Р Е Ш Е Н И Е №488 гр. София, 10 февруари 2014 год. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в съдебно заседание на дванадесети ноември две хиляди и тринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕРОНИКА ИМОВА ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА КРАСИМИР ШЕКЕРДЖИЕВ при участието на секретаря ИВАНКА ИЛИЕВА и на прокурора от ВКП МАДЛЕНА ВЕЛИНОВА, изслуша докладваното от съдията ВЕРОНИКА ИМОВА наказателно дело №1672/2013 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Делото е образувано по касационен протест и допълнение към него на прокурор при Софийска градска прокуратура, срещу нова въззивна присъда №192/05.05.2013 год. по ВНОХД №1587/13 г. на Софийски градски съд с касационни основания по чл. 348, ал.1,т. 1 и т. 2 НПК. Изтъкнатите данни, които ги подкрепят са следните: нарушени са процесуалните правила за анализ и оценка на доказателствените източници, които не са разгледани в тяхната цялост и действително съдържание; неправилно с атакуваната нова присъда е прието, че подсъдимият не е знаел за образуваното срещу него административно- наказателно производство за извършено административно нарушение и за издаденото спрямо него наказателно постановление; неправилна е правната интерпретация на приетите за установени фактически данни относно деянието, дееца и вината; неправилно е изведено, че липсва субективният състав на инкриминираното деяние, поради което оправдаването на подсъдимия Р. по повдигнатото му обвинение за престъпление по чл. 343в, ал.2 НК е в нарушение на закона. С напускането на адреса, известен на органите на административно наказателното производство подсъдимият не е изпълнил задължението си да ги уведоми за новото си местоживеене, той е премиран от въззивния съд за неправомерното си поведение. Неправилно е прието, че правилото на чл. 58, ал. 2 ЗАНН се отнася само за случаите на административно наказателната отговорност, но не и за отговорността по чл. 343в, ал. 2 НК, поради което е нарушено императивното правило, валидно и за инкриминираното деяние. Иска се отмяна на решението и връщане делото за ново разглеждане от СГС, в друг състав, за отстраняване на допуснатите нарушения на процесуалния и материален закон. В съдебно заседание прокурорът от ВКП поддържа протеста. Посочва, че от приложеното по делото копие на известие- обратна разписка е видно, че Р. е търсен на адреса по местоживеене, посочен от него в АУАН, но там не е намерен за връчване на наказателното постановление. При тези данни са настъпили последиците по силата на закона- връчването да се счита редовно. В съдебно заседание подсъдимият К. Р. Р. не се явява-редовно призован. Вместо него, адвокат М., назначен от състава на ВКС за служебен защитник на подсъдимия, оспорва протеста и счита присъдата на СГС за правилна, тъй като не е изпълнена процедурата по връчване на наказателното постановление на подсъдимия и той не е знаел за него; липсва умисъл за извършване на инкриминираното деяние; елементът от субективната страна от състава на престъплението не е налице и оправдателната присъда е правилна. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД В ПРЕДЕЛИТЕ НА КАСАЦИОННАТА ПРОВЕРКА И СЪГЛАСНО ПРАВОМОЩИЯТА СИ, ПРИЕ СЛЕДНОТО: С решение от 26.02.2013 г. по НОХД №19766/2012 г.на Софийския районен съд подсъдимият Р., ЕГН [ЕГН] е признат за виновен в това, че на 18.05.2012 г., около 17.00 ч. в [населено място], по [улица]с посока на движение [улица]към [улица], е управлявал моторно превозно средство товарен автомобил “Мерцедес”, с рег. [рег.номер на МПС] , без съответно свидетелство за управление на МПС, като деянието е извършено в едногодишен срок от наказването му по административен ред за управление на МПС без свидетелство за управление- с наказателно постановление №86538, издадена на 28.10.2010 г. от Началника на АНД,”Пътна полиция” при СДВР и влязло в сила на 23.03.2012 г., поради което е признат за виновен за престъпление по чл. 343в, ал. 2, във вр. ал. 1 НК и на основание чл. 78а НК е освободен от наказателна отговорност като му е наложено административно наказание „глоба” в размер на 1 000 лева. По жалба от защитата на подсъдимия е образувано ВНОХД №1587/2013 г. на Софийския градски съд, по което с нова въззивна присъда №192 от 05.06.2013 г. е отменено изцяло решението от 26.02.2013 год. по НАХД № 19766/12 г. на Софийския районен съд и подсъдимият Р. е признат за невиновен и оправдан по повдигнатото му обвинение за извършено престъпление по чл. 343в, ал. 2 вр. ал.1 НК. Протестът е неоснователен. Касационният съд изцяло споделя мотивите на въззивната инстанция, че подсъдимият Р. е осъществил от обективна страна състава на престъплението по чл.343в, ал.2, във вр. с ал.1 НК. Няма спор, че той не е притежавал свидетелство за правоуправление на товарен автомобил и на инкриминираната дата- 18.05.2012 г. е управлявал моторно превозно средство. Не е спорно и това, че към