Р Е Ш Е Н И Е № 50170 град София, 19.01.2023 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и първи октомври две хиляди двадесет и втора година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ : ХРИСТИНА МИХОВА ЧЛЕНОВЕ: ДЕНИЦА ВЪЛКОВА ТАТЯНА ГРОЗДАНОВА при секретар МАРИЯНА ПЕТРОВА и в присъствието на прокурора ИВАЙЛО СИМОВ, като разгледа докладваното от съдия Вълкова наказателно дело № 558 /2022 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството пред ВКС е по реда на Глава двадесет и трета от НПК. Образувано е по касационни жалби от адвокат П. П. и адвокат С. Б. - защитници на подсъдимия Б. И. А., адвокат К. П. – защитник на подсъдимия М. Б. И. и адвокат П. В. – повереник на частния обвинител и граждански ищец К. Й. Д. срещу въззивно решение № 74/16.05.2022 г., постановено по ВНОХД № 20213000600186/2021 г. по описа на Апелативен съд – Варна. В трите жалби са релевирани касационните основания по чл.348, ал.1, т. 1 и т.2 от НПК (нарушение на закона и съществени нарушения на процесуалните правила), като в жалбата от защитниците на подсъдимия Б. А. е посочено и касационното основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК (явна несправедливост на наложеното наказание), но същото не е обвързано с конкретни доводи и/или искане за ревизия от ВКС на тази част от атакуваното въззивно решение. В постъпилото допълнително писмено изложение към същата жалба се излагат допълващи съображения за нарушаване на принципите за разкриване на обективната истина, за вземане на решения по вътрешно убеждение и за нарушено право на защита на подсъдимия Б. А.. Сочат се и нарушения допуснати още във фазата на досъдебното производство (ДП), с които се твърди, че са нарушени процесуалните права на двамата обвиняеми, тъй като по отношение на тях бил оказван физически и психически тормоз, принуда и насилие, с помощта на които органите на досъдебното производство са се домогвали да изтръгнат самопризнания чрез т.нар. „беседи“ и саморъчни сведения от задържаните. Подсъдимият Б. А. бил държан гладен, жаден, без лекарства, разпитван в тъмната част на нощта, разхождан нощем до полиграфа в град Варна и обратно, принуждаван да подписва книжа без очила, а бил след операция на очите и с увредено от диабета зрение. Нарушен бил редът за назначаване на техническите и съдебно-медицинските експертизи (СМЕ), а СМЕ с участието на вещото лице д-р Г. не била изготвена по правилата на НПК, защото не съдържала данни за извършена идентификация на трупа по предвидения в закона ред и очевидно била изготвена в услуга на появилата се след кремацията на трупа обвинителна теза. Били игнорирани и унищожени доказателства опровергаващи обвинението и не били събрани и приобщени по предвидения в НПК ред относими доказателствени материали, като например записите от камера DVR от имота на подсъдимите и разпечатка от телефонните разговори на пострадалия, от които би могло да се установи до кога е говорил по телефона и с кого са последните водени разговори. Не били изследвани всички възможности, които са могли да доведат до злополуката. Твърди се, че правото на защита на подсъдимите е нарушено от изготвения нередовен обвинителен акт, в който не били уточнени време, място и механизъм на деянието и съдържал съществени противоречия във връзка с механизма на извършване и вземането на решение от всеки един от подсъдимите да участва в деянието за умъртвяване на пострадалия. Сочат се процесуални нарушения допуснати и в съдебната фаза поради отказа на предходните две съдебни инстанции да бъде извършен следствен експеримент за проверка на посочения в обвинителния акт (ОА) механизъм на умъртвяването на пострадалия, да бъде изискана документацията, придружавала трупа на пострадалия Д. Й. при кремацията му и за провеждане на непосредствен разпит на свидетелката В. К. Х. за установяване здравословното и емоционалното състояние на пострадалия към момента, в който последно е видян жив и е тръгнал към дома си, както и осуетената с този отказ възможност за проверка на поддържаната от защитата теза за възможно самоубийство. Отменителното основание по чл.348, ал.1, т.1 от НПК поради неправилно приложение на материалния закон се аргументира с некоректен и непълен доказателствен анализ и неизясняване на всички факти от предмета на доказване, като въззивният съд е изградил вътрешното си убеждение по фактите и по приложимото право въз основа на неправилна преценка на доказателствата и при отказ да събере и изследва важни и относими доказателства, доказващи невинността на подсъдимите, с което е нарушил принципа, заложен в чл.14 от НПК за вземане на решение по вътрешно убеждение, основано на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото и не е съобразил установената в чл.116, ал.1 от НПК забрана присъдата да се основава само на самопризнанието на обвиняемия. Осъждането се счита незаконосъобразно и защото почивало на т. нар. „оговор“ от страна на подсъдимия М. И.. В касационната жалба от защитника на подсъдимия М. И. се изразява недоволство от въззивното решение на Апелативен съд - [населено място] в потвърдителната му част с аналогични съображения за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и нарушение на закона, като допълнително се навежда довод за предубеденост на въззивния съдебен състав, която се аргументира с отказа на съда да събере доказателствата, водещи на изводи за невиновност на подсъдимите, както и с довод за невярно коментиране на събраните доказателства. Като съществено процесуално нарушение по смисъла на чл.348, ал.3, т.2, предл. първо от НПК се сочи липса на мотиви, тъй като независимо от пространните мотиви и изписани страници като анализ на доказателствения материал, апелативният съд се ограничил да преразкаже част от разпитите на свидетели и експертизите, без да анализира обясненията на подсъдимия М. И., дадени в съдебната фаза