7 Р Е Ш Е Н И Е № 12 София, 17 февруари 2011 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение в съдебно заседание на деветнадесети януари две хиляди и единадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ ДАНИЕЛА АТАНАСОВА при секретар: Аврора Караджова и в присъствието на прокурора Стефка Бумбалова изслуша докладваното от съдията Ружена Керанова н. дело № 636/2010 година Върховният касационен съд е трета инстанция по делото, образувано по жалба на подсъдимия Н. П. В. против осъдителната въззивна присъда от 24.06.2010 г., постановена по ВНОХД № 4307/09 г. от Софийски градски съд. В жалбата се твърди, че новата въззивна присъда е постановена в нарушение на закона. Направено е основно искане за отмяна на присъдата и оправдаване на подсъдимия В. по повдигнатото обвинение. В съдебното заседание жалбата се поддържа от подсъдимия В. и от процесуален представител. Частният обвинител и граждански ищец В. Ц. О., и неговият повереник, изразяват становище за неоснователност на жалбата. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за основателност на жалбата, като счита, че първоинстанционният съд правилно е квалифицирал извършеното от подсъдимия по чл. 132 във вр. с чл. 129 от НК. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното : І. С първоинстанционната присъда от 14.05.2009 г., постановена по НОХД №4608/08 г. от Софийски районен съд, подсъдимият В. е бил признат за виновен в това, че на 25.11.2006 г. е причинил на В. Ц. О. средни телесни повреди, като същите са причинени в състояние на силно раздразнение, което е предизвикано от пострадалия с тежка обида – престъпление по чл. 132, ал.1, т. 2 във вр. с чл. 129 от НК. На основание чл. 78а от НК е освободен от наказателна отговорност и му е наложено административно наказание – глоба в размер на 800 лева. Оправдан е по първоначалното обвинение по чл. 129 от НК. Подсъдимият е бил осъден да заплати на гражданския ищец О. сумата от 3 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди. По жалба на частния обвинител и граждански ищец О. и по жалба на подсъдимия В. е образувано въззивното производство. Жалбата на подсъдимият е била оставена без уважение, а по жалбата на частния обвинител и граждански ищец на основание чл. 336, ал.1, т. 1 от НПК първоинстанционната присъда е отменена, като вместо нея е постановено : - подсъдимият В. е признат за виновен в това, че 25.11.2006 г. е причинил на О. средна телесна повреда – престъпление по чл. 129 от НК. Наложеното наказание е при условията на чл. 54 от НК, а именно шест месеца лишаване от свобода, изпълнението на което е отложено на основание чл. 66 за срок от три години. - подсъдимият В. е осъден да заплати на гражданския ищец О. сумата от 5 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, като в останалата част до пълния предявен размер от 30 000 лева искът е отхвърлен. ІІ. Доводите, с които се оспорва въззивната присъда, не разкриват основанието за отмяна по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК, на което се позовава жалбата. Част от тези доводи се отнасят до необосноваността на атакувания съдебен акт, а тя не е сред касационните основания, визирани в чл. 348, ал.1 от НПК. Изводимо от съображенията в жалбата, все пак може да се очертае, че всъщност основно се атакува изводът на съда за авторството на деянието, като се изтъква, че той почива на несигурните и компрометирани показания на пострадалия О.. Оспорва се обективността на извършения анализ на доказателствените средства, съдържат се и твърдения за игнориране на обстоятелства от съществено значение за правилното решаване на делото. Разгледани по същество, възраженията са неоснователни. Доводите, отразени в жалбата, за допуснати съществени процесуални нарушения при установяване на фактическите данни, относими към предмета на доказване по чл. 102, т. 1 от НПК, нямат доказателствена подкрепа. Изводът на предходните инстанции, че подсъдимият В. е автор на деянието е подкрепено логично от цялата доказателствена съвкупност. Безспорно е, че централно място в нея заемат показанията на пострадалия О., доколкото по време на причиняване на съставомерното увреждане, той (О.) и подсъдимият са били сами. Опитът на защитата да разколебае достоверността на тези свидетелски показания, с упреци за заинтересованост, продължително, предхождащо и последващо деянието арогантно отношение на О. към подсъдимия и прочие, са лишени от процесуална аргументация. Първата инстанция, последвана и от въззивния съд, детайлно са обсъдили всички данни, съдържащи се в показанията на О., относно автора на деянието и механизма на причиняване на инкриминираните увреждания. Тяхната достоверност е проверена чрез проведения следствен експеримент, утвърдил възможността за нанасяне на удари при легнало положение на пострадалия под матрак на леглото в жилището, където се е развил инцидента, каквито факти са изнесени и от пострадалия. Данни за състоянието на пострадалия О. непосредствено след развилия се скандал и в следващите дни се съдържат и в показанията на свидетелите В. (Б.) и Райчева. Тези данни, макар и косвено, потвърждават информацията, съобщена от пострадалия, че именно подсъдимият В. му е нанесъл ударите, причинили констатираните увреждания. Вярно е, че свидетелката В. (Б.) в хода на допълнителното съдебно следствие, проведено от въззивния съд, е заявила и друго - за осъществен между същата и пострадалия, непосредствено след инцидента, полов акт. На този факт в жалбата се отдава съществено значение, като такъв, оборващ показанията на пострадалия О. и неоснователно игнориран от въззивния съд, без обаче да се държи сметка за установеното по делото и мотивите на проверявания съдебен акт. С основание, в тази връзка, въззивният