О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 448/15.07.2014 г. Върховен касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение в закритото заседание на десети юли две хиляди и четиринадесета година в състав:Председател: Светлана Калинова
Членове: Геника Михайлова
Гергана Никова разгледа докладваното от съдия Михайлова ч. гр. д. № 3883 по описа за 2014 г.
Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.
Образувано е по частна жалба на ищеца К. П. Р. срещу определение № 852/ 18.03.2014 г. по ч. гр. д. № 569/ 2014 г. на Варненски окръжен съд, с което са потвърдени две определения на Варненски районен съд по гр. д. № 13 894/ 2010 г, както следва:
· определение № 15 459/ 22.10.2013 г. за прекратяване на производството по двата кумулативно обективно съединени установителни иска на К. П. Р., че ответницата Д. Т. Д. – Р. не е титуляр на ограниченото вещно право на ползване върху два самостоятелни обекта с идентификатори съответно 10135.2560.347.1.1 и 10135.2560.347.1.7. по кадастралната карта, одобрена със заповед № РД-18-92/ 14.10.2008 г. на ИД на АГКК, а именно апартамент № 1, находящ се в [населено място], [улица], ет. 1 и върху офис с площ от 9. 95 кв. м. (преустроен от избеното помещение към апартамента) и
· определение № 1172/ 22.01.2014 г, с което Варненски районен съд, като допълва своето определение № 15 459/ 22.10.2013 г. на основание чл. 78, ал. 4 ГПК осъжда ищеца да възстанови на ответницата сумата 978. 40 лв. – адвокатско възнаграждение, намалено поради прекомерност при условията на чл. 78, ал. 6 ГПК.
Исковете са оставени без разглеждане по мотиви, които въззивната инстанция е развила, потвърждавайки основното определение на първостепенния съд като резултат. Въззивната инстанция е приела, че отрицателните установителни искове са недопустими не поради липса на правен интерес, а поради абсолютната процесуална пречка на чл. 299, ал. 1 ГПК. Въззивната инстанция я извежда при следните мотиви: 1) с отрицателните установителни искове ищецът изключва качеството на ответницата на титуляр на правото на ползване върху двата имота при твърденията, че такова не й е учредено с договора за гледане и издръжка по нотариален акт № 22/ 23.02.1993 г. поради неспазване на изискванията за форма; 2) между същите страни е постановено влязло в сила решение, с което е този договор е развален по отношение на К. П. Р. до размер на 1/ 4 идеални части от целия имот – апартамент и избеното помещение, впоследствие преустроено в офис и 3) настъпила по предходното дело преклузия на всички доводи и възражения за валидното действие на договора, включително и в частта по учреденото в полза на ответницата право на ползване върху имота. Въззивният съд потвърждава и допълнителното определение на първостепенния съд като съответстващо на изискванията на чл. 78, ал. 6 и ал. 4 ГПК.
В изложението към частната жалба касаторът повдига три процесуалноправни въпроса, уточнени при условията на ТР № 1/ 19.02.2010 г. по тълк. д № 1/ 2009 г. на ОСГТК на ВКС. Първият: Допустимо ли е преминаването от отрицателен установителен иск за собственост в осъдителен по чл. 108 ЗС, ако придобивният способ е изведен от същите факти, чрез които е обоснован правният интерес от отрицателния установителен иск? Вторият: Влязлото в сила решение за разваляне на договора по чл. 87, ал. 3 ЗЗД поражда ли сила на пресъдено нещо и за валидното действие на договора във всички негови части, включително по онези клаузи, които са самостоятелен източник на права и задължения и от които не произтича неизпълненото задължение, обосновало съдебното разваляне на договора? Третият: Фактите, от които възниква оспорваното право, представляват ли основание на отрицателния установителен иск за собственост по смисъла на чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК? По същество касаторът поддържа, че влязлото в сила решение е без значение за допустимостта на отрицателния установителен иск и че са неправилни изводите на двете инстанции за недопустимост на искането да се премине от отрицателен установителен иск за собственост към ревандикация. Така обосновава своите искания за допускане на касационната жалба до разглеждане и за отмяна на определението на въззивния съд.
Ответниците по частната жалба Д. Т. Д. – Р. и нейният помагач Д. П. Р. възразяват, че е просрочена. Не намират въпросите, повдигнати от касатора, да имат претендираното значение. Считат обжалваното определение за правилно и като резултат, защото считат, че висящото производство по владелчески иск, предявен от Д. Т. Д. срещу К. П. Р. за същите имоти, също обосновава недопустимост на отрицателните установителни искове.