пред съдебния състав, които имали далеч по - висока процесуална стойност от „изтръгнати принудително самопризнания“ в досъдебното производство, като последните освен това не били четени нито пред първата, нито пред втората съдебна инстанция по реда на чл.279 от НПК. Не били отчетени и анализирани „обясненията на вещото лице, изготвило видеотехническата експертиза“, което в съдебно заседание заявило категорично, че не може дори и с приближаване да определи дали е имало трета фигура и какво правят двете фигури в двора на пострадалия. В резултат на липсата на мотиви се претендира неправилно приложение на материалния закон, тъй като въпросите относно вината и отговорността на подсъдимите не били ясно и детайлно обсъдени. Исканията в касационните жалби на защитниците на подсъдимите също са аналогични - на първо място за тяхното оправдаване поради недоказаност на повдигнатото им обвинение, а ако се приемат за основателни доводите за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила се иска отмяна на въззивното решение в обжалваната/потвърдителната част и връщане на делото за ново разглеждане за отстраняването им, като намират решението в останалата част относно отхвърления граждански иск, предявен от брата на пострадалия, за законосъобразно и молят да бъде оставено в сила. В касационната жалба от повереника на частния обвинител и граждански ищец К. Д. касационните основания по чл.348, ал.1, т.1 и т.2 от НПК също се аргументират с пороци в доказателствената дейност на въззивния съд, като основно се изразява несъгласие с извода на съда, че връзката между двамата братя не е изключителна по смисъла на ТР № 1/ 2016г. на ОСНГТК на ВКС. Изразява се становище и за явна несправедливост на наложените на подсъдимите наказания като касационно основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК, което се претендира с доводи за несъответствие на наказанията с обществената опасност на деянието и на извършителите, на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства и невъзможност да постигнат целите по чл. 36 от НК. Изразява се становище, че същите следва да бъдат определени не към минимума, както са приели предходните две инстанции, а в размер около средния. Поради това се иска отмяна на въззивното решение в гражданско-отхвърлителната част и уважаване на гражданския иск за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди до предявения размер от 150 000 лв., ведно със законната лихва от датата на увреждането, както и отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане от въззивния съд за увеличаване на наказанията. В съдебно заседание пред ВКС подсъдимите М. И. и Б. А. не се явяват, редовно призовани. Явяват се защитниците им, които не възразяват делото да се разгледа в отсъствие на подсъдимите и заявяват, че поддържат касационните жалби, писменото допълнение към касационната жалба на защитниците на подсъдимия Б. А. и направените алтернативни искания по изложените в тях съображения. Оспорват касационната жалба на повереника на гражданския ищец и частен обвинител. Не се явява касационният жалбоподател – частен обвинител и граждански ищец К. Й. Д., редовно призован, без да сочи уважителни причини за това. Вместо него се явява повереникът адвокат П. В., който не заявява процесуални пречки за разглеждане на делото в отсъствие на частния обвинител и граждански ищец, поддържа касационната жалба по изложените в нея съображения и оспорва касационните жалби на защитниците. Прокурорът от ВКП пред настоящата инстанция изразява становище за неоснователност на касационните жалби от защитниците на подсъдимите. Намира, че липсват съществени нарушения на процесуалните правила и законът е приложен правилно, а авторството на престъплението по чл.115 от НК в лицето на двамата подсъдими като съизвършители е установено по несъмнен начин. Счита обжалваното решение в гражданско-отхвърлителната част за незаконосъобразно поради установената близка роднинска връзка между пострадалия и гражданския ищец като братя. Поради това предлага касационните жалби на защитниците на подсъдимите да се оставят без уважение като неоснователни и решението на въззивния съд в наказателно - осъдителната част да се остави в сила, а в гражданско-отхвърлителната част да се отмени като незаконосъобразно и вместо това ВКС да уважи предявения граждански иск в размер, какъвто намери за справедлив. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, след като обсъди наведените в касационните жалби доводи и като съобрази становищата на страните от съдебно заседание, в рамките на законовите си правомощия по чл.347, ал.1 от НПК, намира за установено следното: С присъда № 260004/23.04.2021 г., постановена по НОХД № 105/2020 г. на Окръжен съд - Търговище, подсъдимите М. Б. И. и Б. И. А. са признати за виновни в това, че на 20.07.2019 год. в [населено място], общ. Т., в съучастие помежду си като съизвършители, умишлено умъртвили Д. Й. Д. на 54 години от същото село, поради което на основание – чл.115 във вр. с чл.20, ал.2 от НК, чл.36 и чл.54 от НК са им наложени наказания ДЕСЕТ ГОДИНИ лишаване от свобода на подсъдимия М. И. и ДЕСЕТ ГОДИНИ и ШЕСТ МЕСЕЦА лишаване от свобода на подсъдимия Б. А., при първоначален „строг” режим за изтърпяване за двамата подсъдими. На основание чл.59, ал.1 от НК съдът е постановил да се зачете времето, през което подсъдимите са били задържани по ЗМВР и им е била наложена мярка за неотклонение „задържане под стража”, съответно „домашен арест“. Подсъдимите М. И. и Б. А. са осъдени да заплатят солидарно на гражданския ищец и частен обвинител К. Д., брат на Д. Д., обезщетение в размер на 30 000 лева (тридесет хиляди лв.) за причинените му неимуществени вреди от престъплението, предмет на обвинението, на основание чл.45 от ЗЗД, ведно със законната лихва, считано от 20.07.2019 год. до окончателното изплащане, като гражданският иск