Р Е Ш Е Н И Е N 681 София, 16.12.2010г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и осми октомври........................ две хиляди и десета година в състав: Председател: ТАНЯ МИТОВА Членове: АНИ САРАЛИЕВА ЕМИЛ ТОМОВ при секретаря Р. И..................….…........................................................в присъствието на прокурора .............……............................................ изслуша докладваното от председателя (съдията) ТАНЯ МИТОВА.............................. гр.дело N 354/2010 година. Производството е по чл.290 ГПК. Касационна жалба е постъпила от В. С. Д. от[населено място], чрез пълномощника му адв. Ан. М. от АК-Видин, срещу решение № 182 от 18.11.2009 година по гр.д. N 302/2009 година на Видинския окръжен съд, с което е отменено решение № 177 от 28.03.2007г. и допълнително решение от 23.05.2007г. по гр.д. № 1264/2006г. на Видинския районен съд. Вместо тях е постановено друго, като е отхвърлен иск на касатора срещу [фирма],[населено място], за заплащане на сумата 16 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от усложнения на професионалното заболяване “хроничен бронхит” и лихва за забава – иск с правно основание чл.200, ал.1 КТ. Развити са доводи за неправилност на решението поради допуснати нарушения на материалния закон, на съществени процесуални правила и необоснованост – касационни основания за отмяна по чл.281, т.3 ГПК. Ответникът [фирма],[населено място], не е заявил становище. Жалбата е постъпила в срока по чл.283 ГПК и е процесуално допустима – подадена е срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и е с обжалваем интерес над 1000 лева. Касационно обжалване е допуснато с определение № 726 от 13.07.2010 г. по въпросите за приложението на формулировката „трайна нетрудоспособност над 50 на сто”, въведена след изменението на чл.200, ал.1 КТ през 2004г. /§ 26 ЗИД ДВ, бр.52/2004г./, както и за съдържанието /пределите/ на препращането към гражданския закон, уредено в чл.212 КТ. Искането е намерено за основателно поради наличие на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като по основния въпрос, повдигнат в изложението, вече е формирана задължителна практика на ВКС с решения по чл.290 ГПК, която трябва да се съобрази – напр.р. № 230/10.05.2010г. по гр.д. № 2487/08г., № 160/17.05.2010г. по гр.д. № 29/09г. и др. В отговор на поставения въпрос следва да се посочи, че разпоредбата на чл.200, ал.1 КТ не разкрива същностни различия в редакцията си към 1.08.2004г. и след тази дата. Промяната е терминологична и има за цел да синхронизира изразните средства /понятията/, използвани в КТ, а именно - временна нетрудоспособност, инвалидност и смърт с тези, възприети в по-нови нормативни актове – Кодекса за социално осигуряване и актовете по прилагането му - временна неработоспособност, трайна неработоспособност и смърт. Някои технически пропуски на законодателя при възпроизвеждането на текста на чл.72 КСО и дори смислови несъответствия в редакцията на чл.56, ал.2 КСО, не могат да повлияят на правото, а съдът е длъжен да търси неговата действителна воля след цялостна съпоставка и знания за развитието, съдържанието и целта на уредбата. По отношение на чл.212 КТ следва да се съобрази, че законът допуска субсидиарно приложение на общия граждански закон за неуредените в раздел I на глава X въпроси. За неимуществените вреди се прилагат правилата на деликтната гражданска отговорност, и това становище е последователно застъпено в практиката на Върховния касационен съд. За да отмени първоинстанционното решение и вместо него постанови друго, с което да отхвърли изцяло иска на касатора срещу [фирма],[населено място], предявен за сумата 16 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от ексцес на професионално заболяване “хроничен бронхит”, съставът на въззивния съд е приел, че с промяната на чл.200 КТ от 2004 г., в сила от 1.08.с. г., работодателят носи имуществена отговорност само при констатирана трайна неработоспособност над 50 %. Обратно – работодателят не носи имуществена отговорност при неработоспособност, настъпила в резултат на професионално заболяване, ако тя е под 50%. Затова щом с ЕР на Т. № 2009/21.09.2006г. на ищеца е определена нетрудоспособност от професионално заболяване 40%, той няма основание да претендира обезщетение по чл.200 КТ, ал.1 КТ. Освен това в решението на Т. компетентният медицински орган не е установил професионален характер на претендираните усложнения. Мотивите на съда в първата им част не се споделят от касационния състав. Те са в разрез с дадения вече отговор на въпроса и със задължителната и последователна практика на Върховния касационен съд, изразена в решения по чл.290 ГПК /ТР №1/2009г. по тълк. дело №.1/2009г. на ОСГТК ВКС/. Работникът или служителят има право на обезщетение за вредите от професионалната болест, които са причинили временна или трайна нетрудоспособност, независимо от нейното процентно изражение. Законосъобразна е обаче втората част от решаващите мотиви на въззивния съд, а те са достатъчни, за да обосноват изхода на делото. При действието на Кодекса за социално осигуряване /КСО/, в сила от 1.01.2000г., осигуряването за трудова злополука и професионална болест е уредено в глава пета – чл.55-67 КСО. Редът за установяване на професионална болест е предвиден в чл.61-63 КСО, а според чл.62, ал.3 органите на експертизата на работоспособността издават експертно решение за потвърждаване или отхвърляне на професионалната болест и попълват регистрационна карта за професионална болест. По същия начин се установяват и усложненията на професионалната болест и късните й последици – чл.56, ал.3 КСО. Решенията на органите по експертизата на работоспособността, които не са обжалвани или редът за обжалването им е изчерпан, са задължителни за всички лица, органи и организации в страната, както е разпоредено в чл.17 КСО. Те съставляват влезли в сила индивидуални административни актове, които са задължителни за гражданския съд по силата на чл.302 ГПК. Щом в представеното в хода на делото ЕР на Т. от 21.09.2006г., което единствено е в рамките на предвидения в КТ давностен срок от три години /с оглед направеното възражение за погасяване на правото по давност/, е признато за професионално само заболяването “хроничен бронхит”, за което ищецът е обезщетен с решение по гр.д. №1421/1990 г. на Видинския районен съд, няма основание да претендира неимуществени вреди за усложнения от това заболяване, тъй като липсва установяването им от компетентния медицински орган. Важно е да се посочи, че по разгледаните по-горе въпроси е налице задължителна практика на ВКС, намерила отражение в решение № 186/30.09.2010г. по гр.д. № 1674/2009г., която трябва да се съобрази. Изложеното обуславя правилност на въззивното решение, което следва да остане в сила. По изложените съображения и на основание чл.293, ал.1 ГПК Върховният касационен съд - състав на I. г. о. Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 182 от 18.11.2009 година по гр.д. N 302/2009 година на Видинския окръжен съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.