Р Е Ш Е Н И Е № 49 гр. София, 05 април 2022 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, ІII НО, в публично заседание на двадесет и четвърти март през две хиляди двадесет и втора година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛАДА ПАУНОВА ЧЛЕНОВЕ: БЛАГА ИВАНОВА МАЯ ЦОНЕВА при секретаря Невена Пелова и в присъствието на прокурора Ивайло Симов изслуша докладваното от съдия ИВАНОВА касационно дело № 57 по описа за 2022 г Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия Д. П. Ч., депозирана чрез защитата, срещу нова въззивна присъда на Бургаски апелативен съд № 1 от 31.08.2021 г, по ВНОХД № 151/21, с която частично е отменена присъда на Бургаски окръжен съд № 14 от 10.06.2021 г, по НОХД № 373/21, относно възприетата правна квалификация на деянието, като подсъдимият е признат за виновен в това, че на 4.03.2021 г, в [населено място], при условията на опасен рецидив, е отнел чужди движими вещи: сумата 220 лв, от владението на Н. А. Д., с намерение противозаконно да я присвои, като за това употребил сила, престъпление по чл. 199, ал. 1, т. 4 вр. чл. 198, ал. 1 НК, а присъдата е потвърдена в останалата й част. С първоинстанционната присъда жалбоподателят е признат за виновен в това, че на 4.03.2021 г, в [населено място], при условията на опасен рецидив, е отнел чужди движими вещи: сумата 220 лв, от владението на Н. А. Д., с намерение противозаконно да я присвои, с оглед на което и на основание чл. 196, ал. 1, т. 1 вр. чл. 194, ал. 1 вр. чл. 29, ал. 1, б. „а“ и б. „б“ вр. чл. 58 а НК, е осъден на четири години „лишаване от свобода“, при „строг“ режим, със зачитане на предварителното задържане, като е оправдан по обвинението по чл. 199, ал. 1, т. 4 вр. чл. 198, ал. 1 НК. На основание чл. 45 ЗЗД, е осъден да заплати на гражданския ищец Н. А. Д. обезщетение за имуществени вреди, в размер на 220 лв. С жалбата се релевират всички касационни основания. Изтъкват се следните аргументи: Обвинителният акт не отговаря на процесуалните изисквания и нарушава правото на защита на подсъдимия. Неправилно въззивният съд е приел, че инкриминираното деяние съставлява грабеж, макар и в обвинителния акт да липсват факти, които да обуславят употреба на сила спрямо св. Д., а и това обстоятелство / за упражненото насилие/не е надлежно доказателствено обезпечено. Наложеното на подсъдимия наказание е завишено и оттам, явно несправедливо. При определяне на наказанието не са взети предвид като смекчаващи обстоятелства относително ниския размер на предмета на престъплението и оказаното от жалбоподателя съдействие за разкриване на обективната истина. С жалбата се прави искане да бъде изменена въззивната присъда, като бъде приложен закон за по-леко наказуемо престъпление и бъде намалено наложеното наказание. В съдебно заседание на ВКС защитата пледира за уважаване на жалбата. Подсъдимият жалбоподател моли да бъде уважена жалбата му. Представителят на ВКП изразява становище за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното: Настоящето производство е протекло по реда на Гл. 27 НПК, в хипотезата на чл. 372, ал. 4 вр. чл. 371, т. 2 НПК, при която подсъдимият е признал фактите по обвинителния акт и се е съгласил да не се събират доказателства за тези факти, а да се ползват събраните от досъдебната фаза. Настоящата инстанция споделя извода на съда, че признанието на фактите по чл. 371, т. 2 НПК се подкрепя от доказателствата, събрани на досъдебното производство, откъдето следва, че съкратеното съдебно следствие по този ред е проведено законосъобразно. На следващо място, относно възражението за процесуалната годност на обвинителния акт, настоящата инстанция намира следното: Такова възражение се прави за първи път пред касационната инстанция, поради което във въззивния акт липсва становище на съда по този въпрос. От материалите по делото се установява, че в разпоредителното заседание на първата инстанция защитата и подсъдимият не са направили възражение срещу процесуалната издържаност на обвинителния акт, а напротив: изразили са становище, че не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, които да са довели до нарушаване на правото на защита на обвиняемия. Независимо от процесуалната уредба на НПК, която не допуска въпросите, обсъдени в хода на разпоредителното заседание, да се поставят отново на разглеждане пред контролните инстанции: въззивна и касационна, с оглед задължителната съдебна практика на Съда на Европейския съюз, изводима от Решение на Съда от 21.10.2021 г, по дело С-282/20, настоящата инстанция счита за необходимо да обсъди посоченото възражение и да му даде отговор по същество. Това възражение е неоснователно, поради следното: Обвинителният акт отговаря на изискванията по чл. 246 НПК, тъй като съдържа всички необходими реквизити, които, най-общо, се свеждат до изложение на фактическите обстоятелства, имащи значение за правната квалификация, както и участието на обвиняемия в деянието, предмет на наказателното производство. Неоснователно се сочи, че в обвинителния акт липсват обстоятелства