този момент той е наказван по административен ред- с наказателно постановление №86538 от 28.10.2010 г. издадено от Началника на АНД, ”Пътна полиция” при СДВР, като наказателното постановление е влязло в сила на 23.03.2012 г. защото е връчено по реда на чл.58а, ал.2 ЗАНН. В случая въззивният съд правилно е приел, че подсъдимият е осъществил от обективна страна всички елементи на престъплението по чл.343в, ал.2, във вр. с ал.1 НК. Правилно съдът е преценил, че липсват основания за ангажиране на наказателната отговорност на Р., тъй като той не е осъществил престъплението от субективна страна. В материалите по делото липсват доказателства, които установяват той да е знаел, че посоченото по- горе наказателно постановление е влязло в сила и това, че към инкриминираната дата вече е наказан по административен ред. При анализа на въпроса за наличието или липсата на субективна страна на престъплението трябва да бъде отчитано това дали привлеченото към наказателна отговорност лице го е извършило виновно. Една от основните елементи на вината (нейният интелектуален момент) е свързан с разбирането, че тя представлява психично отношение, при което обективните свойства на деянието (обявено от закона за престъпление) се отразяват в съзнанието на извършителя. В конкретното производство липсват доказателства всички елементи на престъплението от обективна страна да са били известни на Р. и доколкото няма данни той да е знаел за влязлото в сила наказателно постановление изводът на въззивния състав за липса на субективна страна е верен. Касационният съд приема, че разпоредбата на чл.58, ал.2 ЗАНН представлява законова фикция, която намира приложение единствено в рамките на административно наказателната процедура. Този законов текст предвижда възможност наказателно постановление да бъде прието за връчено, респективно производството да приключи без знанието на извършителя на нарушението, когато той не е намерен на адреса. Това изключение от общото правило (посочено в чл.58, ал.1 ЗАНН) е приложимо само в рамките на производство по налагане на административно наказание за извършено административно нарушение. Недопустимо е разширяването на приложението му и по отношение на извършени престъпления в рамките на наказателна процедура. Не би могло да бъде приета и тезата, че едно престъпление може да бъде възприето като виновно извършено въз основа на законова фикция, заместваща познанието на извършителя му за съществени съставомерни елементи. Касационният съд съзнава, че подсъдимият, с напускането на адреса и непосочването на нов актуален, сам се е поставил в невъзможност да узнае за приключването на воденото срещу него административно наказателно производство, но по този начин той се е лишил от възможност да оспори издаденото наказателно постановление и упражни правата си по ЗАНН. Това негово действие не би могло да има отношение към евентуално носене на последваща наказателна отговорност и не може да влоши положението му в друго по вид производство, каквото е наказателното. Касационният съд не може да сподели тезата, отразена в допълнението към касационния протест, че след като Р. е присъствал на съставянето на акта за установяване на административно нарушение и е знаел за началото на административно- наказателното производство това дава основание да се приеме, че извършеното след това инкриминирано деяние е осъществено виновно. Няма спор, че установяването на административното нарушение и съставянето на акт за същото дава началото на административното производство, но същото то с влизане в сила на наказателно постановление. Съставянето на акта не може да замести знанието за издаденото след това наказателно постановление и налагането на административно наказание, още по- малко, когато в престъплението по чл.343, ал.2 НК е предвиден като съставомерен елемент и срок на извършването на деянието. При преценката за приложимостта на разпоредбата на чл.58, ал.2 ЗАНН в наказателното производство трябва да бъде посочено и това, че за наказателния съд не съществува задължение (а често и възможност) да провери законосъобразното приложение на този законов текст. Представянето на доказателства за актуалния адрес на извършителя на административното нарушение, за това, че той е бил търсен на него, не е бил открит или го е напуснал, без да представи нов адрес за призоваване, са все въпроси, които стоят извън кръга на тези, обсъждани в наказателното производство. Дори да бъдат събрани доказателства за това е спорно дали наказателният съд може да извършва инцидентен контрол върху процедурата по връчване на книжа, осъществявана в административно наказателно производство и то по реда на ЗАНН. В заключение трябва да бъде посочено и това, че субективната страна на извършителя на престъплението по чл.343в НК и конкретно това, че той е знаел, че е наказан по административен път може да бъде установено с всички годни доказателства и доказателствени средства (свидетелски показания, разнообразни писмени доказателства, обяснения на подсъдимия и т.