Съдът намира частната жалба допустима. Преписът от определението на въззивния съд е връчен надлежно на ищеца на 24.03.2014 г. На 31.03.2014 г. (последният ден от изтичане на срока по чл. 275, ал. 1, изр. 1 ГПК) е подадена частната касационна жалба. Нередовностите й са отстранени след това, но в изпълнение на дадени от въззивния съд указания и в границите на съдебния срок. С обжалваното определение въззивната инстанция е потвърдила определение, с което първостепенният съд е преградил развитието на производството по отрицателния установителен иск и определение за неговото допълване по искането на ответницата за възстановяване на разноските в производството по недопустимите искове. Допустимият предмет на частната жалба следва от чл. 274, ал. 3, т. 2, пр. 2 ГПК (пряко) и от чл. 248, ал. 3, изр. 2 ГПК (по аналогия). Тя изхожда от легитимирана страна – ищецът, чието право на иск е отречено и чиято отговорност за разноски е ангажирана на основание чл. 78, ал. 4 ГПК.
Налице са и предпоставките за допускане на обжалваното определение до касационен контрол, макар и не по трите въпроса, повдигнати от касатора. Първият надхвърля предмета на процеса по частната жалба. Недопустимостта на искането за изменение на иска е обсъждано от двете инстанции единствено (и ненужно) в мотивите на определенията, които ищецът обжалва. Вторият въпрос се поглъща от третия. Определението на въззивния съд следва да се допусне до касационен контрол по третия въпрос, за който е налице и допълнителното основание на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – противоречие с ТР № 8/ 27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/ 2012 г. ОСГК на ВКС.
След извършено нормативно тълкуване на чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК ОСГК на ВКС прие, че за разлика от всички останали искове при отрицателен установителен иск за собственост основанието на иска не е част от изискванията за редовност на исковата молба. Щом ищецът твърди, че оспорваното право не е възниквало, той е в невъзможност да посочи и юридическите факти, които го пораждат. Ето защо в производството по този иск ищецът доказва фактите, от които произтича правния му интерес, а ответникът – фактите, от които произтича правото му.
Обжалваното определение в частта, с която въззивният съд дава различен отговор на този въпрос, е неправилно. Недопустимостта на отрицателните установителни искове въззивният съд е извел от силата на пресъдено нещо за основанието, което легитимира ответницата като носител на ограниченото вещно право на ползване и преклудираната по предходното дело по чл. 87, ал. 3 ЗЗД възможност за ответника да го оспори. Касационната инстанция не намира за отпаднал и интересът от отрицателните установителни искове след влязлото в сила решение. В исковата молба ищецът го извежда от договора по нотариален акт № 22/ 23.02.1993 г. С този договор П. С. Р. прехвърля на двете си деца (на ищеца и на неговата сестра) по 1/ 2 ид. части от апартамента и мазето, впоследствие преустроено в офис, срещу задължението на двамата приобретатели да гледат и издържат прехвърлителя и неговата съпруга (ответницата). Договорът изявява и волята на прехвърлителя да си запази и да учреди на своята съпруга ограничено вещно право на ползване върху имота. След неговата смърт правоприемници на прехвърлителя са съпругата и двете му деца. С влязлото в сила решение по исковете на съпругата и на сестрата на основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД е развален договорът за издръжка и гледане по отношение на ищеца до размера на 1/ 4 от целия имот. И след конститутивното действие на влязлото в сила решение ищецът се легитимира като собственик на идеални части от имота като приобретател по договора за гледане и издръжка. Смъртта на прехвърлителя е довела до наследствено правоприемство в правото на разваляне на договора и по отношение на ищеца-приобретател и до частично сливане на кредитора по неизпълнените договорни задължения и този длъжник.
Неоснователни са отводите на ответниците, че висящият владелчески иск осъществява абсолютна процесуална пречка за допустимост на предявените по настоящото дело отрицателни установителни искове. Делата имат различен предмет. Чл. 361 ГПК забранява на лицето, което е предявило иск за собственост върху недвижим имот, да предяви иск за владение срещу същия ответник за същия имот, докато е висящо делото за собствеността, освен ако владението е отнето след предявяването на иска по насилствен или срит начин. Забраната е без значение за допустимостта на исковете, с които ищецът изключва титулярството на ответницата като носител на ограничено вещно право върху двата имота, защото тяхното предявяване не осъществява хипотезата на чл. 361 ГПК.
Касационната инстанция е длъжна да отмени изцяло определението на въззивния съд. Допустимостта на отрицателните установителни искове изключва основанието на чл. 78, ал. 4 ГПК.
При тези мотиви, съдътО П Р Е Д Е Л И : ДОПУСКА касационното обжалване на определение № 852/ 18.03.2014 г. по ч. гр. д. № 569/ 2014 г. на Варненски окръжен съд.
ОТМЕНЯ определение № 852/ 18.03.2014 г. по ч. гр. д. № 569/ 2014 г. на Варненски окръжен съд, с което са потвърдени определение № 15 459/ 22.10.2013 г. и допълнителното определение № 1172/ 22.01.2014 г. по гр. д. № 13 894/ 2010 г. на Варненски районен съд.
ВРЪЩА делото на Варненски районен съд за насрочване на открито съдебно заседание.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2. |