до предявения размер от 150 000 лева е отхвърлен като неоснователен. В тежест на подсъдимите са възложени деловодните разноски за досъдебното производство, включително за предоставената правна помощ в ДП за служебен защитник, както и тези пред първоинстанционния съд. Осъдени са също да платят държавна такса върху уважения размер на гражданския иск в размер на 1200 (хиляда и двеста) лева. Съдът се е произнесъл и за съдбата на веществените доказателства. С решение № 74/16.05.2022 г., постановено по ВНОХД № 186/2021 г. по описа на Апелативен съд - гр. Варна, присъдата на първоинстанционния съд е изменена само в гражданската част, като са отменени присъденото обезщетение за причинени неимуществени вреди и определената държавна такса върху уважения размер на гражданския иск и същият е отхвърлен изцяло като недоказан и неоснователен. Присъдата в останалата осъдителна част, включително за наложените на подсъдимите наказания и начина на изтърпяването им е потвърдена. Подсъдимите са осъдени да платят направените за въззивното следствие деловодни разноски за възнаграждения на вещи лица. Касационните жалби са подадени в законоустановения срок по чл.350, ал.2 от НПК срещу оспорим по касационен ред съдебен акт и от легитимирани страни с изключение на повереника, който не е самостоятелна страна, но подадената от него жалба е в установения за частния обвинител и граждански ищец срок за касационно обжалване и е надлежно администрирана, поради което трите жалби се явяват допустими. Разгледани по същество жалбите на защитниците се преценяват за неоснователни, а жалбата на повереника на гражданския ищец и частен обвинител за частично основателна. Изложените в касационните жалби на защитниците и писменото допълнение към жалбата на защитниците на подсъдимия А. доводи в подкрепа на наведените аналогични касационни основания до голяма степен се припокриват, както и са взаимно свързани, поради което и доколкото обвинението е за деяние в съучастие (съизвършителство) могат да бъдат разгледани съвкупно. По оплакванията за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила: Същите следва да бъдат разгледани приоритетно, включително тези обвързани от жалбоподателите с допуснати съществени нарушения на процесуалните правила от кръга на абсолютните – незаконен състав и липса на мотиви към обжалвания въззивен акт с оглед законовите последици от евентуалното им наличие – отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от съответния стадий. Аргументираното възражение за незаконен състав с доводи за предубеденост на съдиите – членове на въззивния състав поради отказ да допуснат важни за решаване на делото доказателствени материали и невярно интерпретиране на други е неоснователно. Вярно е, че основна предпоставка за справедлив съдебен процес съгласно разпоредбите на чл. 6 от Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ), чл.47 от Х. на основните права на Европейския съюз (ХОПЕС) и чл.10 от НПК е разглеждането и решаването на делото да се осъществи от независим и безпристрастен съд, какъвто в процесния случай е бил осигурен на страните при разглеждане на делото от предходните съдебни инстанции. Съдът в Страсбург последователно приема в практиката си, че наличието на безпристрастност (непредубеденост) се определя според субективен тест, който се основава на личното убеждение на съдията в даден случай, а също и според обективен тест, който установява дали съдията е предложил гаранции, достатъчни да изключат всяко законно съмнение в това отношение от гледна точка на външния наблюдател (вж. Решения на Европейския съд по правата на човека по делата Salov v. Ukraine - 06.12.2005 , Kleyn and others v. The Netherlands – 06.05.2003, Цанова - Гечева срещу България – 15.09.2015г., Piersack v. Belgium -01.10.1982, Miracle Europe UFT v. Hungary -12.04.2016, Findlay v. UK – 25.02.1997г., Thorgeir Thorgeirson v. Iseland -25.06.1992, Langborger v. Sweden -22.06.1989, Kyprianou v. Cyprus -15.12.2005 г. и др.). В конкретния случай липсват обективни данни сочещи предубеденост на когото и да е от членовете на въззивния съдебен състав съобразно субективния тест. Липсват и твърдения на страните, които да оборват установената в юриспруденцията на ЕСПЧ презумпция за личната безпристрастност на членовете на атакувания съдебен състав, нито се твърди тяхна лична заинтересованост от изхода на делото. В рамките на обективния тест въззивният състав също е представил достатъчно убедителни гаранции на страните по делото, както и на обществото, които успешно да изключат всяко легитимно съмнение в това отношение, особено като се има предвид задълбочено проведеното допълнително съдебно следствие и то преимуществено за проверка на защитните тези на подсъдимите. Подробно са обсъдени и основните възражения на защитата видно от пространните мотиви към въззивното решение. Апелативен съд – [населено място] не просто формално се е солидаризирал с изводите на първата инстанция, а е изложил допълнителни и споделими съображения за това. Отказът на въззивния съд да допусне искани от защитата доказателства също не обуславя неговата предубеденост, ерго незаконност на съдебния състав, тъй като във всеки случай това е сторено с мотивирано протоколно определение, както и с отделно мотивирано определение №89/09.06.2021 г. (л.46-49 от въззивното дело). Съдебната практика последователно приема, че отказът да се уважат доказателствените искания на защитата не води до незаконност на съдебния състав, тъй като съдът не е длъжен да ги възприеме положително, ако събраните доказателствени материали допринасят за обективното, всестранно и пълно изследване на обстоятелствата, от значение за правилното решаване на делото. В такива случаи, между които попада и процесният, съдът е в правото си да откаже събирането на допълнителни доказателства, което не го прави предубеден (вж. Решение по н.