съд е приел, че соченото от свидетелката обстоятелство, само по себе си, не може да опровергае извода, че пострадалият е имал към този момент гръдната травма, констатирана в последствие, позовавайки се на експертното мнение, дадено от вещите лица, изготвили изслушаната съдебномедицинска експертиза – за обективната възможност да се извършват активни действия от пострадалия, макар и при щадене на пострадалата част от тялото. Доказателствената стойност на показанията на О. са оспорени и поради съмнение за пристрастност и заинтересованост, предвид качеството му на страна в процеса. Първо, последното съвсем не е достатъчно, за да се дискредитират показанията на пострадалия. Второ, въззивният съд не може да бъде упрекнат, че е пренебрегнал качеството му на страна в процеса, като възможен фактор за превратно възпроизвеждане на фактите, интересуващи процеса. Напротив, в мотивите на съдебният акт ясно е подчертано с конкретни и убедителни съображения, основани на анализираните доказателствени материали, защо следва да се кредитират, като достоверен източник на доказателства, показанията на пострадалия, независимо от встъпването му като страна в процеса. Неубедителна е и тезата, поддържана в жалбата и писмените бележки към нея, че след като пострадалият не е потърсил незабавно медицинска помощ, то или състоянието му не покрива характеристиката на “временно опасно за живота” или увредите са причинени от други лица в по-късен момент. Въззивният съд е отхвърлил възраженията за възможни други причини и/или действия на лица, които да са довели до увредите на пострадалия. В основата на отхвърлянето стоят не само данните, изводими от гласните доказателствени средства, но и експертните заключения на СМЕ – че констатираните травми отговарят да са получени от О. по време и начин, съобщен от последния, независимо от по-късно получената медицинска помощ. При всичко посочено, настоящият състав намира, че поддържаните доводи за допуснати нарушения на процесуалните правила, с оглед отменителното основание по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК, са неоснователни. Авторството на деянието е установено по несъмнен начин с допустимите от закона средства. ІІ. Установени чрез съответните доказателствени способи са всички елементи от обективна и субективна страна на инкриминираното деяние и то правилно е квалифицирано по чл. 129 от НК. Въпросът дали не се касае за деяние, съставляващо престъпление по друг по-леко наказуем състав – чл. 132, ал.1 от НК, не се поставя от жалбоподателя, отричащ авторството, а от представителя на ВКП, но той също правилно е разрешен. Въззивният съд, проверявайки правилността на постановената присъда, е констатирал допуснато процесуално нарушение от първата инстанция, свързано с изготвянето и приемането на допълнителната СППЕ. Отстранил е същото чрез назначаване, изслушване и приемане на нова такава. Експертизата е била подложена на обсъждане, като е прието заключение за наличието на медико-биологичните признаци на физиологичен афект у подсъдимия. Макар и надлежно установен, чрез необходимите познания, въззивният съд не се е съгласил с изводите на първата инстанция в частта им относно това, че “осъществяването на деянието е извършено от подсъдимия в състояние на силно раздразнение, предизвикано от пострадалия с тежка обида”. Особеното състояние (силно раздразнение), в което се намира деецът при вземане на решението за извършване на посегателството и последващото му осъществяване, не е достатъчно, за да се приложи по-леко наказуемият състав на чл. 132, ал.1 от НК. Необходимо е още, това състояние да е предизвикано от жертвата, и то със средствата и по начините, описани в закона – насилие, тежка обида, клевета или с друго противозаконно действие, от което са настъпили или е било възможно да настъпят тежки последици за дееца или негови ближни. Ако се установи наличие на физиологичен афект у дееца, но той е предизвикан от други фактори, а не по начина, описан в закона или макар и по този начин, но от лице, различно от пострадалия, съставът на чл. 132, ал.1 е неприложим. Дали установеното поведение на пострадалия е неправомерно и покрива характеристиките на посоченото в правната норма, се решава във всеки конкретен случай от съда. Въззивният съд, следвайки посоченото, детайлно е обсъдил цялостната ситуация, при която е възникнал и се е развил инцидентът, интерпретацията на същата от страна на подсъдимия и правилно е заключил, че действията на пострадалия (сведени до присъствие в жилището, което обитава В., по нейна покана и с която подсъдимият е във фактическа раздяла) не могат да се свържат с изискуемото се от закона провокиращо поведение на пострадалия. Не са установени вербални изявления, направени от пострадалия, които да засягат и унижават достойнството и честта на подсъдимия, а с оглед установеното по делото, отсъстват данни и за други противозаконни действия. Поради това доводите, застъпени от прокурора, за нарушение на материалния закон, поради неправилното приложение на закона, който е следвало да бъде приложен – чл. 132, ал.1, т. 2 от НК, са неоснователни. Накрая, възражения, свързани с третото от касационните основания – чл. 348, ал.1, т. 3 от НПК и такива отнасящи се до гражданската част на присъдата, не се навеждат с жалбата, а и ВКС не намира основание за намеса и корекция на въззивната присъда по разрешените с нея въпроси – за справедливостта на наказанието и присъденото обезщетение за неимуществени вреди. В предвид на горните съображения и на основание чл. 354, ал.`1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда от 24.06.2010 г., постановена по ВНОХД № 4307/09 г. от Софийски градски съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.