н.), но не и единствено въз основа на законовата фикция по чл.58, ал.2 ЗАНН. В тези случаи може да бъде прието, че наказателното постановление е влязло в сила, но не и че това обстоятелство е известно на субекта на престъпление по чл.343в НК. Предвид изложеното касационният съд приема, че с постановяване на атакуваната присъда въззивният съд не е допуснал нарушение на процесуалния закон или съществено нарушение на процесуални правила и въззивния съдебен акт трябва да бъде оставен в сила. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА присъда №192/05.05.2013 г., постановена по ВНОХД №1587/13 г. по описа на Софийски градски съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: (о.м.) ЧЛЕНОВЕ: 1. 2. ОСОБЕНО МНЕНИЕ НА СЪДИЯ ВЕРОНИКА ИМОВА-ПРЕДСЕДАТЕЛ И ДОКЛАДЧИК ПО НОХД № 1672/13Г. ПО ОПИСА НА ВКС,ТРЕТО НАКАЗАТЕЛНО ОТДЕЛЕНИЕ Не съм съгласна с изводите на мнозинството на членовете на съдебния състав, като приемам, че въззивната инстанция не е извършила обективен, всестранен и пълен анализ на доказателствата и доказателствените средства, изясняващи обстоятелствата от предмета на доказване по делото. В анализа на доказателствените източници, извършен в атакувания въззивен съдебен акт, липсва обективно и всестранно обсъждане на всички доказателствени източници относно това дали подсъдимият Р. е знаел за извършеното от него административно нарушение на 30.09.2010 год. в [населено място] за управление на МПС, без да има издадено свидетелство за правоуправление на МПС и за наказването му с влязло в сила наказателно постановление за това нарушение. Невярно се твърди в мотивите на присъдата, че липсвали доказателствени източници дали подс.Р. е знаел за съществуването на НП № 86538/28.10.2010 год. на АНД Отдел „Пътна полиция” при СДВР. Установяването на спорния факт- знаел ли е подсъдимият Р. за наказването му по административен ред е трябвало да бъде изведено от анализа на събраните писмени доказателства. От писмо с рег.№23839/23.07/2012 год. на Отдел „Пътна полиция” – СДВР е следвало да се установи, че подсъдимият изначално е неправоспособен водач на МПС. Никога не е придобивал правоспособност и не е притежавал свидетелство за управление на МПС и не се е водел на отчет като водач на МПС. Тези данни, е трябвало да се обсъдят с данните за неправомерното в тази връзка поведение на Р., което е констатирано с АУАН №394910/ от 30.09.2010 год. за нарушение по чл. 177, ал.1,т.2 ЗДвП относно регистрирано управление на МПС без свидетелство за управление. Въззивната инстанция е следвало да има предвид и императивните правила по ЗАНН относно образуването административно наказателното производство срещу Р., въз основа на този акт и реда за налагане на административно наказание. Този ред е предпоставял, преди издаването на наказателно постановление, задължително предявяване и подписване от нарушителя на акта за констатирано административно нарушение. Въззивната инстанция е трябвало да съобрази факта, че издаденият АУАН №394910/ от 30.09.2010 год. по чл. 177, ал.1,т. 2 ЗДвП за шофиране на МПС без свидетелство за управление, е бил предявен на Р., в противен случай производството се спира и наказателно постановление не се издава (спр. чл. 40 и сл.; чл. 52, ал. 2 ЗАНН). При обективния факт за издаденото наказателно постановление №86538/28.10.2010 год. на АНД, Отдел „Пътна полиция” при СДВР, съдът е трябвало да съобрази и обсъди настъпилите в тази връзка обективни факти в хода на производството срещу Р., а именно, че по реда на чл. 43 от ЗАНН актът, въз основа на който наказателното постановление е било издадено, е съставен присъствено и е предявен на Р.. Нещо повече, по силата на цитираната норма, при подписването на акта нарушителят е бил задължен да уведоми наказващия орган за всяка промяна на адреса си, с цел осигуряване надлежното връчване на книжата в производството, включително и при издаване на наказателно постановление срещу него. Наред с тези данни е трябвало да бъде обсъдено и съдържимото в докладна записка на л.57 от първоинстанционното дело, че още по време на съставяне и предявяване на акта, подс. Р. не е живеел на посочения от него в АУАН №394910/ от 30.09.2010 год. адрес, тъй като официалните данни сочат , че го е напуснал през 2007 год. ; също и данните на л.8 от досъд. производство, съдържими в завереното фото копие от известие- обратна разписка, че Р. не е намерен на посочения в акта адрес, т.