д. № 26/2011 г. І н.о. ВКС). Конкретно за отказа да допусне следствен експеримент правилно въззивният съд е приел, че по делото са налице данни от видео - техническа експертиза на файл от компакт диск (подробно индивидуализиран в определение №89/09.06.2021 г. от въззивното дело), от който са експортирани и обработени кадри, подредени в хронологичен ред. Следственият експеримент е само един от алтернативно посочените в чл.136, ал.1 от НПК способи на доказване и когато за същите обстоятелства е бил приложен успешно друг способ на доказване каквато е назначената експертиза, съдът не следва да се счита предубеден, защото е отказал извършване и на следствен експеримент. Още повече, че предвид особеностите на процесния случай, експертизата се явява много по - надежден способ на доказване от следствения експеримент. Отказът да се издири и разпита свидетелката В. Х., която стопанисвала и обслужвала заведението в селото, в което последно бил видян жив пострадалият, също не обуславя незаконност на съдебния състав, тъй като обстоятелствата, за които защитата настоява да бъде разпитана свидетелката, а именно какво било физиологичното и емоционално състояние на пострадалия, са изяснени с налични по делото други многобройни гласни и писмени доказателства (вж. обсъдените подробно в тази връзка в обжалваното решение показания на свидетелите С. К., Н. М., Д. Е. и Б. Ц. и медицинските документи), както и съдебно-химическа и СМЕ, от заключенията на които е видно, че концентрацията на алкохол в кръвта на пострадалия е била 1,88 промила т.е. същият е бил в пияно състояние, както са приели предходните съдебни инстанции. Неоснователно е и възражението за липса на мотиви, тъй като видно от съдържанието на обжалваното въззивно решение същото отговаря на изискванията в чл.339, ал.1 и ал.2 от НПК и не е налице нарушение по смисъла на чл.348, ал.3, т.2 от НПК. Съдебната практика е категорична, че липсата на мотиви, към която се приравнява и формалното мотивиране на съдебните актове, е налице само в случаите, когато съдът не е изложил мотиви относно фактическите и правни изводи по повдигнатото обвинение или тези мотиви са дотолкова непълни и неясни, че не дават възможност на контролиращата инстанция да провери правилността на формиране на вътрешното убеждение на решаващия съд. След обективен прочит на материалите по делото и обжалваното решение ВКС намира, че атакуваният съдебен акт не страда от подобни пороци, които да са довели до накърняване правото на защита на подсъдимите и да налагат отмяната му. Относно нередовността на обвинението. Съгласно чл.248, ал.3 от НПК защитата не може да повдига това възражение нито пред въззивната, нито пред касационната инстанция, тъй като същото е било поставено за обсъждане в разпоредително заседание пред първоинстанционния съд и след проведен съдебен контрол по реда на чл.341, ал.2, вр. чл.249, ал.3 от НПК относно редовността на обвинителния акт с определение №257/03.09.2020 г. по ВЧНД №283/2020 г. на Апелативен съд - Варна е било прието за неоснователно. Въпреки това правилно въззивният съд се е занимал със същото възражение за нередовност на обвинението поради пороци, неясноти и противоречия в обвинителния акт, доколкото установената в чл.248, ал.3 от НПК преклузия за това беше преодоляна с Решение от 21.10.2021 г. по Дело C-282/20 на Съда на Европейския съюз, с което се прие, че ограничителна процесуална правна норма от вътрешното законодателство, каквато е разпоредбата на чл.248, ал.3 от НПК, не съответства на Правото на ЕС и конкретно на член 6, параграф 3 от Директива 2012/13/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 22 май 2012 година относно правото на информация в наказателното производство и член 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз. Нормативното несъответствие, констатирано от СЕС, налага националният съд на всяка държава – членка на ЕС, включително българският съд, да не съобразява установената в чл.248, ал.3 от НПК забрана за преразглеждане на такова възражение. В съответствие с така постановеното решение от СЕС въззивният съд правилно е анализирал направеното възражение, като подробно, убедително и съобразно задължителната съдебна практика (ТР № 2/2002г. на ОСНК на ВКС) се е мотивирал на стр.3 и 4 от въззивното решение защо приема, че всички факти, които обуславят обективните и субективни признаци на престъплението и участието на обвиняемите в него, са посочени коректно и в достатъчна степен ясно в обстоятелствената част на обвинителния акт, включително времевите характеристики на инкриминираната престъпна дейност, фиксирана от прокурора към датата 20.07.2019 г., мястото (в [населено място], общ.Т.), механизма на умъртвяване на пострадалия Д. и конкретните действия на всеки един от съучастниците – подсъдими. Законността на обвинението не може да се счита компрометирана поради непосочването на точен “час или часови интервал“, както настояват касационните жалбоподатели – защитници на подсъдимия А. в допълнението към касационната жалба, тъй като липсва такова процесуално изискване. Видно от обвинителния акт подсъдимите са предадени на съд за убийство в съучастие като съизвършители по чл.115, вр. чл.20, ал.2 от НК осъществено на 20.07.2019 г. със следния механизъм: двамата подсъдими издърпали пострадалия напред и го хвърлили „с главата надолу“ в отвора на кладенеца (вж. л.5, т.