за употреба на сила спрямо пострадалия, функционално обвързана с отнемането на инкриминираната вещ. Това е така, защото в обстоятелствената част на обвинителния акт е посочено, че на инкриминираната дата, св. Д. се е опитал да се размине с обвиняемия, но последният го е хванал за дрехите, придърпвайки го към себе си, а след това, и към ниша на блока, а свидетелят се е съпротивлявал, опитвайки се да се освободи от захвата. Описано е, че обвиняемият е започнал да го блъска с ръце по гърдите, а докато го е удрял, е успял да бръкне в незакопчаната му чантичка и да вземе оттам 220 лв, след което е избягал. Следователно, в обвинителния акт се съдържа необходимият кръг от релевантни факти, обуславящи квалификацията на деянието като грабеж, включително факти за упражнено спрямо св. Д. насилие, насочено към преодоляване на съпротивата на свидетеля и отнемане на инкриминираната сума. Подсъдимият е признал фактите, описани в обвинителния акт, което е необходима предпоставка за провеждане на съкратеното съдебно следствие в хипотезата на чл. 372, ал. 4 вр. чл. 371, т. 2 НПК, а след като признанието се подкрепя от събраните доказателства, от това следва, че релевантните факти са надлежно доказателствено обезпечени, в какъвто случай, доводът, че употребата на сила спрямо св. Д. не е надлежно доказателствено обезпечена, не може да бъде споделен. С оглед на изложеното, ВКС намери, че не е допуснато нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, откъдето следва, че не се поражда процесуална необходимост от отмяна на въззивния акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на Бургаския апелативен съд. Настоящата инстанция счита, че въззивният съд е приложил правилно материалния закон, като е квалифицирал деянието като грабеж, извършен при условията на опасен рецидив. В теорията и съдебната практика не е спорно, че кражба, при която деецът употребява сила, за да отнеме вещта, представлява грабеж, какъвто е и настоящият случай. Св. Д. се е почувствал застрашен от подсъдимия и се е опитал да избегне среща с него, като се е стремял да не го приближава на близко разстояние. Това поведение на пострадалия е обусловило действията на подсъдимия спрямо него, изразили се в захващане за дрехите и дърпането му в желана от подсъдимия посока, последвано от нанасяне на удари с ръце в областта на гърдите. Описаните действия на жалбоподателя са му осигурили възможност да бръкне в чантичката на свидетеля и да вземе оттам сумата 220 лв, която е предмет на престъплението. Тези действия съставляват проява на насилие срещу пострадалия, функционално обвързано с отнемане на инкриминираната вещ. Следователно, фактите, изложени в обвинителния акт и признати от подсъдимия по чл. 371, т. 2 НПК, дават основание деянието да се квалифицира като грабеж / извършен при условията на опасен рецидив /, какъвто верен извод е извела и въззивната инстанция, откъдето следва, че материалният закон е приложен правилно. Не е допуснато и нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. Въззивният съд е уважил протеста на прокурора относно правната квалификация на деянието, като е отменил частта от присъдата, с която деянието е квалифицирано по чл. 196, ал. 1, т. 1 вр. чл. 194, ал. 1 вр. чл. 29, ал. 1, б. „а“ и б. „б“ НК, и е преквалифицирал извършеното като престъпление по чл. 199, ал. 1, т. 4 вр. чл. 198, ал. 1 НК. Апелативният съд е съобразил липсата на съответен протест за наказанието / във въззивния протест не се съдържа искане за корекция на наказанието с оглед на по-тежката правна квалификация, респективно, не се съдържа искане за увеличаване на наложеното наказание /, поради което е потвърдил присъдата в тази й част. ВКС споделя становището, че при липса на съответен протест, независимо от настъпилата промяна на правната квалификация чрез преквалификация на деянието в по-тежко наказуемо престъпление , не е налице процесуална възможност за влошаване на положението на подсъдимия, а определеното от първата инстанция наказание не би могло да бъде увеличено от въззивния съд. Настоящата инстанция намира, че определеното наказание четири години „лишаване от свобода“, при „строг“ режим, със зачитане на предварителното задържане, е достатъчно снизходително, поради което не се поражда процесуална необходимост от неговото допълнително смекчаване. То е съобразено с комплекса от релевантни за наказателната отговорност обстоятелства и би могло да изпълни целите по чл. 36 НК, тоест, отговаря на законовия критерий за справедливост, заложен в чл. 348, ал. 5 НПК. Ето защо, неоснователен е доводът за допуснато нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК, а искането на жалбоподателя за смекчаване на наказанието от настоящата инстанция не може да бъде удовлетворено. По изложените съображения, ВКС намери, че жалбата е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, ВКС, ІII НО, Р Е Ш И: ОСТАВЯ в СИЛА нова въззивна присъда на Бургаски апелативен съд № 1 от 31.08.2021 г, по ВНОХД № 151/21. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: