстоятелството, че съдебният състав не е изложил изричен довод относно възражението на касатора за нищожност на записа на заповед поради противоречие с разпоредбите на чл. 476, ал. 2 във връзка с чл. 537 ТЗ, чл. 491 ТЗ, не обуславя извод за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Въззивният съд се е произнесъл по релевантните възражения и доводи, относими към действителността на записа на заповед. В конкретния случай относно освобождаването от предявяване по смисъла на чл. 476, ал. 2 ТЗ е формирана константна практика, обективирана в определение № 692/20.11.2012г. по ч. т. д. № 643/2012г. на ВКС, ТК, I т. о., постановено по реда на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК, която се възприема от настоящия съдебен състав. Съгласно посочената практика на ВКС разпоредбите на менителницата относно предявяването за приемане /чл. 476, ал. 2 ТЗ/ са неприложими за записа на заповед. Препращане към уредбата на менителницата относно предявяването на записа на заповед за приемането му е несъвместимо с характера на поетото безусловно обещание за плащане. При записа на заповед издателят и платецът съвпадат, поради което не се прилага посочената разпоредба относно предявяването. Следва да се отбележи също, че съдебният състав е констатирал, че посоченият падеж е на определена дата – 21.03.2018г., поради което включената клауза „без протест и предявяване за плащане“ не опорочава записа на заповед относно необходимите реквизити.
Възраженията, относими към каузалното отношение, са преценени от въззивната инстанция в съотвествие с константната практика на ВКС. Изводът, че в хипотезата на вземане по джиросана ценна книга, предвид разпоредбата на чл. 465 ТЗ, приложима и към записа на заповед съгласно чл. 537 ТЗ, и с оглед функциите на джирото, издателят не може да противопостави спрямо третите лица, които са придобили записа на заповед с джиро, възражения, извлечени от каузалните отношения с поемателя /джиранта/, предхождащи или съпровождащи издаването на менителничния ефект, е съобразен с решение № 21/04.05.2012г. по т. д. № 1091/2010г. на ВКС, ТК, II т. о. Съгласно константната практика на ВКС издателят може да противопостави на приносителя на менителничния ефект /джиратаря/, освен абсолютните си възражения срещу ефекта, така и възраженията, които са основани на личните му отношения с поемателя /джиранта/, само ако приносителят /джиратарят/ е бил недобросъвестен към момента на придобиване на менителничния документ.
Установяването от съдебния състав, че вземането по записа на заповед е прехвърлено от „Софавто“ ООД на „Интернешънъл Асет Консулт“ ЕООД с джиро, т. е. по реда на чл. 466 и сл. ТЗ, съответства на данните по делото и константната практика на ВКС, поради което е без значение, че дали е сключен договор за цесия при спазване на изискванията на чл. 99 ЗЗД.
Обстоятелството, че въззивната инстанция не се е произнесла по възражението на ответника /настоящ касатор/, че ищецът е недобросъвестен, тъй като е знаел, че записът на заповед обезпечава договора за лизинг, предвид факта, че адв. Г. Г. М. е едноличен собственик и процесуален представител на „Интернешънъл Асет Консулт“ ЕООД, както и поради това, че в първоинстанционното производство ищецът е направил искане за допускане на съдебно-икономическа експертиза, която да установи задължението по договора за лизинг и дължимите по него неустойки, не обуславя извод за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд не е бил длъжен да обсъди посоченото възражение, тъй като в подадения отговор на исковата молба в срока по чл. 131 ГПК липсват твърдени факти и обстоятелства в какво се изразява недобросъвестността на ищцовата страна. Посоченото възражение е инвокирано с въззивната жалба, поради което като не го е обсъдил съдебният състав не е допуснал нарушение на константната практика на ВКС.
Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по третия, формулиран от касатора, материалноправен въпрос по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователен, тъй като не е осъществена основната предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК. Този въпрос не съответства на мотивите на обжалвания въззивен съдебен акт, защото въззивният съд е приел, че падежът на предявяване е на определен ден – 21.03.2018г. Определеният в процесния запис на заповед падеж е по чл. 486, ал. 1, т. 4 ТЗ – на определен ден, а не по чл. 486, ал. 1, т. 1 ТЗ – на предявяване. Съгласно константната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/28.12.2005г. по тък. д. № 1/2004г. на ОСТК на ВКС и множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, в хипотезата на падеж на определен ден, за да е налице подлежащо на изпълнение вземане, не е необходимо предявяването на записа на заповед за плащане. Предявяването за плащане се явява предпоставка само за поставянето на длъжника в забава и представлява необходимото съдействие от кредитора за изпълнение на задължението. Непредявяването на записа на заповед за плащане в срок води до загубване на правата по него по отношение на регресно отговорните лица - джирантите и техните авалисти. Това не се отнася за издателя на записа на заповед и неговия авалист. Посоченото Тълкувателно решение не намира приложение в случаите, когато падежът на записа на заповед е уговорен „на предявяване“. Съгласно определение № 776/05.11.2010г. по ч. т. дело № 733/2010г. на ВКС, ТК, II т. о., определение № 859/03.12.2010г. по ч. т. дело № 911/2010г. на ВКС, ТК, II т. о., определение № 861/03.12.2010г. по ч. т. дело № 899/2010г. на ВКС, ТК, II т. о. и други съдебни актове, когато записът на заповед съдържа падеж „на предявяване“ или, който е поставен в зависимост от предявяването, за да настъпи падежът и вземането да стане изискуемо, ценната книга трябва да бъде предявена за плащане. В конкретния случай падежът е на определен ден, поради което като е приел, че не е необходимо предявяването на записа на заповед за плащане, въззивният съд не се е отклонил от константната практика на ВКС.
По отношение на поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК - очевидна неправилност на въззивното решение, настоящият съдебен състав приема, че постановеното от Видински окръжен съд решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен в нарушение на закона до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Като очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В случая обжалваното въззивно решение не попада в нито една от горепосочените хипотези, поради което същото не може да бъде допуснато до касационно обжалване и на това основание.
Поради липса на твърдените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. 3 ГПК, не следва да се допусне касационно обжалване на решението на Видински окръжен съд. С оглед изхода на делото, разноски на касатора не се дължат. Разноски на ответника не се присъждат, тъй като не са поискани и не са представени доказателства, че такива са направени за настоящото производство. Разноски на третото лице помагач „Софавто“ ООД не се присъждат на основание чл. 78, ал. 10 ГПК.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 10 от 26.02.2021г. по в. гр. дело № 586/2020г. на Видински окръжен съд, Гражданска колегия.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
Определението е постановено при участието на трето лице помагач „Софавто“ ООД, [населено място].


ПРЕДСЕДАТЕЛ:


ЧЛЕНОВЕ: 1.


2.