І от НОХД №105/2020 г. на ОС – гр. Търговище). Предходните две съдебни инстанции са се произнесли във фактическите и правни рамки на това обвинение, поради което не може да се приеме за основателно поддържаното и пред ВКС възражение за нарушено право на защита на подсъдимите поради нередовно и/или непредявено обвинение. Обвинението не е опорочено и поради липса на категоричен извод в обстоятелствената част на обвинителния акт в кой конкретен предходен момент подсъдимите са се сговорили предварително за убийството на пострадалия, тъй като те не са предадени на съд за квалифицирано (предумишлено) убийство по 116, ал. 1, т. 9 от НК, а за убийство при обикновено съучастие по чл.115, вр. чл.20, ал.2 от НК. Поради това от значение е установеното от фактическа страна, че двамата подсъдими заедно са бутнали пострадалия в кладенеца и това е позволило на всеки от тях да възприеме собственото си поведение, но също така и действията по бутането на пострадалия от другия съучастник, съответно всеки да осъзнае обществената опасност на извършеното деяние и да предвиди настъпването на общия съставомерен резултат предвид специфичните особености на въпросния кладенец, неговата дълбочина, ширина и произтичащата от тях и разбираема за всеки разумен индивид обективна невъзможност пострадалият да излезе от него без да се удави. Не е налице липса на мотиви и поради необсъждане от страна на въззивния съд на обясненията, които подсъдимият Мл.И. е дал пред първоинстанционния съд, тъй като същите касаят единствено сведенията, които този подсъдим е дал извън процесуалното си качество на обвиняем и подсъдим и показанията, които е дал в качеството си на свидетел и участник в проведен в ДП преди привличането му като обвиняем следствен експеримент. В тези обяснения подсъдимият И. се домогва да установи осъществен спрямо него психически и физически тормоз от страна на разследващия орган, който освен, че не се потвърждава от никакви обективни данни, не засяга доказателствената сила на направените от същия подсъдим самопризнания пред разследващия орган М. Я. – разследващ полицай при ОД МВР Т., защото същите са направени в присъствие на служебен (професионален) защитник като гаранция за липса на принуда и отразяване на обективната действителност по начина, който е съобщил подсъдимият Мл.И. в качеството на обвиняем и който е документиран в протокола за разпит, подписан без възражения както от разследващия орган и защитника – адвокат Р. Р. от АК – Т., така и от обвиняемия Мл.И.. Впоследствие поканен два пъти от съда подсъдимият И. е отказал да дава обяснения (вж. л.162, т.2 и л.943, т.4 от НОХД №105/2020 г. на ОС-Търговище). Такива не е дал и пред въззивния съд. Поради това не може да се приеме, че е налице противоречие в обясненията на подсъдимия М. И., което да се налага да бъде преодоляно по реда на чл.305, ал.3 от НПК с допълнителни съображения, липсата на които да обуслови липса на мотиви, както настоява защитата. Неоснователно се критикува и процесуалният подход на съдилищата да се доверят на самопризнанията на подсъдимия И. въпреки, че са направени в отсъствие на подсъдимия Б. А.. Действително, към момента на разпита на подсъдимия М. И., неговият баща – подсъдимият А. вече е бил привлечен в качеството на обвиняем с произтичащото от това комплексно право на защита, което обаче не включва непременно и участието в разпита на другия обвиняем. Това следва от разпоредбата на чл.138, ал.6 от НПК, съгласно която при привлечени няколко обвиняеми, разследващият орган ги разпитва поотделно. Що се касае до твърденията, че спрямо подсъдимият Б. А. също бил упражнен физически и психически тормоз в ДП, бил държан гладен, жаден , без лекарства и разкарван посред нощ за разпит на полиграф, то същите нямат отношение към доказателствената дейност на въззивния съд, който в нито един момент не се е позовал на доказателства събрани чрез разпит на този подсъдим. Точно обратно, всички данни от „беседи“, „обяснения“, „сведения“ и т.н. дадени от двамата подсъдими в ДП са изрично изключени от предходните две съдебни инстанции поради процесуалната им негодност. Нещо повече. Съобразявайки стриктно практиката на ЕСПЧ (Решение по делото Д.М срещу България, Жалба №34779/09) и ВКС (Решение № 591/14 г. по н.д. № 1902/13г., І н.о., Решение № 26/18г. по н.д. № 1011/17 г., двете на ВКС и др.) относно т.нар. „полицейски беседи“ въззивният съд изрично се е съгласил с подхода на първоинстанционния съд да изключи от доказателствения материал показанията на полицейските служители С., Ц., Б., Д. и А., свидетелствали за извънпроцесуалните признания на подсъдимия Мл.И., представляващи информация добита в нарушение на чл.6 от ЕКПЧ и Правото на ЕС. Изключение е направено единствено за обясненията на подсъдимия М. И., които същият е дал във валидно проведен разпит пред разследващия орган в ДП с участие на служебен защитник. Надлежно приобщените обяснения на подсъдим от досъдебното производство, депозирани чрез разпит, при спазване на условията на процедурата за това имат еднаква процесуална стойност с обясненията, които подсъдимият е дал пред съдебния състав в хода на съдебното следствие по делото. Задължение на съда е при налични съществени противоречия между обяснения на подсъдим от различните му разпити да даде аргументиран отговор кои от тях кредитира и по какви съображения. В мотивите към обжалваното решение въззивният съд е обсъдил изключително подробно тези обяснения, както и останалите доказателствени материали по делото, като ги е оценявал както относно тяхната процесуална издържаност, така и по отношение на вътрешната им устойчивост и кореспонденция с останалите доказателствени материали. Съдът е направил цялостен самостоятелен анализ на всички относими доказателствени източници и инкорпорираните в тях доказателства и е дал ясен отговор кои от тях се кредитират и по какви съображения. Липсата на конкретно съпоставяне на обясненията на подсъдимия И. пред съда и тези, съдържащи самопризнания, които са били приобщени на основание чл.279, ал.2, вр. ал.1, т.4 от НПК, се дължи на факта, че относно основнорелевантния факт – бутането на пострадалия в кладенеца между тях няма противоречие. В обясненията пред съда подсъдимият И. е заявил, че е бил принуждаван да говори, което се опровергава от отбелязването в протокола за разпит за присъствието на професионален защитник, който е подписал същия протокол, както подсъдимият без никакви възражения в такава насока. От установената в чл.131 от НПК доказателствена сила на протокола за разпит на подсъдимия в качеството на обвиняем настоящата инстанция намира възражението за „принудително изтръгнати самопризнания“ за неоснователно. Не е вярно, че въззивният съд не е обсъдил показанията на свидетелките С. А. - съпруга на подсъдимия А. и Ц. И.