е. не е изпълнил задължението си да уведоми административно наказващия орган за местопребиваването си на друг адрес, за да се осъществи надлежното връчване на наказателното постановление. Върху известието- обратна разписка от датата 15.03.2012 год. връчителят от съответната пощенска станция е отбелязал причината за неизвършване личното връчване на наказателното постановление на посочения от Р. адрес, тъй като: „получателят се е преместил на друг адрес”. При тези факти, макар въззивният съд да е приел в констатациите си спазване на процедурата за връчване на наказателното постановление на нарушителя по реда на чл. 58, ал. 2 ЗАНН, неоснователно е възприел тезата, че след като връчването не се е състояло лично, наказателното постановление не е влязло в сила на 23.03.2012 год., както е извел първоинстанционният съд. По този начин се е стигнало до едно логическо противоречие в констатациите на въззивната инстанция : от една страна е приела, че връчването се е състояло, а от друга, че Р. не е бил уведомен за наказателното постановление. Този извод противоречи на създадената от закона фикция, според която, при ненамирането на нарушителя на адреса (вкл. и при напускането на същия, без да посочи нов адрес) връчването да се счита извършено и следователно са настъпили всички последици относно влизането в сила на акта, връчен по този ред. Основателно е оплакването в протеста за неправилно приложение на материалния закон. Неправилно въззивният съд е приел, че липсва признак от субективната страна на деянието по чл. 343в, ал.2 НК- при извършване на нарушението деецът да е съзнавал за наказването му по административен ред за същото нарушение– управлението на МПС без свидетелство за правоуправление и това да е сторено в рамките на неизтекъл едногодишен срок от наказването му по този ред. Не е било спорно по делото нарушението, извършено от Р. по чл. 177, ал. 1,т.2 от ЗДвП на инкриминираната дата. То е установено както с АУАН № 26894/18.05.2012 год., така и от гласните доказателствени източници- двамата свидетели младши автоконтрольори при Отдел „Пътна полиция”– СДВР. Неоснователно е игнорирано правното действие на връчването по реда на чл. 58, ал. 2 от ЗАНН на наказателното постановление, с което подсъдимият е бил наказан по административен ред, влязло в сила преди по- малко от една година от извършването на инкриминираното нарушение на същата разпоредба от ЗдвП. Неправилно е прието, че правилото на чл. 58, ал. 2 ЗАНН се отнася само за случаите на административно наказателната отговорност по ЗАНН, но не и за отговорността за престъпление по чл. 343в, ал. 2 НК. Ето защо намирам, че с този извод контролираният съд е нарушил императивното правило, валидно както за административно наказателната, така и за наказателната отговорност за инкриминираното деяние. Това е така, защото бланкетното съдържание на обективната страна на престъпния състав по чл. 343в, ал. 2 НК е изпълнено с конкретни последици от административно наказателната отговорност за дееца, реализирана по реда на ЗАНН за нарушение по чл. 177, ал. 1, т. 2 от ЗДвП. При тази уредба на престъпния състав, правилно е да намери приложение специалното правило по чл. 58, ал. 2 от ЗАНН за връчване на съдебни книжа, а не правилата по НПК за връчване на съдебни книжа, тъй като препращащата към него разпоредба на чл. 84 от ЗАНН има място само в случаите, когато в ЗАНН не се съдържат особени правила. Няма съмнение, че чл. 58 от ЗАНН регламентира именно такава специална процедура. Приетата теза във въззивната присъда, че единственият начин за субективната съставомерност на престъплението по чл. 343в, ал. 2 НК е доказване на лично връчване на наказателните постановления, е неоснователна. Връчването по реда на чл. 58, ал. 2 ЗАНН е надлежно регламентирана в закона фикция, създадена, за да уеднакви последиците на неприсъственото връчване с извършеното лично връчване на съдебните книжа на нарушителя, само и тогава, когато нарушителят е напуснал или не е намерен на адреса, на който е следвало да се осъществи връчването, без да уведоми наказващият орган за новото си местоживеене. Спазен е разумът на закона, че не могат да следват благоприятни правни последици за задълженото лице да уведоми за промяната на адреса си, ако това задължение не бъде изпълнено. При тази законова регламентация, съставът на СГС се е позовал неправилно на отсъствие на субективния състав на престъплението и поради още едно установено по делото обстоятелство, че на подсъдимия е известна непритежаваната от него правоспособност да управлява МПС, която го поставя в състояние на непрекъснато нарушаване на забраната да управлява МПС без свидетелство за правоуправление- дори, без оглед едногодишния срок по чл. 343в , ал. 2 НК. При тези констатации намирам, че въззивният съд е допуснал нарушения на процесуалния закон, свързани с оценката на доказателствата и доказателствените средства, което е довело и до неправилно приложение на материалния закон. Считам за неправилна преценката на мнозинството от съдиите в касационният съдебен състав за това, че атакувания въззивен съдебен акт трябва да бъде потвърден, като приемам, предвид изложеното по-горе, че той на основание чл.354, ал.1, т.4 НПК следва да бъде отменен, а делото върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. СЪДИЯ: /В.Имова/