- негова дъщеря и сестра на подсъдимия М. И.. На стр. 13 от въззивното решение контролираният съд е посочил конкретни причини, поради които не се доверява на данните от техните показания, а именно степента им на заинтересованост от изхода на делото поради близките семейни връзки с двамата подсъдими, както и обстоятелството, че за разлика от подсъдимия И. двете свидетелки нямат непосредствени възприятия за случилото се вечерта на 20.07.2019 г. около кладенеца. Въззивният съд не е допуснал и посочените от касаторите съществени отклонения от процесуалните правила относно изискванията, произтичащи от чл. 13 и чл. 14 от НПК за разкриване на обективната истина и за вземане на решения по вътрешно убеждение, основано на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото. Така поддържано оплакването не намира опора в данните по делото. Двете предходни инстанции са подходили обективно при анализа на доказателствения материал, като са проверили при точно спазване на процесуалните разпоредби допустимостта, достоверността и относимостта на всички доказателства и доказателствени средства. Датата на извършване на деянието, механизмът и причината за настъпване смъртта на пострадалия не са възприети от съдилищата голословно, а на база събрани и проверени в хода на съдебното следствие доказателствени материали, в това число преки гласни доказателства, каквито са посочените данни от обясненията на подсъдимия М. И. (т.2, л. 304-305 от ДП), че с баща си – подсъдимият Бл.А. бутнали пострадалия в кладенеца докато е бил жив. Не е вярно посоченото от защитата, че тези обяснения не били четени по надлежния ред, поради което недопустимо били ползвани при извеждане на фактическите изводи на съдилищата. Видно от протоколно определение на л.943, т.4 от НОХД №105/2020 г. на ОС - Търговище въпросните самопризнания са били приобщени към доказателствената съвкупност по установения в чл.279, ал.2, вр. ал.1, т.4 от НПК процесуален ред – чрез прочитането им в проведеното на 23.04.2021 г. публично съдебно заседание на първоинстанционния съд в присъствието на страните, в това число на подсъдимите и техните защитници - касационните жалбоподатели. Неоснователно е и възражението за осъждане на подсъдимите в нарушение на забраната по чл.116, ал.1 от НПК обвинението и присъдата да се основават само на тези самопризнания и т.нар. „оговор“, тъй като многобройните съдебни заключения по назначените разнородни експертизи категорично потвърждават посочения от подсъдимия Мл. И. механизъм за извършване на деянието от двамата подсъдими. Че никой не е виждал пострадалия от вечерта на инкриминираната дата 20.07.2019 г. до 23.07.2019 г., когато трупът му бил открит в кладенеца в обитавания от него двор, не означава, че той е попаднал в кладенеца в различно време и по различни начини без намеса от подсъдимите. Обратното означава недопустимо да се игнорират съвпадащите данни от всички изслушани експертни заключения, включително назначената тройна СМЕ от първоинстанционния съд и допълнителната тройна СМЕ, назначена в хода на въззивното съдебно следствие, които кореспондират със самопризнанията на подсъдимия Мл. И. и категорично изключват защитната теза пострадалият да е паднал сам „с главата надолу“ в кладенеца т.е. опровергават предлаганата от защитата теза за самоубийство (вж. л.781-794, т.3 от НОХД №105/2020 г. на ОС –Търговище и л.207-225 от въззивното дело). Възражението, че вещото лице И. не е компетентно да участва в комплексната експертиза е правено и пред въззивния съд, който правилно го е отхвърлил с аргумента, че той има експертиза точно в областта на физиката на падане предвид преподавателската му дейност по теоретична и техническа механика и биомеханика във висше учебно заведение (вж. л.257 от въззивното дело). Самопризнанията на подсъдимия Мл. И. са солидно подкрепени и от техническата експертиза на л.241, т.1 от ДП, изслушана в съдебно заседание от първоинстанционния съд ( л.258, т.2 от НОХД №105/2020 г. на ОС – Търговище) потвърждаваща проведения изходящ телефонен разговор в 20,52 часа на инкриминираната дата от бащата – подсъдимият А. към сина – подсъдимият И., за който последният съобщава в обясненията си в ДП, както и от видео-техническата експертиза на л.222 и сл., т.1 от ДП, която потвърждава заявеното от същия подсъдим, че двамата с баща си излезли от техния двор и отишли в двора, в който бил въпросният кладенец, до който на земята лежал пострадалият. Невъзможността да се опишат в детайли извършените от тях действия впоследствие около кладенеца вещото лице Т. логично е обяснило с отдалечеността на заснелата ги камера, което не изключва факта, че това са били именно двамата подсъдими, достигнали до лежащия на земята до кладенеца пострадал, когото задружно бутнали в кладенеца, както признава подсъдимият И.. Въпросното признание е било възприето и от поемното лице Л. В., което разпитано като свидетел пред съда го потвърждава (л.600-601, т.3 от НОХД №105/2020 г. на ОС – Търговище). Въззивният съд е дал подробни и напълно споделими отговори и на останалите поддържани пред ВКС възражения, в това число за липсата на компетентност на вещото лице д-р Г., за неосъществена по надлежния ред СМЕ и аутопсия на трупа и е обяснил на какво се дължи разминаването в изготвянето на удостоверяващата аутопсията документация, които е безполезно да се повтарят. Настояването на защитата, че аутопсия на трупа не е била извършена не държи сметка за отразените в протокола от съдебно заседание, проведено на 29.12.2020 г., разяснения на вещото лице д-р Г., което под клетва е потвърдило пред първоинстанционния съд, че не само е присъствало на огледа при изваждането на трупа на пострадалия от кладенеца, но впоследствие в болницата лично е извършило аутопсията на трупа му, като е отворил главата, гръдния кош и корема, за да вземе съответните биологични материали, които впоследствие е изследвал под микроскоп и на база на тези обективни данни и дългогодишната си медицинска експертиза е дал съответното заключение за механизма на умъртвяване на жертвата и причините за настъпилата смърт (вж. л.610-611, т.3 от НОХД №105/2020 г. на ОС – Търговище). Всички негови експертни изводи впоследствие се потвърждават и от тройната СМЕ, назначена от първоинстанционния съд и допълнителната такава, назначена от въззивния съд. При това е без значение дали писменото изготвяне на заключението фактически е направено преди или след кремацията на трупа, която по делото е установено, че е направена по съответния ред, поради което не е било необходимо допълнително изискване на документи за това. На л.24 от въззивното решение контролираната съдебна инстанция е дала верен и изчерпателен отговор на отправената критика, че осъждането е резултат от „оговор“. Касае се за „оговор“ не от класически тип, тъй като в обясненията си подсъдимият И. не се отрича от личния си принос в осъществяване на престъпната дейност и не приписва извършването на престъпление единствено на подсъдимия А.. Законът и съдебната практика не изключват такива обяснения да служат за установяване авторството и вината на подсъдимите, стига въпросните обяснения да намират доказателствена подкрепа в останалата доказателствена съвкупност, какъвто е случаят. По същество, с посочените в касационните жалби на защитниците аргументи и допълнението към жалбата на защитниците на подсъдимия А., макар и с твърдения за нарушения на материалния и процесуалния закон, всъщност се оспорва обосноваността на въззивния съдебен акт, като се изразява несъгласие с приетите от контролирания съд фактически констатации, въз основа на които е формиран изводът за доказаност на обвинението, включително относно участието на двамата подсъдими в умъртвяването на жертвата, чрез бутането й в кладенеца с главата надолу. Необосноваността не е касационно основание, като извън правомощията на ВКС е да прави собствена оценка на доказателствените материали, установявайки нови фактически положения, различни от приетите от контролирания съд. В компетентността на касационния съд е да извърши проверка на осъществената доказателствена дейност във връзка със спазването на процесуалните правила, гарантиращи правилното формиране на вътрешното убеждение на въззивния съд. В този аспект настоящият съдебен състав констатира, че не са допуснати процесуални нарушения, които да дават основание за отмяна на атакувания съдебен акт. Фактическата обстановка е установена по несъмнен начин в обем, удовлетворяващ параметрите на постижимата обективна истина по предмета на доказване на база допустими според процесуалните правила доказателствени материали. Горното налага извода, че не е налице касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК, поради което въззивният акт не подлежи на ревизия по процесуални причини. По оплакването за неправилно приложение на материалния закон: В рамките на установените факти материалният закон е приложен правилно, което изключва касационното основание на чл. 348, ал.1, т.1 от НПК. Квалификацията на деянието като довършено убийство по чл.115, в съучастие като съизвършителство по чл.20, ал.2 от НК за двамата подсъдими е изцяло съобразена с установените фактически положения по делото и задружната съучастническа дейност на двамата подсъдими, както и с характеристиката на изпълнителното деяние, осъществено чрез бутане на пострадалия с главата надолу в кладенеца докато е бил жив. Поради това не може да бъде уважено и искането за отмяна на съдебните актове и оправдаване на подсъдимите, тъй като това би било възможно само в хипотезата на чл. 354, ал. 1, т. 2 вр. ал. 24, ал. 1, т. 1 от НК, която в случая не е налице. По оплакването на защитниците на подсъдимия Б. А. и повереника на частния обвинител и граждански ищец К. Д. за явна несправедливост на наложените наказания: Както вече се посочи, защитниците – касационни жалбоподатели не навеждат конкретни доводи за явна несправедливост на наложеното на подсъдимия Б. А. наказание, поради което ВКС прие, че касационното основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК от страна на защитата е формално заявено и поради това не може да получи по - обстоен отговор освен, че настоящата инстанция не констатира явна несправедливост по смисъла на чл.348, ал.5, т.1 и т.2 от НПК. На подсъдимия Бл. А. е наложено наказание десет години и шест месеца лишаване от свобода, което е в размер към установения от закона минимум от десет години. При налични обективни данни за съставен след сигнал на тел.112 предупредителен протокол по ЗМВР срещу подсъдимия Б. А. през 2016 г. ( вж. л.151, т.1 от НОХД №105/2020 г. на ОС – Търговище) да не допуска пререкания с пострадалия, когото при поредния междусъседски спор искал да намушка в ръката с метална вила, допълнително снизхождение се явява лишено от основание съгласно правилата за индивидуализация на наказанието по чл.54 от НК. На основание същата разпоредба напредналата възраст, чистото съдебно минало и здравословното състояние на този подсъдим не са останали извън вниманието на съдилищата при фиксиране на отговорността му, като именно те правилно са ги мотивирали да определят наказанието в размер толкова близък до установения в чл.115 от НК минимум. По повод искането на повереника на частния обвинител за налагане на по - тежки наказания на подсъдимите, ВКС намира, че така наложените наказания също не са явно занижени до степен явно несправедливи, поради което не може да се уважи искането за тяхното увеличаване. За да се съгласи с първоинстанционния съд за определяне на наказанията за всеки подсъдим при условията на чл.54 от НК и да отчете аналогично липсата на предпоставки за прилагане на намалената отговорност по чл.55 от НК, въззивният съд е съобразил всички обстоятелства от значение за индивидуализация на наказанията, като изрично е разсъждавал относно причините за извършване на убийството, съобразил е, че към инкриминираната дата подсъдимият А. е бил на 74 години и с чисто съдебно минало. Съобразил е и обремененото такова на подсъдимия И., но осъщественото от него съизвършителство с по-нисък интензитет спрямо това на неговия баща и инициатор за убийството - подсъдимият А., поради което наложените на подсъдимите наказания са съответни на извършеното и не са явно несправедливи по смисъла на чл.348, ал.5, т.1 от НПК, както несъстоятелно счита повереникът. С оглед изложеното не се установи наличие на касационното основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК и претенцията на повереника на частния обвинител в тази връзка не може да бъде удовлетворена, поради което въззивното решение следва да бъде оставено в сила и в тази част. Относно касационната жалба на повереника на гражданския ищец: Оплакването за неправилно отхвърляне на предявения граждански иск е частично основателно. Първоинстанционният съд е направил далеч по-адекватна преценка за наличие на кумулативните предпоставки за ангажиране деликтната солидарна отговорност на двамата подсъдими, тъй като при ясно заявено от страна на въззивния съд възприемане на показанията на гражданския ищец К. Д., че двамата братя са поддържали контакти предимно по телефон, защото живеели на голямо разстояние и макар и рядко се виждали, гостувайки си един на друг, въззивният съд неоснователно е отказал да го възмезди за причинените му неимуществени вреди, каквито всеки брат в описаните отношения търпи от преждевременната смърт на по-малкия си брат. Особено като се има предвид установеното от въззивния съд от фактическа страна, че гражданският ищец е оказвал „както морална, така и финансова помощ на своя брат“, а при заболяване на пострадалия през 2014 г. го е посещавал в болницата всяка седмица през почивните дни. При тези данни въззивният съд закономерно е извел фактическия извод за наличието на „житейска и емоционална връзка“ между двамата братя (вж. л.41 от въззивното решение). На тази основа и като е пренебрегнал постановките в Директива 2012/29/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25.10.2012 за установяване на минимални стандарти за правата, подкрепата и защитата на жертвите на престъпления въззивният съд неправилно е отказал да присъди претендирано от гражданския ищец обезщетение, което се предпоставя от причинените му неимуществени вреди от извършеното от подсъдимите убийство на неговия брат. Съгласно легалното определение в чл.1, б.“а“ от посочената Директива безспорното между страните обстоятелство, че гражданският ищец е брат на убития, го прави самостоятелна жертва на извършеното престъпление, защото посочената разпоредба включва в „членове на семейството“ освен съпруга, лицето в интимна връзка и общо домакинство с жертвата на престъплението и роднините по пряка линия, също и братята и сестрите. Липсата на изключително близка и наситена с конкретни други преживявания емоционална връзка между двамата братя не е основание за пълно отхвърляне на предявения граждански иск, както неправилно е приел въззивният съд, а следва да се съобрази при определяне размера на обезщетението като присъденото такова от първоинстанционния съд следва да се намали до размер от 20 000 лв, но не може напълно да изключи присъждане на обезщетение. Поради това настоящата инстанция намира, че в конкретния случай е подходящо и справедливо присъждане на обезщетение в посочения размер, като обжалваното решение следва да се коригира в обжалваната гражданска част, като присъденото от първоинстанционния съд обезщетение се намали от 30 000 на 20 000 лв. с последиците по закон относно дължимата законна лихва от датата на увреждането (20.07.2019 г.) и дължимата държавна такса върху уважения размер на гражданския иск. Неправилно двете съдебни инстанции са ангажирали солидарна отговорност на подсъдимите за разноски, тъй като съгласно чл.189, ал.3 от НПК, когато осъдените са няколко, съдът определя частта, която всеки от тях трябва да заплати. В тази част въззивният акт не подлежи на касационен контрол, поради което така допуснатото нарушение не може да бъде отстранено от касационната инстанция. Водим от горното и на основание чл. 354, ал.1, т.1 и т.4 и ал.2, т.5 от НПК Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, Р Е Ш И : ОТМЕНЯ Решение № 74 от 16.05.2022 г. по ВНОХД №186/2021 г. по описа на Апелативен съд - гр. Варна в гражданската част, с която предявеният от гражданския ищец и частен обвинител К. Й. Д. граждански иск за присъждане на обезщетение за непозволено увреждане по чл.45 от ЗЗД за неимуществени вреди ведно със законната лихва от датата на увреждането е отхвърлен изцяло като неоснователен и е отменено осъждането на подсъдимите М. Б. И. и Б. И. А. да платят държавна такса в размер на 1200 лв. върху уважената част от гражданския иск и вместо това постановява: НАМАЛЯВА присъденото с присъда № 260004 от 23.04.2021 г., постановена по НОХД №105/2020 г. по описа на Окръжен съд – Търговище обезщетение на гражданския ищец и частен обвинител К. Й. Д. от 30 000 лв. на 20 000 (двадесет хиляди) лева, както и дължимата държавна такса от 1200 лева на 800 (осемстотин) лева. ОСТАВЯ В СИЛА решение № 74 от 16.05.2022 г. по ВНОХД № 186/2021 г. на Апелативния съд – гр. Варна в останалата част. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.